Здравейте, от известно време ми се върти в главата темата за завистта и реших да пусна тема тук.
Старая се да не обръщам внимание и да не споделям много с хора, които не харесвам/не си пасваме и не сме близки. Създала съм си читав кръг от познанства и не бих казала, че завист има там.
Темата е по-конкретно за едно приятелско семейство - родителите ни са приятели, съответно и ние децата им сме. Като казвам деца, аз съм почти на 30, техните деца са на моите години, имаме си приказка. Живеем в различни градове доста далече едни от други. Аз съм от София, те от малък курортен град. Съответно се виждаме доста рядко, веднъж-два пъти годишно, като ние сме тези, които ходим по-често на почивка там. Разбира се, ако те идват към София по някаква работа, винаги им обръщаме внимание и помагаме с каквото можем.
Бащите ни много се уважават и са истински приятели.
Съответно и аз съм си била близка с децата на семейството - повече с едното момче. Едно време много излизахме, аз карах летата в техния град и не спирахме с дискотеки, барове, купони, пиянски истории. Разбира се, това беше преди време и сега сме семейни. Проблемът е, че жена му май хич не ме харесва.
Аз много уважавам моя приятел, цялото му семейство, прекрасни хора са. Винаги сме имали чисти и добри взаимоотношения, нищо, че не се виждаме често, поддържахме контакт. В последните години обаче нещо сякаш се счупи. Винаги се старая да се обаждам като ходя, да ги каня на кафе, вечеря и тн, но всичко е много трудно.
Той излиза с нас, когато жена му е на работа и тогава всичко си е постаро му. Но ако тя е там, сякаш се дърпа, седим половин час на кафе и айде да си ходят. Всякакви мои покани за разходка, кафе, ресторант (каквото се сетите) биват отклонени с абсурдни оправдания.
Всичко това на мен ми е странно, защото първо, че винаги съм ги имала за близки и второ, семействата ни наистина са изключително близки хора, израснали сме заедно.
Имам чувство, че жена му има някаква завист, която е неоправдана. Те знаят много неща за нас, поради факта, че семействата ни се знаят повече от 30 г. Мислят, че с брат ми сме някакви глезени деца, защото едно време баща ми имаше повече финансови възможности. Той работеше много, но ние глезени не сме били. Работя хубава работа, за която сама се преборих с много труд. А сякаш в техните очи всичко съм получила на готово, защото баща ми беше работлив и умен, предприемчив човек. В техните очи сякаш в София по цял ден се чудим какво да правим, а едни големи заплати ни падат от небето.
Та с две думи: искам да си поддържам контакт със семейството на тези приятели, много сме били близки и вярвам, че са читави хора. Проблемът е в тая пуста завист от страната на жената на моя приятел. Наистина е непознато това чувство за мен, защото аз не умея да завиждам. Уважавам хора, които са постигнали нещо, заради труда и усилията, радвам се за чуждото щастие.
Вие как процедирате с такива хора?
Темата е по-скоро за разсъждение и искам да видя какво мисли форума.
Виж целия пост
Старая се да не обръщам внимание и да не споделям много с хора, които не харесвам/не си пасваме и не сме близки. Създала съм си читав кръг от познанства и не бих казала, че завист има там.
Темата е по-конкретно за едно приятелско семейство - родителите ни са приятели, съответно и ние децата им сме. Като казвам деца, аз съм почти на 30, техните деца са на моите години, имаме си приказка. Живеем в различни градове доста далече едни от други. Аз съм от София, те от малък курортен град. Съответно се виждаме доста рядко, веднъж-два пъти годишно, като ние сме тези, които ходим по-често на почивка там. Разбира се, ако те идват към София по някаква работа, винаги им обръщаме внимание и помагаме с каквото можем.
Бащите ни много се уважават и са истински приятели.
Съответно и аз съм си била близка с децата на семейството - повече с едното момче. Едно време много излизахме, аз карах летата в техния град и не спирахме с дискотеки, барове, купони, пиянски истории. Разбира се, това беше преди време и сега сме семейни. Проблемът е, че жена му май хич не ме харесва.
Аз много уважавам моя приятел, цялото му семейство, прекрасни хора са. Винаги сме имали чисти и добри взаимоотношения, нищо, че не се виждаме често, поддържахме контакт. В последните години обаче нещо сякаш се счупи. Винаги се старая да се обаждам като ходя, да ги каня на кафе, вечеря и тн, но всичко е много трудно.
Той излиза с нас, когато жена му е на работа и тогава всичко си е постаро му. Но ако тя е там, сякаш се дърпа, седим половин час на кафе и айде да си ходят. Всякакви мои покани за разходка, кафе, ресторант (каквото се сетите) биват отклонени с абсурдни оправдания.
Всичко това на мен ми е странно, защото първо, че винаги съм ги имала за близки и второ, семействата ни наистина са изключително близки хора, израснали сме заедно.
Имам чувство, че жена му има някаква завист, която е неоправдана. Те знаят много неща за нас, поради факта, че семействата ни се знаят повече от 30 г. Мислят, че с брат ми сме някакви глезени деца, защото едно време баща ми имаше повече финансови възможности. Той работеше много, но ние глезени не сме били. Работя хубава работа, за която сама се преборих с много труд. А сякаш в техните очи всичко съм получила на готово, защото баща ми беше работлив и умен, предприемчив човек. В техните очи сякаш в София по цял ден се чудим какво да правим, а едни големи заплати ни падат от небето.
Та с две думи: искам да си поддържам контакт със семейството на тези приятели, много сме били близки и вярвам, че са читави хора. Проблемът е в тая пуста завист от страната на жената на моя приятел. Наистина е непознато това чувство за мен, защото аз не умея да завиждам. Уважавам хора, които са постигнали нещо, заради труда и усилията, радвам се за чуждото щастие.
Вие как процедирате с такива хора?
Темата е по-скоро за разсъждение и искам да видя какво мисли форума.
