Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 180 914
  • 1 516
# 1 410
Знам, че е спам и ще ме изтрият. Но толкова пъти се въздържам да го напиша.
Людмил Стефанов, благодаря Ви за всеки съвет, който давате! Думите Ви рисуват вселена, която ни показва другия ъгъл на ситуацията, вселена, която ни позволява да сме слаби и грешни, но и ни подкрепя да се изправим отново.
Благодаря за топлите думи!
За мен общуването в бгмама също е вселена.
И всички сме слаби и силни и грешни и праведни едновременно.
Бъдете здрава и щастлива!
Виж целия пост
# 1 411
Много ми се иска да изляза от ролята на жертва, но...
Ходих 2 пъти на семейни констелации, а проблемът си остана.
Аз съм жена на 54 години, единствено дете, отледано с много любов и грижи от сплотено семейство. Имам двама сина от двама бащи. С първия ми мъж не се разбирах никак, той не поемаше отговорности в семейството, разделена съм него повече от 25 години. С втория вече над 15 години живеем заедно и се разбираме и подкрепяме взаимно.
Баща ми и големият ми син са против мене,  подтискат ме психически, стига се дори и до физическо насилие. От 2 седмици вече не общуваме. Проявяват голяма ненавист към мене и искат да ме изхвърлят на улицата, да прехвърлят имотите на големия ми син.
Баща ми три пъти  ми е казвал: "Аз съм те създал, аз ще те убия!". Това в продължение на повече от 15 години.  Два пъти виках полиция, за да се защитя от побоя, който искаше да ми нанесе баща ми. Последният път беше преди година.
Освен това баща ми смята, че "съм боклук", постоянно ми го повтаря, когато се видим, смята, че нищо не съм постигнала в живота си, което в действителност съвсем не е така. Имам висше образование и квалификации, работя по специалността си, усъвършенствам се непрекъснато, имам добро семейство, имам приятели. Но когато се видим през последните 10 години, почти не можем да разговаряме спокойно, все има упреци, опити за предизвикване на чувство за вина (например, "ти искаш да ме няма", "ще се хвърля в реката", "ти искаш да съм умрял", "от тебе ми става зле на здравето" и т.н.), лъжи, клевети, обвинения, че аз лъжа, подхвърляния от рода на "Ти ми пречиш в живота", "Ти си алчна, искаш всичко за себе си". Не знам какво място да заема в живота му. Нали съм му дъщеря.  Аз не съм му жена, приятелка, любовница, че да изчезна от живота му. И всичко, което баща ми е постигнал в живота си, до голяма степен го дължи на семейството, в което е дошъл, придобивките са направени по време на брака му с майка ми.

Баща ми се държи много странно. В детството ми все съм заемала неговата страна, когато имаха конфликти с майка ми. Майка ми е много обременена в рода си. Отгледана е от баща си. Нейната майка я напуска, докато дядо ми е на фронта по време на Втората световна война поради конфликт със свекървата . Не са разрешили на баба ми да вземе майка ми и майка ми остава на отглеждане при дядо ми. Той се жени повторно и с тази ми втора баба отношенията бяха прекрасни, чудесни! Това е човекът с главно Ч., който сплотяваше семейството. Но този ми дядо също имаше като мене проблеми с наследството - той се отказа от него, заради конфликт с майка си и  сестра си. Дори имаше проклятие от страна на майка му, че не иска да му стъпи на гроба. То така и е станало, защото майка му е била на легло в старческия дом, когато дядо ми е починал.
Баща ми е "заврян зет", когото много уважаваха в семейството.
Отношенията много се влошиха след смъртта на майка ми. Тогава баща ми си намери приятелка, която иска да игнонира мене и семейството ми, смята ни за съперници, използва баща ми за мръсната работа да ни пъди, манипулира го, че "или те, или аз", т.е. че ще си тръгне и ще го напусне, ако той е на наша страна.
И сега големият ми син, подтикван от своя баща, т.е. първия ми съпруг, отива зад гърба ми при моя баща да иска да му приписва имоти, при положение, че аз обещах на сина ми да му дам апартамент, който сега се строи. Целта е да не остане нищо за брат му и за мене.
Баща ми в тинейджърската ми възраст, когато бях подложена на тормоз в училище и го извикаха, за да ме защити, той се почувства неловко и не беше в състояние да го направи. И досега ми повтаря, че щом съм била в това положение, значи съм си го заслужила.
Много е странно, че баща ми постоянно ме упреква, че не съм успяла да изградя семейство с първия ми мъж. Неотдавна една наша обща позната ми каза относно първия ми мъж: "Добре, че го напусна. Той не се спира по цели нощи - ходи и ходи."
На големия ми син, не съм говорила нищо лошо относно баща му, нали му е баща. Освен това, майка ми като дете на разведени родители, ми е казвала, че се е чувствала много зле, когато от страна на баща й и от страна на майка й са говорели лошо един за друг и са я настройвали против едните и против другите. Исках да избегна тази участ за своето дете.
Но сега на големия ми син говорят против мене - неговият баща и моят баща. И синът ми заема позицията на баща си, независимо, че аз съм се грижила за него, независимо, че баща му не е използвал дори и дните, които са записани в решението за развод, за да го гледа.
Възможно ли е да съществува такава ненавист към единствената ти дъщеря и към майката? Аз често го питам, защо ми желаят злото, какво лошо съм им направила?
Не е хубаво да има изключен член от семейството. Не е хубаво детето да няма доверие на майка си. Тогава и във връзките в живота му няма да му върви. И действително големият ми син досега не може да създаде дори и една по-продължителна връзка с жена, от което страда. Вече е на 31 години.
А може би баща ми ревнува, че съм единствено дете, че всички са ме обичали в семейството, защото той е дете на многочленно семейство, дошъл е на 14 години в града сам, като най-големия син, че нищо не е получил от своите родители, защото са били бедни.
Големият ми син и първия ми мъж ревнуват и завиждат, че имам хубаво семейство и съм щастлива в него. И трябва да гледам напред. Който не желае да има отношения с мене, не ме цени като личност, да няма. Но все пак, не е естествено да ме отхвърлят и това ще има последствия за семейната система и за бъдещите поколения.
Виж целия пост
# 1 412
Здравейте, г-н Стефанов!
Публикувам отново въпроса си.
Следя темата от известно време и благодарение на отговорите ви успявам да видя нещата от друг ъгъл.
От известно време( след раждането на второто ни дете) с мъжа ми постоянно се караме. И преди това сме се карали, но както сега не е било. Заедно сме от почти 8 години и имаме две деца. Основната причина, заради която започнаха нашите караници е, че неговите родители се разсърдиха, че не сме кръстили детето на майка му. Първото ни дете е кръстено на баща му, но явно това не е достатъчно. С мъжа ми бяхме избрали име, но когато те се разсърдиха, той се обърна срещу мен и започна да ме обвинява, че аз не съм била направила компромис. Те ни купили апартамент, а  моите родители нищо не били помогнали. Трябвало съм да бъда дипломатична. Казах му, че няма как да правя компромиси  с името на детето си, за да са те доволни. Все по-често си мисля, че единственото решение е да се разделим. Аз след този случай, наистина правя скандали за всичко. Не усещам неговата подкрепа, той живее с нагласата, че трябва да се отплаща на родителите си и че не е направил достатъчно за тях. Аз не знам какво още трябва да направи. При моите родители ходим много рядко и за малко, докато при неговите сме много по често. Голямото ни дете си иска при тях повече, все пак повече време е прекарал с тях . Ходим с тях на море и въобще трябва да сме на тяхно разположение. Ако не сме, са сърдити. Но те са с правото си, според мъжа ми. Неведнъж сме говорили на тая тема. Той не разбирал как изобщо се оплаквам от това нещо, другите с удоволствие биха го правили. Той е единствено дете, след него майка му има няколко спонтанни аборта и едно починало дете. Разбирам, че това дава отражение, но какво мога да направя? Аз с моите родители не съм много близка. Не мога да им споделям неща, както примерно с приятелки. Може би затова не разбирам него и семейството му? Не усещам тяхната подкрепа, както би ми се искало, иначе отдавна сигурно бих се разделила с мъжа ми и бих се прибрала при тях. А и честно не знам какъв довод бих изтъкнала за раздяла, за баща ми и изневярата не е достатъчно, какво остава да кажа, че примерно не си говорим вече, не се разбираме и тнк. На моменти си мисля, че правя нарочно скандали, за да може той да се раздели с мен и аз да имам оправдание, много ми е объркано наистина. Друга тема, на която често спорим е това, че нямаме брак. Бях прочела това, което публикувахте за брака. Наистина се чувствам оскърбена и обидена от това. Той просто ми казва: добре, организирай всичко и ще се оженим. Не е там въпроса, времето за брак и сватба мина, макар че той казва, че иска хубава сватба, дори това да е след 10-15 години, не просто да отбие номера. Аз голяма сватба не искам и тук идва другия проблем,  че с него сме много различни и за всеки въпрос мислим по-коренно различен начин. И може би раздялата е единственото правилно решение към момента.
Стана много дълго, надявам се да отговорите.
Хубав ден!
Виж целия пост
# 1 413
Здравейте г-н Стефанов, имам проблем с майка ми. Караме се постоянно, налага ми мнение и се сърди, ако противореча. Тя е на 72г., аз на 42г.. Чувствам се объркана и виновна, че ме провокира, така че не издържам и се скарваме с остър тон. Смятам, че е или скъсана или е прекалено близка връзката с майка ми в моя случай. Често слушам, че малкият ми брат е по-оправен, пресметлив и далновиден, а аз не. От дете слушам, че сама трябва да се оправям, че няма кой да ми помогне на мене и да не разчитам на нищо. Същевременно постоянно натякване какво трябва и какво не трябва да правя, и ако не съм съгласна, скандал и сръдни, че за нищо не ставам и няма да се оправя и справя, че не може да ме понася и да ме слуша. Ако аз понеча да отговоря в същия тон - обидена и с възмущение как говоря на майка си. Не знам вече как да подходя. И аз искам да се чувствам подкрепена макар и на думи само. Виждам всеки път как се съобразява в ситуации с брат ми, с мен сякаш няма притеснение какво ще помисля и как ще се почувствам. Това отношение се преняся и върху детето ми - пренебрегва го за сметка на племенницата ми.  В допълнение често слушам колко е сама и как е добре, че се обаждам всеки ден, а брат ми пропуска. Но винаги мисли първо за него и го изтъква. На тази възраст би трябвало вече да съм осъзнала и преодоляла тези вътрешни притеснения, да не обръщам внимание, но не успявам. Какво да направя? Да се отдалеча? Да забравя? Не мога да игнорирам майка си, а ми тежат думите й и цялостното й отношение. Дори да обясня как се чувствам - тя ми казва, че ми е майка и може всякак да ми говори. Тъжно ми е и моля за съвет.
Виж целия пост
# 1 414
Здравейте,

Имам един малък проблем и не зная дали тук е мястото да го споделя. Освен това не зная дали ще бъде разгледан.

Страдам от ОКР и не зная какво да сторя. Какви медикаменти бихте ми препоръчали.
Виж целия пост
# 1 415
Здравейте,

Имам един малък проблем и не зная дали тук е мястото да го споделя. Освен това не зная дали ще бъде разгледан.

Страдам от ОКР и не зная какво да сторя. Какви медикаменти бихте ми препоръчали.
Здравейте!
Без да отричам лекарствената терапия, смятам, че тя не е достатъчна при ОКР. А много често не е и необходима.
Натрапливите мисли и действия е нужно да се изследват, да се види техния произход.
Произходът им може да има следните източници:
- преживени лични травми в детството или по-късно;
- травмиращи събития в семейната система;
- особено често се случва това да е свързано с хора от семейната система, за които не се говори.
Необходима е психотерапия, като аз използвам в индивидуалната си работа и метода семейни констелации и опитът ми от други школи..
Тук пускам един линк към телевизионно педаване, където говоря точно за това.
Поздрави!
https://www.youtube.com/watch?v=_wyypGfYAV0&t=210s&ab_ch … D0%97%D0%98%D0%AF
Виж целия пост
# 1 416
Здравейте!
Може ли да ми кажете как се нарича следното състояние и дали е просто тревожност, дали е разстройство и т.н.
Често изпитвам неопределено чувство за вина и страх от това как ще реагират близките ми относно моя личен живот. Имала съм съвсем нормално детство, без насилие и т.н., напротив, с двама любящи родители, които имат брак за пример. Баща ми работи в чужбина и през по-голямата част от времето съм прекарвала само с майка ми. Между тях съм видяла само разбирателство, грижа и нежност. Казвам всичко това, защото би трябвало да съм попила добрия пример и също като тях да повторя семейния модел. Въпреки това, на мен ми е трудно да създам връзка. Харесвам само неподходящи типажи, а когато имам предложение за сериозни отношения със сериозен мъж, ги отхвърлям, защото се страхувам, че просто не мога да ги имам и защото светът ще трябва да ме види в такава светлина. Не искам никой да знае, че се срещам с някого, не искам никой да ме обсъжда. Това включва и близките ми, а няма как дълго време да крия от тях, защото майка ми е като хрътка и усеща най-малката промяна в мен.
Знам, че е абсурдно, но не мога да се успокоя и да направя крачката. Свила съм се в една удобна роля, която всъщност ме ограничава и ми пречи. Избрала съм да бъда незабележима, така че никой никога да не направи коментар за мен и поведението ми. Ужасявам се от това, че близките ми ще "ме мислят", от това майка ми колко загрижена ще бъде, когато имам приятел. Искам да замина някъде далеч, където никой не ме познава и да мога да експериментирам и пробвам какъв мъж искам. Понякога срещам такива, които пасват на идеала за "сериозен мъж", на идеала за човек, когото би запознал със семейството си, но тогава също не съм удовлетворена, защото не знам дали искам точно такъв човек.
Поради всичко това понякога изпадам в паника и започвам да общувам онлайн с най-различни хора, от което се чувствам още по-зле, защото изобщо не мога да преценя кой си заслужава и кой ми харесва. Понякога се срещам и на живо с тях и пак не става по-добре. Не мога да се успокоя и да оставя умът ми да си почине. Само като се замисля за отношенията с мъже, изпадам в паника и се чувствам обречена. Проведох и разговор с майка ми, в който се опитах да й обясня страховете си. Тя ме увери, че те са напълно безпочвени и че иска да съм щастлива. Въпреки това, продължавам да се страхувам.
Може би и израстването в малък град си казва думата, защото всеки обсъжда личния живот на другия и съди строго. Понякога имам чувството, че ще ми се случат само тези "най-страшни" неща, които не искам да се случват - че ще се влюбя в обвързан мъж, че ще остана самотна майка, че няма да знам кой е баща на детето ми и т.н. Единствената алтернатива - да дам шанс на "свестен" човек, също не ме блазни, защото се страхувам, че ще съм обречена на скучни и еднообразни отношения, в които няма страст.
Трябва ли да избирам човека до себе си само чрез разум? Имам чувството, че така трябва да направя, за да може да не се "изложа" и за да имам цивилизовани отношения, с които пред обществото ще изглеждам като нормална и примерна жена. Но аз не искам да избирам с разум, а само с чувства и тръпка. И въпреки че е абсолютно нелогично, предпочитам винаги партньор, който няма да се отнесе добре с мен пред такъв, който ще прояви прекрасни качества като съобразителност, джентълменство и т.н.
Виж целия пост
# 1 417
Здравейте!
Може ли да ми кажете как се нарича следното състояние и дали е просто тревожност, дали е разстройство и т.н.
Често изпитвам неопределено чувство за вина и страх от това как ще реагират близките ми относно моя личен живот. Имала съм съвсем нормално детство, без насилие и т.н., напротив, с двама любящи родители, които имат брак за пример. Баща ми работи в чужбина и през по-голямата част от времето съм прекарвала само с майка ми. Между тях съм видяла само разбирателство, грижа и нежност. Казвам всичко това, защото би трябвало да съм попила добрия пример и също като тях да повторя семейния модел. Въпреки това, на мен ми е трудно да създам връзка. Харесвам само неподходящи типажи, а когато имам предложение за сериозни отношения със сериозен мъж, ги отхвърлям, защото се страхувам, че просто не мога да ги имам и защото светът ще трябва да ме види в такава светлина. Не искам никой да знае, че се срещам с някого, не искам никой да ме обсъжда. Това включва и близките ми, а няма как дълго време да крия от тях, защото майка ми е като хрътка и усеща най-малката промяна в мен.
Знам, че е абсурдно, но не мога да се успокоя и да направя крачката. Свила съм се в една удобна роля, която всъщност ме ограничава и ми пречи. Избрала съм да бъда незабележима, така че никой никога да не направи коментар за мен и поведението ми. Ужасявам се от това, че близките ми ще "ме мислят", от това майка ми колко загрижена ще бъде, когато имам приятел. Искам да замина някъде далеч, където никой не ме познава и да мога да експериментирам и пробвам какъв мъж искам. Понякога срещам такива, които пасват на идеала за "сериозен мъж", на идеала за човек, когото би запознал със семейството си, но тогава също не съм удовлетворена, защото не знам дали искам точно такъв човек.
Поради всичко това понякога изпадам в паника и започвам да общувам онлайн с най-различни хора, от което се чувствам още по-зле, защото изобщо не мога да преценя кой си заслужава и кой ми харесва. Понякога се срещам и на живо с тях и пак не става по-добре. Не мога да се успокоя и да оставя умът ми да си почине. Само като се замисля за отношенията с мъже, изпадам в паника и се чувствам обречена. Проведох и разговор с майка ми, в който се опитах да й обясня страховете си. Тя ме увери, че те са напълно безпочвени и че иска да съм щастлива. Въпреки това, продължавам да се страхувам.
Може би и израстването в малък град си казва думата, защото всеки обсъжда личния живот на другия и съди строго. Понякога имам чувството, че ще ми се случат само тези "най-страшни" неща, които не искам да се случват - че ще се влюбя в обвързан мъж, че ще остана самотна майка, че няма да знам кой е баща на детето ми и т.н. Единствената алтернатива - да дам шанс на "свестен" човек, също не ме блазни, защото се страхувам, че ще съм обречена на скучни и еднообразни отношения, в които няма страст.
Трябва ли да избирам човека до себе си само чрез разум? Имам чувството, че така трябва да направя, за да може да не се "изложа" и за да имам цивилизовани отношения, с които пред обществото ще изглеждам като нормална и примерна жена. Но аз не искам да избирам с разум, а само с чувства и тръпка. И въпреки че е абсолютно нелогично, предпочитам винаги партньор, който няма да се отнесе добре с мен пред такъв, който ще прояви прекрасни качества като съобразителност, джентълменство и т.н.
Здравейте!
От вашето писмо особено силно впечатление ми направи желанието ви никой да не знае за вашата връзка, никой да не ви обсъжда. И това на пръв поглед изглежда дребно и нелогично. Защото когато човек е влюбен, той обикновено иска на всички да се покаже с любимия или любимата.
Имам ясното усещане, че това желание да се криете е толкова силно, че внася объркване у вас и вие не можете да се ориентирате кого искате и кого не искате. И сама проваляте връзката си, дори и да сте срещнали "идеалния".
Аз много работя със системен подход, с метода Семейни констелации и зная от опита си, че когато някой има такива неоснователни мотиви да разваля връзките си, той е воден от един дълбок несъзнаван мотив. И причината, поради която го прави, е че по този начин се свързва с друг човек от семейната система, повтаря съдбата му, засвидетелства му любовта си.
Затова ви задавам следния въпрос: коя жена във вашата семейна система е била осъждана и одумвана за нейната връзка. И не само одумвана - възможно е също така да е била в изолация, да е обявявана за неморална, да е била черната овца и срам за семейството или нещо подобно? Или да е родила извънбрачно дете, например. Става дума за майка, леля, баба, прабаба...
ИЗОБЩО има ли в семейната ви система /вашия род по майчина и по бащина линия/ някаква впечатляваща и силно въздействаща любовна история? Независимо дали с жена или с мъж от системата?
За какво се сещате?
Поздрави!
