Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

  • 374 906
  • 2 902
# 2 730
И аз само се връщам към онова обаждане от районното, докато се прибирахме към вкъщи, защото се забави след фитнеса и не се обади... И филмът, в който влязох ме оттам нататък. Но животът продължава. Уча нови неща всеки ден, пораствам. Тъкмо днес се замислих как наскоро преди няколко месеца си мислех, че имам всичко, което съм искала - нормално семейство, мъж, деца, обич. И ей на. Нещата се обърнаха за миг.
Виж целия пост
# 2 731
Аз му казах диагнозата, доктора на мен съобщи, като предложи даже да скрия.
Помня как го побутнах по гърдите да седне в колата, погледна и каза рак е нали😭.
На децата заедно казахме. Те бяха през цялото време с нас само в болниците не.
Видяха как си отива, докато чакахме лекар и агенцията си го гушкаха и си взеха  довиждане.

За жалост живота върви неумолимо напред.
Знам, че трябва да продължа и да пусна миналото, но е толкова трудно. 😢
Виж целия пост
# 2 732
Ние бяхме предният ден на кръщене на скъпо за нас дете, бяхме се събрали почти всички приятели, най-близките ... Много се смяхме, толкова щастие имаше във всички, последните ни снимки заедно, заобиколени от деца и усмивки. Мечтаехме за още едно детенце, бяхме си дали още няколко месеца и щяхме да се готвим за ин-витро най-вероятно. Точно си мислех и аз, колко много дадохме, борихме се и постигнахме за 15 години заедно. Минахме през какви ли не загуби, включително и на бременности и какво ли още не, но никога не се отказахме един от друг, въпреки че и двамата бяхме упорити и инатливи Simple Smile Как този човек ме носеше на ръце, колко много обичаше мен и синът ни, как даваше всичко за всички, и винаги, винаги намираше решение на всичко, за него нямаше невъзможни неща, намираше начин и се справяше. В деня на злополуката не говорих дори с него, не го видях сутринта, излезе рано и само чух как заключва вратата ... Той знае колко много го обичам и аз знам колко много ме обичаше, осъзнавам колко щастлив човек съм била, въпреки трудностите и препятствията по пътя ни, и съм благодарна, че имах такъв човек рамо до рамо с мен, и знам че пак ще се срещнем!
Виж целия пост
# 2 733
Всички знаехме, че умира, и той самият. Беше ужасно. Чудовищни болки. Пълна безпомощност. Морфин, фентанил- нищо и половина. Безсилие. Отчаяние.
Така че може би внезапното е по-милостивото.
Виж целия пост
# 2 734
Бяхме в един клас в гимназията, израстнахме заедно в една компания, харесахме се в 10 клас, тръгнахме сериозно като разбрахме, че и двамата ще сме студенти в София, 21 години заедно ... Изградихме всичко, за което мечтаехме, от нулата. Синът ни беше на четири месеца, дъщеря ни - първи клас, когато научихме за рака. Аз така и не приех болестта и не можах да приема, че няма да остареем заедно и че рано или късно ще си отиде. Бори се 4 години и 9 месеца (IV стадий), преминахме през частични ремисии, внезапни прогресии, две тежки операции, но и много качествен живот през останалото време сякаш болестта я няма. Последните шест месеца от живота му/ни бяха ад -  направи паранеопластичен синдром (разсейки по много и навсякъде). Бавно започна да се влошава и животът ни се промени на 180 градуса. Борихме се със зъби и нокти, организмът го предаде.
Сутринта преди да си отиде, беше споделил с приятел, че иска да умре колкото се може по-скоро, защото не издържа да живее (на легло, абсолютно зависим от нас, неусещащ краката си заради разсейки в прешлените). Отиде си в съня си, последните му думи към мен бяха "Ела, сложи ме да спя, поседни до мен и ме дръж за ръката". Оставих го само да хапна набързо ...
Едва след смъртта му казах на дъщеря ни истинската болест,  не можех да позволя да живее с тази мисъл почти 5 години и да няма нормално детство (свекър ми почина от рак като и той премина през ада). Малкият знае, че татко е звездичка и до там.
При мен все едно половината от мен липсва - по-добрата половина. С времето и осъзнаването става все по-тежко, но продължавам в името на децата и да изпълня волята му "Ти ще се справиш, знам го, гледал съм като те взимам" ...
Част от дрехите преместих, (за да не гледам всяка сутрин ризите му, когато взимам мои дрехи). Година и пет месеца след смъртта му не съм готова да разчиствам вещите му Sad.
Виж целия пост
# 2 735
Гушкам Ви, това ни дава живота и взема.
Виж целия пост
# 2 736
Няма милостиво за мен ... Искрено съжалявам за загубите ви и ми е мъчно! Какви ли не сценарии прекарвах през умът ми ... Не е нормално деца да растат без любящите им родители, не е нормално ние да живеем без любимите си, просто не е! В единият случай очакваш загубата, в другият си в ступор. Няма да забравя как питах в болница ли е ?!? Вместо това отговорът беше,че травмите са били несъвместими с живота. Четох съобщението за смърт, подробно, всичко описано, сама се убедих, че не е имал шанс, дори и лекар да беше до него. Случило се е за секунди, всичко, жестоко е, жестоки са травмите, които е получил. Успокоява ме мисълта, че не е усетил нищо, толкова мълниеносно и бързо се е случило. Няма и няма отговори... Има само сила, която усещам с мен!
Виж целия пост
# 2 737
Вчера почина моя позната ... Веси! От рак .. скоротечен, открит веднага след раждането на второто и дете! Как да кажеш ..Да почива в мир" или "Светъл да е пътя на душата и", като знаеш, че оставя две невръстни дечица. Как душата на майката се отделя от рожбите си.. !? и ще и е леко и светло!? Гадно е! Пиша и плача!
Виж целия пост
# 2 738
Да, и много ме натоварват разви фалшиви съболезнования, лигави, звучащи добре само в ушите на тия, дето не знаят за какво става дума.
Виж целия пост
# 2 739
Да, справяте ли се, свекър ми ме пита.
Смисъл??? 😢
Безумно е.
Виж целия пост
# 2 740
Отговарям справяме се по най-лаконичен начин, с надеждата да схванат намека и да не питат повече.
А т.нар близки хич не са близки, всъщност. Измъквация. Куртоазия. Правене на бели и добри, за пред себе си.
Вместо да попита искаш ли, да направя ли, да .... нещо, чакат да си попросим смирено и унизено. Ми няма пък!
Дай, Боже, да не ни се налага.
Виж целия пост
# 2 741
Съжалявам искрено за младата жена, няма справедливост...
За близките и аз така, никой не звъни да пита искаш ли с нещо конкретно да помогна. Как сте, здрави ли сте, толкоз. После ако се оплача, ами ти защо не звънна. Защото не искам да прося...
Виж целия пост
# 2 742
Най-мразя въпроса "Как си?"
Нито да отговориш, нито да не отговориш.
Виж целия пост
# 2 743
Най-мразя въпроса "Как си?"
И аз така. Отговарям "Как да съм? Никак не съм". Разбирам, че хората, които не са преживели такава загуба, няма как да знаят какво е и в загрижеността си задават стандартни въпроси без да се замислят. Свекърва ми няма да я коментирам в подробности, неадекватен въпрос след въпрос.

Днес стават година и пет месеца. За това време приятелка от детството ми се обажда всеки месец и ни купува подаръци на тримата за рождени дни и Коледа. За всички "притесняващи се и толкова загрижени роднини", които "толкова много обичаха съпруга ми" не съществуваме. Айде, аз снахата съм ясна, но двете деца не заслужават ли някакви жестове на внимание? Нямам и намерение да се обаждам на някого от тях, освен в много извънредна ситуация, в която не мога да се справя аз и родителите ми. Да са живи и здрави,  неотлъчно са до мен (дойдоха в София още от влошаването и тук си останаха) и ми помагат с всичко.
Виж целия пост
# 2 744
Особено тежко ми е тази вечер. Вече се притеснявам да пиша на близките си приятели, защото си имат живот и не могат да се занимават само с мен. Но тези дни просто трябваше да взема много трудни решения покрай фирмата. Много ги изживявам. И не съм сигурна, че мога дълготрайно да си причиня това ежедневие. Може би трябва да направя крачка назад и да се замисля дали има смисъл да си го причинявам. Понеже не ми остава никаква енергия за мен и за децата. А не е като да ми се налага да го правя. Поне за известно време бихме се оправяли финансово и без фирмата. Защото и без друго ми е достатъчно тежко, че животът ми се преобърна тона рязко. Няма нужда да си причинявам допълнителни страдания.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия