Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Днес имах дълъг разговор с един лекар. Та той общо взето каза следното- в болницата е по- зле, отколкото вкъщи, с изключение на кислорода. Нямат протокол, стрелят на посоки и често пациентите стават опитни зайци. Така, че barabenka не се обвинявай, това е пагубно усещане и няма да доведе до добро. Ти се обвиняваш, че не сте отишли до болница, аз че го оставих да иде. Според този лекар плазмата е отречена вече и не се прилага току така. Нещото, което най- много ме стиска за гърлото е, че позволих да му се влее тази пуста плазма, защото преди нея според всички лекари той е бил стабилен и няма опасност за живота му. Обвинения да иска човек, но това е тежко бреме и живота и без това ни е тежък, че да го правим още повече. Аз не съм предишния човек също ш се съмнявам някой да е, след подобна тежка загуба. Но няма мърдане от това положение, за съжаление смъртта е необратима и аз често дори не мога да повярвам, че няма да го видя повече. И в душата ми е тежко, на моменти ви тръгват сълзи ей тока от нищото, но живота трябва да продължи да се живее по най- безболезнения начин, а обвиненията нямат място там. Времето назад не може да се върне. Иначе ако можеше колко неща щяхме да променим и най- вероятно да не ги загубим. Но уви....

insane и barabenka по-добре е да спрете да се обвинявате, за да не си навреждате на вас, а от там и на децата ви. Моята съпруга ежегодно ходеше на мамография и цитонамазка, но рака удари на друго място. Дали е можело да се предотврати? Вероятно да, ако бяхме по-големи хипохондрици, редовно ходеше на обстойни профилактични прегледи и образна диагностика. Но пак опира до известна доза късмет, да случиш на лекар, пък той да е внимателен и на кеф. Моята съпруга беше супер страхотен човек, мила, любяща, възпитана, комуникативна, нямаше пороци, имаше много приятели, успешна в професията, и пак никой не я пожали, не и влезна в положението, не се бори като лъв да я излекува. Само тя се бори като лъв. Аз и близките й също се борихме колкото можем. Правили сме консултации с 11 хирурзи, 10 онколози, 2 лъчетерапевти, 4 гинеколози, 2 гастроентеролози, 3 "лечители", 1 баячка, разни други специалисти, няколко свещеници. Ходили сме в две чужди държави. Ровене, отнякъде да излезе нещо, да спаси, да помогне. Не успяхме. Мисля, че виждам къде бяха пропуските, вероятно е можело нещата да бъдат по-различни въпреки, че беше в 4 стадии, много тежка диагноза.
И децата да растат без втори родител е лошо. При моите, въпреки усилията ми, виждам отражение от това, че нямат майка. Въпреки, че понякога и двама родители, на които не им пука, не свършват добра работа, защото гледат себе си, работата и т.н.
Така, че необходимо е разсейване, спорт, нови цели, планове, начинания. Шоколадът и сладоледът, както вероятно знаете, са също краткотрайни антидепресанти, но трябва да бъдат от хубавите.

От това, което чета тук, едва ли не всички живеем заради децата си. Те са нашия  стимул, те са нашата надежда. Но аз искам да живея и заради мен. Искам, както преди. Да си купя нова дрешка, както преди, да се шляя из мола, да купя поредната "безсмислена" джунджурия, която ще захвърля в шкафа, да отида на маникюр или на масаж, дори да обсъждаме мъжете си с приятелки на по чашка кафе или  вино.    Край, свърши това за мен. Всичко това ме радваше, а сега ми се вижда толкова безсмислено.  Може би затова се обвинявам, защото знам че този мой живот свърши. Вече всичко е различно. Пренаредих приоритети си. Вече не искам нищо за мен, само за детето. Забравяш себе си и детето става спасителен пояс. Искам времето да минава и тя да е голяма, да знам, че може да се грижи сама за себе си. А себе си не виждам как ще бъда през този период. Все едно съм сянка, а трябва да съм личност, да й давам пример. Защото тя си има свой живот, има нужда от свобода, която ме  е   страх да и дам, за да не я "изпусна" и да стане свободия.  Страх ме е да не компенсира семейната загуба, с материални придобивки. Или пък да се затвори в себе си и да стане комплексирано дете. Как успявате да сте пълноценни родители и да запълните загубата на децата.  Ето моето дете е на прага на тинейджърството и ме е страх, че тази загуба ще й се отрази в бъдещите връзки, на взаимотношенията й с мъжете, на представите й за семейство. Та тя след няколко години, няма да си спомня нищо, от нашите отношения с баща й, от начина по който той се  е отнасял с мен и нея. Ще бъде снимка на стената. Какъв пример за семейство ще има тя.   Как успявате да се справите с децата, с проявите на упорство и капризи, с мъката и недоволството, променили  ги загубата, отчитате ли някакви грешки в отношението си към тях?

Големият ми син също е тийн. Мисля го, няма го мъжкият пример. Но поне помни. За малкото какво да ви кажа, няма 3, съвсем без баща ще расте. Надявам се да гледа батко си, но и осъзнавам, че не е редно да товаря голямото дете с такава отговорност. Не му го казвам, само си мисля за това.
Leosof, много си прав, няма полза от ровене и търсене на вина. Колкото и гадно да звучи, в наш интерес и този на децата е бързо да се овладеем и да продължим напред. Трудно е, но няма друг начин.

Дъщеря ми беше на 13г сега е на 17г не се промени с нищо все още е ученолюбива и все така затворена.Такава беше преди такава е и сега с тази разлика,че порасна твърде бързо някак си периода "пубертет" го презскочи и нямах плоблем с това.Синът ми бешу току навършил 5г за него се притеснявам защото е момче растящо сред жени.Няма го мъжкият пример а този който дядо можеше да даде нямаше да е това което му е нужно.Дядо му е много добър човек изключително мил а след загубата на синът си виждам,че глезенето спрямо моят синът е върхово....То не му се позволява да си налее сам вода на 8 години това....Моята грешка пък беше точно обратната на това,че заради децата трябва да продължа...Не го приемах ядосвах се на вски и всичко не исках да живея така и допуснах грешка.Сега си плащам и за нея,но сега наистина живея заради децата и се боря заради тях.Не искам нищо/никой в живота ни освен здраве...Не го разбирах това тогава разбрах го след като си ударих главата в стената,но не съжалявам...Преди дни синът ми чу,че говоря с кака му,че за малко за ме отнесе кола...Дойде при мен и ме гушна каза ми да се пазя какво щели да правят и без майка!Както аз се плаша дали ще мога да ги отгледам докато пораснат и те се плашат дали няма да ме изгубят....
По нови данни от лекар аз все още съм с умерена депресия...не искам да пия нищо като лекарства.Пих в началото,но ги спрях исках да се справя без тях а виждам,че нямам никакъв напредък!Какво да правя?

Всеки от нас е различен човек след това, което му се е случило. Аз продължих заради децата, особено заради дъщеря ми, която тогава беше на 1 година. Първоначално я съжалявах, толкова много, че направо полудявах. Тя определено беше спасителният ми пояс, заради нея ставах, заради нея легах, заради нея не пих антидепресанти- кърмех я. Помня моменти, в които болката беше толкова силна.. до лудост, просто я прегръщах и тръгвах по улиците. Тя ме спаси. Синът ми беше 16 годишен. С него определено имахме конфликт. Той искаше да е мъж, да е голям, аз пък се страхувах, да не изтърва юздите. Съветвам ви малко да отпуснете с големите деца, дайте им малко свобод. Постепено нещата се подредиха. Децата порастват, всяко от тях учи уроци, греши.. Постепено с времето емоиите се поуспокояват. Човек му се приисква и той да е "жив", започва да се радва на почивки, на покупки, позволява си да е човек. Да винаги има едно там нещо скрито някъде в нас, изплуват спомени, натъжаваш се, но .... Позволявам си да ви посъветвам да обичате себе си и да се грижите за себе си, а в някакъв момент и да си позволите да бъдете щастливи. 

Според мен винаги ще остане някаква дори и малка вина затова,че сме можели да променим нещата и те да са по друг начин. Но факт е, че връщане назад няма и дали заради децата си или заради нас самите ние трябва да продължим макар и почти невъзможно. Моите деца са вече големи, и всеки се опитва да бъде силен. Баткото е студент първи курс и макар,че не успя да вземе нито един изпит от първия семестър, заради стеклите се обстоятелства сега много ми се иска да повярва в себе си и да се справи с тези от втория. Дъщеря ми е девети клас, от две седмици е на училище присъствено и виждам,че й се отразява добре общуването с децата. Те милите се притесняват за мен и постоянно ме питат добре ли съм, явно осъзнавайки, че съм им останала само аз. Затова трябва да се държим и да бъдем силни. И на мен не ми се излиза все още и гледам да ограничавам контактите си, защото всичко ме напряга по някакъв начин. Има дни в които плача почти по цял ден, но има и моменти когато съм по-спокойна. Явно ще трябва да мине доста време, преди да се нормализират нещата и да приемем всичко което ни се случи.

Чета ви всеки ден и  много се натъжавам.  Аз почти всяка вечер сънувам моята голяма любов. И сънищата са не само хубави  и истински  ,че чак ми се иска да не се събуждам. Там сме щастливи, говорим си , разхождаме се заедно и е толкова реално, винаги съм в прегръдката му ,  винаги ме целува.както беше в реалния ни 30 годишен съвместен живот. И като се събудя и осъзная ,че е само сън се натъжавам толкова много и плача с глас. И така откарвам цял ден. Толкова е нереално ,че го няма !! Ще стане половин година скоро откакто не е с нас. Тази мъка става все по силна при мен.
Днес попаднах на това стихотворение и реших да го споделя с вас.
Прегръщам Ви !

ИМА СМИСЪЛ...
Когато вече ти е тъпо... Празно...
Защото цял живот си писал... писал...
И сякаш всичко е било напразно...
Не спирай... Не преставай...  Има смисъл...

