Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

За съжаление и моят съпруг ни напусна много рано и внезапно-на 46г.Шока е огромен, болката също. Остана една голяма празнота, без него е пусто и тъжно😥Децата ме крепят. Живота ми с него беше безупречен, бях много обичана и обгрижвана, от нищо не лишавана съпруга, децата също. Липсва ми безкрайно много.

Тъжно е да виждам нови членове в групата..
Времето не лекува, поне при мен. Свикваш с положението си, но нещо там вътре си боли..
Често се чудя защо след загуба много жени създадоха нови и успешни семейства, а аз не. Лично, не го смятам за предателтво,  а възможности съм имала и имам.. Единственият отговор, който ми идва на ум е ''съдба''.

Бъдете силни

На 2.05 изминаха ужасно тежки 40 дни без моя любим, любящ и мил съпруг. Тежко, празно и пусто е без него!Боли, боли и много боли! 😥😥😥Липсва ми безкрайно много, на децата също. Почивай в мир, скъпи мой! Завинаги ще останеш в сърцата ни!

На 06.04. след 5-дневен престой в интензивното на Пирогов ме напусна любовта на живота ми и майката на 3-те ми деца. Благодарен съм, че открих тази група за споделяне. Само който е изпитал подобна загуба може да разбере какво ми е на душата. Околните съчувстват кой повече или по-малко, но нищо не може да запълни празнината. Мисълта, че такава любов и толкова щастливо семейство беше съсипано само за няколко дни не ми дава мира. Дано намеря сили да се преборя с мъката в себе си.

soyak

Мойте съболезнования! На 1100 процента разбирам какво ви е в душата. Аз загубих любимия си съпруг на 24.03.19г за секунди, внезапно си отиде😥. И ние бяхме изключително щастливо семейство, с много силна връзка помежду си! Загубата е огромна, а болката неописуема! Всичко в мен крещи, в душата ми е ад! Крепят ме децата, но ми е адски трудно да приема, че той няма да дойде. 😥Както казахте едни съчувстват повече, други по малко. Единствено ние, които сме загубили любовта на живота си, знаем колко боли сърцето! 😥

soyak съжалявам за загубата ви. Трябва да намерите сили, за да продължите напред, заради трите ви деца, които сте създали. Именно те ще ви помогнат да преодолеете мъката. Мъката е огромна, когато си обичал и си бил обичан. Единствено времето стихва болката, но си иска доста време. Аз вярвам, че и в техния свят ще се чувстват добре. Просто не можем всички заедно наведнъж да отидем там. Нашия път тук на земята все още не е приключил. Един ден ще се съберем с тях. Това ме утешава. Пожелавам ви силен дух.

Благодаря ви за съчувствието!
Опитвам се да се държа, но изглежда че ще трябва да изграждам живота си от нулата. Това извън грижата за децата естествено. Когато овдовеем се оказваме изведнъж в съвсем друг контекст. Срещите със семейни двойки с които преди сме поддържали близки отношения изведнъж силно се ограничават само до най близките лични приятелства. Хората се отдръпват - дали от боязън или страх не знам но е факт. Приятелско семейство с което ни свързват толкова общи преживявания и които имахме за особено близки - жената поне дойде на погребението. После повече не се обадиха, поне да питат как сме. В къщи ме чакат деца и майка ми, която помага в домакинството. Благодарен съм но няма с кой да споделя как е минал деня ми, какво ми е на душичката. Те са други поколения с техните си вълнения и проблеми - няма да ме разберат.
Аз по природа съм "семеен" тип, никога не съм търсил нищо извън семейството но вече съм на възраст, когато нови познанстава се създават трудно. Затова тая "свобода" не ме радва. Самотата е което ме ужасява защото си давам сметка, че децата един ден ще си поемат по пътя. В главата ми е такава каша, което в комбинация с мъката е отровен коктейл. За тия 2 месеца съм свалил 6 килограма, просто не усещам наслада от храната, ям механично за да съществувам. И си говоря с моето момиче всеки ден, питам я защо ни остави. Питам и съдбата защо ни наказа така жестоко. На никого лошо не сме сторили, жена ми беше такъв благороден и скромен човек, грижовна майка и съпруга, другарче за тежките моменти и след 22 години брак още се гледахме влюбено. В деня преди нещастието нищо не предвещаваше, ходихме на пазар, купих и 5 гербера, вечерта си говорихме сладко, само двамата... Еееееех...

Чета ви посланията soyak и все едно виждам себе си във вашо лице и моето също осиротяло семейство. По същия начин се чувствам и аз, и по ирония на съдбата моят съпруг си отиде както вашата съпруга-в ден след разходка, вечеря, разговор като си легнахме и след час и половина...... Вече не беше жив😥Без никакви оплаквания и симптоми. Аз за един месец свалих 8кг😥. Безсъние, мъка, тъга. Абсолютно ви разбирам!

Даже не знам какво да ви напиша. Чета ви и си спомням да първите месеци от загубата. При мен вее минаха 4 години. Има моменти на безумно отчаяние, после отвомо живота ме повлича. Най-трудно е по време на празници или хубави моменти... мъката, че не е с мен, най-вече с децата си. С ежедневието някак се погаждаме .. защото нямам избор, трябва да се справя.  Опитайте се да живеете с надеждата... надеждата, че с времето ще ви поолекне.

Здравейте,
Моля за съвет. Какви документи ще трябва да покажа на границата за децата, когато пътуваме за почивката в Гърция. Направихме резервацията в началото на годината, когато съпругата ми беше още жива. Сърце не ми даде да я откажа, пък и децата имат нужда от почивка и разнообразие. Аз сигурно пак ще се психясвам понеже сме ходили неколкократно на това място и навсякъде ще ме дебнат спомените от онзи живот - когато бяхме заедно.

За документите - превод на смъртния акт, оригинала и няколко копия.
За почивката .. много е натоварващо. Аз съм почивала на такова място и беше ад, но трябва да се мине през това. Хубаво е че не сте отказали, защото трябва да продължите, колкото и да е трудно.

Защо не анулирате и не отидете на място, на което не сте били заедно? И ние имахме резервация, направена докато съпругът ми беше жив за място, на което бяхме ходили заедно, но реших, че няма да мога да издържа пак там, без него. Затова с децата решихме да отидем  на ново място, което няма да ни навява тъга. Да, почивка трябва да има. Колкото и на нас да ни е трудно без половинките😥Заради децата!

И аз съм на мнение, че трябва да отидете на ново място. Достатъчно ви е тежко и в къщи, то навсякъде ще ви навява спомени за нея. Дори и на местата на които не сте ходили заедно ще си представяте "Ако тя/той беше тук.."

Ние също с моят син един месец след внезапната смърт на съпруга ми отидохме на мястото от предходната година, където бяхме тримата и наистина ми беше много тежко. Дълго време избягвах да ходя на места където сме били с него. Все още ми е трудно и негови снимки да гледам... а вече наближавам две години... Ние отидохме на почивката, защото вече беше резервирана месеци преди това от съпруга ми, но сега погледнато не бих го повторила. На следващата година отидохме на друго място и беше по-поносимо...

Благодаря ви за отзивите и съветите!
Аз разсъждавам като ddani. Макар да е трудно, не мисля че трябва да избягвам съзнателно места на които сме били заедно. Ще си взема довиждане със спомените и мъката свързани с конкретното място и ще създам нови спомени, които да ми позволят да се връщам на мястото. Иначе около мен ще е пълно със "забранени" зони а това не е начин да продължиш напред. Но предполагам за всеки е различно...
Едно от най-болезнениете ми преживявания беше преди около месец и нещо на връщане от Лондон, където избягах да се скрия от мъката при най-близкия ми приятел. Но и там спомените дебнеха отвсякъде. Летище Лутън, след секюрити контрола, тъкмо си бяхме взели довиждане с моя приятел. И изведнъж се почуствах толкова самотен, изоставен и ненужен. В самолета се насилих да дремя през целия полет само да не мисля за нещастието си.