Виж целия пост
# 1 418
Здравейте г-н Стефанов, имам проблем с майка ми. Караме се постоянно, налага ми мнение и се сърди, ако противореча. Тя е на 72г., аз на 42г.. Чувствам се объркана и виновна, че ме провокира, така че не издържам и се скарваме с остър тон. Смятам, че е или скъсана или е прекалено близка връзката с майка ми в моя случай. Често слушам, че малкият ми брат е по-оправен, пресметлив и далновиден, а аз не. От дете слушам, че сама трябва да се оправям, че няма кой да ми помогне на мене и да не разчитам на нищо. Същевременно постоянно натякване какво трябва и какво не трябва да правя, и ако не съм съгласна, скандал и сръдни, че за нищо не ставам и няма да се оправя и справя, че не може да ме понася и да ме слуша. Ако аз понеча да отговоря в същия тон - обидена и с възмущение как говоря на майка си. Не знам вече как да подходя. И аз искам да се чувствам подкрепена макар и на думи само. Виждам всеки път как се съобразява в ситуации с брат ми, с мен сякаш няма притеснение какво ще помисля и как ще се почувствам. Това отношение се преняся и върху детето ми - пренебрегва го за сметка на племенницата ми.  В допълнение често слушам колко е сама и как е добре, че се обаждам всеки ден, а брат ми пропуска. Но винаги мисли първо за него и го изтъква. На тази възраст би трябвало вече да съм осъзнала и преодоляла тези вътрешни притеснения, да не обръщам внимание, но не успявам. Какво да направя? Да се отдалеча? Да забравя? Не мога да игнорирам майка си, а ми тежат думите й и цялостното й отношение. Дори да обясня как се чувствам - тя ми казва, че ми е майка и може всякак да ми говори. Тъжно ми е и моля за съвет.
Здравейте!
Описвате драматичните отношения с майка си и се питате дали сте прекалено близки или връзката ви е скъсана?
Нищо, обаче, не казвате за баща си? Какво става с него? Има ли го, няма ли го? Как участва в тези отношения?
И ОЩЕ НЕЩО: това, че не се отделяте от майка си, означава само едно: че според вас тя не ви е дала достатъчно и вие искате от нея още и още и още....
Но вие сте на 42. Следователно тя ви е дала предостатъчно, всичко, на което е способна. Така че  - оставете я на мира тази жена! Застанете на нужната дистанция.
Как?
1. Като започнете да създавате по-близки отношения с баща си;
2. Също така и с брат си. Крайно време е да спрете да се съревновавате с него кой да заеме повече място в сърцето на мама. Между другото, ако анализираме какво правите, за да спечелите това състезание, вашата стратегия е изцяло губеща. Брат ви стои на дистанция, а вие стоите твърде близо. А любовта и уважението имат нужда както от близост, така и от дистанция. И когато сме вече големи, 42 годишни деца на нашите родители, е добре дитанцията да е по-голяма. Иначе се измъчваме взаимно...
3. И особено е важно основният ви фокус на внимание да е върху собственото ви семейство.
Това е формулата. И то - слава Богу - единствената възможна формула. Тоест - няма за какво да се колебаете.
Поздрави и приятно лято!
Виж целия пост
# 1 419
Здравейте, г-н Стефанов!
Публикувам отново въпроса си.
Следя темата от известно време и благодарение на отговорите ви успявам да видя нещата от друг ъгъл.
От известно време( след раждането на второто ни дете) с мъжа ми постоянно се караме. И преди това сме се карали, но както сега не е било. Заедно сме от почти 8 години и имаме две деца. Основната причина, заради която започнаха нашите караници е, че неговите родители се разсърдиха, че не сме кръстили детето на майка му. Първото ни дете е кръстено на баща му, но явно това не е достатъчно. С мъжа ми бяхме избрали име, но когато те се разсърдиха, той се обърна срещу мен и започна да ме обвинява, че аз не съм била направила компромис. Те ни купили апартамент, а  моите родители нищо не били помогнали. Трябвало съм да бъда дипломатична. Казах му, че няма как да правя компромиси  с името на детето си, за да са те доволни. Все по-често си мисля, че единственото решение е да се разделим. Аз след този случай, наистина правя скандали за всичко. Не усещам неговата подкрепа, той живее с нагласата, че трябва да се отплаща на родителите си и че не е направил достатъчно за тях. Аз не знам какво още трябва да направи. При моите родители ходим много рядко и за малко, докато при неговите сме много по често. Голямото ни дете си иска при тях повече, все пак повече време е прекарал с тях . Ходим с тях на море и въобще трябва да сме на тяхно разположение. Ако не сме, са сърдити. Но те са с правото си, според мъжа ми. Неведнъж сме говорили на тая тема. Той не разбирал как изобщо се оплаквам от това нещо, другите с удоволствие биха го правили. Той е единствено дете, след него майка му има няколко спонтанни аборта и едно починало дете. Разбирам, че това дава отражение, но какво мога да направя? Аз с моите родители не съм много близка. Не мога да им споделям неща, както примерно с приятелки. Може би затова не разбирам него и семейството му? Не усещам тяхната подкрепа, както би ми се искало, иначе отдавна сигурно бих се разделила с мъжа ми и бих се прибрала при тях. А и честно не знам какъв довод бих изтъкнала за раздяла, за баща ми и изневярата не е достатъчно, какво остава да кажа, че примерно не си говорим вече, не се разбираме и тнк. На моменти си мисля, че правя нарочно скандали, за да може той да се раздели с мен и аз да имам оправдание, много ми е объркано наистина. Друга тема, на която често спорим е това, че нямаме брак. Бях прочела това, което публикувахте за брака. Наистина се чувствам оскърбена и обидена от това. Той просто ми казва: добре, организирай всичко и ще се оженим. Не е там въпроса, времето за брак и сватба мина, макар че той казва, че иска хубава сватба, дори това да е след 10-15 години, не просто да отбие номера. Аз голяма сватба не искам и тук идва другия проблем,  че с него сме много различни и за всеки въпрос мислим по-коренно различен начин. И може би раздялата е единственото правилно решение към момента.
Стана много дълго, надявам се да отговорите.
Хубав ден!
Здравейте!
Попаднали сте на съпруг, в чието родителско семейство има много загубени деца и много страдание.
Това е фактор, който не позволява на съпруга ви да се отдели от семейството. Загубените деца са като черна дупка, която поглъща енергията на всички.
Съпругът ви прави плахи усилия да се отдели. Например - стига до съглание с вас как да се казва второто ви дете. Но щом се намесват хорана от НЕГОВОТО семейство, той се обръща срещу вас.
Каква е тази драма с името, давате ли си сметка?  Несъзнаваното желание на родителите му , пък и неговото несъзнавано желание, защото той е като залепен за тях, е вие двамата де възкресите или по-скоро да родите отново тези загубени деца. Или казано по друг начин: да върнете на родителите му това, което Съдбата им е отнела.
Звучи нелогично, но хората не са логични същества /като компютрите/. Хората са психични същества.
Затова ще ви предложа нещо, с което да екпериментирате, ако го намерите за добре. Тоест - изцяло на ваша отговорност. Simple Smile
Направете нещо символично, с което да почетете паметта на тези загубени деца. Например, посадете едно по-голямо растение за починалото и няколко по-малки за спонтанно абортираните.
Това е жест, които има голямо значение. Мъжът ви така ще види две важни неща.
1. Че вие уважавате паметта на тези деца и неговите чувства и чувствата на майка му и баща му;
2. И по-важно - ще му помогнете да разбира простата истина, че вашите деца са си ваши, само на вас двамата, а загубените деца са само на родителите му и само негови братя и сестри. Те са съвсем друго нещо! Важно е той да  прави тази разлика;
Какво мислите?
Поздрави!
Виж целия пост
# 1 420
Скрит текст:
Здравейте г-н Стефанов, имам проблем с майка ми. Караме се постоянно, налага ми мнение и се сърди, ако противореча. Тя е на 72г., аз на 42г.. Чувствам се объркана и виновна, че ме провокира, така че не издържам и се скарваме с остър тон. Смятам, че е или скъсана или е прекалено близка връзката с майка ми в моя случай. Често слушам, че малкият ми брат е по-оправен, пресметлив и далновиден, а аз не. От дете слушам, че сама трябва да се оправям, че няма кой да ми помогне на мене и да не разчитам на нищо. Същевременно постоянно натякване какво трябва и какво не трябва да правя, и ако не съм съгласна, скандал и сръдни, че за нищо не ставам и няма да се оправя и справя, че не може да ме понася и да ме слуша. Ако аз понеча да отговоря в същия тон - обидена и с възмущение как говоря на майка си. Не знам вече как да подходя. И аз искам да се чувствам подкрепена макар и на думи само. Виждам всеки път как се съобразява в ситуации с брат ми, с мен сякаш няма притеснение какво ще помисля и как ще се почувствам. Това отношение се преняся и върху детето ми - пренебрегва го за сметка на племенницата ми.  В допълнение често слушам колко е сама и как е добре, че се обаждам всеки ден, а брат ми пропуска. Но винаги мисли първо за него и го изтъква. На тази възраст би трябвало вече да съм осъзнала и преодоляла тези вътрешни притеснения, да не обръщам внимание, но не успявам. Какво да направя? Да се отдалеча? Да забравя? Не мога да игнорирам майка си, а ми тежат думите й и цялостното й отношение. Дори да обясня как се чувствам - тя ми казва, че ми е майка и може всякак да ми говори. Тъжно ми е и моля за съвет.
Здравейте!
Описвате драматичните отношения с майка си и се питате дали сте прекалено близки или връзката ви е скъсана?
Нищо, обаче, не казвате за баща си? Какво става с него? Има ли го, няма ли го? Как участва в тези отношения?
И ОЩЕ НЕЩО: това, че не се отделяте от майка си, означава само едно: че според вас тя не ви е дала достатъчно и вие искате от нея още и още и още....
Но вие сте на 42. Следователно тя ви е дала предостатъчно, всичко, на което е способна. Така че  - оставете я на мира тази жена! Застанете на нужната дистанция.
Как?
1. Като започнете да създавате по-близки отношения с баща си;
2. Също така и с брат си. Крайно време е да спрете да се съревновавате с него кой да заеме повече място в сърцето на мама. Между другото, ако анализираме какво правите, за да спечелите това състезание, вашата стратегия е изцяло губеща. Брат ви стои на дистанция, а вие стоите твърде близо. А любовта и уважението имат нужда както от близост, така и от дистанция. И когато сме вече големи, 42 годишни деца на нашите родители, е добре дитанцията да е по-голяма. Иначе се измъчваме взаимно...
3. И особено е важно основният ви фокус на внимание да е върху собственото ви семейство.
Това е формулата. И то - слава Богу - единствената възможна формула. Тоест - няма за какво да се колебаете.
Поздрави и приятно лято!
 
Благодаря за отговора д-р Стефанов, ще последвам съветите Ви. Баща си не споменавам, тъй като почина преди много години. С брат ми сме в добри отношения, всеки си гледа семейството. Той не живее в града т.е.  по-скоро физически е дистанциран. В конкретния случай, ще последвам съвета ви и ще потърся баланса между дистанция и присъствие, за да не се почувства майка ми изоставена ( нещо, от което се оплаква от време на време). Приятно лято и на вас!
Виж целия пост
# 1 421
Здравейте,

Жена на 29 години съм с бебче на почти 5 месеца. Може ли съвет как да спра да съм прекалено тревожна относно детето. За най-малкото нещо което се случи ме обземат страх и паника, сърцето ми бие лудо и после едва се успокоявам.

Например: днес детето най-вероятно си бръкна в окото и се разплака к окото се зачерви за известно време и на мен през главата ми минаха поне 10 по-страшни варианта. Детето в един момент се успокои в ръцете ми и щеше да заспи, а аз от страх да не и стане нещо не я оставих да спи докато не се успокои окото.

Звъня на педиатъра през седмица стресната от неща които се оказват пълни дреболии. Не искам да внасям излишно паника вкъщи, нито на мъжа ми, нито да звъня на педиатъра. Как мога да променя това? От време на време пия валериан.

Благодаря ви.
Виж целия пост
# 1 422
Затова ви задавам следния въпрос: коя жена във вашата семейна система е била осъждана и одумвана за нейната връзка. И не само одумвана - възможно е също така да е била в изолация, да е обявявана за неморална, да е била черната овца и срам за семейството или нещо подобно? Или да е родила извънбрачно дете, например. Става дума за майка, леля, баба, прабаба...
ИЗОБЩО има ли в семейната ви система /вашия род по майчина и по бащина линия/ някаква впечатляваща и силно въздействаща любовна история? Независимо дали с жена или с мъж от системата?
За какво се сещате?
Поздрави!

Здравейте и благодаря за отговора!
Честно казано, не мисля, че някоя от любовните истории в рода ми е особено скандална или впечатляваща. Едните ми прабаба и дядо са се оженили въпреки неодобрението на родителите си. Той е бил син на кмета на селото, а тя от обикновен беден род с много деца. Дори е била една година по-голяма от него. Той - снажен и красив, тя дребничка и не толкова красива. Обичали са се, родили са два деца. Водили са тежък, селски живот.
Може би ключът се крие в баба ми, на която съм кръстена и с която също съм живяла в ранното си детство + с майка ми и дядо ми. Тази моя баба има изключително тежък и дори жесток характер към някои хора, който аз не съм виждала, защото за мен винаги е била обичаната ми баба. До ден днешен проявява лошо отношение към майка ми, т.е. към снаха си. С дядо ми имат 13 години разлика, което навремето се е смятало за необичайно. Майка ми е чувала слухове, че дядо ми първоначално мислел да се жени за сестрата на баба ми, но в крайна сметка "взел" нея. Също така е чула слухове, че баба е имала извънбрачна връзка, заради която за малко не я изгонили от работното й място. Но тези две неща аз ги научих едва наскоро, не съм живяла с това знание като съм си формирала характера и не мисля, че това е повлияло на страховете ми да живея открито.
Другите ми баба и дядо пък са класически пример за благоприлична любов. Младежки трепет, влюбване, сватба, две деца, пример в обществото. В късните им години дядо прекаляваше с алкохола и баба му се ядосваше, но любовта си и уважението продължавах да го имат.
Любовта на майка ми и баща ми също е нежна, младежка и "прилична". Отново влюбване на 20 години, тригодишна връзка, сватба, дете. Няма скандални истории в рода ми.
Виж целия пост
# 1 423
Здравейте, доктор Стефанов! Не знам дали въпросът ми е за тук,но реших да опитам. Напоследък все по- често ми се случва да скачам от сън с чувството,че нещо лошо ми се случва ( чувство на задух,тръгвам да търся помощ ,след което се успокоявам,че всичко е наред). Като по-млада получавах паник атаки,които успях да преборя,но сега от време на време имам натрапчиви ,негативни мисли относно здравословното ми състояние. Дали е възможно да  получавам паник атаки през нощта и затова така да се получава,тъй като нямам спомен да съм сънувала кошмар примерно и затова да се събуждам със скокове и страх посред нощ. Другото нещо,за което се притеснявам е сънна апнея,тъй като многократно съпругът ми ми е казвал,че хъркам. Ще съм благодарна за мнението ви!
