Намерихте ли щастието?

Въпросът не е дали ще срещнеш подходящия човек, а дали ще го „познаеш“. Напълно съм убедена, че през живота си човек среща много подходящи хора. Друг е въпросът дали ще има очи да ги разпознае, дали ще се получи привличане между тях, дали ще са му интересни, или ще ги определи като скучни... Защото когато има поредица от грешни избори, проблемът не е в липсата на подходящи хора, а в избиращия.
Седни и си изясни кои са най-важните черти, на които държиш, виж дали няма сред тях такива, които си противоречат и задраскай излишното.
Не е зле също да помислиш ти какво можеш да дадеш на човека, когото търсиш. Защото изборът е двустранен и може да се окаже, че на този, който ти трябва, точно ти не му трябваш. По принцип си разсъждавам, не ти правя някакви намеци.
Също така дай дефиниция на „щастие“. За всеки човек това е различно. Но имай предвид, че щастието по принцип е много скучно състояние. Няма драми, няма адреналин, няма тръпки и разтърсващи събития... Има хора, за които да живеят в мир и хармония със себе си и околните е много досадно и неудовлетворяващо, много скучно. Искат си драмите, които ги карат да се чувстват живи. Тихият, спокоен, щастлив, равномерен семеен живот не е за тях.
Ти от кои си?

Любовта е дар. Нито трябва да се заслужи, още по-малко да се изстрада. Имаш много любов в себе си и искаш да я дадеш. Желая от все сърце да срещнеш човек със същите нагласи. Красиво и истинско е само тогава.

Не знам за отчаяно, но звучиш доста суеверно. Съдбата си я ковем ние. Чрез действията и бездействията си. Ето, ти си се измъкнала от един насилник и така си си дала шанс в живота. Шанс да реализираш себе си и щастието си. Гаранции, че ще срещнеш някоя "изпепеляваща" любов няма, но от теб зависи да срещаш мъже, да харесваш мъже, да им даваш шанс... и тогава има голяма вероятност да срещнеш любов. А щастието, с или без половинка, отново зависи от теб. Има хиляди неща, които правят човек щастлив, и любовта е само едно от тях.

Коментарът на Как' Сийка също е много точен, помисли внимателно над това, което ти е написала.

Тук е "ключът от бараката"..))

Когато се излекуваш наистина и повярваш в собствената си ценност и уникалност, тогава ще срещнеш и подходящия за теб "правилен" партньор.

Иначе Сийка е права - постоянно ни се дават подходящи - за нивото (на съзнанието ни) към този момент. И ако не ти се струват правилните- значи имаш още  да растеш и те са ти учителите по пътя ти. Ако успешш да извлечеш правилно уроците, следващия път ще е "подходящия".

Няма корелация между мъките и щастието.
Не се полага според страданията, а според възможността ти да го изживяваш.

Щастието съществува в най- чиста форма, но не ходи по села и паланки, а е вътре в нас.

Като цяло моята натура е весела, добронамерена, не търся драма и адреналин във връзките си. Но може би подсъзнателно съм избирала партньори, с които да я има драмата.   
Връзките ми са започвали бурно, но винаги съм разбирала бързо, че това не е моето.
Може би страстта ме е водила, но искате да кажете, че хубавите любови не започват със страст ли? Явно там е разковничето. Аз за себе си съм осъзнала какво не искам и знам какво оставят след себе си такива връзки, винаги съм била потушаващата страна, тази, която опитва да внесе баланс, но хората са били грешни.
Не ми беше цел да правя анализ, аз го правя открай време и премервам и претеглям. Знам,че човек трябва да съумее да види и оцени това, което би било негово щастие и съответно да си го вземе. Вярвам, че на база опита ми до момента, нещата, които искам, са напълно постижими, просто съм губила твърде много време в опити да запазя нещо, което е било обречено.
Отработвам тези си мои черти и грешки, работя за един по-продуктивен във всяко едно отношение живот, но съм от хората, които вярват, че свободната воля, отреденото и късметът са си преплетени. Защото познавам много хора, на които щастието им се усмихна отдавна (с най-най-добри чувства), за което не са предполагали, премисляли, претегляли. Аз пък научих много неща по пътя си, бях на много места, сблъсках се с много житейски опит, та знам, че това е бил моят път и знам, че дойде някакъв момент за равносметка.

Щастието не се усмихва само на някои или след определени изпитания. Това е субективно и за всеки е нещо различно. В момента звучиш сякаш единствената мярка за щастие е да имаш партньор до себе си и да не е насилник. А в живота има още толкова неща. Хубаво е с партньор, но не трябва да е самоцел. Както и сладкото не идва след торбата със сол, така и обратното. Ако си си блъскала главата в миналото или сега е, защото взимаш тъпи решения или имаш ниско самочувствие, не защото така ти е отредено.

И аз си пропилях годините между 20 и 30. От една страна съжалявам за това, защото тези години са много ценно време за развитие и градеж. Но от друга страна съм доволна, защото натрупах много опит и наблюдения, които са ми полезни сега. Признавам обаче, че нямаше да мога да се измъкна сама. Потърсих професионална помощ, и за времето си (преди 20 години) беше много трудно да намеря подходящите за мен хора. Мисля, че сега това е много по-лесно, и има много повече възможности. За мен лично, "щастието" дойде когато започнах да се харесвам. Разбрах, че не е нужно да съм нечие отражение, не е нужно за чакам нечие одобрение. Разбрах, че имам стойност като човек и като личност, и че заслужавам уважение и добро отношение. Както и че съм свободна да го търся, когато не мисля, че го получавам. Разбрах, че връзката е доброволен съюз между двама свободни и уверени хора, че обсебването и ревността са израз на отчаяние и комплекси. Много неща разбрах, и всичките - по трудния начин. Първото и най-важно нещо, което направих, беше да изградя себе си. Станах устойчива, открих силните си страни, започнах да се харесвам, промених и погледа си към света. Престанах да обвинявам и да търся виновни - преди все си намирах оправдания -  родителите ми, системата (детството ми беше преди 1989), после промяната, после мутренските времена, все нещо отвън ми вредеше и пречеше. Докато през цялото време проблемът е бил вътре в мен. В момента съм на почти 50, и с чисто сърце мога да кажа, че се чувствам щастлива. Не че не е имало трудности, и животът ми изведнъж е тръгнал по мед и масло. Но когато си наясно със себе си и знаеш какво искаш, когато търсиш решения за проблемите (а не проблеми за решенията), когато подбираш битките си и, и успееш да поозаптиш емоциите си, тогава и през трудностите се преминава по-лесно.
Прекалено голямо внимание отделяш на връзките според мен. Нямаш нужда от връзка, за да бъдеш щастлива.  Обратното - трябва да постигнеш щастието сама, вътре в себе си и за себе си. Връзката е бонус и допълнение към щастието, но не трябва да е негова предпоставка.

На торбата със сол друг ѝ е смисълът - да си бил с някого дълго време и да сте минали заедно през различни житейски ситуации. Не е наказание, след което идва бурканът с мед като награда.

Щастието не е перманентно състояние. Да намериш подходящ партньор не е някаква награда, а често чист късмет. Нищо не е перманентно, всичко се променя. Дали е възможно да си промениш типажа мъже - не знам, според мен този типаж е разположен на линия с минимум свестни и максимум свестни, добре е човек да се опита поне да открие някой в горната част на скалата...

Не вярвам, че има подобна закономерност.
Но ти се дава възможност да разбереш по-добре себе си. Тези партньори си ги избрала ти. Има някаква причина за това. Задачата ти е да разбереш откъде се поражда това привличане към неподходящи мъже, дори насилници. И след това, каквото можеш да промениш.

Само тогава ще дойде ред за подходящият. Иначе ще се въртиш в омагьосан кръг.

Щастието се усмихва, едва когато спреш да се фиксираш в идеята за него.
Едва тогава Вселената разбира, че й се доверяваш и ти дава това, което наистина искаш с душата си.

Ако наистина си си дала емоционална почивка, е повече от чудесно и правилно. Но ще сработи само ако наистина си пуснала контрола и се забавляваш. Ако си стоиш в къщи и чакаш почивката ти да свърши и размишляваш и тн, няма да стане.
Излез навън, забавлявай се и си бъди сама на себе си най-добрата и правилна компания.

След бурята изгрява слънце, въпросът е да гледаш вече да си от слънчевата страна.
Ето малко стари мъдрости:
-Който търси - намира.
-Ако не знаеш къде отиваш, ще стигнеш някъде другаде.
Въпросът е какво търсиш и дали си наясно накъде си тръгнала. И защо до сега си стигала някъде другаде. Никой не дава възможности, никой не те кара да страдаш, за да заслужиш. Няма такъв човек някъде там горе, който да ни манипулира. Ние сме съдбата благодрение на свободния си избор.

Според мен, без да те познавам, след като доста пъти си настъпвала една и съща мотика, проблемът не е в мотиката. Има някаква причина да "попадаш" на такива типове, а други жени също ги срещат, но ги подминават. Какво, ако се опиташ да смениш типажа? Дали е възможно, дали ще те развълнува този друг типаж - просто свестен и стойностен мъж? Защото пък да се събереш с някого, само защото е "подходящ", но не ти трепва сърцето, само като го видиш... няма смисъл в такава връзка.

Истината е, че от няколко години бягам. Смених държави, градове. Мисля,че ще се чувствам добре някъде другаде, отивам там - започвам да мисля за дома. Връщам се в дома - пак усещам, че трябва да отида някъде и така се лутам. Прибрах се, сред най-близките си хора съм, благодарна съм, че ме подкрепят, но мисълта да се "закотвя" ме парализира от страх и паника. За момента боря страха само с мисълта, че не съм дърво и винаги мога да се преместя където пожелая. Да, но все повече мои приятели са сериозно обвързани, с деца, имат си техния ритъм и това ме кара да се чувствам още по-самотна. Обмислям да започна бизнесчето си отново и да спра да бягам, но и това ме плаши. Като цяло се чувствам притисната да взема решение, защото не мога да си позволя да стоя няколко месеца без доходи. Не знам дали искам да се върна в големия град, където също бях повече самотна, отколкото щастлива, но не знам дали мястото ми е тук, а съм изморена от вечно бягане от себе си. Винаги съм си представяла, че като съм семейна ще съм близо до роднини и близки, но така се чувствам сама...
Иначе обичам забавленията, разнообразието, но те са в големия град, където всички се притесняват да се върна, за да не ме намери бившия ми и да ми се случи нещо. Разбирам ги, родителите ми изстрадаха всичко с мен, не искам да им причинявам още тревоги ...

Връзка, която е започнала зле, е нормално и да приключи така. Около мен не се сещам за различен край.