Много се надявам да ми дадете някакъв съвет.
Положението ми напоследък е доста критично, да не кажа съвсем отчайващо... Съпругът ми е хипохондрик в съвсем буквалния смисъл на думата. Последните 2-3 години получи наистина някакви стомашно-чревни оплаквания и от там се почна. Не сме вече първа младост, нормално е нещо да излезе от строя. Обиколи редица лекари, направи си куп изследвания, вкл. и много сериозни. Диагнозата е тривиална, но за съжаление от хроничен характер. Слава Богу, няма нищо страшно.
Да обаче на него това не му е достатъчно. Аз го познавам и знам, че той си мисли, че е болен от рак. Въпреки всичките прегледи и изследвания, които ни най-малко не показват такава вероятност, а дори напротив. Просто няма на света човек, който да го убеди на 100%, че не е фатално болен. Още повече, че оплакванията имат затихване и отново проявяване. В периоди на "криза", когато оплакванията са налице у дома става нетърпимо. Говоря за всички останали, за него не. Той именно нищо не прави, общуването му с мен и децата е на границата на екзистенц-минимума. Основно блуждае някъде и изобщо все едно не е с нас.
Да, разбирам го, че се чувства зле физически. Не е приятно. Но не мога да разбера това, че си мисли постоянно за фатални болести. Зная много добре, че точно това си мисли. Започва да се гледа под лупа за най-различни "симптоми". Не разбирам защо това, че му е зле на стомаха означава да не ни говори почти изобщо...
Аз съм трезв и разумен човек, винаги се старая за разсъждавам логично. Имам родител лекар и човешката физиология никак не ми е чужда. Когато се опитам да го успокоя, да изтъкна пред него логични и съвсем обективни причини за състоянието му, той се държи обидно с мен, че съм се правела на лекар. А аз просто се информирам, чета, размишлявам. Не мога да го гледам как се самозаблуждава и не преценява очевидното.
Вече доста дълго време се проточи това. От няколко месеца отново си търси всякакви симптоми. И аз отново имам чувството, че съм сама в живота и с всичко трябва да се справям сама / 2 деца и куче/. Отделно от всичко работата ми е такава, че не предполага контакт с колеги. В смисъл, че съм сама в стая и това, което работя си е мое задължение.
На практика съпругът ми е един от основните хора, с което аз общувам. А сега не става за общуване - просто той си мълчи и си се вглъбява. А на мен ми става вече супер непоносимо...
Не знам защо написах всичко това.
Аз съм наясно, че нищо не може да повлияе на състоянието му на хипохондрия и никой не може да го накара или да му помогне да престане.
Лошото е, че съм напълно наясно, че очевидно така ще си живеем занапред...