Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Даааа, задаващите се празници са ми като задаващ се кошмар. Няма да е лесно, никак, никак. Но още по-трудно ми е да функционирам в новата реалност - банки, застрахователи, ремонти, всичко това ми изпива силите. Толкова много неща има, които трябва да се свършат, а аз просто искам да се свия в някой ъгъл.
Аз не съм човек, който казва не мога, за мен не мога е равно на не искам, знам, че мога, всичко мога, просто сили нямам.
Ходя при психотерапевт от твърде скоро, рано е да кажа, дали и с какво точно би могла да ми помогне. От години се лекувам при класически хомеопат, много ми помага да съм в кондиция и да функционирам, но няма как да премахне мъката, няма как да ми върне момчето, това просто трябва да се изстрада, нямам избор.
От няколко дни попаднах на много интересна и полезна за мен книга и я поглъщам като топъл хляб. За съжаление ми попадна на руски, не знам, дали я има преведена и издавана в България. Женевьева Дэвис Гинзбург "Вдова вдове". Авторката е психолог и е загубила съпруга си също така внезапно, като мен. Доста си поревах, но има изключително полезни практически съвети, както и обяснения за някои объркващи за мен чувства и мисли, които ме връхлитат.

При нас стават два месеца от какво за последно беше жив и чухме гласа му.... Немога да повярвам.. Не искам д ас е примиря и не искам да живеяя все повече.... Защо.... Защо.....

Христина, чувствам се по същия начин... Не искам да живея, не виждам смисъл, не виждам и бъдеще.. И в крайна сметка ще уредя някой неща за децата, да им помогна колкото мога занапред... Пък после.. Ако изобщо отцелея.

И на мен ми е много трудно, но детето ми ми дава смисъл да се боря и да се опитвам да продължа. В началото не беше така, но с времето осъзнах, че той трябва да има майка. Живота го наказа много и не заслужава да изживее още лоши моменти.

Преди малко си намерих снимка с децата отпреди година и нещо. Като прегазен от влак съм, с един отнесен поглед фиксиран в бог знае какво. Все едно съм само опаковка без съдържание. Сега не е така, чувствам го. Затова, кураж момичета! Сега сте много емоционални и никакви логични аргументи не помагат да се почувствате поне малко по-добре. Единственото, което ми се иска да запомните е, че и вие както всички тук със "стаж" ще изминете пътя на преосмисляне на живота си в новия контекст и в крайна сметка ще оцелеете. Уверявам ви така ще стане, това сочат фактите.

Нямам сили вече... Не знам и заради детето как ще продължа, просто не знам... Не ми се живее.... Как се спрсвяте вие

Христина разкажи за малката ,как е ,как се казва ?Успяваш ли да се справяш с нея ?

Хора, стегнете се. Има по-голяма болка и от вашата. Мислите, че лъжа? Не. Съседът ми остана вдовец с дете на 4 и новородено. Новородено. Утре изписват малкото от болницата, беше 2 седмици в кувьоз. Помислете си какво му е на този човек и се вземете в ръце. Аз самата съм като блъсната, откак разбрах. Пак съм на лекарства. Толкова болка се върна. Помагам с каквото мога. И все пак, моето е нищо. Стегнете се и мислете за децата си. Те нямат друг шанс.

Няма общовалидна за всички "рецепта" как се справяме.Едно е ясно трябва време!Не минава от ден до пладне!А едно е ясно и трябва да се мисли и затова а то е,че половинките Ви няма да приемат,че сте се отказали от живота и сте зарязали децата си на произвола!Те не искат това от вас!Те са обичали децата си и не са искали сега да ги няма нито един от тези мъже и жени не са си тръгнали от този свят по желание!Те са обичали и вас а когато обичаш не искаш човека да страда!Дали те искат Вие да страдате?Аз залагам,че горещо се молят да се оправите и да погледнете детенцето което имате и да му кажете,че то също е толкова прекрасно като него и,че го обичате също толкова много!Няма лек,няма лекарство трябва време!Минаха 4 г и 5 месеца не ми е по лесно дори ми е по трудно синът ни е на 9 г вчера се прибра от училище с посинен крак.Негов съученик го ритнал защото синът ми си е оставил раницата на някакъв ш...ан стол!!!Удара не е бил лек а агресията е просто потресаваща в случая....Ако този ритник е бил по слабите места тестиси или недай боже стомах!!!Колко деца си отидоха от детска агресия?Къде е баща му,къде е мъжката фигура,която да го направи уравновесен човек?Не,че и с баща това не е сигурно,но синът ми имаше респект от баща си и го слушаше а и съпругът ми знаеше,че трябва твърда ръка във възпитанието му.Дали ми е лесно всичко да е върху плещите ми?Дали ми е лесно да го няма и да не мога да му чуя гласът?Не не ми е лесно и на никой тук не му е лесно всеки един от нас си иска половинката обратно!
Аз намерих пристан в очите на децата и те са прекрасни колкото и баща им.И повече дори нали съм им майка😅(не се стърпях)Но те са децата които искахме и чакахме с трепет и той ги обичаше безпрекословно.И знам,че не иска те да страдат не иска и аз да страдам.Ако бях аз умряла а не той щях да искам същото.Нямаше да съм доволна,че ги е оставил сираци на произвола на съдбата!

Христина ти имаш детенце как се казва на колко е?Твоят съпруг е обичал това дететенце обичал е и теб!Помисли какво би искал от теб в тази ситуация?Дали би искал да се предадеш?Или би искал да продължиш и да бъдеш до детето си и да го възпиташ както сте искали двамата.Трябва ти време болката не спира,но по утихва и всеки има "рецепта" сам за себе си!Времето е най добрият приятел на "такива" като нас(не ми харесва думата с "в" той все още си е мой съпруг а аз негова съпруга това е формалност за пред властите) затова дай си времето и се дръж ще видиш,че имаш повече сили от колкото си си представяла.Прегърни си детето погледни в очите му и то е толкова прекрасно колкото баща си!

Говорила съм с много хора и са ми казвали, че трябва да спрем да страдаме и плачем. Че когато плачем те са винаги мокри, а когато страдаме стоят пред затворена врата там някъде горе и не могат да преминат по натам. Т.е. пречим им с тези си наши действия и ги караме да страдат.

Но аз не мога да спра, дори и да си мисля, че го мъча. Не се мъчим по - малко ние тук на земята, ако изобщо има истина в това.

Калина, радвам се, че си осъзнала смисъла, за който да се хванеш!
Сояк, сещам се, че аз даже не исках да се снимам, снимах основно детето, не ми се усмихваше, позираше, нищо.
На останалите момичета искам много неща да напиша, но знам, че ще им звучат безсмислено в момента.
Това, което бих е, че докато казвате, че не можете и не искате, никога няма да пристъпите напред. Всички хора сме различни, но всеки от нас е страдал по същия начин. Спрете са се вините, не сте го пожелали, не сте си помисляли, че ще се случи и навярно не сте и предполагали колко хора са преминали през това, аз също не подозорах, живеех си в един идеален свят.
Светли, в нашият град преди 2 години имаше сходен случай. Млада майка почина 10 дни след раждането на 3-тото им детенце. Децата са породени. Бащата, млад мъж, избра живота и продължи да се бори и грижи за най-милото си!
Знаете ли, когато се случи нашата трагедия, обвиних лекарите, които подходиха нехайно към състоянието на съпруга ми, но никога не съм винила Господ. Благодарна съм Му, че ме срещна с толкова невероятен човек, че ме дари с дете от него, че ми даде сили и смисъл да продължа. При толкова голям стрес, бременността от спокойна, става рискова. Но Той ме запази и аз знаех, че всичко с детето ще е наред. Наречете го вяра, чувство, присантиман. Синът ми е най-правилният избор в моя живот, избора да го имам, да го родя, въпреки хорските глупости, че сама ще ми е по-лесно. Не, нямаше да ми бъде! Синът ми е моето войниче!

Аз съм намерила смисъла, но самотните дни и нощи не мога да ги запълня само със сина ми. Всички знаете, че има неща, който можеш да говориш само с мъжа/ жена си. Постоянно ми излиза пред очите и чувам в мислите си гласа му за всяка ситуация- виждам усмивката и си представям какво би казал и направил. Какво щяхме да правим тая вечер или утре и всеки ден. Нямам запис на гласа му, имам чатове, които чета много често. Спя с тениските му. И поздравявам некролога на вратата при влизане и излизане. Не ми го побира ума, че не е вече на тоя свят.
Много съм самотна. Душата ми се е свила от спомени и сълзи, от мисли и страхове. Не слушам музика от както си отиде. Не ме радва нищо, освен сина ми, работя по задължение, не изпитвам удоволствие от работата си и от общо взето нищо. Потънала съм в много дълбока дупка. А живота около мен продължава. Но само около мен. За мен е спрял.

За мен също.... Няма смисъл от тоя живот за мене.... Искам само да се върне всеки ден се моля... Не вярвам, че е там... Не вярвам... Неможе такова наказание, неможе да бъде... Как се живее така. Това не е живот и не го искам....... Мъча се, много се мъча... Не ми се издържа на това....

Христина имаш ли някой до теб в този момент, близък , който да ти помага?