Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Копие от акт за раждане и копие на смъртен акт, но цялата информация я има в системата и буквално нищо не ми искат, освен паспорта на детето и моя. Твърдя го от личен опит с неколкратни излизания през граница. Последното излизане преди месец. Преводи на нщо не ти трябват, защото документите са необходими за пред нашите митничари, не за чуждите.

Да се включа и с посещаването на местата от съвместните почивки. В началото е трудно, но споменът топли и лекува (не че е възможно).

Здравейте! Много е трудно, но трябва да се опитаме да продължим в името на децата. Вече две години ходя на почивка с детето на мястото където сме ходили. Има много спомени и е много тежко, но нима вкъщи нямаме спомени? Времето напоследък много бързо минава, но ми става все по-мъчно и тежко. Липсва ми и самотата ме кара да страдам още повече.

Здравейте, отдавна не съм влизала, но сега когато влязох и видях , че има и нови членове сълзите пак рухнаха. Вече измина повече от година и половина от нелепата загуба на съпруга ми, но все още спомените са силни, сълзите потичат от най - малкото, но рева, бърша сълзи и продължавам напред, заради децата. Тежко е,гадно е, болно е, мъката не отминава.
Бих се радвала,ако има желаещи от София да се съберем и запознаем, споделим, помогнем едни на други.
Спокоен ден момичета и момчета и горе главата!!!

Аз съм от желаещите за среща. Вчера ходих на гроба на моето момиче, да потърся утеха и да и кажа, колко ми е тежко. По пътя видях на една от гробниците следния надпис:
"Можеш да ридаеш, защото ги няма. Можеш и да се засмееш, защото ги е имало. Можеш да затвориш очи и да се помолиш да се върнат или да отвориш очи и да си спомниш всичко от тях сторено. Можеш да загърбиш утрото, да заживееш с миналото, да мислиш само за тях и за това, че ги няма, или да съхраниш спомените за тях и да им вдъхнеш живот. Можеш да плачеш, да се затвориш, да изстинеш и да обърнеш гръб, но можеш да направиш и това, което те биха искали: да се усмихнеш, да отвориш очи, да заобичаш и да продължиш живота си."

[/quote]
Аз съм от желаещите за среща. Вчера ходих на гроба на моето момиче, да потърся утеха и да и кажа, колко ми е тежко. По пътя видях на една от гробниците следния надпис:
"Можеш да ридаеш, защото ги няма. Можеш и да се засмееш, защото ги е имало. Можеш да затвориш очи и да се помолиш да се върнат или да отвориш очи и да си спомниш всичко от тях сторено. Можеш да загърбиш утрото, да заживееш с миналото, да мислиш само за тях и за това, че ги няма, или да съхраниш спомените за тях и да им вдъхнеш живот. Можеш да плачеш, да се затвориш, да изстинеш и да обърнеш гръб, но можеш да направиш и това, което те биха искали: да се усмихнеш, да отвориш очи, да заобичаш и да продължиш живота си."
[/quote]


Много се надявам да успея да го направя да се усмихна,да отворя очи и да продължа живота си, но засега ми е мисия невъзможна.

За съжаление и при мен е невъзможно... Колкото и да се опитвам. За срещата и аз бих се включила.

Аз също бих се включила ако се организира среща.

И аз бих се включила, но съм от Варна. Далеко сте ми. Ако има желаещи за среща във Варна, бих се радвала. А за това да продължим живота си, да трябва, но как като него го няма 😥Тежко е, празно е без него, пусто, нищо не е същото. Ходихме на почивка с децата, но не е както беше с него. За съжаление трябва да се пригодим да живеем с   огромната загуба😥Съдбата това е решила.

Когато в един човек се е събирал смисъла на целия ти живот, когато не си искал от съдбата друго освен да имаш пристан, където да се прислониш от житейските бури и си загърбил всичката суета на това битие - тогава загубата на любимия е ужасяваща и много повече от раздяла. За съжаление идваме сами на този свят и сами си отиваме. Деца, родители, роднини - всеки има своя собствен път на тази земя. Понякога обградени от любовта на сродните ни души забравяме за преходността на този свят, не искаме да пуснем щастието, което само довчера е било реалност. Истината е, че единствения човек, който ще бъде с нас от първия до последния ни миг сме самите ние. Другото, включително голямата любов, е бонус за който трябва да благодарим на съдбата. Защото има много живи мъртъвци, чието ежедневие е изпълнено със злоба, интриги и безпътица.
Дано съм помогнал да сменим ъгъла от който виждаме сполетялото ни нещастие. Аз се опитвам да вярвам в написаното по-горе, защото не искам да се превръщам в безропотна жертва на обстоятелствата. Засега чувствата и мъката надделяват, но не се отказвам. Пожелавам ви утеха, където и да я намерите.

Досега не смеех да пиша от това име...беше ме срам от самата мен.Утехата идва трудно минаха 2 години от смърта му а аз намерих пристан в две детски очички.Да точно така независимо,че имах вече две деца когато съпругът ми почина.Думите "Трябва да продължиш заради децата." ги намразих в самато начало.Какво да продължа кое него го нямаше човекът с който съм била от детство до зрял човек.Аз не взимах решение какви дрехи да си купя камо ли да се справям сама в живота.Три месеца бях зомби от вкъщи на гробищата и на работа друсана до козирката с АД и успокоителни.Не ми хареса това не исках това виждах децата как страдат,но бях прекалено безчувствена за да ги разбера.Виждаха ме как страдам а те милите най вече каката как стои до мен докато заспя след хапчетата за да не ставам защото бях като пияна и можех да падна не бях и на себе си във всеки един момент аз можех да направя нещо немислимо и да оставя децата си  и без майка.В един момент си дадох сметка,че не исках това за тях а и за себе си.Срещнах един човек който даде вид на перфектният и аз в онзи момент сякаш намерих това което ми липсва.Стегнах се спрях АД спрях успокоителните и заживях,но нещо не беше както трябва.Този човек не беше моят съпруг не беше моята половинка която ми липсва.Забременях,но и това не разбирах сякаш не се случваше на мен.До момента в който не прегърнах бебето не осъзнавах какво се случва и какво въобще ги свърших.Не,че се го разбирам,но съм в мир със себе си и думите "Трябва да продължиш заради децата." имат смисъл.Мъжът ми казваше "Няма никой да те обича така както те обичам аз!" и вече твърдо знам,че ще е така.Знам обаче,че аз сега имам отново 3 живи душички които трябва да обичам повече от него и от себе си дори.Тогава постъпих егоистично мислийки само за себе си,но така се съхраних за да видя,че не съм сама аз имам тях а те в момента имат само мен.Моят съпруг винаги ще е жив за мен и децата ни,няма как да бъде забравен човек като него няма как да спра да го обичам.Просто продължих да живея и да чакам времето когато ще сме отново заедно.А какво е времето?Относителна величина която измерваме с дни месеци години,докато болката си остава същата и вчера и днес и утре и след години.Звучи все едно се оправдвам да сигурно е така защото знам,че постъпих грешно и в грешен ред на установените морални правила.Но само така останах жива и намерих сили и смисъл да продължа.Казаха ми,че любовта ми не струвала....защото не съм се държала към установените правила за време и скърбене.Смърта ни раздели нищо друго нямаше как да го стори никой друг или друга,тя ни раздели и тя ще ни събере просто трябва....време.Време което сами избираме как да живеем а Господ колко дълго да е това.

Здравейте! Аз съм нов член на групата. Загубих съпруга си преди 1год. и 1м. от гадния рак. Загубих не само съпруг, загубих и най- добрия си приятел, половината от същността си...Имаме две момчета - на 15 и 10 години. Те, душичките, ми помагаха и физически, и психически  6-те месеца, в които се грижехме за баща им, и след това. А аз действах интуитивно - бях болезнено искрена с тях, постепенно ден след ден, говорехме много и без граници. И сега можем да говорим за баща им и нашето преди, без сълзи, а с усмивка. Боли ни, много ни боли от загубата, но избор нямаме...трябва да продължим...Но знаете ли, започнах да пиша, защото често хора, които не бих казала, че ме познават добре, мен, моя съпруг, нашата връзка си позволяват да ме съдят, че се връщам към спомените ни със съпруга ми, а „живота продължава”...„трябва да гледаш напред”...Но аз не виждам лошо да се връщам към спомените и снимките ни, горда съм от миналото ни и това, което имахме.

Отидохме на море в Гърция. Още сме там. С майка ми на мястото на жена ми. Тя трябваше да е втория възрастен освен мен. Не е. УЖАС. По-лошо е отколкото предполагах. Тинейджърката вечно е намусена и все нещо недоволна. Бабата е решила, че сме я взели за помощен персонал, седи като наказана и ако не готви или не чисти не знае какво да прави и я избива на спонтанни пристъпи на лошо настроение. Малкия е пей сърце и постоянно трябва да му се ходи след гъза. Чуствам ужасна липса на втори възрастен, който да ме подкрепи, едвам ще дочакам да си тръгнем. Нищо общо с почивка, всеки ден съм арбитър да разтървавам скарани и да решавам какво да се прави, къде да ходим, какво да ядем, кога да дишаме и др. Липсата на скъпото ми момиче е по-осезаема от всеки друг път, отделно спомените от мястото, където само преди 2 година бяхме заедно, като едно щастливо семейство. А сега, нищо не ми се услажда, часовете минават тягостно между хранене, плаж и висене в интернет (който е ужасно бавен и некачествен). Чета някаква книга да минава време но е тотално безвремие. Повече няма да повторя в такава конфигурация. А скъпия ми ангел сигурно гледа съчувствено отгоре на какво съм подложен, но не може да помогне.

Всичко ще се нареди лека полека soyak. Много малко време е минало от загубата, нормално е тинейджърката да е недоволна и намусена, аз също преминах през това с моя тинейджър. Опитай се да поговориш с нея, какво не и харесва и от какво е недоволна. Сега сте си само тримата и трябва да намерите хармонията по между си.
п.п. А след сезона на отпуските, ще организираме среща по врме и място удобно на всички и ще споделим и подкрепим взаимно.
Лек и прохладен ден на всички!

Благодаря, Милена!
Всеки с проблемите си, но е по-леко да споделиш там, където биха те разбрали. Не търся непременно съчувствие, повече имам нужда да видя мислите си написани. Понякога ме досрамява, като чета някои момичета тук с колко по-жестоки изпитания са се сблъскали. От друга страна загубата си е загуба, независимо на какъв етап от житейския ти път те е застигнала. Всичко материално бих заменил за това другарчето ми да си беше до мен. Аз така се шегувах, когато милата беша тъжна - не страдай, нали знаеш че аз съм най-добрата ти приятелка и винаги ще бъда до теб... Сега остана само един спомен, който гори сърцето ми. Останах сам с една голяма любов, неизживана докрай. Защо съдбата разделя сродните души и стъпква любовта на едни а оставя други да вегетират в бездушие и фалш? Кой го решава и по какви закони? Мислим си, че сме господари на съдбите си, докато не ни застигне нещастието. Рационалната част в мен би опонирала, че наистина е така - имаме избор как да приемем загубата. Дали да се предадем на мъката и спомена и да заживеем в миналото. Или да потърсим сили и опора за да продължим.
След няколко дни се навършват 4 месеца откакто загубих Еми. Емоциите засега надделяват. Дано има светлина в тунела. Дано!

Здравейте! Извинявайте, че се намесвам в темата ви. За щастие не съм вдовица, но за нещастие загубих баща си, когато бях на 15 години. Спомням си, че след погребението бях изпаднала в някаква летаргия. Нищо не ми се правеше и лежах по цял ден пред телевизора. На втория месец започна тенис турнира Ролан Гарос. Един ден станах от прословутото легло и поисках от майка ми пари за ракета. Хванах една приятелка и отидохме на близкия корт. Тенисът изцяло ми промени ежедневието и средата и ме извади от депресията. Съветът ми е, ако имате възможност да насочите тийнейджърите към редовно спортуване, което да ги натовари физически и да ги разтовари емоционално.