Не съм сигурна депресия ли е какво е, но ми писна. Ето я и моята история.
На 28 години съм, майка на прекрасно момченце вече на 1,2 месеца. Бебенцето беше желано и от двамата. С ММ живеехме заедно, имаме история и отпреди това. Заедно сме около 3 години и половина.
Проблемът започна още през втория триместър на бременността, когато почнах да ставам апатична, чувствителна, но там играеха роля хормоните. Родих сина си в 8мия месец, преждевременно раждане. За щастие и двамата бяхме добре. Не се появи веднага тази несравнима майчина любов за която всички говорят, но те в началото не ми го даваха, защото беше в кувиоз. Изписаха ме 3 дена преди него, после си прибрахме и него. В началото ни беше трудно, но и двамата с ММ се редувахме за хранене и всичко или го правехме заедно. Минаха първите месеци и всичко си беше супер. Малкият имаше някакъв режим, аз ходех на терапия с психолог, защото се чувствах психически не особено добре. Забравих да спомена, че си купихме и апартамент и правехме ремонт през това време.
Братът на ММ живее с нас и се възполвахме вечер бебето като спи да му го оставяме и излизахме. Много бях щастлива.
Минаха няколко месеца преместихме се в новия апартамент и всичко беше уж прекрасно до началото на есента/зимата. Бебето порасна, почнаха да го мъчат зъби, да спи по-малко, да иска повече игра, да има характер. Съответно това отнемаше повече от времето за себе си и за ММ. Домашните задължения край нямат разбира се. Спряхме да излизаме толкова често, даже почти изобщо. Аз станах една мрачна, тъжна, вечно намръщена и недоволна. Изнервям се от най-малкото, дразни ме цялото сиво и еднообразно ежедневие, което имаме. Спря да ми пука как изглеждам, започнах да ям какви ли не буклици, което разбира се се отрази на тялото ми. Не е фрапиращо, но винаги съм била във форма, дори след раждането.
ММ работи хоум офис и ми помага за всичко. За детето, за домакинството, винаги мога да изляза с приятелка, на маникюр, на фризьор или каквото реша. Да, ама го правя рядко.
Пандемията също оказа голямо влияение. Изкарахме ковид ноември месец, ММ беше в болницата. Тогава се зарекох, че оздравеем ли ще се променя. Да, ама не - сякаш още по-зле станах. Започнах да тъжа много по отминалия си живот, когато бях свободна и бяхме свободни да правим каквото си искаме и когато си искаме. Не ми се пътува с детето, само като се сетя за всичкия багаж дето трябва да помъкнем и ми призлява. Дори излизането за обикновена разходка ме напряга, защото оправям един човек и за себе си време или не остава или желание нямам. За нищо не съм мотивирана, ставам сутрин и правя всичко като робот. Понякой път ми се иска да не бяхме бързали толкова с бебето. Много си обичам детенцето, грижа се за него, занимавам се, уча го, но ми е писнало много от това прословуто майчинство. Помощ от баби имаме рядко, защото не живеят в нашия град. Разчитаме основно на брата на ММ.
Цялата тази ситуация създава напрежение между мен и ММ, преди празниците имахме големи скандали, даже му казах, че ще го оставя. Нещо, което не искам, разбира се.
Сещам се как бяхме преди и почвам да плача. Чувствам се сякаш някой ми е изтръгнал щастието от сърцето и никога няма да се върне. От позитивен, весел, щастлив и социален човек се превърнах в пенсионер скучен и сив с неспиращи задължения на възрастен. И гледайки напред не виждам края.
Виновна се чувствам, че имам такива мисли при условие, че имам дете душичка и то желано, но наистина си обичам детенцето въпреки всичко.
Извинявам се за дългия пост, но искам отново да бъда човекът, който бях!