Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Психологически консултации с Детелина Стаменова

  • 75 504
  • 399
# 375
Здравейте и от мен. Аз съм Теодора и съм на 24г. От май месец 2022г. се боря със стреса. Преживях операция (извънматочна бременност) и едва ме спасиха. Беше ми много тежко, но просто си казах живота продължава и исках да забравя за това преживяване, но след месец, два започнах да имам симптоми подобни на: чревни смущения, болки в корема, болки в слънчевия сплит, задух. Ходих на изследвания, консултации, ноо казаха, че е стрес. Обърнах се към психолог и наистина се почувствах много добре. След известен период от време пак имах физически болки, гадене и т.н. Четох вашият блог за "стомаха втория мозък" и явно наистина преживявам това. Стегнах се и започнах да правя упражнения с психолог за емоционална свобода, медитации, опитах да правя и регресия, но имам чувството, че нещо не ми достига за да излекувам депресията. Изпитвам страх да излизам сама навън, мъжът ми през деня е на работа, а аз стоя сама вкъщи, скоро ще започна и работа от вкъщи, но защо не мога да преодолея този страх? Не мисля вече за преживяното, продължавам смело напред, имам желание за живот, искам си стария живот, но имам чувството, че подсъзнанието ми мисли всичко лошо и не ми позволява да го изчистя. Какво още да направя, моля ви за съвет?
Виж целия пост
# 376
Здравейте и от мен. Жена на 46 години съм с тревожност и чести нощни паник атаки. През деня са рядко. От няколко месеца забелязах че получавам паник атаки деня когато ще се прибира член от семейството, който пътува и се прибира различни дни. За уточнение аз не зная кога ще се прибира, та от там да са паниките. Въпроса ми е тези паники може ли да са заради факта че живея в тревожност или са от силно развито шесто чувство?
Виж целия пост
# 377
Здравейте, страдам от тревожност и то силна от доста години ходила съм на психиатър на психотерапевт,  не помогнаха кой знае колко.... Предимно вечер ми се случва и то не постоянно  на периоди има периоди на затишие и съответно периоди в  които имам чувството, че получявям и бърнаут.... Усещам силна тревожност, сърцебиене постоянни мисли, все едно няма как да изключи мозъка си, в такива моменти през нощта не успявам да заспя, а в ранните часове завършвам с повръщане, реално имам страх от повръщане, когато отключи тази болест, състояние не знам и аз ккяво е вече, повръщах постоянно, мислех,че имам анорексия ,не исках да се храня, плача, сега просто се разстройвам  психически пък и не успявам да го овладея...
Виж целия пост
# 378
Здравейте Детелина, преди няколко години преживях неща които незнам кое наи много ме разтърси но сега мога да определя че едното е свързано с децата ми,Като всяка маика се тревожех и тревожа ужасно много за децата си опитвам се да контролирам но не винаги се получава понякога искам не искам те искат да си излязат,Наи вече с малкото дете.През доста тревоги минах с него още от малко и останахме с няколко лоши спомена които ме тресът до ден днешен със страх....Немога да определя паник атака ли е депресия ли или какво точно ми се случва но знам че когато попадна на подобни тревожни ситуации на предишните с малкия син, главата ми блокира от болка и притеснения едвам преглъщам,корема ми се свива на топка цялото тяло ми се покрива от топли вълни направо ми се отсича и ми припада след това ако не отида да повърна няма оправия....Мисля че една определена ситуацията с храната на малкото дете ще ме кара вечно да се чувствам както описах по горе(явно имам някакъв уплах защото когато беше малък със захранването имахме проблеми и се появиха алергии  които ни одведоха до спешното и от там се вманиачих със стриктното контролиране на всеки ядене и какво яде което все повече ме караше хем да настръхвам кум всяка нова храна но и самоодвинението ми че го лишавам да яде каквото иска или по точно сякаш буквално го ограничавах само едно и също да яде🥺)И макар вече 5г да е вече все още испитвам тези тревожни чувства които описах горе и нему давам нещо което нее прогвал и сме като сякаш захранвам малко бебе по малко🥺и преди да хапне след като видя че няма пробелем пак изпадам в тази(паник атака)описана по горе. Плачемисе всеки път,хем знам че изглеждам глупава хем сякаш наи голямата драма е унас и аз съм безпомощна да я разреша,Какво се случва с мен как да преодолеят това?благодаря♥️
Виж целия пост
# 379
Здравейте, предстои ми развод, като от брака със съпруга ми имаме едно дете на 7 г. Съпругът ми е епилептик, като го диагностицираха преди около шест години. В началото започна лечение, но реши, че лекарствата имат странични ефекти и спря да се лекува. Не е взимал лекарства от около 4-5г. Припада средно около два пъти в годината, с генерализирани припадъци. През последните около 6-7 месеца забелязвам множество промени в него: раздразнителност, отмъстителност, мудност, избухвания за дреболии, той започна да излиза сам, не искаше да ходим никъде заедно, даже на почивки...Със сигурност мисля, че интелектът му е спаднал, деградира. Има промяна и в ценностната му система: преди сме си говорили, че изневярата няма място в брака, докато сега той мисли, че това е най-нормалното нещо на света и че всички семейства са заедно заради имоти или заради децата, но не и за това, че се обичат. Той живее на квартира. Налага се да взима детето три пъти в седмицата от училище, за да го води на допълнителни дейности. Аз не мога, тъй като работното ми време не го позволява. Само, че детето започна всеки път, когато е при него да ми звъни по телефона и да плаче, че той я удря по някакви поводи. Единият път и казал да си измие ръцете, но тя се мотала и я ударил по главата, друг път я е ритнал и така....Това е всеки път, когато я вземе от училище. Тя ми се обажда и плаче по телефона. Днес ми се обади, че е в коридора на блока и се разхожда по стълбите нагоре-надолу и гледала от един прозорец. Оказа се, че са се скарали и той е затворил в коридора на блока пред апартамента и не я пуска да влезе вътре. Иначе тя обича баща си, привързана е към него, а вярвам, че и той я обича. Отношенията ми с него също рязко се влошиха. По време на разговор той е заядлив, гневен, обижда, тръшка вратата на колата, все очаквам да избухне. Не иска да отиде на психиатър и невролог. Не мога да преценя дали е психически стабилен или развива някакво психическо заболяване. Опасявам се, че може да бъде опасен за детето. Същевременно, когато я взимам от него, обикновено тя е спокойна, прегръща го, казва му, че го обича и до следващия път, със сигуност обича да играе с него. Не знам как да постъпя. Възможно ли е личността му да е променена и да не е вече същият човек, който беше? Трябва ли да искам ограничаване или лишаване от родителски права, за да защитя детето си? Как да му се направи психиатрична експертиза?
Виж целия пост
# 380
Здравейте, аз не знам дали темата е за мен, но имам нужда да го излея някъде и някой да ми даде съвет. Майка ми има проблеми с алкохола, не пие всеки ден, но почне ли, няма спирка. Лошото е, че става заядлива, не я интересува кой стои пред нея. И без да пие не е цвете, пак се заяжда с мен и не само, според мен я е яд че един вид младостта и си е отишла. Винаги съм се опитвала да и окажа подкрепа, да и обърна внимание. Когато не е на кеф тя просто се заяжда. А пийне ли, положението излиза извън контрол.
Аз имам прекрасен мъж, семейство за което винаги съм мечтала, дете. Тя постоянно намира косури на мъжа ми, понякога и на детето. Радва и се иначе, но не и да се занимава с нея много много ( не че я карам).
Аз вече съм свикнала да ме укорява, да се сърди без причина, да е недоволна ( тя е недоволна от всичко, работа, баба ми, живота). Но ме притеснява, че когато седне да пие, почва да се кара с хората. За щастие, в повечето случаи те са разбрани, но се е случвало и да пострада. До момента има избити зъби, удари, счупен нос. Супер много ми е жал и ме е страх да не и се случи нещо.
Говорила съм с нея по всякакъв начин, съвети, упреци, разбиране. Не е доволна как се е стекъл живота и и явно от там идва проблема,алкохола супер много допринася проблемите. Искам да и помогна, но не знам как. Тежко ми е да го призная, но не искам да ставам като нея. Имам и аз дъщеря и всеки момент ме е страх да не я разочаровам, както майка ми мен.
Тя не разбира, че има проблем с алкохола, но аз много се притеснявам, когато отиде някъде да пие.
Това влияе и на мен, тревожа се нон стоп. Не мога да я накарам да отиде на психолог, защото тя мисли, пе всипко е ок, а хората са лоши.Докато беше Covid и всичко беше затворено, нямаше къде да излиза и да пие, някак ми беше по-спокойно. Отчаяна съм, не знам как да постъпя
Виж целия пост
# 381
Здравейте, шумът от телевизо, ра много ме дразни, рекламите направо ме подлудяват, ако говорят няколко хора наведнъж вървейки зад мен ги изчаквам да ме подминат защото се дразня, около 10 години съм работила на търговско място с много хора, шумове и т.н. като още тогава усещах проблем. Вече близо 1 година не работя там, вкъщи съм и се грижа за близък. Живея на спокойно място, малко морско градче и въпреки това съм раздразнителна. На 48г съм, предменопауза, но проблема не е от това мисля, защото е породен много преди тази възраст.
Баща ми е много нервен и избухлив, но аз почти не общувам с него.
Благодаря ви.
Виж целия пост
# 382
Здравейте имаме следният много странен, но определено сериозен проблем с нашия син на 2 години и половина( надявам се, че не в проблем, че питам за дете). Таткото работи много и като цяло само събота и неделя имаме време да прекараме семейно. Цяла седмица малкият се държи добре, има тук там бели, но нищо кой знае какво. Разходките са ни приятни, слуша ме и като кажа да се прибираме няма тръшкане. Дойде ли събота и неделя той става отвратителен. Мъжа ми е много спокоен, обича да играе с него, да го гушка като цяло е 50 пъти по-търпелив от мен. Малкият обаче се държи ужасно с него, постоянно се тръшка, прави само на пук, тряска врати, пищи....някакъв кошмар. Навън е намръщен, не иска да играе, реве за всичко...все едно съм с различно дете. Таткото постоянно му обеснява, говори му, опитва постоянно с добро, не му посяга, не му крещи.. в нас никога не се стряскат врати, не се крещи. Изобщо не обичаме такива неща и не ги и правим. Защо е според вас тази разлика в отношението? Имаме бебе и когато таткото го няма Митко(така се казва нашият син )  гали бебето, целува я и много й се радва. Когато таткото е вкъщи е супер агресивен, цели я с играчки, опитва се да я удря...ужасно е. Просто всеки път мъжа ми като почива в нас е кошмар. И това разбира се за него е най- гадно. Как да подходим с него като никакви разговори не помагат.

Децата често не знаят как да кажат как се чувстват, но пък търсят начин да изразят всички тези бушуващи мисли по някакъв начин - и те, биха могли да бъдат разнопосочни - да съчетават любов и омраза, щастие и тъга. За възрастните е нужно време, преди да могат да формулират в думите чувствата си, та камо ли за малките, които нямат нашият опит и знание.

Винаги се радвам, когато разбирам, че родителите говорят с децата си, защото макар и полека, говоренето става част от семейния живот. Когато се включи и отговарянето на детето и разбирането им, вече ще сме още по-добра територия с ментално здраве.

Какво изпитва синът Ви знае само той, но дали е сигурен, че всеки път ще има време с тате? Дали се чуди дали го обичате колкото преди? Думи, думи, думи... Създавайки редовно време, в което той ще бъде само с тате, тате ще е само негов, без да трябва да го "дели" може да се окаже нещо, което да помогне - защото действията винаги са важни.
Виж целия пост
# 383
Здравейте, шумът от телевизо, ра много ме дразни, рекламите направо ме подлудяват, ако говорят няколко хора наведнъж вървейки зад мен ги изчаквам да ме подминат защото се дразня, около 10 години съм работила на търговско място с много хора, шумове и т.н. като още тогава усещах проблем. Вече близо 1 година не работя там, вкъщи съм и се грижа за близък. Живея на спокойно място, малко морско градче и въпреки това съм раздразнителна. На 48г съм, предменопауза, но проблема не е от това мисля, защото е породен много преди тази възраст.
Баща ми е много нервен и избухлив, но аз почти не общувам с него.
Благодаря ви.

Привет, mm123mm,

Свръхчувствителност към шум изпитват малко хора и препоръчвам да го изследвате и с УНГ лекар.
Когато е на психологическа основа обикновено се свързва с групата на тревожните разстройства, включително и посттравматичен стресов синдром, който се появява след събития като катастрофи, наводнения, земетресения и др.
Поради еволюционни причини шумът също е доказано, че повишава секрецията на хормони на стреса, което е един страничен ефект от него и затова ефектите му са многоообразни.
Слуховата система изглежда се е развила филогенетично, за да служи като система за предупреждение за приближаване на обекти, което се вижда и от почти директните връзки между ухото и вегетативната нервна система, които помагат за подготовката на телесна реакция. С основание звукът като предупредителен сигнал има специална роля и значение.
След като изследвате темата с УНГ, бих препоръчала да направите тест за тревожност при клиничен психолог или психиатър
Поздрави,
Детелина
Виж целия пост
# 384
Здравейте, не знам дали бихте могли да ми дадете някакъв съвет по моя въпрос, но не пречи да опитам. Ако има значение на 30г съм.
Как да създада приятелства? Какви стъпки да предприема?
От малка ми е било трудно и никога не съм имала много приятели. Обикнивено 1-2-3 по-близки приятелки. Имало е на няколко пъти моменти, в които оставам буквално с една приятелка и това много ме стресира. Ако остана и без нея какво правя? Даже и на едно кино няма с кого да отида. Както се казва, ще се спъна и ще си изкълча крака и няма на кой да разчитам да ме придружи до спешното. През годините съм срещала хора разбира се и съм била в някакви компании, но обикновено не се сближавам с тях и не се задържа познанството ни във времето. Понеже работя в екип, преди пандемията поне се виждах с колегите през деня и вечерите като имам 1-2-3 приятелки си оплътнявах времето, но вече трета година работим от вкъщи и вече и с тях не се виждаме (а и научих, че в работата отношенията са колегиални и не точно приятелски). Не знам къде греша. Дали е вярно това, че колкото по-добър си, толкова повече ти се качват на главата (или не те вземат на сериозно)? Бих казала, че изглеждам норнално, обличам се нормално, едва ли причината е външният ми вид, защото пък от мъже съм получавала комплименти. Това да се запиша на танци или зумба, или друг курс, не работи. Пак не създавам приятелства на такива места. Хората отиват там да свършат това, за което да отишли и си отиват. Не знам как да поправя положението, в което живея. Като бях по-млада като, че ли беше по-лесно сприятеляването, но на тази възрасъ вече повечето хора са семейни, с деца и тн и не е приоритет приятелството май.

Привет, Tanyaa90,
Създаването на приятелства е трудно, но не и невъзможно.
Ковид много "затвори" хората и не само на Вас Ви е по-трудно да влезете в отношения с тях. Допълнително с нарастването на възрастта и промяната на целите за общуване - от приятелствата към семейството/деца наистина спират създаването на нови отношения.
Търсете нови хора през общите си интереси, каквито и да са те - от градинарство до нова професионална квалификация - и то търсете хора, които са в същия жизнен етап като Вас. И не се отчайвайте, защото отчаянието е единствената 100% гаранция, че ще седите сама.
Виж целия пост
# 385
Здравейте!
Благодаря за възможността да задам въпроса си тук! Искам да споделя за нещо, което ме измъчва и се надявам да чуя някакви утешителни думи. Не се чувствам никак добре с работата, която върша. Вече повече от 2 години съм на това работно място и се чувствам изтощена. Постоянно се колебая между това дали да я сменя или да продължа да се опитвам да я харесам. Не знам как точно да опиша това, което чувствам, но... много ми тежат "очакванията" на близките и обществото към мен в професионално отношение. Завърших един от най-скъпите частни университети в страната. Родителите ми дадоха много от себе си. Специалността ми е много "престижна". Напоследък получавам все нови и нови задачи в работата си, които изискват страшно много концентрация, постоянно учене и напрежение. Уморена съм от интелектуална дейност. Това е истината. Трудно ми е дори сама пред себе си да го призная, но вече ми идват такива мисли, че бих била по-щастлива просто да работя в някой магазин. В никакъв случай не искам да кажа, че да работиш в магазин не е престижно, просто не мога да се освободя от тези очаквания на мен самата и на другите към мен. Цял живот много съм държала да бъда интелигентен и начетен човек. Цял живот се справях добре в училище, четях, образовах се. Но не се справям добре с новите задачи, изтощена съм и не ми е интересно. В такива моменти си казвам, че най-вероятно не съм чак толкова умна, щом не мога да ги разбера с лекота, като другите си колеги. Искам да имам работа, в която се развивам, но не искам да е задължително свързана с интелектуална дейност, поне не в толкова напрягащ вид. Честно казано, не знам какво точно да Ви попитам. Просто исках да споделя и да кажа, че ми тежи тази "отговорност" вечно да учиш и да се усъвършенстваш. Не знам защо това се смята за престижно и не знам защо се смята, че човек не трябва да спира да учи. Понякога просто се измаряш от интелектуалност и ти се иска нещо простичко... как да го намеря в живота си... Как да се откажа от болните амбиции?

Здравейте, Анонимен,
знаете ли, предъвквах науч как да Ви отговоря доста време (перфекционизмът и мен не ме е подминал). Трудно ми беше как да формулирам отговора така, че да стане ясно, че вътрешното удовлетворение е най-важно и че да бъдеш "обикновен", но себе си е изключително постижение. В някоя ТЕД лекция, това може да бъде наречено с дума като "автентичност".
Животът, установяваме на една определена възраст, е твърде кратък, за да правим неща, които ни тревожат, уморяват и нараняват.
Родителите Ви са направили най-доброто, което са смятали, но единствения, който знае какъв сте и какво искате да правите, сте Вие. Техните усилия не са хвърлени на вятъра, защото сте разбрала какво искате, а това е безценно.
Брене Браун е доста по-изчерпателна от мен в книгата си "Дарът на несъвършенството" и може да Ви е приятна компания, докато изследвате териториите на не-перфектното.
А аз като клиент, признавам си, ми е безценно да попадна на продавач, който наистина си обича работата.
Поздрави,
Детелина
Виж целия пост
# 386
Здравейте, Детелина!
Моля, препоръчайте психологическа литература за четене. От много време имам интерес към психологията, но се квалифицирах в друга област и за съжаление към момента нямам никаква възможност за втора специалност Психология, макар да ми се иска. Та, имам нужда да утоля вътрешния си интерес към Психологията, но нека да е разбираема и лесна за четене / без специфичните термини, характерни за науката). Нещо за любители, не за професионалисти.
Напр.четиво за умението да се води разговор, как да реагираме в трудни ситуации, как да познаваме хората по жестове и мимики,  и т.н. Благодаря!
Виж целия пост
# 387
Здравейте,

Искам да попитам как е най-правилно да заявим определени граници пред родителите си? Какво имам предвид - имам свое семейство и родителите ми живеят в друг град, но като наближи празник(Коледа, Нова година или рождения ден на детето ми), те считат че по подразбиране празникът трябва да бъде прекаран с тях. Разбира се, предварително ни канят или предлагат някакви вариации в ходенето на гости, но все пак очакват да се съберем, а това много обтяга отношенията с мъжа ми. Той попринцип няма против да се събираме с тях, но рядко виждаме и неговите родители. Предлагала съм и с неговото семейство да празнуваме поотделно, така че да има редуване на празниците с двете фамилии, но той обикновено отказва(поради обтегнатите отношения в неговото семейство). Същевременно не искам да празнуваме само тримата, но както и да постъпя, накрая аз съм крива за всички. Моля, посъветвайте ме.
Весели празници!
Виж целия пост
# 388
Здравейте,
Имам проблем. За 3 дни по коледа бяхме на гости при свекървата и тя не зачиташе режима на синът ми (на 14 януари прави годинка) - играеше си с него докато детето й заспи в ръцете. Сега малкия (предимно вечер, но понякога и през деня) не иска да спи. Когато се усети, че се унася, започва да прави номера - търка си лицето докато се поразсъни, става и хуква нанякъде да си играе, бърка си с пръст в гърлото докато повърне, става агресивен и вече когато е много уморен започва да вие като сирена.
Обикновено сутрин се събужда между 9 и 10:30, зависи до кога не е искал да заспи предната вечер, след като се наобядва има дрямка, понякога дремва около 15:00 и задължително трябва да дремне около 18:00, иначе вечерта е превъзбуден и не заспива докато не припадне за сън. Главно са ми проблем номерата, защото знам, че болимиците развиват сърдечни проблеми от напрежението да повръщат, а на малкия не мога да го обясня, също голям проблем е врявата, която вдига - не знам дали на някой няма да му хрумне да викне социалните. Още спим заедно и винаги, когато се събуди съм до него, но не иска да заспи.
Виж целия пост
# 389
Здравейте, доктор Стаменова. Ще Ви бъда благодарна ако споделите професионалното си мнение във връзка с проблем с 13 годишната ми дъщеря. Тя никога не е била слаба /кльощава/, но не е била и пълна. За съжаление всички нейни 4-5 приятелки са т.н. кльощави момичета. На този фон винаги се е усещала по-скоро пълна, а в детски техни реплики към други деца  "виж тази колко е дебела"  е откривала себе си и е смятала, че така говорят и  за нея. Ние, разбира се, винаги сме се стремили да и покажем колко погрешни са тези нейни мисли. Подчертавали сме красотата й и пр. За съжаление, сравнянайки се с тях, винаги е смятала, че е пълна. Това лято реши, че ще намали сладките неща и ще спотува повече. Свали 5 кг. и изглеждаше съвършена. Два месеца /в началото на октомври/ преди Коледа тя започна трепетно да мисли за празника, да прави планове и поиска да й съдействаме да свали още 2 кг. Нщо като буфер за предстоящите ненадминати празнични ястия на баба й. Първоначално се възпротивихме, но тя толкова горещо ни моли, че се съгласихме с изричното обещание само 2 кг. Тя горещо ни обеща и ни увери, че няма да подведе. Спря сладкото, започна да тегли храната си. Наблягаше на салатите. С времето се виждаше, че сваля драстично килограми, но тя ни уверяваше, че спазва обещанието си. Вярвах й, защото никога не беше ни подвеждала. До един ден, в който баща й я накара да се качи на кантара. Оказа се, че е свалила 9 кг. Тя дълго плака и каза, че не знае защо не  е спряла и защо не ни е казала. Нямала обяснение. Не се харесвала толкова слаба, но не искала да спре. Разбира се веднага взехме мерки. В момента е възстановила 5 кг. Опитваме се да не я притискаме. Разговарям с нея много. Често плаче. Споделя ми, че хем не се харесва такава, хем не иска да качва. После казва, че иска да качи килограми, но се страхува, че става бързо. Иска да е по-бавно. Оново се разплаква и казва, че само се чувства виновна, когато яде и се страхува да не напълнее отново. Когато си похапне вечерта на другия ден ходи в местния фитнес и по час бяга на пътеката. Казва ми, че иска този страх и този поток на мисли да изчезне, но "лошите мисли винаги взимат връх". Не зная как да и помогна. Не зная за два месеца можеш ли да се разболееш от "хранително разстройство". Вече й нямам доверие. Наблюдавам я непрекъснато. Страхувам се за нея. Безпомощността да и помогна ме съсипва.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия