Здравейте!
Преди 2 години се преместих да живея във Велико Търново, тъй като моят приятел е оттам.
Отначало като новодошла да живея в такъв красив,спокоен, развит град беше доста интересно. Бях решила,че с това преместване започва нова страница от живота ми, която ще бъде много по-добра. Ще съм с човека,който обичам, ще си намеря хубава работа, в която да се развивам, ще си намеря нови приятели, които да са по-добри от "предишните", които съм имала, но....уви.
Представата ми за всичко това далеч повече се разминава от действителността... Тъй като имам завършено висше икономическо образование, разбира се без опит, започнах да търся работа в тази област, тъй като се надявах, че като градът е развит няма да има никакъв проблем с това да намеря някоя фирма, в която да трупам опит. Търсих...търсих..търсих, но на всякъде искат минимум 2-3 години опит или просто да имаш връзки(както навсякъде става)....Постепенно с времето като видях , че съм попаднала в масата от млади, които имат образование, но нямат работа, критериите ми се понижиха, трябваше да получавам някакви доходи.
Е, все пак намерих като продавач-консултант в магазин за слънчеви очила...
Ще вмъкна само, че паралелно с магистратурата, която вече карах бях записала да уча и очна оптика, тъй като майка ми има оптика и плановете ми преди да се преместя в Търново бяха, ако не се получи с икономическото образование да поема семейния бизнес.
И оттук започна всичко... Мислех, че след като съм намерила работа нещата ще ми се подреждат, така както искам...но... попаднах на злобни колежки, които постоянно гледаха да има някаква интрига.Не искали да работят с мен, защото съм била скучна...постоянно нещо сплетничеха зад гърба ми... докато на 3тия месец шефовете се повлияха от тяхноното мнение и ме уволниха(въпреки че те никога не ме бяха виждали,тъй като те са били от Пловдив и много рядко идвали до ВТ) До известна степен не съжалявах. Не исках да работя в среда на интриги, пък и заплащането беше по-малко от минималното. И все пак ми беше криво и по - скоро защо всичко така се случи?! Постепенно се посъвзех и си казах, че няма да се отчайвам и, че ще си намеря по-хубава работа от тази. Така и стана...
Намерих работата, с която искам да се занимавам - оптика. Идеално! Отначалото беше супер, бях много доволна. Бях супер щастлива, че работя това, което искам! ))) Обаче... тъй като виждах, че нещата са доста по - сериозни и отговорни, всичко беше по динамично, изпитвах огромно притеснение от това дали се справям. Стараех се да не правя грешки, и да изпълнявам поставените задачи от управителя. Но пак се появява това "НО". Управителят беше оптик, и той изработваше очилата започна да ме взима за бъдещ конкурент след като завърша с образованието си. Беше ми казал директно да не си мисля, че ще ми "даде хляба си в ръцете ми". Все търсеше някаква причина да се заяжда и да ме прави виновна за неща, които не съм направила, а напротив, постарала съм се да ги направя правилно. Вместо да ме насърчава и мотивира да работя, с поведението си към мен започна да ме демотивира, да ме обижда и , че едва ли не за нищо не ставам, бях стигнала дотам,че като отивах на работа първото нещо е да взема валериан, че да съм по-спокойна. Но и колкото повече се стараех да му докажа,че мога да се справя с работата, нещатат се получаваха точно обратеното. Получи се така,че вече не ходех на работа с желанието и мотивацията, която имах, защото знаех че ще получа пак някой незаслужен или измислен от него упрек. След 5 месеца нерви получих и заповедта за освобождението ми, което го очаквах. Радвах се, че и оттам се съм се махнала! Нямаше повече да ме мачкат и газят и да ме унижават! Започнах веднага да си търся работа в друга оптика. Пробвах на 2-3 места и тамън да станат нещата, тамън да започна работа и нещо ставаше и се проваляше( все пак оптиките във ВТ не са толкова много,че да мога да избирам, пък и в повечето случай е семеен бизнес,в който трудно можеш да се влезеш или пак трябва да имаш връзки). Започнах десетдневен стаж с надеждата да остана на работа, но и това не стана, докторът имал голям заем и немогъл да ми плаща заплата.. И нормално...Сега вече 6 месеца все още съм без работа и продължавам да пускам CV-та,както и да чакам да се обадят от някъде.
Е, единственото ми разнообразие е да ходя на фитнес да изкарам насъбралото се в мен и после пак вкъщи да се занимавам с домакинската работа, да чета... Понякога ми се иска и да имам поне една приятелка, с която да мога да изляза да изпия едно кафе.
Определено се чувствам много зле и от факта,че приятелят ми дава понякога пари. Не мога да си представя, че неговите пари ще ги дам за моя облага,нужда или прищявка,освен ако не са за храна или някаква обща нужда. Все пак това не са моите лични пари,че да ги харча както си поискам!
Всички тези неща ме карат да се чувствам комплексирана,смачкана, депресирана да нямам самочуствие пред себе си и най- вече пред приятеля си. Не искам приятелят ми да ме помисли за неамбициозна, некъдърна и неставаща за нищо.... Понякога си мисля, че от както се преместих да живея тук с каквото и да се захвана не ми потръгва. Даже съм се замисляла дали не ми е направена някоя магия за неуспех???!!! (Въпреки,че не вярвам в такива неща). Или съм си задавала въпросите какво трябва да направя,че да променя обстоятелствата?! Къде бъркам? Нещо сбъркано ли има в мен?! Гледам да не падам духом, да бъда силна, да продължавам да мисля,че всичко е временно и че нещата ще се оправят, но понякога много ми се натрупва. Споделям понякога с приятелят ми мойте терзания, но не искам постоянно да го натоварвам с това и да го занимавам, все пак той работи в динамична среда, в която се изискват доста нерви. Беше ми доста трудно да му споделя за всички мой емоции, които чуствам и изпитвам, заради това да не си помисли, че съм с лабилна психика, слаба и да започне да ме съжалява. Затова Ви пиша и на вас. Искам да чуя друго мнение по въпроса, и анализ на моето поведение,постъпки, и съответно съвет.
Благодаря за отделеното време!
Виж целия пост
Преди 2 години се преместих да живея във Велико Търново, тъй като моят приятел е оттам.
Отначало като новодошла да живея в такъв красив,спокоен, развит град беше доста интересно. Бях решила,че с това преместване започва нова страница от живота ми, която ще бъде много по-добра. Ще съм с човека,който обичам, ще си намеря хубава работа, в която да се развивам, ще си намеря нови приятели, които да са по-добри от "предишните", които съм имала, но....уви.
Представата ми за всичко това далеч повече се разминава от действителността... Тъй като имам завършено висше икономическо образование, разбира се без опит, започнах да търся работа в тази област, тъй като се надявах, че като градът е развит няма да има никакъв проблем с това да намеря някоя фирма, в която да трупам опит. Търсих...търсих..търсих, но на всякъде искат минимум 2-3 години опит или просто да имаш връзки(както навсякъде става)....Постепенно с времето като видях , че съм попаднала в масата от млади, които имат образование, но нямат работа, критериите ми се понижиха, трябваше да получавам някакви доходи.
Е, все пак намерих като продавач-консултант в магазин за слънчеви очила...
Ще вмъкна само, че паралелно с магистратурата, която вече карах бях записала да уча и очна оптика, тъй като майка ми има оптика и плановете ми преди да се преместя в Търново бяха, ако не се получи с икономическото образование да поема семейния бизнес.
И оттук започна всичко... Мислех, че след като съм намерила работа нещата ще ми се подреждат, така както искам...но... попаднах на злобни колежки, които постоянно гледаха да има някаква интрига.Не искали да работят с мен, защото съм била скучна...постоянно нещо сплетничеха зад гърба ми... докато на 3тия месец шефовете се повлияха от тяхноното мнение и ме уволниха(въпреки че те никога не ме бяха виждали,тъй като те са били от Пловдив и много рядко идвали до ВТ) До известна степен не съжалявах. Не исках да работя в среда на интриги, пък и заплащането беше по-малко от минималното. И все пак ми беше криво и по - скоро защо всичко така се случи?! Постепенно се посъвзех и си казах, че няма да се отчайвам и, че ще си намеря по-хубава работа от тази. Така и стана...
