Нека започна така. Имам две деца, които съм родила в болница. Всичко мина леко, безпроблемно и успешно според общото възприето мнение за нормално раждане. Раждания само по няколко часа. Епидурална успойка на първото и никаква упойка при второто. И двата пъти – спукване на околоплодния мехур в болницата и епизиотомия, за да не се разкъсам излишно. Възстановяване – безпроблемно и в границите на нормалната продължителност. Всичко – като по учебник. И въпреки всичко, винаги ме е преследвало странното чувство, че нещо липсва. Нещо сякаш не беше нормално. След ражданията не съм се опитвала да намеря отговор на този въпрос. Приех, че в крайна сметка резултата е здраво бебе, безпроблемно възстановяване за мен и няма какво повече да искам от това. След като за всички това е нормално и задоволително – и за мен би трябвало да бъде.
Времето си минава и ето, че 4 години след последното ми раждане аз съм отново бременна. С голяма радост и нетърпение чаках тази бременност. И малко след като разбрах, започнах да си представям раждането. Раждането на второто ми дете стана много бързо. Нямаше и два часа. Събудих се със страшно силни контракции. Докато отидем до болницата и там ме приемат – родих. Като си припомних това, изведнъж се уплаших. Казват, че всяко следващо раждане е все по-кратко и по-кратко. Ами ако сега е още по-бързо и нямам време да отида до болницата? Ами ако се роди в колата? А в къщи? Какво ще правя?
Така започнах да чета за раждане в къщи. Трябваше да съм подготвена за този изход. Трябваше да намеря колкото може повече информация, за да се чувствам до някъде спокойна с идеята, че този път може да си родя по случайност в къщи.
Следващите няколко месеца бяха много интересни за мен. Постоянно четях за раждането. И за моя голяма изенада, колкото повече четях, толкова повече откривах, че това, което чувствах като липса при другите раждания е напълно оправдано усещане. Липсваше спокойствието, възможността да се съсредоточа в процеса на раждане, любовта, излъчвана от присъствието на съпруга ми до мен, без да има чужди лица наоколо, които да ни разсейват. Липсваше моето посвещаване на този прекрасен момент, изпълнен с толкова силни физически и най-вече психологически преживявания.
Колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че мога да имам това, за което си мечтая. Мога да изпитам раждането така, както си мечтая да ми се случи. И в крайна сметка, след около 3-4 месеца вече бях убедена, че искам домашно раждане. Разликата в усещането беше огромна. В началото се страхувах от едно такова евентуално стечение на обстоятелствата, а сега съм убедена, че искам точно това.
Ето как виждам аз раждането в къщи, сравнено с раждането в болница. Когато раждах в болницата, трябваше да бъда приета, да подпиша един куп документи, които нямах никакво желание да чета с контрации на 5 минути, да ми се направи клизма, да се избръсна, да се преоблека, да се преместя в предродилната зала, която никога преди това не бях виждала, да легна на едно легло и да ме завържат с два колана за апарат, който следи тоновете на бебето. Естествено, апарата може да записва тоновете, само в определени мои позиции, така, че бях доста ограничена откъм движение. А толкова много исках да се разхождам! В последствие прочетох, че именно ходенето помага най-много за правилното наместване на бебето и ефективността на контракциите. И въпреки, че моите раждания в болница бяха абсолютно “нормални”, без излишни усложнения, аз се чувствах страшно ограничена в предродилната зала. Да не говорим за всичкия персонал, през който трябваше да премина, естествено – лица, които никога не съм виждала и странното чувство, че ужасно много ми се крещи или плаче поради силните контракции – но сякаш нямам правото да го направя, защото съм в болница, сред непознати, има си правила и “какво толкова си се ракрещяла – я гледай, другите жени крещят ли?”. Усещането беше много далечно от това, което описваха в книгите за домашно раждане – спокойствие, сигурност и възможост да правиш това, което тялото ти диктува.
Нека завърша описанието на болничните ми раждания с това, как протече и самото раждане на бебето – тогава, когато контракциите са най-силни и са буквално една след друга – трябваше да стана и да се преместя в родилна зала – там да легна по гръб на едно магаре и да започна да напъвам със всеки един напън, който усещам. Напъването изисква големи усилия. И лежането по гръб надали е най-удобната поза за това. Но, такава е практиката – всички така раждат, защо пък аз да съм различна? Дори не съм си задавала тогава този въпрос. Просто го приех като даденост.
И така – въпреки, че всички процедури, които се извършват в болницата са само за доброто на мен и моето бебче – аз усещах, че нещо липсва. Когато започнах да чета за раждането в къщи разбрах, че истината не е точно такава, каквато си мислех, че е. Оказа се, че много от процедурите, които се извършват в болницата сякаш не бяха необходими за мен. Понякога те са по-удобни за лекаря или акушерката, но не и за самата родилка. Именно от там тръгват евентуалните усложнения след това. Непрекъснатото лежане може да доведе най-малко до забавяне на родилния процес. При мен – самото приемане в болницата беше достатъчен стрес, който забави раждането. Ако не бях отишла до болницата със второто си дете – най-вероятно то щеше да се роди в къщи, много по-бързо. Но това е най-малкото. След като събрах доста информация по въпроса се убедих, че доста интервенции, които са практика в болниците са необходими за един много по-малък процент от ражданията, отколкото за процента, в който реално се практикуват. Тогава се запитах – ако всичко върви нормално, естествено и аз усещам, че е наред, има ли нужда да ходя в болница? В крайна сметка, отиваме на лекар, когато нещо не е наред, когато сме болни. Бременността и раждането не са болест. Те са най-естествения природен механизъм. Тогава защо при всяка бременност се налага лекар? А при всяко раждане – болница?
Лекарят и болницата имат своето място. В един малък процент от случаите. И слава богу, че съществуват, за да заемат своето място именно в тези проценти, когато нещо не върви. Но когато всичко е нормално, и човек се чувства добре, има ли нужда отново да търси болничната интервенция?
Именно на тези въпроси успях да си отговоря, тези последни 9 месеца, подготвяйки се за моето домашно раждане. Аз бих описала моята представа за домашно раждане така: Спокойствие, тишина, изживяване на всеки един миг от раждането. Аз лично мога да постигна това единствено и само в къщи. Там, където всичко ми е познато. Няма непознати лица, а съпруга ми и децата ми са до мен. Мога да заемам каквито пози си пожелая и да се рахождам, колкото ми душа иска. Само това е обстановката, в която съм спокойна. Когато преди 9 месеца правихме бебето – нямаше трети човек, който да седи до нас и да напътства точните движения, за да зачена. Защо сега трябва да има такъв, който да напътства раждането. Нима моето тяло не знае как да роди? Аз съм плод на природата и всичката природна мъдрост е записана в тялото ми. Просто трябва да му се доверя. До някаква степен дори да се предам и да следвам усещанията на тялото си. Всяко едно усещане – прието с много любов и позитивизъм. Моето тяло знае най-добре, кой е перфектния изход за него. То знае какво му престои и как да го постигне. Аз трябва да работя с него, а не против него. Не трябва да се опитвам да го контролирам. Трябва да му вярвам.
Именно тук идват тези “изгубени” моменти за мен от предишните ми раждания. Аз просто не можех да се отпусна, за да ги усетя. Не можех да се отпусна до толкова, че да следвам тялото си. Вярвах на някой друг. Някой друг беше поел отговорността за мен, а аз с готовност я бях преодстъпила. Раждането в къщи е преди всичко отговорност. Отговорност, която никой друг няма, освен самата раждаща. Вярвам, че в някои болници може да се роди активно и до някаква степен нещата да се припокрият. Но тогава се губи момента, в който няма нужда да напускаш собствения си дом, за да добавиш към него. Раждането е процес както за майката, така и за бебето. Ако майката е под стрес, тогава и бебето страда. Как би изглеждало нашето общество, ако всяко бебе идва на този свят, родено под стрес? А как би изглеждало, ако всяко бебе идва със спокойствие и обградено с любов? В болницата, след като се роди бебето – веднага се прерязва пъпната връв, то се претегля, мери, капят му се капки в очите, бие му се инжекция, къпе се и се преповива, преди да се подаде на майката. В България даже има практика бебето да седи отделено първите два часа след раждането в друга стая. А в къщи – бебето веднага може да полегне на топлата кожа на майка си, която му дава невероятното усещане за сигурност. Контакта между кожата на бебето и майката веднага след раждането е толкова важен, че не може да бъде заместен от нищо друго. Това е разликата между бебето родено в стрес и бебето, родено с усещането за сигурност. Аз избирам втория вариант.
Естествено, има още един въпрос, който всеки един в моята ситуация би си задал. Какво ако се появи проблем по време на раждането? Много от информацията, която прочетох за раждане в къщи съдържаше и статистики, които показват, че именно такова раждане е с най-нисък процент усложнения и проблеми. Но все пак, има един малък процент, в който нещата може да не вървят така, както сме очаквали. Именно затова, аз се подготвям за всеки един възможен изход. Ако се наложи – ще се обадим на бърза помощ и ще отида в болница. Но основното ми намерение е да си остана в къщи, ако всичко върви добре. Вярвам, че собствения дом е най-доброто място за раждане. Мястото, където биха възникнали най-малко усложнения, именно поради спокойствието на родилката.
Знам, че това е мой избор. Мой и ничий друг. Така, когато започнах да чета за домашно раждане, започнах да говоря и със съпруга ми за това. Разказах му за своите намерения и бях готова да получа всякакъв отговор от него. Но бях сигурна в себе си, че дори и да няма кой да ме подкрепи – това е моят избор и държа на него. Не му беше лесно да приеме идеята. Започна и той да чете повече по въпроса. И въпреки, че все още е убеден, че болницата е по-сигурното място за раждане, именно заради този минимален процент с усложнения – знам, че ме подкрепя напълно и е готов да ми помогне, да бъде до мен във всеки един миг, свързан с появата на третото ни дете. Вярвам в него и в искреното му желание да даде всичко от себе си. Въпреки, че това не е негов избор – той предпочита да ме подкрепи.
Трябваше да говоря и с децата за раждането. Исках те също да знаят за плановете на мама. Обясних им как си представям събитието и това, че искам да се случи у нас. Показвах им филмчета, четохме книжки за бебета, дори дойдоха с мен на един от стандартните прегледи на ехограф за да видят бебето. Не знам до каква степен успяват да си представят раждането, въпреки, че гледахме един филм, който проследява и показва десетина различни раждания в доста подробности. В крайна сметка, едното дете изяви желание да не присъства на раждането и ще се съобразим с това. Другият бъдещ батко каза, че иска да види раждането. Мисля, че направих каквото можах за да ги образовам и подготвя за събитието, до колкото техните години ми го позволяват. Те са на 4 и 5. И вярвам, че ако децата са добре подготвени, а родителите им спокойни, за тях присъствието на раждане няма да е травма, а точно обратното – прекрасен урок относно тези естествени природни механизми.
Мечтая си за моето активно раждане в къщи, необезпокоявана от излишни процедури и непознати хора. Нямам търпение да споделя любовта си с това малко създание, подритващо в корема ми. Да му предам мъдростта на природата и така да го науча да й вярва, а не да се опитва да я контролира. Да го науча, че всеки един избор е невероятна отговорност, която избиращия поема и никой никога не може да му я отнеме.
С нетърпение очаквам момента, в който ще мога да насладя на всяка една контракция, имаща за цел да доведе на този свят още една жива душа. Жива душа, родена от любов.