А има ли поетеси сред нас?

Счупени мечти въргалят се по пода
Със сълзи на очи, за смъртта се моля
С тежки клетви вместо шамари
Ти мен ме удари
Пропити с отрова бяха твойте обиди
А кой до смърт те обичаше през тези години?
Кой беше до теб,когато всички те мразеха
И кой ръка ти подаваше, всеки път щом падаше?
Кой над съня ти бдеше в безлунните нощи
И кой от кошмарите будеше те
И ти даваше още и още

Да, аз – курвата – както ти ме нарече
Аз бях винаги до тебе
И само тази, същата, можеше лудостта в теб да приеме
А ти никога не беше доволен
Любовта ми ти се струваше товар огромен
И станах аз удобната –
Тази,която винаги се връща
До деня, в който вече не бях същата
Да, мили мой, прекрачих чертата
И, не,мили мой – не търсех разплата
Но, мили мой – просто се уморих да бъда вечно цената

А ти не знаеш какво да поискаш
Не ме обичаш,любовта ми не искаш
 Но защо тогава така и не ме пусна
Щастието си да потърся...
Защото обичаш да ме унижаваш
Защото само нараняваш, но ти самият не прощаваш
А аз позволих си да бъда бунтовница
Макар отвътре да бях празна гробница

Не ти хареса, мили мой
Че имам малка власт над разума твой
че неусетно посяла съм в теб любовта
А ти не желаеш това
Не ти допада зависимостта
И измисли хитро отмъщение,
Целящо пълното ми унищожение

Не ти се сърдя, ангел мой
Обичах те, до тук, до залеза красив
И бих жертвала живота свой
За да бъдеш ти щастлив
Затова сега умирам,
За да живееш ти
Дано сега да си доволен
Оттърва се от мръсницата, нали?
А аз си тръгвам със усмивка
Не изпитвам капка гняв
Търси си нова придобивка
От ударите ти не ме е вече страх
живей на пук на всичко м/у нас...

Хайде момичета, пишете, за да ви чета и да ви се радвам!

Ето последното ми стихче  :

Толкова е лесно

Колко е лесно да се усмихнеш когато,
видиш детенце, което щастливо играе.
Колко е лесно щом си с хора сърцати
и виждаш как реалност става това,
за което мечатеш.

Колко е лесно да бъдеш добър човек,
щом се научиш да се радваш на мъничките нещица,
да забравиш да бъдеш лош и проклет,
да цениш всяка усмивка и всяка пролята сълза.

Колко малко е нужно наистина
за да носиш усмивка на лице,
колко малко за да бъдеш истински
искрен да бъдеш и чист като дете.

Колко е лесно, твърде е лесно понякога -
стига да не забравяш за детето,
което си бил и което в тебе живее.
Да го отглеждаш,
да му купуваш сладолед,
да тичаш с него бос по тревата.
А после да легнеш,
поглед да впериш
в синьото небе,
да вдъхнеш на лятото аромата.
Да се усмихнеш, толкова е лесно.

Ето нещо, което написах след близо година "поетична суша":

Завръщане

Прости ми, че забравих си перото
оставих го захвърлено в нощта ...
Споходи ме по пътя злото,
посрещнах щастието и смъртта.

Забравих за утехата всесилна
на рима проста, на стиха
препъвах се в живота си безсилна
да се преборя със страха.

Навярно истината проста и позната,
че всеки връх последван е от крах
доказана стократно и призната
орисана да срещна и аз бях.

За болката тъй трудно се говори ...
Но преживяна тя остава и боли
И рана щом в душата се отвори
тъй трудно е животът да я заличи.

  Музика

Моето мое
в музика лежи.
С твоето твое
галят се.

Ритъм от бас,
крясък от струна.
Гръм. Барабан.

Вик съм аз,
а ти напояваш ме
с това пиано.

Лъчисто сияем.
Писма от ноти.
Хем твърдо, хем нежно,
но няма въпроси.

Усещане само.
Моят чар теб подлудява.
От твоя глас аз онемявам.

И все е музика,
все китарен риф.
До болка познат е,
а така примамлив.

Ахам, и аз това щях да кажа...