Здравейте!
Много се надявам да ми дадете някакъв съвет.
Положението ми напоследък е доста критично, да не кажа съвсем отчайващо... Съпругът ми е хипохондрик в съвсем буквалния смисъл на думата. Последните 2-3 години получи наистина някакви стомашно-чревни оплаквания и от там се почна. Не сме вече първа младост, нормално е нещо да излезе от строя. Обиколи редица лекари, направи си куп изследвания, вкл. и много сериозни. Диагнозата е тривиална, но за съжаление от хроничен характер. Слава Богу, няма нищо страшно.
Да обаче на него това не му е достатъчно. Аз го познавам и знам, че той си мисли, че е болен от рак. Въпреки всичките прегледи и изследвания, които ни най-малко не показват такава вероятност, а дори напротив. Просто няма на света човек, който да го убеди на 100%, че не е фатално болен. Още повече, че оплакванията имат затихване и отново проявяване. В периоди на "криза", когато оплакванията са налице у дома става нетърпимо. Говоря за всички останали, за него не. Той именно нищо не прави, общуването му с мен и децата е на границата на екзистенц-минимума. Основно блуждае някъде и изобщо все едно не е с нас.
Да, разбирам го, че се чувства зле физически. Не е приятно. Но не мога да разбера това, че си мисли постоянно за фатални болести. Зная много добре, че точно това си мисли. Започва да се гледа под лупа за най-различни "симптоми". Не разбирам защо това, че му е зле на стомаха означава да не ни говори почти изобщо...
Аз съм трезв и разумен човек, винаги се старая за разсъждавам логично. Имам родител лекар и човешката физиология никак не ми е чужда. Когато се опитам да го успокоя, да изтъкна пред него логични и съвсем обективни причини за състоянието му, той се държи обидно с мен, че съм се правела на лекар. А аз просто се информирам, чета, размишлявам. Не мога да го гледам как се самозаблуждава и не преценява очевидното.
Вече доста дълго време се проточи това. От няколко месеца отново си търси всякакви симптоми. И аз отново имам чувството, че съм сама в живота и с всичко трябва да се справям сама / 2 деца и куче/. Отделно от всичко работата ми е такава, че не предполага контакт с колеги. В смисъл, че съм сама в стая и това, което работя си е мое задължение.
На практика съпругът ми е един от основните хора, с което аз общувам. А сега не става за общуване - просто той си мълчи и си се вглъбява. А на мен ми става вече супер непоносимо...
Не знам защо написах всичко това.
Аз съм наясно, че нищо не може да повлияе на състоянието му на хипохондрия и никой не може да го накара или да му помогне да престане.
Лошото е, че съм напълно наясно, че очевидно така ще си живеем занапред...
Виж целия пост
Много се надявам да ми дадете някакъв съвет.
Положението ми напоследък е доста критично, да не кажа съвсем отчайващо... Съпругът ми е хипохондрик в съвсем буквалния смисъл на думата. Последните 2-3 години получи наистина някакви стомашно-чревни оплаквания и от там се почна. Не сме вече първа младост, нормално е нещо да излезе от строя. Обиколи редица лекари, направи си куп изследвания, вкл. и много сериозни. Диагнозата е тривиална, но за съжаление от хроничен характер. Слава Богу, няма нищо страшно.
Да обаче на него това не му е достатъчно. Аз го познавам и знам, че той си мисли, че е болен от рак. Въпреки всичките прегледи и изследвания, които ни най-малко не показват такава вероятност, а дори напротив. Просто няма на света човек, който да го убеди на 100%, че не е фатално болен. Още повече, че оплакванията имат затихване и отново проявяване. В периоди на "криза", когато оплакванията са налице у дома става нетърпимо. Говоря за всички останали, за него не. Той именно нищо не прави, общуването му с мен и децата е на границата на екзистенц-минимума. Основно блуждае някъде и изобщо все едно не е с нас.
Да, разбирам го, че се чувства зле физически. Не е приятно. Но не мога да разбера това, че си мисли постоянно за фатални болести. Зная много добре, че точно това си мисли. Започва да се гледа под лупа за най-различни "симптоми". Не разбирам защо това, че му е зле на стомаха означава да не ни говори почти изобщо...
Аз съм трезв и разумен човек, винаги се старая за разсъждавам логично. Имам родител лекар и човешката физиология никак не ми е чужда. Когато се опитам да го успокоя, да изтъкна пред него логични и съвсем обективни причини за състоянието му, той се държи обидно с мен, че съм се правела на лекар. А аз просто се информирам, чета, размишлявам. Не мога да го гледам как се самозаблуждава и не преценява очевидното.
Вече доста дълго време се проточи това. От няколко месеца отново си търси всякакви симптоми. И аз отново имам чувството, че съм сама в живота и с всичко трябва да се справям сама / 2 деца и куче/. Отделно от всичко работата ми е такава, че не предполага контакт с колеги. В смисъл, че съм сама в стая и това, което работя си е мое задължение.
На практика съпругът ми е един от основните хора, с което аз общувам. А сега не става за общуване - просто той си мълчи и си се вглъбява. А на мен ми става вече супер непоносимо...
Не знам защо написах всичко това.
Аз съм наясно, че нищо не може да повлияе на състоянието му на хипохондрия и никой не може да го накара или да му помогне да престане.
Лошото е, че съм напълно наясно, че очевидно така ще си живеем занапред...
