Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Момичета, май имам нужда от малко подкрепа тези дни. Години след смъртта на мама- години, които все още не разбирам кога минаха и как животът ми всъщност отдавна е една нова реалност без нея, се наложи да се отърва така да се каже от всички нейни,а и много семейни вещи. Не че не бях мислила, че това ще стане в един момент,  но просто така си стояха и имах някаква физическа връзка по този начин. Уви, трябваше много бързо да действам и вярвайте ми, плаках и хвърлях /нямаше на кого да ги даря, а нямах енергията и времето да търся-избрах контейнер за дрехи, пък каквото щат да ги правят после/. Бях в малко стресова ситуация и действах целенасочено и без колебания, но сега вече всичко свърши и не мога да се успокоя от угризения. Изхвърлих толкова дълго и старателно пазени от нея неща, детски спомени, тоалети от празнични събития- просто нямаше как да ги взема със себе си, а й извън родния дом не биха имали това значение. Не исках да си запазя нищо, за да не се разстройвам, а сега пред очите ми са цветчетата от сватбената й рокля, за които цял ден рева, че не ги съхраних да й ги занеса на гробища. Имам чувството, че сякаш отново я погребах, толкова тъгувам, а някак си наистина като че ли нямах избор- ако бях изпаднала в сантименти щях да си навредя и нямаше да мога да действам според ситуацията. Днес ходих на гробища да й искам прошка, едвам си тръгнах, толкова ми е тежко, че чак ми минават мисли за врачки и други такива неща. Знам, че мама е всеопрощаваща и за нищо не би ми се сърдила, но чувствам безпокойство и вина, а така освен, че нищо вече не мога да променя, си и вредя....Сякаш й отнех нещо, нищо, че вече не е на тази земя. Грях ли сторих?

И аз бих се чувствала по същия начин, ако ми се наложи да изхвърля всичко.  На майка ми вещите и дрехите си стоят в апартамента, в който никой не живее. Ходим си лятото за малко и така.  Някои неща и аз поразчистих, но далеч не всичко. Този месец си ходих и отворих гардероба с надеждата да ми лъхне мирис на мама от нейните дрехи, после старателно го затворих.
airy, не се измъчвай, налагало се е - изчистила си всичко. Не се вини.

По същият начин се почувствах  и аз когато брат ми с приятелката си ремонтираха семейният апартамент и изхвърлиха всички мебели, дрехи, посуда и т.н. Все едно беше заличен целият ми живот, детските спомени, самоличността, всичко! Чувствам се, все едно съм изтръгната от корените, от семейството, от родовата общност. Бащиният дом е напълно преобразен и модерен,  това е нормално, живота продължава все пак, но вече е заличена цяла една епоха от моите родители. Сякаш никога не ги е имало, сякаш не са живели изобщо... Много е тъжно.

Нормално е да се чувстваш така. И аз го преживях по подобен начин. Връщането в стария дом много ме натоварва. От една страна толкова много спомени, от друга - вещи, които вече никой не ползва... Реших, че трябва кардинално да променя повечето неща, за да мога да продължа напред. Защото се чувствам често депресирана, въпреки всичкото това време. Може би за това е традицията да се раздават вещите на покойника след 40 ден. Не се обвинявай, защото това е израз на мъката ти. Мъката е коварно чувство. Просто живота продължава. Той не е във вещите. В теб е, в хората, които майка ти е оставила частичка от себе си, не в нещата в къщата ви. За това трябва да живееш добре, без да плачеш и да се тормозиш за вещи на друг човек, дори да ти е най-скъпият.

Благодаря ви, момичета. Знам, че не бихте ме обвинили, но някак не намирам покой. Сега се сетих, че можех поне да снимам някои по-важни и знакови неща и да си ги гледам от време на време- кой знае какво ще ми се запази в паметта след още толкова години, а не искам да забравям нищо, свързано с мама- жалко, че не ми хрумна навреме. Ровичкам си в болката...дано скоро приема това, което трябваше да направя без да го чувствам като престъпление. Много ми е болно, просто не мога да се усмихна тия дни...

Здравей.Какво да ти кажа и аз не знам,пиша ти за да питам и аз как се преодолява това.1 год и 9 мес от както МАМА я няма ,а аз не можах да я изпратя,бях бременна в 7 месец тогава.Много тежи ,и искам да я чуя да я видя,нооооооо нямаааа я .Тежко е много.

Момичета най-накрая и аз намерих сили да пиша тук.Все още съм в шок.Вече 4 месеца от загубата на мама,за която ми съобщиха по телефона.Отслабнах,нощно време без хапчета немога да мигна.Вие как се справихте:cry:

Съболезнования Времето помага да свикнеш със загубата. Но не е леко. Колкото можеш бъди активна, излизай дори насила, споделяй, дано имаш приятел, който да те изслушва в този момент. Почти всеки човек носи някаква болка в сърцето си. Някак се свиква, приемаш я и свикваш. И гледай да не и се отдаваш. Радвай се на хубавото, когато го има и давай любовта, която имаш на живите.

Съжалявам, че вдигам темата. Мене винаги ми е било едно такова задушаващо като я видя да изплува, но имам един въпрос и колебание и ще се радвам да чуя какво мислите.
Майка ми имаше много бижута, нищо претенциозно и ценно, но ги запазих и съхранявах в мазето заедно с доста албуми със снимки. Сега по празниците реших да ги взема, и си ги прибрах вкъщи. Чела съм на някои места, че бижутата на починал дават целебна енергия, а на други че не трябва да се носят, както всичко останало, и съвсем се обърках. Вие какво мислите - може или не може да се носят? Вие бихте ли носили?
Ако има някакво значение, преди 10 дни станаха 5 години.

Бих носила. Не вярвам, че бижутата баш на майка ми могат да ми донесат нещо лошо.

Аз също си нося всичко което имам от майка. Носи ми спокойствие и така я усещам близо до мен.
Приживе много си сменяхме дрехите понеже сме близък размер и сега си взех няколко от нейните неща,.знам много добре, че тя би се радвала.

Вече близо година мина от смъртта ѝ, но все още не мога да си изкривя езика да казвам „лека ѝ пръст” когато я споменавам. Незнам защо е така, просто не мога всяко споменаване да го свързвам със това, че нея вече я няма. Предпочитам да го свързавам със това, че съм имала щастието да я имам за майка  34 години.

Никога не казвам "лека ѝ/му пръст", когато говоря за починали близки. И на мен не ми се изкривява езикът.

Когато мама почина имаше едни маратонки, които много харесвах. А аз бях единствената на която ставаха. Износих ги с голямо желание, не ме е притеснява това че са били нейни. И приживе си разменяхме обувки.
Сестра ми носи нейно златно ланче с висулка.

Нито "Бог да я/го прости" и честно казано ме дразнят.