Здравейте,
караме 11 година брак, а се скарахме като деца и сега никой не ще да направи първата крачка по сдобряването
Хем се чудя дали аз да не я направя, хем си мисля, че той този път прекали и е редно той да предприеме нещо. Цялата работа е, че аз вече трети ден се тормозя, а на него може и да не му пука. 
Всичко започна в петък. Чухме се по телефона малко преди всеки да си тръгне от работа. Шегувахме се, беше хубаво. Нямах търпение да го видя. Бях с нова прическа. С нова блуза. И не се бяхме виждали 3 дни. Бях при детето, което пък е при баба си. В момента, в който се срещнахме той ми направи дребна забележка и аз се подразних, защото не очаквах това да му е първата реакция, но както и да е. Трябваше да ходим да правим застраховка на колата. Предложих му да шофира, но настоя аз да карам. Имал тежък ден, бил изморен. Е, през цялото време не спря на мърмори за шофирането ми. Когато все пак пристигнахме пред дома аз започнах да се мъча да паркирам, но понеже не съм най-добра в това все не успявах да я наглася колата. Поиска да слезе. Реших, че ще пожалае той да паркира, но нищо подобно. Каза, че се качвал горе, защото бил прекалено уморен. Е, аз нагласих някак колата, но вече бях много ядосана. Вечерта ни започна с онази дребна забележка и с разногласия вместо, както аз очаквах да е мил с мен и да ми направи комплимент за прическата или блузата. Много се ядосах, затова когато се прибрах реших да не му говоря. Като разбра какво става ММ просто си облече якето и излезе. Е, тогава вече наистина побеснях. Що за отношение! Тук сърдитата трябваше да съм аз.
Почти 100% сигурна съм, че като излезе е отишъл да хапне и после да се види с приятели. Прибра се почти в полунощ. Легна си без дума да каже.
В събота бяхме на работа. Аз излезнах, докато той спеше (за да не му говоря). Когато се прибрах той вече беше у дома. Нарочно не влязох в стаята да го видя. Нарочно и той не излезе от там да ме види. Ей така в мълчина прекарахме и неделята, а тази сутрин той замина командировка и няма да се видим цяла седмица.
Наблюдавах го как не се ориентира в събирането на багажа, но не му помогнах. А и той не потърси помощта ми. Почувствах се много глупаво, когато чух вратата да се затваря.
Няколко пъти вече хващам телефона да му напиша смс и се отказвам. Да, знам, че аз започнах със сърденето. Може да не съм била права онази вечер. Може би наистина беше много изморен. Но това оправдава ли го, че дори не попита защо не му говоря, а просто влезе в ролята и излезе без да каже и дума като го нямаше цяла вечер?
Вие бихте ли направили опит за контакт или бихте изчакали той да направи първата крачка? Знам, колко е детинско, но явно, че сме инати и двамата. Някаква глупава гордост не ми дава да отстъпя и просто да му звънна.
Кое е правилното в случая?
Да кажа, че досега така не сме се карали. Т.е. не е някакво ежедневие.
Виж целия пост
караме 11 година брак, а се скарахме като деца и сега никой не ще да направи първата крачка по сдобряването
Хем се чудя дали аз да не я направя, хем си мисля, че той този път прекали и е редно той да предприеме нещо. Цялата работа е, че аз вече трети ден се тормозя, а на него може и да не му пука. Всичко започна в петък. Чухме се по телефона малко преди всеки да си тръгне от работа. Шегувахме се, беше хубаво. Нямах търпение да го видя. Бях с нова прическа. С нова блуза. И не се бяхме виждали 3 дни. Бях при детето, което пък е при баба си. В момента, в който се срещнахме той ми направи дребна забележка и аз се подразних, защото не очаквах това да му е първата реакция, но както и да е. Трябваше да ходим да правим застраховка на колата. Предложих му да шофира, но настоя аз да карам. Имал тежък ден, бил изморен. Е, през цялото време не спря на мърмори за шофирането ми. Когато все пак пристигнахме пред дома аз започнах да се мъча да паркирам, но понеже не съм най-добра в това все не успявах да я наглася колата. Поиска да слезе. Реших, че ще пожалае той да паркира, но нищо подобно. Каза, че се качвал горе, защото бил прекалено уморен. Е, аз нагласих някак колата, но вече бях много ядосана. Вечерта ни започна с онази дребна забележка и с разногласия вместо, както аз очаквах да е мил с мен и да ми направи комплимент за прическата или блузата. Много се ядосах, затова когато се прибрах реших да не му говоря. Като разбра какво става ММ просто си облече якето и излезе. Е, тогава вече наистина побеснях. Що за отношение! Тук сърдитата трябваше да съм аз.
Почти 100% сигурна съм, че като излезе е отишъл да хапне и после да се види с приятели. Прибра се почти в полунощ. Легна си без дума да каже.
В събота бяхме на работа. Аз излезнах, докато той спеше (за да не му говоря). Когато се прибрах той вече беше у дома. Нарочно не влязох в стаята да го видя. Нарочно и той не излезе от там да ме види. Ей така в мълчина прекарахме и неделята, а тази сутрин той замина командировка и няма да се видим цяла седмица.
Наблюдавах го как не се ориентира в събирането на багажа, но не му помогнах. А и той не потърси помощта ми. Почувствах се много глупаво, когато чух вратата да се затваря. Няколко пъти вече хващам телефона да му напиша смс и се отказвам. Да, знам, че аз започнах със сърденето. Може да не съм била права онази вечер. Може би наистина беше много изморен. Но това оправдава ли го, че дори не попита защо не му говоря, а просто влезе в ролята и излезе без да каже и дума като го нямаше цяла вечер?
Вие бихте ли направили опит за контакт или бихте изчакали той да направи първата крачка? Знам, колко е детинско, но явно, че сме инати и двамата. Някаква глупава гордост не ми дава да отстъпя и просто да му звънна.
Кое е правилното в случая?
Да кажа, че досега така не сме се карали. Т.е. не е някакво ежедневие.
Именно.