Аз съм авторката на темата "Не мога да оправя отношенията със съпруга си." Историята и описаните в темата случки (за съжаление!!!) са напълно реални. Темата вече е заключена, за това отварям нова, за да опиша последния развой на събитията и това, което ме измъчва. Очакват ме съдбоносни за семейството ми ходове, измъчвам се от дилеми, не знам кое решение до какви последствия ще доведе. Преди няколко дни напуснах съпруга си и се пренесох при нашите заедно с бебето. Взех си и почти целия багаж. Бях сигурна, че това е краят и новото начало. Причината - останахме без семеен бюджет. Уплаших се, че идват ужасно черни дни, а сме с почти тримесечно бебе, аз съм в майчинство, но то няма да стига до никъде, защото по-голямата част от приходите винаги отиват за нужди на съпруга ми, който не успявах да мотивирам да започне да допринася за семейството финансово. Направих му скандал още като установих, че сметката е на нула, а до вечерта вече се бях установила в дома на родителите си. Когато си тръгвах той плачеше, молеше ме да остана, казваше ми, че правим голяма глупост. Аз бях непреклонна в решението си и му заявявах, че нашето семейство вече няма бъдеще и перспектива. Сбогуват се с него и му пожелавах да намери щастие, убеждавах го, (както и себе си), че правя това за доброто на детето, а и на трима ни като цяло, че това е най- правилното решение, за да не се измъчваме взаимно повече. Казах му, че може да вижда детето когато поиска. В следващите дни се виждахме за кратко (отидох да взема още багаж, на другия ден той дойде да види детето) и при кратките ни срещи и двамата плакахме много, прегръщахме се, той казваше, че не може да живее без нас, на всяко изречение ме молеше да се върна при него, дори заяви, че за следващата седмица са му обещали да го наемат на работа. А тези дни не яде и не спи, целия трепери и плаче като се видим, реди наши снимки, дори спи с моя дреха, за да усеща аромата ми, казва, че иска да сме в живота му, че не иска да ни загуби, че на детето ни никога няма да му липсва нищо и съм прибързала в решението си, но ме разбира, че като майка съм се уплашила. Днес се видях два пъти с него, събрахме се и с приятели и си прекарахме чудесно. Показахме си, че въпреки всичко, все още се обичаме и желаем. Но винаги свеждам поглед, когато ме помоли да се върна. Въпреки, че му казах поне да ми даде малко време да си събера мислите и че искам първо да го видя да си стъпи на краката, той е нетърпелив и все по-тъжен и отчаян. Родителите ми са убедени, че отварям нова страница в живота и няма да му давам повече шансове, казват да не му давам надежди, баща ми твърди, че камък му е паднал от сърцето, че съм се прибрала, защото всеки ден берял грижи за мен, не иска и да чуе да дам шанс на съпруга ми, защото вече психически нямало да издържи още един разрив. (Който е чел първата ми тема в СО, се досеща за изминалите ни проблеми с ревност, неуважително отношение, липса на сериозна мотивация за принос към семейството, мои нервни сривове и т.н.)
Първо - аз още го обичам, боли ме, страдам, липсва ми всеки един момент от връзката ни, гледам наши общи снимки, плача и направо губя желание за живот дори... Липсва ми когато заспивам и се събуждам, когато седна вечер пред телевизора, когато наблюдавам развитието на бебето ни и му се радвам, не мога да сдържа сълзите си когато го видя, когато го прегърна, не искам повече да го пусна. Искам да повярвам, че ще си стъпи на краката и ще се промени в по-добра посока, че ще помага в семейството, но се боя да не би като се върна всички надежди да рухнат и да не стане нищо от тази по-добра посока, която той обещава и която аз си представям. Също и че ще ме кара да се чувствам виновна в дадени моменти, че съм си тръгнала от него, макар, че това не е първата трудност в брака ни и за пръв път постъпвам така. Изглежда сякаш наистина ни е оценил като семейство и е започнал да ни поставя на първо място пред своите нужди, но ми е трудно да се доверя. Ами ако бракът ни не потръгне като се върнем? Колко пъти ще си тръгвам с детето и ще се връщам? Аз и след първия път се чувствам като номад... Освен това изпитвам и съмнения в собствените си перспективи като отново свободна жена. Чувствам се стара и повяхнала (макар, че съм само на 26!), усещам как ще ме връхлети дълга самота , струва ми се и че дори по улицата мъжете не ме заглеждат както когато бях на 19-20-23г. Сякаш младежката ми свежест я няма, макар, че се изрусих както преди да се омъжа, но скъсената ми коса ме комплексира ужасно, както и други мои характеристики, макар и не фрапиращи, гримирам се всеки ден и никога не си позволявам да се обличам неглиже, грижата и за фигурата си. Но като виждам всички с корекции по себе си (например устни), дълги коси, правилни черти, как никога не остават сами, страшно се депресирам и смятам, че никой точно мен няма да ме погледне. Имам желание да направя подобрения по външния си вид, да си пусна дълга коса и да прогресирам много над това, което представлявам сега, но едва ли ще е лесно. Често ми се иска дори да не бях от тази епоха на невъобразимо (!!!) високи идеали за женска красота ...колкото и налудничаво да звучи. Но си мисля и че дори да съм най-красивата и желаната жена и да не се отървам от внимание, винаги ще обичам само него и само с него ще се чувствам цяла.. и себе си. Обичам го. Чувства не се изтриват за миг или за ден. Но какво да направя за да не страдаме и двамата?
Виж целия пост
Първо - аз още го обичам, боли ме, страдам, липсва ми всеки един момент от връзката ни, гледам наши общи снимки, плача и направо губя желание за живот дори... Липсва ми когато заспивам и се събуждам, когато седна вечер пред телевизора, когато наблюдавам развитието на бебето ни и му се радвам, не мога да сдържа сълзите си когато го видя, когато го прегърна, не искам повече да го пусна. Искам да повярвам, че ще си стъпи на краката и ще се промени в по-добра посока, че ще помага в семейството, но се боя да не би като се върна всички надежди да рухнат и да не стане нищо от тази по-добра посока, която той обещава и която аз си представям. Също и че ще ме кара да се чувствам виновна в дадени моменти, че съм си тръгнала от него, макар, че това не е първата трудност в брака ни и за пръв път постъпвам така. Изглежда сякаш наистина ни е оценил като семейство и е започнал да ни поставя на първо място пред своите нужди, но ми е трудно да се доверя. Ами ако бракът ни не потръгне като се върнем? Колко пъти ще си тръгвам с детето и ще се връщам? Аз и след първия път се чувствам като номад... Освен това изпитвам и съмнения в собствените си перспективи като отново свободна жена. Чувствам се стара и повяхнала (макар, че съм само на 26!), усещам как ще ме връхлети дълга самота , струва ми се и че дори по улицата мъжете не ме заглеждат както когато бях на 19-20-23г. Сякаш младежката ми свежест я няма, макар, че се изрусих както преди да се омъжа, но скъсената ми коса ме комплексира ужасно, както и други мои характеристики, макар и не фрапиращи, гримирам се всеки ден и никога не си позволявам да се обличам неглиже, грижата и за фигурата си. Но като виждам всички с корекции по себе си (например устни), дълги коси, правилни черти, как никога не остават сами, страшно се депресирам и смятам, че никой точно мен няма да ме погледне. Имам желание да направя подобрения по външния си вид, да си пусна дълга коса и да прогресирам много над това, което представлявам сега, но едва ли ще е лесно. Често ми се иска дори да не бях от тази епоха на невъобразимо (!!!) високи идеали за женска красота ...колкото и налудничаво да звучи. Но си мисля и че дори да съм най-красивата и желаната жена и да не се отървам от внимание, винаги ще обичам само него и само с него ще се чувствам цяла.. и себе си. Обичам го. Чувства не се изтриват за миг или за ден. Но какво да направя за да не страдаме и двамата?
В момента кой купува нужните за бебето неща? Вашите ли пак? Ама срамота бе, жена, срамота! И стига си мислила за корекции, а как да изкараш ти пари за това дете, след като баща му не участва. Щом можеш да ходиш по събирания, можеш и надомна работа. Ако той е безотговорен, ти си абсолютно същата. И ти не мислиш за детето си, а само за глупости. Тук ти съчувстват, но няма защо. И ти не си по-добра от мъжа, също не ставаш за родител.
