Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

  • 372 662
  • 2 883
# 2 745
Zazu, още тогава това ти писах, внимавай с претоварването. Аз залитнах по тази плоскост, с идеята че съм Железният човек. Е, не съм, приземих се, след като стигнах до изнемогване. Така че внимавай, децата ни имат най-много нужда от нас.
Виж целия пост
# 2 746
Замислям се дали все пак не е добра идея да посетя психолог. Нещо пак изгубих смисъл и ми е доста подтиснато от десетина дни. Може би просто се прераздадох. Но точно в момента ми е тежко доста. Можете ли да препоръчате някой за София?
Виж целия пост
# 2 747
Замислям се дали все пак не е добра идея да посетя психолог. Нещо пак изгубих смисъл и ми е доста подтиснато от десетина дни. Може би просто се прераздадох. Но точно в момента ми е тежко доста. Можете ли да препоръчате някой за София?
Аз работя с Калина Джамбазова от амбулатория за психично здраве "Адаптация", но по съвсем друга линия. Предполагам, че можеш  през амбулаторията да запишеш час при нея.
Факт е, че след разговор с нея, се чувствам по-добре, споделената болка е половин болка, както казват. При мен тя успява да даде и съвсем друг поглед върху ситуацията и доста ме кара да се замисля за някои неща.
Виж целия пост
# 2 748
Според мен е нормално да имаме добри и лоши дни ... Аз също имам моменти, в които ми става много тежко, особено ако детето е тъжно в даден момент, сякаш усещам неговата болка в пъти по-силно. Не съм спряла да се раздавам на максимум, откакто съпругът ми го няма, но аз попринцип съм човек, който дава максимумът от себе си във всичко, за всеки ... Към психолозите съм мааалко резервирана, не че не бих потърсила помощ, ако усетя нужда. Преди години посещавахме, заради трудността на синът ни да се отдели от мен и да започне посещаване на детска градина. Тогава аз и съпругът ми, имахме сесии с много добър психолог, успя да ни помогне, но аз се чувствах в пъти по-зле след посещенията, тотално рухвах и се чувствах по-зле. Може би това усещане идваше от факта, че аз съм човек, който обича да има контрол върху живота си, а с посещенията усещах, че всъщност нямам контрол, не знам, дали го обяснявам добре. Като цяло за много неща не бях съгласна с психологът ... Важното е, че тогава успя да ни помогне и резултатите бяха добри. Зазу, дай си време, все пак сме хора, загубили съпрузите, които обичаме, загубили сме сигурност и опора. Повтаряй си, че си силна, ти си стълбът в семейството и децата разчитат на теб, и знай че, каквото и да става, ти си най-добрата майка на света за тях!
Виж целия пост
# 2 749
Проблемът с психолозите,  поне в България,  е че няма специализирани в такъв вид терапия на скръбта. Поне аз не знам да има. Повечето работят с универсални теории и някак си скръбта се приема като част от всички останали личностни проблеми.  В началото усилено търсех за себе си психолог, но не успях да намеря и попаднах на групи за споделяне във фейсбук (американски, но има хора от цял свят). Слушам и подкасти на една американка, която след смъртта на мъжа й се специализира в grief coaching, тъй като и тя самата не е успяла на намери адекватна помощ. Ами много по-близо я усещам от общата психология, таргетирани са темите, сякаш ми влиза в душата. Не се чувствам сама и не се чудя нормално ли е да изпитвам това и това или да не изпитвам нищо. Следях и една инфлуенсърка в ИГ ( отново американка), но имам чувството, че тя използва социалните медии, за да излекува собствената си травма, а не толкова да помага. Доста здраво и рекламира разни продукти, в Щатите явно е доста нашумяла и успешно го монетизира, колкото и грозно да звучи. Сега се омъжи отново и съвсем не мога да се свържа с нея.
Та не съм против психолозите, дори напротив, но просто не мисля, че има добре подготвени у нас, които да помагат при тежки загуби.
Виж целия пост
# 2 750
То аз дори не съм сигурна, че проблемът ми идва от загубата, колкото от тези опити да компенсирам и да се надскоча по всички възможни фронтове и май просто прекалих. И не знам защо го правя. Никой не го очаква от мен. Реално може да живеем добре без тези напъни. Може би просто, за да не мисля, се натоварих прекалено много. И трябва някак да спра, преди да се счупя. Сама си го причинявам. Децата слава Богу като цяло са добре. Но ако аз не съм, това скоро ще почне да им се отразява.
Виж целия пост
# 2 751
То аз дори не съм сигурна, че проблемът ми идва от загубата, колкото от тези опити да компенсирам и да се надскоча по всички възможни фронтове и май просто прекалих. И не знам защо го правя. Никой не го очаква от мен. Реално може да живеем добре без тези напъни. Може би просто, за да не мисля, се натоварих прекалено много. И трябва някак да спра, преди да се счупя. Сама си го причинявам. Децата слава Богу като цяло са добре. Но ако аз не съм, това скоро ще почне да им се отразява.
Защото така забавяш истинската фаза на скръбта ,най.вероятно подсъзнателно го правиш .
На мен това ми помогна ,последва и ввнезапната смърт на брат ми и мармалад Sad  след нея просто нямах сили .Синът ми не обелва дума ,все едно е нямал баща и вуйчо ,онзи ден при случаен разговор с хомеопат и психолог реших да питам какво означава това -много дълбока травма ,която може да избухне здраво при някакво друго  травмиращо събитие .
Оф, май тепърва осъзнавам ,че няма да се върнат ..... а знаете ,че винаги съм се старала да пиша положително ,енергично .....
Виж целия пост
# 2 752
И аз ходя, не толкова заради усещането за скръб и загуба, за това не мисля, че нещо помага, а повече за да продължим напред, за помощ точно как да продължа с общуването вкъщи и да не се напрягаме излишно един друг. Син ми много тежко преживя всичко и още не е съвсем изплувал, трудно ни вървеше комуникацията. Сега е по-добре. Как да бъда майка и баща, нещо такова.  Как да не бъда кълбо от нерви и да не го попиват децата.
Казва ми да не се обвинявам за решения и неща, които съм или не съм направила в един или друг момент. Че тогава съм мислела по начина който съм мислела и за момента, с тези данни, с които съм разполагала съм правила каквото съм правила и това е било най-доброто за момента.
Психологът не би трябвало да упражнява контрол, или поне аз така мисля. Не се усещам контролирана.
Наистина най-мъчителното е размишленията и съжаленията- ако бях, ако не бях казала, направила, сетила...
А ходенето на работа наистина ми отвлича мисълта в съвсем друга посока и от тая гледна точка ми е ок.
И моята малката нищо не продумва, както детето на Илиана. Някой беше ми казвал, че в тая възраст най-честата реакция била тази.
Виж целия пост
# 2 753
Аз не съжалявам за взетите решения, той ми се довери и направих всичко.
Синът също, не говори.
Малката, постоянно, отваря вратата, чака да влезе тати, ляга, той гаси лампата и такива подобни.
Аз го сънувам всяка нищо не е станало и на подсъзнателно ново явно не го пускам и не съм преработи Ла травмата.
Виж целия пост
# 2 754
Аз не го сънувам и не го усещам по никакъв начин. Все едно приживе сме били отчуждени или не ме е обичал, което рационално знам, че не е вярно. Защото само ми повтаряше да седя да си говорим и да не си лягам.
Искам да си върна хубавите усещания, спомените за тях. Усещането за него. Да си ги спомням.
Виж целия пост
# 2 755
С една приятелка ходихме на заведение ,някакъв грък пя и като дойде до мен и запя любимата ни песен "Не тръгвам" пуфф , кат ревнах .Хем ми стана хубаво от спомените ,хем ми идеше да троша от болка .
Танцувах ,пих,пях ,ревах ,абе излях малко от това което ми е в душата .Обикновенно се старая да съм бетон ,мъжко момиче,желязната лейди ,ганстер мама /така ме наричаше брат ми ,щот каквото и да стане съм огън,за 30 мин .маса ще сложа ,важно решение ще взема , ще увикам някой ..../


zazu1, ще си ги върнеш ,прясно ти е още .Не си приела още ,само си мислиш че си .
Виж целия пост
# 2 756
И аз го сънувам рядко, и то някакви съвсем банални ежедневни ситуации- последното е, че сменяхме някаква лампа-
Виж целия пост
# 2 757
Всеки трябва да намери своя начин, за да оцелее чисто физически и психически на първо време, а след това и да продължи да живее.
Първата година го бях сънувала много малко пъти. Сега като мина годината го сънувам по-често. Не постоянно,  не винаги си спомням и какво точно съм сънувала, но знам, че е бил там.
Виж целия пост
# 2 758
Преди две седмици почина моя татко.Когато починина мъжът ми едвам се справих,но сега ми е още по-зле.Детето ми в началото на годината избяга,халюцинации и искаше да се самоубие.Болници,психиатри,хапчета,не се оправя.Казаха,че е аутист с умствена изостаналост и хиперактивност и че ще става по-зле,цял живот трябва да го гледаме.Моя татко не издържа на тази мъка.Много ми липсва,той ми беше опората,той ме водеше навсякъде и без него не знам какво ще правя.Детето ми с нищо не се справя,не може да чете,смята,не иска да ходи никъде,по цял ден е в къщи,аз се чудя как ще го гледам,като не се чувствам добре.
Виж целия пост
# 2 759
Ох тежка е нашата съдба  ...да си вдовица , да отглеждаш и възпитаваш сам децата си , да се опитваш да не рухваш след всяка крача , да се съхраниш - заради децата си....Кошмар е ...живеем в кошмар...Останах сама на 37 г - с три  малки деца - на 3г . , на 6г и на 9 г...Най-малкия вече почти не помни баща си - гледа само снимките....големите се опитват да приемат нещата , някак успяха да се пренастроят , колкото и голяма да е тяхната мъка..Но аз - незнам...минаха две години - нереални години...все едно живея в някакъв паралелен свят и това не се случва на мен..Забития нож в сърцето влиза все по-дълбоко и няма измъкване...Потъвам в моите крайности и се крия от децата да не ме гледат...Вече просто нямам желание за нищо - апатия и примирение - това е...
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия