Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Моите съболезнования!
Правилно казано болката не отшумява става по търпима,но е незабравима.Близки и обичани хора липсват страшно много а ние препускаме през живота и пропускаме толкова прекрасни мигове.Парите владеят повечето от хората за тях щастието е да имат натрупани пачки в гардероба а детето им да не им се пречка ако може много много.Не ценят здравето и близките си за тях всичко е статисти около тях.Загубих майка си,баща си и съпругът си в рамките на 6 г боли,липсват ми страшно много умишлено избягвам да посещавам гробовете им.Дали е грях не знам,но те са с мен в спомените ми не минава и ден без да съм се сетила за някой от тях,но не искам да ходя там където са погребани.Чувствам се смазана да знам,че те са там под земята безжизнени а аз не мога да ги видя докосна.Сякаш бягам от истината сякаш не ходейки там това не се е случило.

След серията от загуби стартирах такива от грешки времето си лети а аз не спирам да се питам защо це нужно това?Защо децата ми останаха без баща?Какво ще се случи с децата ми докато пораснат ще успея ли да възпитам в тях ценности,честност въобще ще успея ли да ги направя ХОРА.След смърта на баща им и преди това на чичо му се оказва,че  това "заболяване" е наследствено.Нямате си представа какво е да гледаш децата си и да се чудиш дали в някое от тях не "цъка бомба" и как да съумееш да предотвратиш това.Досега бях силна преминах през много изпитания и продължавам да си плащам за грешки и само се чудя този ад дали ще свърши някога?Ще има ли спокойствие и в моя "двор" или това беше каквото било било загубих съпругът си и загубих всичко.

Не може ли да се направят изследвания и да се види дали децата са с фамилна обремененост или всичко с тях е Ок?

След навършване на 18г ще е добре да минават през 5 г на ЯМР.Така ще се следи дали има аневризма в мозъка и следователно да се вземат навременни мерки Страх ме е и не знам дали си внушавам,но голямата ми дъщеря на 16г сякаш е а и е копие на баща си и напоследък забелязвам как често я боли глава от нищото.Съответно за мен това е паника защото и баща и беше така през ден-два го болеше глава.Той го отдаваше на това,че работи на вън и жега пек и студ все е навън.А майка му казваше,че от много малък го боли глава и тя твърдеше,че бил урочасван и затова имал болки в главата.Хирургът който му прави операцията ми каза,че може би става дума за наследствена обремененост поради факта,че чичо му е починал от същото бил е на 40г моят съпруг беше на 42г.

Виждам толкова общо с моя случай. И на мен жена ми почина от мозъчна аневризма. И нейният брат почина година по-рано от същото. След загубата не знаех, че децата имат фамилна обремененост докато не заведох голямата на преглед - оплакваше се от болки в бъбреците. Оказаха се кисти. И другата ми дъщеря има а сина ми още няма засега но е малък. Не съм сигурен дали двете неща са свързани но съм забранил на голямата сериозни физически натоварвания. Толкова мога да сторя. Още са млади и доколкото разбирам опасност се появява чак след зряла възраст (след 40) но  мисълта че може би са обречени направо ме скапва. Загубих моето момиче и сега трябва да живея с мисълта за децата си. Комбинацията е чудна - надежда не знам откъде да търся за това. Старая се да ги възпитавам добри и отговорни хора - толкова мога, дано съдбата е милостива. Те не заслужават (както и майка им) такова зло.

Никой не го заслужава най малко пък децата с какво са виновни те,че да растът без най близките си хора.

Много съжалявам мили хора...разбирам, съчувствам. Аз също се старая да водя профилактика на децата, въпреки често неразбиране от страна на близките им.
Не знам вие как сте, но такива загуби сериозно се отразяват на емоционалното, а от там и на физическото здраве на оцелелите родители. Още повече, че поради спецификата на съвременното българско общество е трудно да срещнеш разбиране от страна на работодатели, служби, лекари. Разбира се, има и изключения, заради които съм благодарен.
Много ми се иска да има единомислещи, добри и морални хора, с които да полагаме грижи за децата. Това е наш дълг. Тук не става въпрос за връзка, съжителство или брак: вероятността за успешни такива е същата, като вероятността да спечелиш от лотарията. Не е невъзможно, но е невероятно.
Много важни въпроси, които са проблематични са: дали осигуряваме здравословно хранене, здравна профилактика и лечение, образование, ролеви модели, спорт, социализиране, активен и пълноценен отдих на децата...все неща, които са оставени предимно на нас родителите. А, когато родителят е един и няма нито достатъчно време, нито средства, нито е достатъчно разумен, какво се случва? Страдат децата.

Поздрави от далечна Германия!
Казвам се Божидар и от 20.09.2019г. съм вдовец. След 20 години щастие останах сам с две прекрасни деца. За мен най-трудното е тази убийствена тишина. Вършиш си задачите, бориш се, но си сам. Сам на целия свят. С всичко може да се свикне, но не и с това. Днес случайно открих тази тема. Много се радвам, защото отдавна търся общество/група от хора като мен. Някъде където да мога да си поговоря с някой. Да си споделяме, да разменим готварски рецепти или да се поздравим по празниците. Все неща които само хора като нас ги усещат със сърцето си. А лично на мен стандартните реплики от вида на “Сега трябва да си силен” и “Ако има нещо се обаждай” нито ме окуражават, нито ме карат да се чувствам по-малко сам

Така е, и мен най-много ми тежи, че няма с кого да си говоря. Децата са с мен денонощно, но това е друго. Липсва ми споделянето.

Явно за всички ни това е най-големия товар. Денем съм на работа, задачки , колеги и някакси неусетно минава, но вечер прибирайки се вкъщи, самотата връхлита. Да с децата макар и големи говорим, но не е същото. Вечерите, нощите и празниците са ми най-тягостни.

Така е! Самотно е! Аз поне се чувствам много самотна.

напълно те разбирам и аз съм така

Здравейте!
Така и не вярвах никога,че може да пиша в подобна тема някога, но... съдбата е имала други планове. Мъжът ми загина при катастрофа на 18.07 тази година. Няма такава мъка просто, няма... Млад, здрав, прав - само на 29 години. Аз оставам с дъщеричката ни на 3г и 7м., която често повтаря, че иска тати да дойде. Гледам да не показвам сълзи пред нея, но доста често не успявам... 12 години, най-хубавите ми в живота с него. От деца сме заедно, от ученици в гимназията. Имам чувството, че няма да мога да продължа напред без него. Обзела ме е силна апатия към всичко и всички. Всеки ми казва, че трябва заради детето да се държа, но не всеки може да ме разбере... Какво да направя, за да мога поне малко от малко да си стъпя на краката? Струва ми се невъзможно...

Много съжалявам за загубата ви! Дано децата да са по-големи и да могат да ви подкрепят. Да, от опит, самотата е голям проблем, който се отразява отрицателно на психическото и понякога на физическото състояние на човека. За онези реплики сте абсолютно прав, много са изтъркани и с нищо не помагат. На хора в нашето положение им е необходима реална подкрепа, а не празни приказки. Все още е твърде, твърде скоро, но дано успеете да намерите добър и почтен човек, който да бъде до вас. Аз съм отворен за споделяне и разговори, което е твърде недостатъчно, но все пак...
Много съжалявам за скорошната ви загуба на такава млада възраст! Мъчно ми е за вас. Но поне младостта, а надявам се и здравето са на ваша страна. Още е много, много скоро. Дайте си време. Обръщайте внимание на детето, то е в ранното детско развитие, всяка минута с него е особено ценна. Правете неща заедно, играйте, всичко заедно. То е вашето човече. Много вероятно ще успеете да намерите подходящ човек след време, но не бързайте. Трябва да е някой изключително почтен, добър, отговорен и любящ мъж, за да може да се грижи за вас и детето. А, такива са едно на милион. Но на първо място сте вие и детето.

Моите най-искренни съболезнования, ужасно е толкова млад човек да загине. Много сте млада, но трябва да се стегнете, не се затваряйте, разговаряйте, плачете, не го дръжте в себе си, а и имате малко съкровище за което трябва да се грижите. Ако мога да помогна с каквото и да било, насреща съм. Прегръщам ви!

Pepi, искрени съболезнования! Няма кой да помогне отвън да се съвземете, трябва сама да намерите пътя. В началото е ден за ден, поставяйте си малки цели за ден-два напред, ежедневни задачи. Постепенно ще се организирате. С болката не можете да се преборите, само да я приемете и да се научите да живеете с нея. Но трябва време, много е прясно и всичко, което ви връхлита в момента е нормално. Споделяйте, тук можем да разберем какво е.