Знам, че темата е много банална, но когато ти се случи точно на теб нещата стават малко по-различни.
Днес, всъщност вече вчера, съпругът ми си тръгна след 17 години връзка, с обяснението, че вече не е щастлив с мен и че не ме обича, както и че са му омръзнали моите обвинения....
Заедно бяхме 17 години, имаме син на девет. В нашата връзка сме имали проблеми, както всички семейства, но ги преодолявахме някак си. Преди два месеца се преместихме в чужбина с идеята да сме си заедно и да заживеем тук.
Обвиненията, за които става въпрос, са за първата му изневяра с една негова колежка още преди 12 години. В следствие на което аз потърсих отмъщение. Исках да му го върна. Почти му изневерих, но разбрах, че правя огромна глупост, и че въпреки това обичам него. За това нещо той разбра наскоро и ми каза, че съм го излъгала, че съм крила толкова години, а него съм обвинявала за същото години и той се е чувствал виновен.
След първата му изневяра имаше и втора, две години по-късно, след като се беше родил сина ни.
Опитах се да преглътна и нея и да продължим напред, този път, заради детето.
Постепенно нещата между нас изстинаха, през повечето време той беше сърдит и студен, когато се прибереше вкъщи. Не виждах нищо в очите му, нищо. Но не винаги беше така, имаше и моменти, когато съм се чувствала много добре с него.
През всичките години исках от него да ми показва повече, че ме обича, че съм най-важното нещо в живота му, не чрез скъпи подаръци, а с елементарни жестове на внимание и нежност. Това той не го разбра, чувал е само обвинения от моя страна, а аз единственото, което исках е да съм сигурна, че обича мен, а не всички останали жени. Но това така и не стана.
Сега съм сама, с дете, без работа, без да знам още езика като хората, и без идея какво да правя с живота си... В момента единственото, което искам е да се изпаря и да ме няма, да не чувствам нищо...направо имам чувството, че полудявам...
Откакто сме тук почти всеки ден се среща с една своя бивша съученичка от техникума, и с нейните роднини тук. Тя много ни помогна за много неща, наистина много. Но аз не разбирам какво е това негово желание да я вижда непрекъснато, дори често се срещат случайно. Винаги ме водеше и мен да пием кафе, на вечеря, на кино, но все с тях. Ние двамата излязохме само веднъж, и то защото аз си го изпросих, не беше неговата инициативата.
Телефонът му дрънкаше постоянно, чатеше си с някой непрекъснато, погледа му беше зареян някъде далеч от мен....
Вчера ходи да говори с нейната сестра за нашите проблеми в семейството, а не с някой друг външен човек, има такъв, и когато се върна беше повече от твърдо решен да си ходи, за да бъде той щастлив.
Когато се скарахме преди месец ми заяви, че не ме обича вече, не бил виновен, че обичта си била отишла, че искал да види какво е с друга, да усети страстта....
След три дена ми каза, че не го бил мислил серизно това, а ми бил много ядосан. След това уж се сдобрихме, каза ми какво не му е харесвало в нашата връзка и аз направих почти всичко по силите си, за да му докажа, че го обичам и, че всичко може да се оправи между нас.
През това време, въпреки че знаеше, че ревнувам от неговата приятелка не спря да търси оправдание да излиза с нея на кафе. Не са били сами, а с други, но какво значение има, той искаше да се виждаме с тази компания, докато с мен така и не излезе за два месеца. Онзи ден не бях вкъщи и той трябваше да издеде детето навън. Когато се прибрах ми каза, че не са излизали, а само са минали да се разберат с нея за това кога ще се видят децата ни. Не е могъл да я пита по телефона, а е ходил на кафето, където е била....
Даже вчера преди да си тръгне каза на детето, че тати не обича вече мама, че няма да живеем заедно вече, а малкия ревна с глас, стана странно тъжен и ужасно нещастен. А очите на баща му си останаха сухи...
Как се преодолява това? Аз нямам сили...
Виж целия пост
Днес, всъщност вече вчера, съпругът ми си тръгна след 17 години връзка, с обяснението, че вече не е щастлив с мен и че не ме обича, както и че са му омръзнали моите обвинения....
Заедно бяхме 17 години, имаме син на девет. В нашата връзка сме имали проблеми, както всички семейства, но ги преодолявахме някак си. Преди два месеца се преместихме в чужбина с идеята да сме си заедно и да заживеем тук.
Обвиненията, за които става въпрос, са за първата му изневяра с една негова колежка още преди 12 години. В следствие на което аз потърсих отмъщение. Исках да му го върна. Почти му изневерих, но разбрах, че правя огромна глупост, и че въпреки това обичам него. За това нещо той разбра наскоро и ми каза, че съм го излъгала, че съм крила толкова години, а него съм обвинявала за същото години и той се е чувствал виновен.
След първата му изневяра имаше и втора, две години по-късно, след като се беше родил сина ни.
Опитах се да преглътна и нея и да продължим напред, този път, заради детето.
Постепенно нещата между нас изстинаха, през повечето време той беше сърдит и студен, когато се прибереше вкъщи. Не виждах нищо в очите му, нищо. Но не винаги беше така, имаше и моменти, когато съм се чувствала много добре с него.
През всичките години исках от него да ми показва повече, че ме обича, че съм най-важното нещо в живота му, не чрез скъпи подаръци, а с елементарни жестове на внимание и нежност. Това той не го разбра, чувал е само обвинения от моя страна, а аз единственото, което исках е да съм сигурна, че обича мен, а не всички останали жени. Но това така и не стана.
Сега съм сама, с дете, без работа, без да знам още езика като хората, и без идея какво да правя с живота си... В момента единственото, което искам е да се изпаря и да ме няма, да не чувствам нищо...направо имам чувството, че полудявам...
Откакто сме тук почти всеки ден се среща с една своя бивша съученичка от техникума, и с нейните роднини тук. Тя много ни помогна за много неща, наистина много. Но аз не разбирам какво е това негово желание да я вижда непрекъснато, дори често се срещат случайно. Винаги ме водеше и мен да пием кафе, на вечеря, на кино, но все с тях. Ние двамата излязохме само веднъж, и то защото аз си го изпросих, не беше неговата инициативата.
Телефонът му дрънкаше постоянно, чатеше си с някой непрекъснато, погледа му беше зареян някъде далеч от мен....
Вчера ходи да говори с нейната сестра за нашите проблеми в семейството, а не с някой друг външен човек, има такъв, и когато се върна беше повече от твърдо решен да си ходи, за да бъде той щастлив.
Когато се скарахме преди месец ми заяви, че не ме обича вече, не бил виновен, че обичта си била отишла, че искал да види какво е с друга, да усети страстта....
След три дена ми каза, че не го бил мислил серизно това, а ми бил много ядосан. След това уж се сдобрихме, каза ми какво не му е харесвало в нашата връзка и аз направих почти всичко по силите си, за да му докажа, че го обичам и, че всичко може да се оправи между нас.
През това време, въпреки че знаеше, че ревнувам от неговата приятелка не спря да търси оправдание да излиза с нея на кафе. Не са били сами, а с други, но какво значение има, той искаше да се виждаме с тази компания, докато с мен така и не излезе за два месеца. Онзи ден не бях вкъщи и той трябваше да издеде детето навън. Когато се прибрах ми каза, че не са излизали, а само са минали да се разберат с нея за това кога ще се видят децата ни. Не е могъл да я пита по телефона, а е ходил на кафето, където е била....
Даже вчера преди да си тръгне каза на детето, че тати не обича вече мама, че няма да живеем заедно вече, а малкия ревна с глас, стана странно тъжен и ужасно нещастен. А очите на баща му си останаха сухи...
Как се преодолява това? Аз нямам сили...
Направо на твоя място наистина щях да почерпя, както вече са ти написали.