Съжалявате ли хората, посегнали на живота си или не можете да разберете постъпката им?
Укорявате ли ги , презирате ли ги или ги намирате за невероятно смели- изобщо, какви чувства ви обземат, когато стане въпрос за нечие самоубийство, независимо дали на познат или на непознат човек?
Уточнявам, че причините са без значение.
Да си кажа моите чувства- животът ми ме сблъска на три пъти със самоубийствата на близки хора. Както съм споделяла и друг път, единият беше баща ми, а другият беше едно страхотно 19- годишно момиче, което познавах добре и за което още ме боли сърцето, видя ли некролога му.
Третият самоубиец беше съученичка, с която някога седяхме на един чин и която, когато скочи от терасата си, беше вече майка на две малки дечица.
Към баща ми изпитвам обясним, но твърде голям гняв, защото знам защо го направи.
Към онова прекрасно дете изпитвам смесени чувства на гняв, болка и донякъде- разбиране. Гняв затова, че натовари близките си със страхотна болка и вина.
Болка затова, че вероятно е била безкрайно отчаяна, за да посегне на живота си- беше много хубава, много успешна и изключително чаровна.Освен това не живееше в материални затруднения. Казват, направила го е от несподелена любов А разбиране затова, че на тази възраст човек лесно може да се подлъже да вземе неправилно решение с цел да накара някого да се чувства виновен.
За съученичката- какво да кажа...гаден егоист. Да оставиш децата си без майка, затова, че не можеш да си намериш работа, е пълен идиотизъм. Уточнявам, че мъжът й работеше и децата от глад не са умирали. А и да умираха от глад, това ли беше начинът да ги нахрани??? Тя си реши проблема, жената. А децата...абе майната им на децата.
А най- ме боли, като си представя, как в мигът преди смъртта самоубийците вреоятно напълно осъзнават какво всъщност правят и вероятно ги обхваща неистов ужас пред смъртта, а най- страшното е, че е невъзможно да върнат времето назад.Колко ли е ужасно да се умре по този начин!
Мога да пиша много по тази тема. Болна ми е.
Ще споделите ли?