Споделено:Как се сбъдна мечтата ни да имаме дете! =ВАЖНО=

Здравейте.

Ето и нашата история, чийто щастлив край (или мечтано и дългоочаквано начало) дойде точно на осми март преди десет години.

Започнахме изследвания седем години по-рано, първо в клиника, която тогава се казваше "Медикус Алфа", в Пловдив. Всичко изглеждаше нормално, само кръвен тест показа леко завишени NК клетки при мен. След консултация с имунолози в "Малинов" в София започнах да вземам хранителни добавки, но отново месеци наред нищо не се случи и започнахме да търсим друг проблем, а за този почти забравихме. Оказа се, че съм с малко по-ранно изчерпване на яйчниковия резерв, отколкото е нормално, но все още с добри шансове за забременяване със собствена яйцеклетка.

Пробвахме с инсеминации,. В "Медикус Алфа" в момента нямаха резрешение да ги извършват и ни изпратиха в "Малинов", където тогава беше центърът за репродуктивно здраве на д-р Стаменов, бъдещата болница "Надежда".  Това беше първото ни посещение на мястото, където накрая, след още 5 години се случи чудото.

През тези 5 години направихме още 3 инсеминации, защото можехме да кандидатстваме за финансиране от Фонда за асистирана репродукция само като двойка с неизяснен стерилитет, изискването за което беше да имаме най-малко 4 неуспешни. Тогава вече бях пациентка на клиниката на д-р Владимиров в София и беше огромен шок, когато изведнъж, точно когато бяхме готови да подадем документи, той престана да работи с фонда. Не разполагахме със собствени средства, така че това беше катастрофа за нас.

Веднага щом разбрах, хукнах към София и имах късмета да успея да се прехвърля към "Надежда". Бях безкрайно благодарна на доктор Стаменов за разбирането.

През юни 2011 г. направихме първия опит ин витро по фонда. За съжаление, беше неуспешен. Двата ембриона се развиваха идеално, но не можаха да се имплантират. Това, обаче, даде вярната насока. Мисля, че доктор Стаменов е единственият в България, който обръща толкова сериозно внимание на имунологичните фактори, които явно не са за подценяване. Посъветва ме да се подложа на биопсия, за да се изследват NK клетките в матката. Това показа сериозно отклонение. Направиха ми "лекарство" или "лепило" с клетки от собствена периферна кръв, и контролната биопсия показа, че оказва много добро влияние за вкарване на NK клетките в норма.

Чувала съм, че има двойки, при които имплантирането не се е получило 5, 6 и повече пъти. Бих посъветвала всяка, която е стигнала до трансфер, но не и до положителен резултат да не чака, а веднага да поиска биопсия. Възможно е причината да е такава.

При ме явно това беше отговорът. При следващия опит ин витро доктор Персенска, която извърши пункцията  и трансфера казваше "Този път няма мърдане". Проведоха ми същата имуномодулация с индивидуално "лекарство", и чудото се случи!

Имах прекрасна, безоблачна бременност.  Заради високи тромбоцити трябваше да ми се бият инжекции Клексан всеки ден до петия месец, но това беше дребен проблем. Съпругът ми се научи да ми ги слага и непрекъснато беше до мен.

Сега синът ни е на 10 години, здраво и надявам се, щастливо момче, слънцето в живота ни.

Пожелавам на всяко момиче тук да намери своя всеотдаен и разбиращ лекар, да има подкрепата на мъжа до себе си и да изживее това неописуемо щастие!

Весела Коледа и вълнуваща нова 2024 година!

Здравейте. Няма да изпадам в големи подробности, ще напиша накратко.
След 5 години борба за дете, Декември 2023г. се роди нашият син - дълго чакан и така желан ❤️❤️❤️
След 2 неуспеха в една болница, последвали- извънматочна бременност,премахване на тръби, решихме да сменим мястото. В другата болница / болница СЕЛЕНА Пловдив/, при първата Инвитро процедура, за съжаление ембрионите спряха развитие в 7-8 седмица, но ние не се отказахме.След 3 месеца последва 4-та Инвитра процедура, която доведе и до щастливият край. 😊
Така че момичета - не се отказвайте и се борете до край! 🫶🙏❤️

Десет години чакахме и се молехме на Бог и Богородица.В клиника Надежда нищо не се получи...Бях отчаяна!!!Спрях се на клиника в Кипър.Но един ден тук във форума "срещнах" едно момиче-Росица Гергова и тя ми каза"Защо в Кипър,опитайте в Киев.?И аз надругият ден писах на имейла на клиниката,отговориха ни почти веднага.Подготовката за трансфер отне доста време(времето на Ковид),но всичко си заслужаваше!На 15.07.2022 се роди синът ни Маттиа❤️Благодаря на Бог,Богородица, Матушка Алипия и на Росица❤️❤️❤️

Здравейте. Искам да споделя с вас пътя, по който преминахме аз и моята съпруга, за да сбъднем една от най-съкровените ни мечти – да имаме свое собствено дете. Обещах си, че ако всичко завърши благополучно, ще опиша подробно нашето преживяване, за да дам кураж и насоки на хора, изправени пред подобни предизвикателства.  В нашата страна темите като тези често остават в сянка, затова реших да бъда възможно най-всеобхватен.
Всичко започна още при моето раждане. Родителите ми забелязали, че единият ми тестис не се е спуснал в скротума – състояние, известно като едностранен крипторхизъм, от което страдат 2–5% от новородените момчета. Лекарите посъветвали родителите ми да изчакат няколко години, надявайки се, че тестисът ще слезе сам, но това не се е случило. На 6-годишна възраст съм започнал терапия с инжекции, които да подпомогнат спускането, но и тя не е довела до желания резултат и се наложило операция за принудително сваляне на тестиса. Първоначално операцията изглеждала успешна, но години по-късно, след прегледи с ехограф и доплер, се установи, че тестисът е бил свален, но усукан, което води до невъзможността за правилна циркулация на кръв към него и съответно невъзможността му да се развие правилно.
По време на пубертета забелязах, че не се развивам както моите връстници – бях по-дребен, липсваха типичните признаци като лицево и телесно окосмение. Мислех, че пубертетът ще дойде при мен на по-късен етап, но това не се случи точно така. Посетих клиника по ендокринология, където ми поставиха диагноза: хипогонадотропен хипогонадизъм, свързан с микроаденом в хипофизната жлеза, което води до намалено производство на полови хормони, най-вече тестостерон. Започнах терапия с Омнадрен, като дозите и интервалите се настройваха, докато не намерим оптималното равновесие. Благодарение на тази терапия постепенно започнах да "възмъжавам". Налагаше се обаче всяка година да постъпвам за няколко дни в болница, за да се проследи състоянието ми и това как се отразява терапията.
След това съдбата ми подари най-ценното – запознах се с бъдещата си съпруга. След няколко години на споделен живот и разбирателство решихме, че е време да направим следващата крачка – да имаме свое дете. Предвид състоянието ми имаше не малка възможност при мен нещата да не са наред – както и се случи. За съжаление, при направените изследвания се установи, че имам азооспермия – липса на сперматозоиди в еякулата – една от най-страшните диагнози, които може да чуе един мъж. Първоначално и двамата бяхме в шок, търсейки насоки. На прегледите при водещи специалисти незабавно ни предложиха инвитро процедура или инсеминация с донорски сперматозоиди, но ние, все още млади и изпълнени с надежда, не можехме да се примирим с тази опция. От клиниката по ендокринология, която посещавах от години, чухме за възможността за терапия с гонадотропни хормони. След допълнителни изследвания – доплер за варикоцеле и тестове за хормони като Anti-Muller и Inhibin B – установихме, че мога да започна тази терапия. Тя имаше своите предизвикателства: продължителността й – от 6 до 24 месеца, високата цена (около 1500 лв на месец, повече от половината ни месечен доход) и липсата на покритие от здравната каса. Въпреки финансовите и физически усилия – включително необходимостта да започна втора работа – решихме да опитаме, защото мечтата за собствено дете бе по-силна от всичко.
Започнах терапията с Пурегон (FSH) и Хориомон (LH), използвани по 3 пъти седмично, като дозите постепенно се настройваха. След шест месеца кръвните изследвания показваха идеални нива на хормони, но спермограмите отново потвърждаваха, че сперматозоидите не се появяват. Надявахме се, че следващия 6 месечен цикъл ще донесе промяна, но резултатът беше същия. И така и така до към края на втората година, когато спестяванията ни бяха изчерпани. Тогава с лекуващия ми лекар обсъдихме последната възможност – биопсия на тестисите, за да установим дали въобще се образуват сперматозоиди. Предложиха ми процедурата Микро-Тесе – по-щадящ вариант, при който посредством микроскоп се търсят сперматозоиди в тестисните канали. Тъй като тази процедура не се практикуваше в България, се насочихме към Турция.
След внимателно проучване избрахме болница „Мемориал Шишли“ в Истанбул – място, където работят висококвалифицирани специалисти, както и водещи ембрионолози и генетици. Чрез координатори от болницата, говорещи български, комуникацията беше сравнително безпроблемна. Насточихме преглед с уролог/андролог доц. Фатих Янарал,  който от своя страни ни увери, че досегашната терапия е била правилна, но без налични сперматозоиди биопсията оставаше последната надежда. Но преди да насрочим дата за такава ме насочиха да направя няколко изследвания. Отново изследвах основните хормони, отговорни за сперматогонезата, както и направих генетични такива – Хромозомен анализ (Кариотип) и Микроделеции на Y хромозомата общо на стойност около 700-800 лв. Тези изследвания са от решаващо значение, защото при наличние на нарушения в хромозомите, то биопсията би била безсмислена. За наше щастие, генетичните изследвания бяха нормални и хормоналните такива отлични. В тази връзка ми насрочиха дата за операция след няколко седмици. Бяхме ден-два по-рано в Истанбул, през които трябваше да се направят други изследвания, тъй като все пак биопсията ще бъде под пълна упойка и може да продължи 1-2 или повече часа, докато се намерят сперматозоиди, ако има такива изобщо. Цената на самата процедура текущо беше 1050 евро + допълнитени разходи за кръвни изследвания и PCR тестове, тъй като съвпадна с времето на пандемнията. За наше щастие, лекарите намериха сперматозоиди и в двата тестиса. След операцията ги замразихме и оставихме на съхранение в болницата, което струваше допълнителни 1000 евро. Сперматозоидите не бяха с най-добро качество – особено тези от крипторхичния тестис, които имаха „издължена главичка“ (както ми казаха генетиците) – но надеждата оставаше с наличните от другия тестис. Допълнително, инвитро процедурата трябваше да се направи в същата болница, тъй като нямаше как да ги транспортираме в България или да се възползваме от възможността за кандидатстване по Държавния фонд за асистирана репродукция.
Възстановяването от биопсията не беше леко, но фактът, че процедурата беше успешна, засенчи всички болки. След месец насрочихме преглед в инвитро клиниката към „Мемориал“ и обсъдихме възможностите за процедурата и евентуалната дата. Лекарите предложиха да изчакаме 6 месеца, за да се възстановят тестисите от операцията – защото при по-голям брой яйцеклетки след стимулация може да се наложи нова биопсия. През този период продължих с гонадотропната терапия, като дозите ѝ засилихме до оптимално ниво, за да бъда във възможно "най-добра форма". Междувременно съпругата ми трябваше да направи множество кръвни изследвания (за над 800 лв), при които се установи, че има много високи нива на пролактин – в следствие на открит микроаденом на хипофизата – и започна терапия с Достинекс за нормализиране на стойностите. Освен това се появи и ендометриозна киста. Няколко години по-рано поради такава киста, се наложи на жена ми да се направи лапароскопска операция за отстраняването ѝ, при което една от маточните тръби трябваше да се премахне също (тъй като беше засегната от кистата). За наше щастие, до момента, в който трябваше да сме в болницата, всички показания и на двама ни бяха приемливи за пристъпване към инвитро процедурата.

Отидохме в Истанбул няколко дни преди очакваната дата на цикъла на жена ми, необходим за стартирането на процедурата. Наехме апартамент чрез Airbnb – защото се очаваше дълъг престой, който излизаше значително по-евтино от хотелското настаняване – и работехме Home office, докато започне инвитро процедурата. Жена ми стриктно спазваше предписаната терапия. Дойде моментът за пункция, която се забави малко, тъй като имаше няколко доминиращи фоликула и се изчакваше да се развият и останалите, за да има възможно най-много потенциални ембриони. В крайна сметка лекарите установиха, че наличните замразени сперматозоиди няма да са достатъчни и трябваше да се направи нова биопсия за използване на „пресен материал“. Процедурите на двамата ни протекоха съвместно – от жена ми извадиха 10 фоликула, а от мен бяха взети сперматозоиди само от единия („здрав“) тестис, които бяха с много по-добро качество от предходната биопсия. След оплождането на 10-те фоликула започнаха мъчителните няколко дни на чакане, изпълнени с нетърпение за всяко позвъняване на телефона с новини за прогреса. На петия ден ни съобщиха, че имаме 4 зрели и добре развиващи се ембриона. Лекарите предложиха тези ембриони да бъдат замразени и трансферът да се извърши след един месечен цикъл на жена ми – защото възможността за закрепване е по-висок при „замразен“ трансфер в сравнение със „свеж“. Допълнително, решихме да изследваме ембрионите чрез ПИД тест (PGD Test). Преди окончателното им замразяване се оказа, че единия от 4-те ембриона не е оцелял и остават 3, които подложихме на тест.  Вече се бяхме прибрали в България и започна другото дълго и мъчително чакане докато излезнат резултатите от ПИД теста. Оказа се, че в 2 от ембрионите има нарушения в хромозомните двойки, което означаваше, че почти сигурно няма да доведе до закрепването им и до раждане на здраво бебе. Обаче 3-тия последен ембрион е напълно здрав и годен за транфер.
След месец отидохме отново в Истанбул за процедурата по трансфер, която продължи не повече от час. Бяхме пристигнали няколко дни по-рано, за да сме сигурни, че дългият път няма да повлияе негативно, и преди да се върнем в България се заредихме с лекарства, които да подпомогнат задържането на трансферирания ембрион. Общите разходи за целия процес за Инвитро бяха значителни - около 2500 евро за инвитро процедурата, 1050 евро за втората биопсия, 1000 лв за лекарства за жена ми, 1200 долара за ПИД тестове, 500 лв за допълнителни изследвания и размразяване на сперматозоиди, около 3000 лв за нощувки (бяхме общо около 30 дни – 23 за пункцията и 7 за трансфера) и 1500 лв за храна и други покупки по време на престоя ни.
Накрая дойде моментът, в който тестът за бременност се оказа положителен и преобърна целия ни свят. Чувството беше неописуемо – радост, която може да се усети само когато преживееш истинската надежда. Девет месеца по-късно нашето съкровище се появи на бял свят.
Това е моята/нашата история – пълна с болка, несигурност и финансови жертви, но също изпълнена с вяра и надежда, че мечтата за родителство може да бъде сбъдната, дори когато всичко изглежда невъзможно. Надявам се, че споделеното от мен ще вдъхнови всеки, който се бори, да не се отказва, защото понякога най-силната победа идва след най-тъмните моменти.
Ако имате въпроси или нужда от допълнителна информация, ние с жена ми сме на разположение да споделим нашия опит. Не се колебайте да се свържете с нас – с радост ще ви дадем кураж и насоки, за да сбъднете своята мечта.

Възхищавам ви се. За смелостта да споделите със съпругата си проблема, който имате, а не да прехвърляте вината върху нея. Възхищавам ви се за амбицията, която ви е водила през цялото време и за борбата, която сте повели. И се е оказала успешна.

И предложете преживяванията си за филм. Историята ви е достойна.

И разкажете на детето си за пътя по който е дошло.

Вие сте мъж на място.Малко ще се съгласят да минат през това,през което сте минали вие.Бъдете здрави.
ПП - и при нас преди вече 20 години мъжът ми бе този, който направи първата крачка с изследвания в областта на репродукцията,а аз на шега го последвах.Историите и с двете ми забременявания ги има в тази тема... Росен ни "струва"около 100000 лв,но всъщност е безценен с радостта и всичко,което донесе в домът ни.