Намерих работата, с която искам да се занимавам - оптика. Идеално! Отначалото беше супер, бях много доволна. Бях супер щастлива, че работя това, което искам! ))) Обаче... тъй като виждах, че нещата са доста по - сериозни и отговорни, всичко беше по динамично, изпитвах огромно притеснение от това дали се справям. Стараех се да не правя грешки, и да изпълнявам поставените задачи от управителя. Но пак се появява това "НО". Управителят беше оптик, и той изработваше очилата започна да ме взима за бъдещ конкурент след като завърша с образованието си. Беше ми казал директно да не си мисля, че ще ми "даде хляба си в ръцете ми". Все търсеше някаква причина да се заяжда и да ме прави виновна за неща, които не съм направила, а напротив, постарала съм се да ги направя правилно. Вместо да ме насърчава и мотивира да работя, с поведението си към мен започна да ме демотивира, да ме обижда и , че едва ли не за нищо не ставам, бях стигнала дотам,че като отивах на работа първото нещо е да взема валериан, че да съм по-спокойна. Но и колкото повече се стараех да му докажа,че мога да се справя с работата, нещатат се получаваха точно обратеното. Получи се така,че вече не ходех на работа с желанието и мотивацията, която имах, защото знаех че ще получа пак някой незаслужен или измислен от него упрек. След 5 месеца нерви получих и заповедта за освобождението ми, което го очаквах. Радвах се, че и оттам се съм се махнала! Нямаше повече да ме мачкат и газят и да ме унижават! Започнах веднага да си търся работа в друга оптика. Пробвах на 2-3 места и тамън да станат нещата, тамън да започна работа и нещо ставаше и се проваляше( все пак оптиките във ВТ не са толкова много,че да мога да избирам, пък и в повечето случай е семеен бизнес,в който трудно можеш да се влезеш или пак трябва да имаш връзки). Започнах десетдневен стаж с надеждата да остана на работа, но и това не стана, докторът имал голям заем и немогъл да ми плаща заплата.. И нормално...Сега вече 6 месеца все още съм без работа и продължавам да пускам CV-та,както и да чакам да се обадят от някъде.Е, единственото ми разнообразие е да ходя на фитнес да изкарам насъбралото се в мен и после пак вкъщи да се занимавам с домакинската работа, да чета... Понякога ми се иска и да имам поне една приятелка, с която да мога да изляза да изпия едно кафе.
Определено се чувствам много зле и от факта,че приятелят ми дава понякога пари. Не мога да си представя, че неговите пари ще ги дам за моя облага,нужда или прищявка,освен ако не са за храна или някаква обща нужда. Все пак това не са моите лични пари,че да ги харча както си поискам!
Всички тези неща ме карат да се чувствам комплексирана,смачкана, депресирана да нямам самочуствие пред себе си и най- вече пред приятеля си. Не искам приятелят ми да ме помисли за неамбициозна, некъдърна и неставаща за нищо.... Понякога си мисля, че от както се преместих да живея тук с каквото и да се захвана не ми потръгва. Даже съм се замисляла дали не ми е направена някоя магия за неуспех???!!! (Въпреки,че не вярвам в такива неща). Или съм си задавала въпросите какво трябва да направя,че да променя обстоятелствата?! Къде бъркам? Нещо сбъркано ли има в мен?! Гледам да не падам духом, да бъда силна, да продължавам да мисля,че всичко е временно и че нещата ще се оправят, но понякога много ми се натрупва. Споделям понякога с приятелят ми мойте терзания, но не искам постоянно да го натоварвам с това и да го занимавам, все пак той работи в динамична среда, в която се изискват доста нерви. Беше ми доста трудно да му споделя за всички мой емоции, които чуствам и изпитвам, заради това да не си помисли, че съм с лабилна психика, слаба и да започне да ме съжалява. Затова Ви пиша и на вас. Искам да чуя друго мнение по въпроса, и анализ на моето поведение,постъпки, и съответно съвет.
Благодаря за отделеното време!
