„Страст под брястовете“ от американския драматург и нобелов лауреат за литература Юджийн О`Нийл е последното за сезона премиерно заглавие, което Държавният драматичен театър в Търговище  ще поднесе на зрителите на 20 май 2024 г. Осъвремененият прочит на превърналото се в световна класика заглавие е на режисьора Денислав Янев, който разглежда една от вечните теми в изкуството – за човека, раздиран между различни страсти, и за конфликта между духовното и материалното. В персонажите на О’Нийл влизат актьорите от трупата на театъра Любомир Фърков, Калина Миланова, Атанас Махнев, Божидар Попчев, Маргарита Маркова и младият и талантлив гост-актьор Цветан Пейчев в ролята на бунтаря Ибън. За освободената страст, желанието да притежаваш и актьорските предизвикателства, говорим с Цветан Пейчев.

Кой е Цветан Пейчев?

Аз съм актьор. На този етап смело се определям като такъв, но изпитвам вълнение всеки път, когато го изричам. Това е мое призвание, образование и работа, обичам я и съм благодарен. Завършил съм в много силен клас на проф. Пламен Марков в НАТФИЗ. Оттогава работя с част от големите имена в българския театър, както и с цяла плеяда фантастични млади творци. Играя на сцените на Народен театър „Иван Вазов“, Драматичен театър „Гео Милев“- Стара Загора и съм част от трупата на Драматичен театър „Борис Луканов“- Ловеч. Имал съм шанса да играя и на международни сцени във Великобритания, Русия и Япония. Снимам активно в български и международни кино продукции. В момента ежедневието ми се определя от репетициите в Драматичен театър -Търговище.

Как и кога реши, че искаш да станеш актьор?

Късно се сблъсках с това. Откъслечно помня моменти. Неистово желание да довърша някой роман… Нуждата от тишина след края на “Дон Жуан” в Народния театър. Имам ярък спомен как си обещавам, че намеря ли своето призвание, ще дам всичко, за да го пазя. После забавлението в театралната школа и изведнъж, без да разбера как точно… Академията. И оттогава се боря и съм благодарен, че имам смисъл. Бих се престрашил да кажа, че То намери мен.

Как се подготвяш за ролите си?

Освен всичко практическо, което трябва да свърша, силно вярвам и в интуицията си (все пак тя ме доведе в театъра). Често ме води в дълбочини, в които, ако не й вярвах, нямаше да смея да се гмурна. Осланям се на архетипи. Търся истината и приемам, че персонажът ми ме води и направлява. Аз съм му благодарен, че ме приема, а той – че го оживявам.

Театър или кино?

Често ми се налага да ги практикувам едновременно. Дори и този процес съвпадна със снимачен период и известно време през деня бях на репетиция, а през нощта – на снимки. При много от колегите ми ситуацията е същата. Не деля театъра от киното. За мен те се допълват. Те са част от моята работа, аз съм инструмент в тях и им служа.

Коя е онази „подправка“, без която театърът не може?

Действие. Преди го приемах много по-абстрактно. На този етап смятам, че действието в театъра е най-важното. С времето го възприех и като философия в живота. Ум, който действа, е пластичен, креативен ум. За мен да действаш означава да живееш, да си жив. Така е и в театъра. Героят се бори, търси решения, не е инертен. Неговите действия се сблъскват с чуждите и създават конфликт. Конфликтът няма да се разреши, но ще те накара да мислиш за живота, да видиш друга гледна точка, ще събуди у теб чувство на емпатия. Когато някой действа, има и публика, която да го гледа с интерес. За мен действието е коренът, фундаментът на работата ни. В този смисъл не е подправка. Подправки много и те са въпрос на вкус. Тук се отплеснах. Да минем натам, за да не пресолим манджата.

Разкажи ни накратко за ролята си в „Страст под брястовете“.

Персонажът ми Ибън се възприема като главен герой, добрият в историята, който трябва да победи лошите, но е обладан от идеята за отмъщение. Хамелеон, бунтар с тъмни, непрозирни мисли и много колебания. Той челно се сблъсква с непримирима жена с властен маниер и страстта между тях пламва. През какво преминава и как се променя Ибън ще видите в представлението. Важно е да се спомене, че тук става дума за драматургия от висок клас. Всеки от героите има своя истина. Това, което казват, не задължително е това, което мислят, няма борба на добро и зло, нито отговори, а човешки съдби, сблъсък на гледни точки и, в крайна сметка, една удивително добре написана история.

Защо режисьорът Денислав Янев покани точно теб за ролята?

Не мисля, че е полезно да си задавам този въпрос (Смее се.). Радвам се на възможността. За мен по-важен е въпросът, защо приемам да го изиграя. Ангажиментът е свързан с много трудности, пътувания, графици. Но още щом чух предложението, силно се развълнувах. Това е фантастичен персонаж, сложен, многопластов, изисква опит и огромна подготовка. А всъщност самият той е хлапе или поне не съвсем мъж.  Отговорността и изкушението за мен са големи. Ибън е нещо като Хамлет на Американската драматургия. Това е рядка възможност. Нямаше как да не приема. Благодарен съм, че режисьорът Денислав Янев се спря на мен.

Как влияе театралният ти образ на ежедневието, извън театъра?

Ха-ха-ха, неочаквано силно влияе. Когато съм в нов процес, често започвам да гледам света през очите на персонажа си, така намирам нови пътища към него. Като казах през очите, се сещам, че когато репетирах образа на Гео Милев в постановката “Иконите спят” на Драматичен театър „Гео Милев“-Стара Загора, често ме хващаха да стоя с едно затворено око, за да разбера как Гео Милев е виждал света. Сами разбирате, това ме вкарва в множество комични ситуации, но в нашия си театрален етер това е нормално поведение. Така е и сега с образа на Ибън, който градим като бунтар, трикстър по душа. Често се улавям как дебна да се пошегувам с другите, да ги преметна, за да  се усъвършенствам. В реалния живот обаче, оказва се, е доста по-сложно и неведнъж аз излизам преметнатият.

Коя според теб е най-силната човешка страст?

Тази под брястовете. Не, сериозно! Това е дълбока тема и трудно мога да говоря с лекота за нея. Затова е театърът – за да изричаме неща, които не бихме си казали в ежедневен разговор, дълбоки истини. Ето например – в репетициите на „Страст под брястовете“ разпалено говорим за страстта да притежаваш. Да изкрещиш пред другите „Това е мое!“. Е, има и други дълбини, до които стигаме, но за тях не смеем да говорим на по кафе.

Кои са универсалните послания в пиесата „Страст под брястовете“?

В спектакъла разглеждаме земята като поле на битка между различни и еднакво валидни претенции за собственост. Земята, територията като източник на идентичност. Прекомерното желание за притежание и контрол, което компрометира човека и стопира възможността за същинска връзка с другите, е също тема, която разглеждаме. В този свят възрастните заприличват на деца, готови да убият в жестоките си игри на собственост.

Драматичен театър Търговище

За скромната си цена от 5 лв  и обем на текстовата част от около 60 страници тя наистина е събрала доста ценни факти от историята на Евангелската църква в Панагюрище. Покрай търсенията ми за живота на Събо вече си бях изяснил какво ще рече съборна, кои са американските мисионери Кларк и Марш, какво е влиянието на мис Елън Стоун тук преди да стане известна от "Аферата мис Стоун". 

Освен интересуващите ме теми и герои, в книгата хронологически са изложени и много други истории на личности, кои от Панагюрище, кои - не, които са изиграли своята роля в създаването, развитието и възстановяването на църквата в града ни. Дори съвсем страничен читател като мен може да открие любопитни неща, като това как Петко Р. Славейков е един от преводачите на първата Библия на новобългарски език заедно с д-р А. Лонг, както и за живота на "протестантина" Стоил Финджеков - майсторът на черешовите топове от април 1876 г.

Софи Ъруин

Не са много класическите регентски романи на български, които не залагат на хаотични и нелогични пиперливи сцени и/или преживявания тип истории от вестник Лична драма, както и най-вече на бурите от личностните съмнения, така характерни за младите подрастващи, разразяващи се у главните персонажи, независимо от тяхната фикционна възраст. И вероятно това върши чудесна работа при читателите от новите поколения, но за онези понесли напредването на годините, желанието за добре написана проза с персонажи, които са простичко казано симпатични, става предимно водещо в избора на книги. А това прави доста трудно намирането на леки четими текстове. Поне досега.

Книгите на Софи Ъруин са романтични, нежни, но най-важното – забавни. Дори да се случват дикенсови обрати в живота на младите им главни героини, те успяват да запазят присъствие на духа и да проявят чувство за хумор, залагайки в ухажването на картата с остроумните словесни битки, а не на грубоватото попипване из тъмните ъгли на балните зали. Не, тук ги няма онези парещи сцени, които карат много читателки да си купуват книгоразделители прокламиращи, че истинските дами не гледат порно, ами си го четат (абсолютно невярно, Карън – прочети малко Сад, Батай и Аполинер да те видя каква дама ще си накрая), но има добра лека проза, разтоварваща, ненапрягаща и някак обнадеждаваща, истински свеж полъх за претовареното от реалния живот съзнание.

Е, признавам, не говорим за класа от нивото на Джейн Остин, но все пак забавна, романтична комедия на нравите е предпочитаното ми четиво за отмора. Така де, естествено, когато не чета за криминални разследвания и не гледам документалки за серийни убийци – знаете как е, морбидното е виднаги актуално. Но всяка забавна история за елегантни, интелигентни и готови на всичко златотърсачки, или току започнали живота си наново млади вдовици с непризнати таланти и неутолимо желание за приключения ме откъсва доста качествено от непосилната лекота на битието. Софи Ъруин не пише достатъчно бързо, така че нова книга от нея ще има чак другата година, но „Как да разкараш лорда си за 10 дни“ признайте си е доста обещаващо заглавие.