Виж целия пост
# 1 424
Скрит текст:
Здравейте, г-н Стефанов!
Публикувам отново въпроса си.
Следя темата от известно време и благодарение на отговорите ви успявам да видя нещата от друг ъгъл.
От известно време( след раждането на второто ни дете) с мъжа ми постоянно се караме. И преди това сме се карали, но както сега не е било. Заедно сме от почти 8 години и имаме две деца. Основната причина, заради която започнаха нашите караници е, че неговите родители се разсърдиха, че не сме кръстили детето на майка му. Първото ни дете е кръстено на баща му, но явно това не е достатъчно. С мъжа ми бяхме избрали име, но когато те се разсърдиха, той се обърна срещу мен и започна да ме обвинява, че аз не съм била направила компромис. Те ни купили апартамент, а  моите родители нищо не били помогнали. Трябвало съм да бъда дипломатична. Казах му, че няма как да правя компромиси  с името на детето си, за да са те доволни. Все по-често си мисля, че единственото решение е да се разделим. Аз след този случай, наистина правя скандали за всичко. Не усещам неговата подкрепа, той живее с нагласата, че трябва да се отплаща на родителите си и че не е направил достатъчно за тях. Аз не знам какво още трябва да направи. При моите родители ходим много рядко и за малко, докато при неговите сме много по често. Голямото ни дете си иска при тях повече, все пак повече време е прекарал с тях . Ходим с тях на море и въобще трябва да сме на тяхно разположение. Ако не сме, са сърдити. Но те са с правото си, според мъжа ми. Неведнъж сме говорили на тая тема. Той не разбирал как изобщо се оплаквам от това нещо, другите с удоволствие биха го правили. Той е единствено дете, след него майка му има няколко спонтанни аборта и едно починало дете. Разбирам, че това дава отражение, но какво мога да направя? Аз с моите родители не съм много близка. Не мога да им споделям неща, както примерно с приятелки. Може би затова не разбирам него и семейството му? Не усещам тяхната подкрепа, както би ми се искало, иначе отдавна сигурно бих се разделила с мъжа ми и бих се прибрала при тях. А и честно не знам какъв довод бих изтъкнала за раздяла, за баща ми и изневярата не е достатъчно, какво остава да кажа, че примерно не си говорим вече, не се разбираме и тнк. На моменти си мисля, че правя нарочно скандали, за да може той да се раздели с мен и аз да имам оправдание, много ми е объркано наистина. Друга тема, на която често спорим е това, че нямаме брак. Бях прочела това, което публикувахте за брака. Наистина се чувствам оскърбена и обидена от това. Той просто ми казва: добре, организирай всичко и ще се оженим. Не е там въпроса, времето за брак и сватба мина, макар че той казва, че иска хубава сватба, дори това да е след 10-15 години, не просто да отбие номера. Аз голяма сватба не искам и тук идва другия проблем,  че с него сме много различни и за всеки въпрос мислим по-коренно различен начин. И може би раздялата е единственото правилно решение към момента.
Стана много дълго, надявам се да отговорите.
Хубав ден!
Здравейте!
Попаднали сте на съпруг, в чието родителско семейство има много загубени деца и много страдание.
Това е фактор, който не позволява на съпруга ви да се отдели от семейството. Загубените деца са като черна дупка, която поглъща енергията на всички.
Съпругът ви прави плахи усилия да се отдели. Например - стига до съглание с вас как да се казва второто ви дете. Но щом се намесват хорана от НЕГОВОТО семейство, той се обръща срещу вас.
Каква е тази драма с името, давате ли си сметка?  Несъзнаваното желание на родителите му , пък и неговото несъзнавано желание, защото той е като залепен за тях, е вие двамата де възкресите или по-скоро да родите отново тези загубени деца. Или казано по друг начин: да върнете на родителите му това, което Съдбата им е отнела.
Звучи нелогично, но хората не са логични същества /като компютрите/. Хората са психични същества.
Затова ще ви предложа нещо, с което да екпериментирате, ако го намерите за добре. Тоест - изцяло на ваша отговорност. Simple Smile
Направете нещо символично, с което да почетете паметта на тези загубени деца. Например, посадете едно по-голямо растение за починалото и няколко по-малки за спонтанно абортираните.
Това е жест, които има голямо значение. Мъжът ви така ще види две важни неща.
1. Че вие уважавате паметта на тези деца и неговите чувства и чувствата на майка му и баща му;
2. И по-важно - ще му помогнете да разбира простата истина, че вашите деца са си ваши, само на вас двамата, а загубените деца са само на родителите му и само негови братя и сестри. Те са съвсем друго нещо! Важно е той да  прави тази разлика;
Какво мислите?
Поздрави!
Благодаря ви, г-н Стефанов за отговора и съветите. Ще направя това, което предлагате, макар че не знам каква ще е реакцията на мъжа ми. За тези неща не се говори в семейството им и дори си мисля, че той доскоро знаеше само за починалото дете, но не и за спонтанните аборти. На мен майка му ми разказа веднъж и това е.
Към неговото семейство как да се отнеса, какво друго мога да направя или кажа, за да не гледат на семейството ни по този начин, но и да не се обидят?
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия