След развода

Пухито, покрай кучето можеш да си създадеш много познанства. Излизай с детето и прекарвайте повече време навън, в комуникация с други хора.
Аз губя център дълго време в изолация. Все си намирам с кого да си говоря и си създавам познанства.

Когато човек е щастливо разведен е супер:))). Трябва да се наслаждаваме на живота

Бях на 25 когато се разведох. С две малки деца, животът ми беше основно работа и грижи. Не срещнах подходящ и четири години след развода се събрахме с бившия. Живяхме заедно 22 години, до преди месец и половина, когато окончателно казах "Край!" Животът ми сега е много по-спокоен и много по-пълноценен. Децата ми са пораснали, имам си хобита и приятели. Не търся нова връзка, ако нещо е писано, ще се случи. Наслаждавам се на свободата си. Никога не бях живяла сама и страшно много ми харесва. Имам приятелки, които са разведени отдавна и също не търсят връзка на всяка цена, преживели са по няколко разочарования и след развода, и изобщо не мислят да се обвързват за момента. Но ние сме около 50-те, на 30 е по-различно. Не бързай и се наслаждавай на свободата и спокойствието!

А тези 22 години щастливи ли бяха за теб?

Имахме и хубави моменти, но като цяло рядко бях щастлива.

Аз живеех сравнително доста добре с бившия си мъж и затова "тупнах отвисоко". Тоест не ми беше хрумвало дори, че ще се наложи да се развеждам с три малки деца. Юли месец 2011 разбрах, че имаме сериозен проблем, Януари 2012 си взех трите деца и багаж и се изнесох в апартамент под наем. Не можех да изтрая повече да се правим на семейство, след като нищо такова няма. Тоест бившия искаше да седим семейни, а той да си живее като ерген Не ме устройваше и твърдо реших, че няма да стане това. Оправях се съвсем сама, нямам никаква помощ от роднини. Взех си гледачка за през деня, да гледа малкото, което беше още бебе. Големите бяха на 11 и 6 години и си ходеха съответно на градина и училище. С бившия ми мъж имахме общ бизнес, който се разпадна от само себе си, като почнахме да разделяме фирмата, та освен семейно, и с рабоата се наложи да почвам отначало. Въобще този целия период от около 1 година до официалния ни развод ми е като в мъгла.

Никога през този кофти период не съм си и помисляла да стоя сама и да не се виждам с мъже занапред. Просто не ми беше до това. Все пак даже тогава излязох няколко пъти на кафе с един мъж, колкото да не е без хич и да не стоя вкъщи сама уикендите, когато децата са при другите си роднини.

Всички закани от познати как никой нямало да ме иска с трите деца се оказаха напълно безпочвени. Срещнах мъжа ми, когато не бях в най-добрата си форма. Въпреки това инициативата да се виждаме и впоследствие да се оженим дойде изцяло от него. Не ми се е налагало нито веднъж да се усъмня в чувствата му поне до този момент - женени сме от 8 години.

Това ме кара да вярвам, че когато някой мъж се влюби, няма как да го спрат деца от предишна връзка на жената. Така че - нека си живеем спокойно, мъжете са много и за всяка има подходящ. За един може да си кошмара на света, а за друг - сбъдната мечта Просто дайте шанс, ако някой ви харесва, не мислете "всички мъже са еднакви" и т.н. Животът е шарен.

Здравейте, и аз да се включа в темата.
Мразя израза "самотен родител", затова ще използвам следния - самостоятелен родител съм на момиченце на 4 г. Разделена съм с баща и от една година-тежка раздяла и кофти година, тъй като тъкмо бях почнала и нова работа. Баща и не я беше виждал от 10 месеца, тъй като намери друга жена в интернет и тя се оказа пречка за новите му отношения. В същото време обаче, води дела, че аз не разрешавам да вижда детето си. На самото дело призна, че той не я търси. Общо взето нелогично и неадекватно поведение, подклаждано от майка му и брат му. В последствие обжалва и присъдената му сума за издръжка, която и без това е близко до минимума.
За в момента съм сама. Излизай с един-два а мъже, но явно не бях готова още или пък не бяха подходящи. Затова първо реших да обърна внимание на себе си, на детето си, на кариерата си и евентуално тогава да се поогледам за човек, с който бихме могли да бъдем заедно.
Тази година мина като сън и едва чак сега се поотърсвам. Смениха се някакви сезони, минаха някакви празници-най-самотните в живота ми. И чак сега осъзнах, че скоро ще стана на 40 г... И мен ме обзема страх, как времето лети и ще се справя ли без бащата на детето ми, който не иска да поема никаква отговорност за дъщеря си, а иска само да я вижда от време на време.
Ужасих се как цялата тежест във всякакъв план-финансов, емоционален, падна върху мен. Как в един момент нямаше с кой да разделя отговорностите, тревогите, мечтите...
Но ставам все по-силна и почва да ми харесва.
За съжаление и аз нямам много приятели, общо взето един по един се отдръпнаха, явно не свикнали да ме виждат толкова съсипана и отчаяна. Но пък ставам все по-силна. А и имам подкрепата на родителите ми, макар и често да сме на различни мнения.
Та ще се радвам да намеря и приятели тук, който иска, нека ми пише. Ще споделяме и ще се подкрепяме. Или може да се организираме за излизания от време на време ( с деца и без:).
Това с танците е добра идея, аз ходех на народни, но обмислям латино от есента.
Моля, споделете вие къде ходите?
На всички вас желая едно прекрасно лято! И аз пък вярвам, че винаги има подходящ човек за всеки. Просто понякога пътят е по-дълъг.
Ще се радвам да станем приятели!