И казва, че детето ме води не аз него, натделява ми и се налага. Аз просто не искам да плаче за всичко и отстъпвам за доста неща. Но ефекта е, че идват повече капризи и рев за нищо. Инак като ме ядоса вече, че реве за глупост почвам да повишавам тон и да казвам ,,това няма да стане, каквото щеш прави, не и не". Ревне малко после вземе та спре и се примирява. После може пак да пробва, но казвам не. И почва да се занимава с други неща, или като се намръщя се усмихва и вика ,,мамоо".
Но трябва да се развикам и да не отстъпвам.
Иска да гледа детски постоянно. Аз искам да не се пуска хич, но съм сама и понякога няма как да не пусна, за да направя нещо.
Но при майка ми лиготии няма. Тя и говори, и обяснява много за разни неща, и я занимава, но не допуска тръшкания и капризи. Просто трябва да си твърд. Ако посегне да удря му хващаш ръката и я стискаш леко да разбере, че така не може. Сменяш физиономията тотално и тона.
Една позната беше с три на различни възрасти момчета. Беше супер твърда, даже строга понякога. Редовно казваше ,, и без да ми се тръшкаш".
Просто една увереност трябва, че ти си родителя и ти определяш правилата. Трудно е ама трябва. Детето трябва да си знае мястото, един ден ще ти послегне, ще те украде.
Ей така едно дете дето му угаждаха за всичко като порасна заплаши баща си, че ако не и дадял пари щяла да се оплаче от него, че я малтретира.
Пиша това, но не значи че съм по-твърда станала. Трябва ама все ми е жал, но аз съм виновна, че съм позволила много неща.