Истанбул [тема 41]

Това беше петото ми ходене до любимия град и вярвам не последно. Поводът беше десетия рожден ден на малката ми госпожица. Тя си пожела, а ние само това и чакахме.
Потеглихме на 26.10.2017г. след 20.00 ч. Автобусът по пътя се напълни до края, но пътуването мина спокойно и безпроблемно.
На границата не чакахме много, минахме с прилично темпо, след това имаше почивка в крайпътно заведение и оттам – газ към Истанбул. Успяхме да поспим по пътя.
Аз се събудих, когато вече бяхме понавлезли в града и беше започнало да се развиделява. Отново видях любимия град в ранната сутрин, все още притихнал и сънен.
Пристигнахме около 5.30 ч. в хотел „Ватан Азур“ – същия както преди 4 години. Стоварихме се във фоайето и зачакахме да видим дали ще ни настанят. За някои от групата се оказа, че има свободни стаи и се настаниха. Ние обаче чакахме за тройна стая. Повисяхме си, подремнахме, пихме и кафе и след 8.00 ч. ни настаниха и нас. Оставихме багажа, поосвежихме се малко. Установих, че базата е позападнала в сравнение с предишното идване, но все пак налице беше всичко необходимо – чисти кърпи и чаршафи, топла вода, прилична стая. Хотелът е на много удобно място. През булеварда е станцията Йеникапъ. Трамваят е на не повече от 3 – 5 минути пеша.
Изкоментирахме програмата за деня. Бях предвидила за първия ден да обикаляме из евпропейската част, да направим разходка по Босфора, но прогнозата за времето даваше на следващия ден да има превалявания, за когато бяхме планирали азиатска част. Затова решихме първия ден да щурмуваме Азия. И така, запътихме се към станцията Йеникапъ, за да се мармарайнем до последната спирка, а оттам хванахме М4 за една спирка до Кадъкьой. Целта беше статуята на бика в Мода. Малката искаше да му се метне на гърба, затова и нямаше да е подходящо ако вали.
Намерихме бика, изпълнихме целта, правихме снимки и след това се спуснахме отново към пристанището. По пътя към статуята си взехме божествен фреш от нар, а на връщане не пропуснахме вкусните симити с мнооого сусам.

Помотахме се по уличките, позяпахме магазинчета. Беше още рано и нямаше навалици. Минахме покрай сергии, на които продаваха риба. Сега е сезонът на паламуда и навсякъде се продава паламуд. Обожавам го, много е вкусен. Умирах от яд, че не мога да си купя и занеса, за да си сготвя и у дома.

След това се запътихме към спирката с автобусите на Кадъкьой. Целта ни беше Шакирин джамия. Метнахме се на 14 и някоя си буква, дето ходи до там и слязохме на спирка „Зейнеп джамия“. Аз нещо от спирката не видях това, което търсехме и продължихме напред пеш по пътя на автобуса. Малко, след като повървяхме, питах две жени, които първоначално не ме разбраха и се разминахме. След малко, явно са се сетили какво питам, едната жена се върна и ни настигна и се оказа, че трябва да се върнем в обратната посока. Повървяхме след тях и намерихме джамията. Тя се намира срещу едно училище. В темата вече е писано за тази джамия, снимки са качвани, но ми беше интересно да я видя с очите си. Елемент на изненада от постройката и интериора нямаше, тъй като ми бяха познати. Но това, което ме изненада най – много беше, че и джамията, и училището са досами гробища. Буквално след оградата на училището са гробищата. Хайде джамия до гробища не е чудо невиждано, но училище и гробища едно до друго при нас не се сещам да съм виждала. Явно по съвсем друг начин се гледа на тези неща в съседката ни. В джамията не можах да направя много снимки. Казаха ни да се качим на горния етаж. След като слязохме, въпреки че нямаше почти никакви хора долу, някак ми стана неудобно да снимам.
ММ не пожела да влезе. Чакаше ни на една пейка през улицата, от страната на училището. На съседна пейка възрастен човек хранеше няколко много красиви котки. Нещо ни обясняваше, но нищичко не разбрахме.

След това излязохме отново на булеварда и тръгнахме пеш. Целта ни беше да слезем до Юскюдар. Повървяхме две спирки. Според записките трябваше да вървим 10 – 15 мин. пеш, за да хванем автобуси. Реших, че няма начин да не минава автобус през спирката, до която бяхме стигнали, който да ходи до пристанището. Питах едно момиче, каза ми някакъв автобус. Но спря автобус 12 А, на който отпред имаше надпис Юскюдар. Питах и шофьора и след като ми потвърди, натоварихме се и отпътувахме към пристанището. По пътя видях и другата модернистична джамия. След като слязохме от автобуса, се позавъртяхме по уличките, спуснахме се до Михримах джаимия. После се върнахме да хапнем и решихме да потърсим пазара на Юскюдар. С обясненията от темата и с питане, мисля, че го открихме. И там очите ми текоха по паламуд, ама с празни ръце си останах. Купихме локум и тръгнахме към пристанището. Честно казано не се впечатлих толкова от този пазар. Египетският си остава моята фаворит засега.
Тъй като беше обедно време и петък, се стичаха хора към джамията. Звучеше езана. Бяха наспрели и разни джипове с черни стъкла на пътя. Сигурно и някоя по – важна клечка беше на молитва.
Ние отидохме на пристанището и зачакахме корабчето за златния рог. Целта ни беше Пиер Лоти. Имаше време до заминаването и повисяхме близо половин час. Чакалнята доста се напълни. Тълпата беше толкова разноцветна и разнородна: от баби, целите в черно, закрили си устите с част от кърпите, през покрити жени на всякаква възраст с най – разноцветни кърпи, до костюмирани мъже и млади и възрастни двойки, облечени съвсем по европейски.
Корабчето дойде, бързо се натоварихме и започна нашата разходка по Златния рог. Досега не бях пътувала така и много ми хареса. С детето бяхме ту вътре, ту на палубата. В началото явно имаше вълнение, защото корабчето доста се клатеше. Представям си ако беше някоя малка лодка.


Докато бяхме на закрито, на съседна пейка се настани една баба, събу си пътъчките и си полегна. И как легна, веднага захърка. Такива децибели докара, че за малко да не се чува шума от мотора. Един възрастен човек чак се обърна да види, какво се случва. Ами уморена е явно женичката. Ние ахкаме на гледките, тя използва да направи една бърза следобедна дрямка.
Успях да снимам нашата църква откъм Златния рог. Все още не е отворена за посещение.

Слязохме на спирка Еюп и се запътихме към телеферика. Вече се бяхме поуморили и въпреки отмарящата разходка с корабчето, решихме, че ще си поспестим силите. Чакахме близо 40 минути. Имаше огромна опашка от всякакъв народ – и местни, и туристи. Качихме се горе, намерихме си маса, не съвсем до оградката, но какво да се прави. Поръчахме си чай и се наслаждавахме на мястото- Малко разочарована останах, че ябълковият чай не е натурален, а разтворим, от гранулките. Беше пълно с котки. Някои даваха да ги галят, даже сами идваха да се търкат в ръцете ни.


Починахме си, поснимахме и заслизахме пеш надолу. Все пак слизането не е като качването. Стигнахме до автобусната спирка, мина автобус и нали с питане до Цариград се стига, питах шофьора дали ходи до Еминьоню, човекът каза да и се натоварихме. Дори каза детето да не го таксуваме. Сравнително бързо стигнахме до пристанището. Нямаше сериозни задръствания по пътя. По едно време ми се изправи косата от една лека кола, която се шмугна изневиделица пред автобуса. Шофьорът натисна спирачка, не се ударихме и невъзмутимо си продължихме. Представям си ако това се беше случило тук, колко благословии щеше да отнесе шофьора на леката кола.
Видяхме Свети Стефан от другата страна. Няма скелета около църквата, но дворът все още си изглежда като строителна площадка.
Около 18.00 бяхме на пристанището. Промъкнахме се през подлеза и право към Египетския пазар – любимо място. Накупихме още локум и подправки, имахме и поръчки за изпълнение. Госпожицата я почерпиха с шам – фъстък и тя беше много доволна. Иначе от пазара не се впечатли особено. Дете си е все пак. Решихме да минем по уличката зад пазара, доста магазинчета вече ги затваряха, но за да не се връщаме и да минаваме подлез, продължихме да вървим напред, докато излезем до трамвайната линия. Доста повървяхме. Пътьом взехме кокореч, бяхме си наумили да опитаме. Аз нещо не се впечатлих, хем много исках да ям. Може би не беше приготвен както очаквах, не бяха достатъчно запечени чревцата и другите там съставки, та добре че взехме само един сандвич. Щедро му насипаха подпрпавки, направо с шепи хвърляха, но мъжа ми се пребори. На мен ми дойде по – мазно и само го опитах. Не съм се отказала да ям, но предишния път в уличките от кулата Галата видях да правят и там сякаш по – добре ми изглеждаше.
Метнахме се на трамвая, много уморени, и запътувахме къмто хотела. Обаче, аз какво се обърках и слязохме на предната спирка и уж за по – пряко казах, че трябва да цепим по една улица, вървяща малко по диагонал. И тръгнахме, и вървяхме, и вървяхме, свихме надясно, но нещо хич не усещахме, да наближаваме хотела, а ходенето сякаш край нямаше. Решихме да питаме някой да ни упъти, че не се знаеше до къде ще стигнем така. Хората по визитката на хотела не се ориентираха никак, но по станцията на метрото да. И се оказа, че доста по – надолу сме се спуснали отколкото трябва, та хайде връщай се обратно. Отгоре на всичката ни умора. Хеле стигнахме хотела, оставихме покупките и излязохме да търсим къде да вечеряме, че и гладни бяхме. В едно близко ресторантче много настоятелно ни канеха, а като разбрах, че и паламуд сервират, реших, че това ще е нашето място. ММ си поръча искендер кебап, а малката не можахме да я убедим, че в Турция пица Маргарита няма защо да иска. Моят паламуд беше много вкусен, съответно аз много доволна. ММ не можа да се сбори с неговата порция, че нали и кокореч беше подложил, а госпожицата, след като едва изяде половината пица, реши, че нещо не й харесва и няма повече да яде. Донесоха ни като комплимент едно плато с плодове най – различни, но ние нито имахме място в стомасите си, нито сили, да ядем. Цялата сметка ни излезе 105 лири.
След това долазихме до стаята, по един бърз душ и по леглата. Нямаше по – сладък сън и по – удобни легла от нашите.