Хиляда дни в Тоскана

Това е книга за любовта и истинските житейски ценности. За романтичните тайни на жителите на старинно тосканско селце, за любовта към древната Тоскана, към гроздобера, към дружелюбните църковни камбани, италианската история, обичаи и кухня. Книгата "Хиляда дни в Тоскана" проследява една година от живота на семейството на Марлена и нейния съпруг. Този път авторката ни пренася в едно от най-красивите кътчета на земята - италианската провинция Тоскана.

Привлечени от ритмите на селския живот двамата решават да напуснат Венеция и да се преместят в живописно тосканско селце. Те се установяват сред двеста жители, древни маслинови горички и горещи етруски извори. На това парче земя, където се срещат Тоскана, Умбрия и Лацио, има изобилие от неща, които подхранват двете страсти на де Бласи - храната и любовта. Ставаме спътници на двамата, докато участват в гроздобер, събират кестени, тършуват за диви гъби и се катерят по дървета през мразовития декември, за да берат маслини една по една. Обичайните им занимания не са много по-различни от заниманията на селяните преди векове.

Марлена и съпруга ѝ Фернандо се сприятеляват с Барлоцо, самозван вожд на селото, който е романтично увлечен по Флориана. Увлекателните му разкази отвеждат де Бласи още по-дълбоко в душата на Тоскана. Заедно посещават свещени празненства и опитват току-що пресован зехтин, поръсен върху препечен селски хляб, хапват тиквени цветове, панирани и изпържени в много мазнина, а после поръсени с разтворена във вода морска сол. В казан, поставен върху жар, задушават фасул в червено вино, а в пепелта на тяхната камина цяла нощ къкри яхния от глиган. Барлоцо им споделя своите познания в италианските земеделски традиции, древни лековити рецепти, води ги при умели готвачи, но има тайни, които не споделя и една от тях е свързана с красивата Флориана, чиято болест учи Марлена, че щастието наистина е въпрос на избор.

Марлена де Бласи за кратко време изминава пътя от гурме-журналист, консултант по храни и вина до писател. Книгите ѝ "Хиляда дни във Венеция", "Лято в Сицилия", "Хиляда дни в Тоскана", "Клуб Умбрийска вечеря" и други са преведени в много страни в Европа, Америка и Австралия.

"Ароматът им е достатъчен да предизвика у гладен човек внезапна остра тръпка. Шупнали от пърженето горещи прелести, полегнали под формата на огромна рошава купчина върху белия лен. Жълтото на голите цветове прозира през позлатените обвивки на хрупкавата им кожица. Кожица, която ми напомня на тънко венецианско стъкло. Но сега аз съм далеч от Венеция. Вече живеем в Тоскана. От тази сутрин живеем в Тоскана. Казвам си го нехайно, сякаш всичко си е както обикновено. Вчера - Венеция. Днес - Сан Кашано деи Бани. И шест часа след пристигането ето ме вече в кухнята: в малката спарена кухня на местния бар гледам как две готвачки с бели шапки и сини надиплени престилки приготвят предястия за събитие, което, изглежда, се превръща в селско празненство.

Невероятните продукти, които те пържат, са цветчета от тиквички, кичести и меки като кадифе: жените бързо прекарват цветчето през почти течната панировка, отцеждат излишните капки обратно в купата и нежно го поставят в широкия плосък тиган, пълен с нагорещена, много нагорещена блещукаща мазнина. Още едно цветче и още едно. По дванайсет наведнъж във всеки от четирите тигана. Цветчетата са толкова леки, че щом Марлена де Бласи от едната страна се оформи коричка, те изплуват, завъртайки се в олиото, и се преобръщат отново и отново, докато накрая решетестата лъжица не се плъзне, за да ги избави и да ги положи за момент върху плътна кафява хартия. После хартията се използва като товароподемна плоскост, за да се пренесат цветчетата до обвит с ленена кърпа поднос. Една от готвачките пълни червена стъклена бутилка с топла вода и разтворена вътре морска сол. Поставя метален пулверизатор на бутилката и като я придържа на една ръка разстояние, напръсква златните цветчета със солената вода. Горещите кожички съскат, а ароматът им се завихря нагоре и влажният юнски ветрец го отнася.

Храна направо от тигана в ръката и към устата. Това е яденето, предназначено за двайсетминутния промеждутък преди вечерята, и затова, когато са готови първите сто, готвачката, онази, която наричат Биче, ми подава подноса и казва: "Vai, върви", без да вдига поглед. Кухненско напътствие от единия колега към другия, от единия главен готвач към другия - казва го с фамилиарност, сякаш сме работили заедно години наред. Но тази вечер не аз съм главният готвач. Мисля, че съм гостенка - или пък съм домакинята? Изобщо не съм сигурна как започна това празненство, но съм щастлива, че започна. Щастлива и още неизмита от сутрешното пътуване и от следобедната работа, аз съм солена като цветчетата, които предлагам на хората, а те ги приемат без официалности. Тук цари същата близост - всеки се усмихва или ме потупва по рамото и казва: "Grazie, bella, благодаря, хубавице", сякаш цял живот съм им поднасяла горещи хрупкави цветя. Това ми харесва."
Из книгата