Когато някой  плямпа зад гърба ти,
а най-любезно с теб се е здрависал...
Когато те одумва триста пъти -
убий го със усмивка... Има смисъл...

Когато Бог към тебе не поглежда
и в своите дела се е улисал,
не се отчайвай... Не губи надежда...
Бори се сам самичък... Има смисъл.

Когато нямаш вече капка сила...
Когато  пред смъртта си се стъписал...
Кажи й „Имаш много здраве, мила,
но още ще почакаш "... Има смисъл.

Когато любовта от теб си тръгне...
Когато  ти  веднъж си я отписал...
И втори път поискаш да я върнеш...
Абсурд! Не се надявай...   Няма смисъл...
Недялко Йорданов

При мен скоро ще станат 3 години... и ще ви кажа едно - болката не става по-слаба, напротив, усилва се. Наистина има моменти, в които се чувствам по-спокойна, сякаш всичко си е както преди, но те са кратки и много бързо се връщам към реалността. Много често излизам от равновесие - когато нещо в къщи се развали и започвам да се лутам за майстор, когато дойде време да сменям гумите на колата и после се чудя защо ме боли кръста, когато трябва да обясня на малкия си син защо се налага "да го влача с мен", когато се превивам от болка, а се налага да се крия от децата, за да не ги плаша и още, и още...
А децата? Синът ни, сега на 8 г., все още нощем сънува кошмари, които в началото бяха много тежки и ужасяващо за мен да го гледам. Има дни, в които не се отделя от мен, изпитва страх да не загуби и мен. Наскоро докато пътувахме, усетих, че тихичко плаче на задната седалла. После ми разказа как гледайки кученцето ни, осъзнал, че някой ден и то ще умре и няма да мобе да го преживее втори път 😕
Сестра му... в началото мислех, че тя се справя по-добре, с нея много говорехме за всичко, което се случи и за всичко, което предстои. Но се лъжех. Осъзнах го, когато започнаха проблемите в училище, после дойдоха паник-атаките, при всеки проблем намираше утеха в ножицата... беше си нарязала ръцете и краката, после започна с вените....
Затова се обръщам към всички ви: Наблюдавайте децата си, говорете с тях, бъдете до тях, показвайте им всеки миг, че ги обичайте. Те имат нужда от нас!

Ако вече не сте го направили може би е добре да потърсите помощ от психолог - за Вас и децата.
Наистина не е същото, когато се опитваме да заместим и партньора си в семейството. Не че не се научих да готвя и не поех голяма част от домакинските задължения + всичко свързано с децата за което преди се грижеше жена ми. Но уюта и чувството за дом, което една жена създава с нищо не може да се замени. Предполагам е подобно и при вас момичета с липсата на подкрепа за "мъжките" работи. Но някак си се справяме, няма как.

soyak,  работим по въпроса. Посетихме  няколко психолога през това това. Определено имаме напредък, но всичко става бавно... Най-важното е да не губим връзката с децата си.

Здравейте, реших ,че е важно да направя важна крачка в останалия ми живот.  Да стана от проклетия диван, да спра да се самосъжалявам , да поспра да рева доколкото е възможно, да спра да се затварям в себе си , да спра да се обвинявам..  знам ,че не мога да върна времето назад и любимият ми човек няма да се върне , но поне да се опитам да върна малко от малко усмивката  на лицето си . Поне това дължа на децата ни .
Искам да намеря нови приятели, да сменя сегашното си обкръжение, хората които ме гледат със съжаление не ми помагат.
Така  намерих и вас в тази група , търсейки „сродни“ души.   Виждам ,че социалните мрежи помагат , също така мисля да се запиша да тренирам нещо според кг и възможностите ми . И там ще се опитам да потърся нови хора, които да ме зареждат с енергия и позитивизъм и се надявам всички заедно да си помогнем да погледнем на живота от малко по-различна гледна точка.  Знам ,че е важно да срещна  приятели с когото да поговорим , да споделим нашите чувства, тревога и мъка.
С моите 15 годишни момчета обичаме да пътуваме, да ходим по планинити и  морета,  обичам да снимам , да се разхождам безцелно дори,  и т.н  Но вече опитах една такава екскурзия за три дни и на мен ми беше тегаво и  на тях скучно. Разбрах ,че е важно е да имаме компания. Тук в  групата се запознах с две момичета и вече се  видяхме дори. Надявам се  все по често да се срещаме, защото разговорите с тях много помагат , а с течение на времето се надявам да не е толкова „тегаво“ и да говорим и за забавни неща.
Та в тоя ред на мисли искам да предложа една среща на 29 май /събота/в Борисовата градина в София, например в 14:00ч . Ако искате и в друг час или на друго място кажете.
Очаквам предлижения и ще се радвам да се запознаем на живо. Прегръщам ви !

Страхотна идея, живот и здраве, дано всичко да е наред, съм съгласна за среща на 29 -ти

Радвам се ! Предлагам към 27.05 като разберем колко ще сме да се чуем и уточним за точното място и час .

И аз ще дойда, стига всичко да е наред дотогава.