Здравейте!
Имам 4-годишна лъчезарна, умна, добродушна дъщеря, проявяваща и чувство за хумор по много забавен начин. Освен изброеното тя е също така много енергична и темпераментна, силно своенравна и в някои моменти трудно или изобщо не приема отговор, различен от този, който тя иска да получи. Конкретният повод, по който реших да пиша е, че от няколко седмици всеки път щом й кажа, че вече е време да си тръгваме от детската площадка тя мигновено се променя. Независимо, че около 15 минути по-рано с цел да я подготвя психически съм й казала (дори 1-2 пъти в рамките на тези 15 минути), че наближава време да си тръгваме. Тази тактика до скоро действаше и нямаше " драми “, но напоследък в момента, в който й кажа "вече е време да се прибираме у дома", тя казва рязко "не" и започва да тича наоколо бързо. Обикновено е с усмивка на лицето, което понякога ме кара да се опитам да обърна всичко на игра и да започнем да се гоним под игрова форма, но щом я хвана и отново спомена за прибиране, тя се дръпва и всичко се повтаря. В други случаи пък няма усмивка. Започва да пищи и да тича. Единствения ми начин да я заведа вкъщи е да я хвана здраво между китката и лакътя на ръката и буквално да я помъкна след себе си, но това ми причинява силно чувство за вина. Знам, че не е правилния начин. Знам, че с това си поведение детето се опитва да ми каже нещо, а аз може би само задълбочавам проблема с моя буквално насилствен отговор към нейната реакция. Докато я водя по този гаден начин към вкъщи тя неколкократно сяда на земята. Аз я вдигам и продължаваме по пътя като тя се тегли. През цялото време дъщеря ми се усмихва. Подозирам, че усмивката й е само външна или пък обратното - точно това е целяла и го е постигнала, провокирала ме е успешно и затова се усмихва.
Има случаи, в които прави нещо с явното очакване да реагирам, например като тази сутрин - отваряше раклата, защото й забраних да вади нещата от нея. След второто отваряне аз реших да не реагирам, продължих си дейностите, а тя ми каза "виж, мамо" и посочи раклата. Аз спокойно заявих, че знае какви са последиците за нея в подобни случаи - обикновено или отнемам привилегия, или в дръзък случай я затварям в стаята й за няколко минути. Сега й съобщих, че ще й отнема привилегията днес след градина да получи нещо сладичко (не прекалявам със сладките изкушения, редуваме захарните изделия и "ЗайоБайо"-то с фреш, плодово кисело мляко и т.н, но е традиция да ги получи след градина). Когато й припомних това, стана и затвори раклата сама. Но в случаите на детската площадка това не действа. Стигала съм до там да я спря от детска площадка за няколко дни в отговор на това й поведение, но дори и когато я предупредя, че това ще се случи, тя продължава да бяга и да се дърпа, отказвайки да се прибере.
По принцип много разговарям с нея. Стремя се всячески във всяка ситуация да разбера какво чувство или преживяване стои зад действията й. Но в този случай съм безпомощна. Тя самата казва, че не знае защо го прави ( казвала е същото и в други ситуации - понякога има гневни изблици, в които ми посяга. После почти разплакана се извинява и казва, че не е искала да се държи така, но не е могла да спре.)
В градината казват, че тази година е по-изпълнителна от миналата. Разбира се с децата. Храни се повече, сравнено с миналата година. По-самостоятелна е.
Може би е важна подробност това, че тя посещава логопедична градина поради неясно изговаряне на думите и пропускане на части от речта. Вече има напредък ( втора група е ), но все още се случва да не успея да разбера какво точно ми казва. Понякога тя се дразни от това. Може би вътрешно преживява нещата по-сериозно отколкото дава израз.
Моля, дайте ми варианти за реакция от моя страна на нейния отказ да си тръгне от площадката!
Знам, че стана прекалено дълго, но ми се искаше да дам максимално нужна информация.
Виж целия пост
Имам 4-годишна лъчезарна, умна, добродушна дъщеря, проявяваща и чувство за хумор по много забавен начин. Освен изброеното тя е също така много енергична и темпераментна, силно своенравна и в някои моменти трудно или изобщо не приема отговор, различен от този, който тя иска да получи. Конкретният повод, по който реших да пиша е, че от няколко седмици всеки път щом й кажа, че вече е време да си тръгваме от детската площадка тя мигновено се променя. Независимо, че около 15 минути по-рано с цел да я подготвя психически съм й казала (дори 1-2 пъти в рамките на тези 15 минути), че наближава време да си тръгваме. Тази тактика до скоро действаше и нямаше " драми “, но напоследък в момента, в който й кажа "вече е време да се прибираме у дома", тя казва рязко "не" и започва да тича наоколо бързо. Обикновено е с усмивка на лицето, което понякога ме кара да се опитам да обърна всичко на игра и да започнем да се гоним под игрова форма, но щом я хвана и отново спомена за прибиране, тя се дръпва и всичко се повтаря. В други случаи пък няма усмивка. Започва да пищи и да тича. Единствения ми начин да я заведа вкъщи е да я хвана здраво между китката и лакътя на ръката и буквално да я помъкна след себе си, но това ми причинява силно чувство за вина. Знам, че не е правилния начин. Знам, че с това си поведение детето се опитва да ми каже нещо, а аз може би само задълбочавам проблема с моя буквално насилствен отговор към нейната реакция. Докато я водя по този гаден начин към вкъщи тя неколкократно сяда на земята. Аз я вдигам и продължаваме по пътя като тя се тегли. През цялото време дъщеря ми се усмихва. Подозирам, че усмивката й е само външна или пък обратното - точно това е целяла и го е постигнала, провокирала ме е успешно и затова се усмихва.
Има случаи, в които прави нещо с явното очакване да реагирам, например като тази сутрин - отваряше раклата, защото й забраних да вади нещата от нея. След второто отваряне аз реших да не реагирам, продължих си дейностите, а тя ми каза "виж, мамо" и посочи раклата. Аз спокойно заявих, че знае какви са последиците за нея в подобни случаи - обикновено или отнемам привилегия, или в дръзък случай я затварям в стаята й за няколко минути. Сега й съобщих, че ще й отнема привилегията днес след градина да получи нещо сладичко (не прекалявам със сладките изкушения, редуваме захарните изделия и "ЗайоБайо"-то с фреш, плодово кисело мляко и т.н, но е традиция да ги получи след градина). Когато й припомних това, стана и затвори раклата сама. Но в случаите на детската площадка това не действа. Стигала съм до там да я спря от детска площадка за няколко дни в отговор на това й поведение, но дори и когато я предупредя, че това ще се случи, тя продължава да бяга и да се дърпа, отказвайки да се прибере.
По принцип много разговарям с нея. Стремя се всячески във всяка ситуация да разбера какво чувство или преживяване стои зад действията й. Но в този случай съм безпомощна. Тя самата казва, че не знае защо го прави ( казвала е същото и в други ситуации - понякога има гневни изблици, в които ми посяга. После почти разплакана се извинява и казва, че не е искала да се държи така, но не е могла да спре.)
В градината казват, че тази година е по-изпълнителна от миналата. Разбира се с децата. Храни се повече, сравнено с миналата година. По-самостоятелна е.
Може би е важна подробност това, че тя посещава логопедична градина поради неясно изговаряне на думите и пропускане на части от речта. Вече има напредък ( втора група е ), но все още се случва да не успея да разбера какво точно ми казва. Понякога тя се дразни от това. Може би вътрешно преживява нещата по-сериозно отколкото дава израз.
Моля, дайте ми варианти за реакция от моя страна на нейния отказ да си тръгне от площадката!
Знам, че стана прекалено дълго, но ми се искаше да дам максимално нужна информация.
