Здравейте! Вече наистина не издържам психически и имам нужда да споделя с някого. Не мога да преценя дали съм в някаква дълбока скрита депресия или просто това са само моментни състояния,които се повтарят периодично. На 20 години съм,студентка. Уча усърдно,имам приятели,обичам да общувам с хора.всичко,свързано със социалното положение,е ок.
Но когато остана сама започват натрапчивите мисли. Много често мисля за миналото. За това,че тогава бях истински щастлива. За това,че и моите родители бяха щастливи тогава. Сега също изглежда да са,но от няколко години нещата между тях не са същите.. Пред мен се опитват да се преструват. Вече не живея при тях и не се виждаме толкова често,колкото преди. Някак сякаш в тях желанието за живот е угаснало и това адски много ме натъжава.
Откакто започнах да уча постоянно си мечтая как един ден ще завърша,ще си изкарвам достатъчно пари,за да мога да им се отблагодаря за всичко,ковто са направили за мен. Сега не мога да работя за много пари,защото все още уча и не съм достатъчно квалифицирана.
Постоянно се обвинявам,че вече би трябвало да се издържам,да изкарвам пари,да съм по-самостоятелна. От тяхна страна никога не е имало натиск за това нещо,сама го навивам на пръста си. Постоянно мисля за това,да съм достатъчно добра един ден,да се гордеят с мен. Парите също заемат доста голяма част от мислите ми. Не знам дали е добре или зле.
Не се чувствам щастлива или по-скоро само на моменти. Когато съм с други хора никога не го показвам. Винаги съм усмихната,спокойна. Всички казват,че от мен лъха спокойствие,а всъщност въобще не е така. Често плача,когато съм сама. Имах период,в който гледах сериали и стоях постоянно вкъщи. Нямах желание за излизане дори.
Не знам кое от всичките фактори ми влияе. Имам нужда да споделя с някого,но ме е срам. Не мога да се изправя дори пред майка си и да й кажа всички тези неща,защото ще плача както и в момента и ме е срам от това нещо. Мислила съм да отида на психотерапевт,но така и не се престраших. Не знам дали ще има някаква полза..
Мисли за самоубийство са ми минавали през ума,но само като опция. Казвам си,че не мога да бъда толкова егоистична и най-вече,че нямам смелостта да го направя. Но все пак нормално ли е изобщо?? Нормално момиче съм,хубаво мога да кажа,има интерес от страна на мъжката част. Не е и в това проблема. Родителите ми ме обичат,просто някъде нещо се е случило в мозъка ми явно..
Моля ви,споделете ако имате или сте имали подобни проблеми. Благодаря ви!
Виж целия пост
Но когато остана сама започват натрапчивите мисли. Много често мисля за миналото. За това,че тогава бях истински щастлива. За това,че и моите родители бяха щастливи тогава. Сега също изглежда да са,но от няколко години нещата между тях не са същите.. Пред мен се опитват да се преструват. Вече не живея при тях и не се виждаме толкова често,колкото преди. Някак сякаш в тях желанието за живот е угаснало и това адски много ме натъжава.
Откакто започнах да уча постоянно си мечтая как един ден ще завърша,ще си изкарвам достатъчно пари,за да мога да им се отблагодаря за всичко,ковто са направили за мен. Сега не мога да работя за много пари,защото все още уча и не съм достатъчно квалифицирана.
Постоянно се обвинявам,че вече би трябвало да се издържам,да изкарвам пари,да съм по-самостоятелна. От тяхна страна никога не е имало натиск за това нещо,сама го навивам на пръста си. Постоянно мисля за това,да съм достатъчно добра един ден,да се гордеят с мен. Парите също заемат доста голяма част от мислите ми. Не знам дали е добре или зле.
Не се чувствам щастлива или по-скоро само на моменти. Когато съм с други хора никога не го показвам. Винаги съм усмихната,спокойна. Всички казват,че от мен лъха спокойствие,а всъщност въобще не е така. Често плача,когато съм сама. Имах период,в който гледах сериали и стоях постоянно вкъщи. Нямах желание за излизане дори.
Не знам кое от всичките фактори ми влияе. Имам нужда да споделя с някого,но ме е срам. Не мога да се изправя дори пред майка си и да й кажа всички тези неща,защото ще плача както и в момента и ме е срам от това нещо. Мислила съм да отида на психотерапевт,но така и не се престраших. Не знам дали ще има някаква полза..
Мисли за самоубийство са ми минавали през ума,но само като опция. Казвам си,че не мога да бъда толкова егоистична и най-вече,че нямам смелостта да го направя. Но все пак нормално ли е изобщо?? Нормално момиче съм,хубаво мога да кажа,има интерес от страна на мъжката част. Не е и в това проблема. Родителите ми ме обичат,просто някъде нещо се е случило в мозъка ми явно..
Моля ви,споделете ако имате или сте имали подобни проблеми. Благодаря ви!
