© Анелия Николова
"Дневник" препечатва статията на Ралица Ковачева от сайта reduta.bg.
Когато синът ми стана първи клас бях почти денонощно на работа – прибирах се късно, когато децата спяха, а дори и събота и неделя "дежурях" на телефона. Той нямаше проблеми в училище, нищо не ме притесняваше и вероятно още дълго щяхме продължим по този начин, ако не се беше случило така, че когато той стана втори клас започнах да работя от къщи и това ми даде възможност да уча с него. Оказа се, че има доста за учене, но нещата вървяха добре. До пети клас.
В пети клас нещата рязко се променят – и това ще ви го каже всеки родител и учител. Програмата става драстично по-тежка, учебниците повече, по-претрупани и още по-лошо написани, учителите са нови и всичките различни, а изискванията към децата силно завишени (на фона на наблюдението ми, че до пети клас всички са кажи-речи отличници).
И тогава се появи проблемът с математиката. Въпреки всеобщото семейно усърдие нещата само се влошаваха – трупаха се пропуски след пропуски, неразбрани правила върху неотстранени грешки, по същия начин, по който в учебника безразборно са нахвърляни дроби, триъгълници, уравнения, многочлени, мотористи, каращи с различна скорост един срещу друг... Борихме се мъжки и задружно, но без успех. Аз се зарекох да победя Системата и да не прибягваме до курсове и частни уроци. В шести клас, когато започнах да прекарвам часове над учебника по математика, в опит да се справя с енигматичната теория с наличните си знания, помощ от приятели във Фейсбук и възможностите на глобалната мрежа, се признах за победена и записах сина си на курс. Нищо.
Седми клас започна пак от същото нулево равнище. Сменихме курса с индивидуални уроци, увеличихме бройката и продължителността. Синът ми спря да спортува, да чете, да прави каквото и да е, освен да решава задачи. И трябва да призная, че трудът му се отплати. Сега е моментът да кажа, че никога не е ставало дума той да кандидатства в математическа гимназия. Или каквато и да е друга с математика. Целта беше просто да има основни знания и да изкара добра оценка на заветното външно оценяване в седми клас. Само това.
Неколкогодишни усилия и инвестиция в размер на старичка кола втора употреба, в името на тая скромна цел.
Разказвам тази лична история, защото смятам, че е лична за много хора. В последните години съм провела толкова разговори с родители и учители, че ако ги бях записала, щях да съм събрала материал за сериозно научно изследване. Независимо дали става дума за деца, за които математиката е непосилна (или българския език) или за такива, които искат да получат най-малко 5.90 на изпита, за да влязат в мечтаната гимназия – стотици, хиляди родители имат подобни истории. Общото между тях е, че никой не е рискувал да остави подготовката на детето си на училището и всички са заложили на школи, алианси, частни уроци, домашна подготовка – изобщо, цяла алтернативна образователна система се е формирала, която, за разлика от официалната, работи като добре смазана машина. Няма външно оценяване, няма атестации – от родител на родител се предават информация, препоръки, опит. Препоръчваните школи и учители се пукат по шевовете – в началото на учебната година вече е късно да намерите свободни места и часове. Разбира се, говоря за София и големите градове, в малките градчета няма достатъчно клиенти за паралелната система.
И, без да твърдя, че данните ми са представителни, малцина са родителите като мен, чиито деца просто искат да получат добра оценка на "малките матури", да учат в добро училище, в добра среда и да прекарат още няколко приятни години, преди да се впуснат в живота като "големи". Дори и без да имаш големи амбиции, пак си принуден да се включиш в Матрицата и да играеш по нейните правила – все пак, става дума за детето ти и искаш да направиш най-доброто за него. Мнозинството деца и родители, които влагат в подготовката и полагането на изпитите след 7 клас цялата си амбиция и стръв, имат съвсем друга, конкретна и дългосрочна цел: шестици на изпитите - "елитно" училище – университет в чужбина. Ни повече, ни по-малко.
Министерството на образованието може и наистина да си мисли, че става дума за "национално външно оценяване" на знанията, които дава българското училище. Нищо подобно – с т.нар. НВО държавната, официалната образователна система оценява знанията, придобити от децата в частната, алтернативна такава. По резултатите от изпитите не можем да съдим за това кое училище е най-добро, с най-добри учители и най-добри практики – можем само да съдим за размера на инвестицията на родителите в самоподготовката на децата.
Нашите седмокласни неволи изглеждат направо смешни на фона на големите драми около големите матури – нагласени теми, изтичане на информация, търговия с въпросите. Гледайки телевизионен репортаж по темата, синът ми попита: а не гледахме ли същото и миналата година?! Гледахме го. И сигурно още много пъти ще го гледаме. Единствената промяна е в цената на тестовете – от година на година тя пада все по-забележимо. Дали защото е по-лесно достъпна, дали защото зрелостниците са все по-малко, не знам. Само цинизмът е все-повече. "Матурите не се продават от министерството, матурите се създават в министерството и то дарява своите знания", казала заместник-министърът на образованието Ваня Кастрева. Не изречение, а тема за отговор на литературен въпрос. Или за писмен изпит по журналистика.
С всичко това изобщо не искам да обидя учителите като гилдия, а още по-малко като хора. Изобщо не искам да кажа, че не си вършат работата или поне – не се опитват, въпреки всичко. Често съм била критична към учители, особено по-младите, че не се опитват да променят нещо, не се борят, не се противопоставят. Те са ми казвали, че няма смисъл, че нямат подкрепа нито от колегите си, нито от директорите – най-много да си загубят работата.
И сигурно са прави: най-сърцатата, човечна и обичана от учениците млада учителка, която познавам и която много уважавам, защото винаги заставаше на страната на децата и срещу Системата, вече учи децата в една далечна северна страна. А по-възрастните са уморени и обезсърчени – много промени са видели, много реформи и никога – за добро. Познавам учителка с 30 години стаж, която в свободното си време работи като продавачка в магазин, за да се прехранва, а нощем си подготвя уроците, защото, казва, децата вече знаят повече от нас и трябва да наваксвам. И вие познавате такива учители.
Но след седем години ежедневно "ходене на училище" със сина си (а от три – вече и с дъщеря си), вече знам на какво наистина искам да науча децата си, въпреки Системата. Да питат, да мислят, да обсъждат, да изразяват мнения, да правят открития. Да бъдат смели – да казват не съм съгласен, не ми харесва, не ми е интересно, не разбирам. Да бъдат уверени – да се борят за знанията и мненията си, а не за оценки. Да бъдат оптимисти – защото грешките са начин да се учиш, а неуспехът не е провал, а възможност да опиташ отново. Да си поставят цели, да имат мечти и да знаят, че единствено от тях зависи да ги постигнат. Да бъдат не добри ученици, а добри хора. Чудите се, това не са ли най-естествените неща? Не и ако в училище ежедневно ви казват и показват обратното. Не и ако сте част от Системата.
Нас, сегашните 40-годишни, не са ни учили на тези неща, си мислех, докато ходех по родителски срещи и гледах амбицирани родители, въоръжени със статистика за баловете в последните пет години – изнервени ръкомахащи бащи и невротизирани майки, притеснени от забавянето на служебните бележки и неяснотите около училищата гнезда. Хора, които са наясно с живота и знаят, че каквото и да направят, някой някъде е платил повече, има по-големи връзки и ще се справи по-добре.
Същите неща казах и на сина си в навечерието на изпитите. Честно си признах, че макар да мисля така, съм направила това, което правят всички останали – от страх да не съм "лош" родител, да не "проваля" детето си, да не рискувам неговото бъдеще заради идеализма си и за да не ме измъчва после гузната родителска съвест. Тези, привидно благородни мотиви, хранят Системата – официалната и паралелната и са най-сигурната гаранция, че прословутите реформи в образованието няма да се случат. Никой не иска да разбутва една добре функционираща, макар и неофициална, система. Добрата новина е, че нашите деца са достатъчно умни, смели и различни от нас и ще намерят пътя си. А някога, може би, ще променят това, което ние не успяхме.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
