За тревожността и вътрешния мир



altНа 25 юли 2013 г. в Централния военен клуб в София се проведе беседа с участието на д-р Николай Михайлов. Събитието беше организирано от портала Православие.БГ в рамките на поредицата срещи под наслов "Православие и съвремие". Публикуваме пълния текст на беседата.

 

 

Ще говоря за феномена “тревога”. 
 
Знаете ли защо, разговаряйки с екипа на фондация “Покров Богородичен”, избрахме тази тема? Предложих я аз и поемам отговорността. Причината е, че тревожността е най-съществената характеристика на западния човек. Това твърдение не е мое, а на автори, които се занимават с този фундаментален психологически, културологически и богословски проблем. 
 
Тревожността е безпокойство. Всеки я познава от собствен опит. Човешкото същество е разтревожено по дефиниция. Затова и интересът към проблематиката е универсален. Не е много ясно, по изключение даже е ясно, какво тревожността означава в дълбочина – защото тя има и дълбоки измерения, импликации с много важно мирогледно значение. Тя може да бъде и банализирана, изведена на равнището на медицинско обсъждане, и да бъде направен опит (какъвто се и прави всъщност) тази тема да бъде представена като тема на медицинското знание, на мединската практика. С други думи – да се каже, че тревожността е патологичен симптом, синдром; че който е тревожен, е в някакъв смисъл потенциален или реален клиент на терапевта.
 
Това е недоразумение – крупно недоразумение, широко разпространено поради медикализацията на публичното въображение. 
 
Тревогата е наистина много интересно състояние. Започвам по същество.
 
Албер Камю, Нобелов лауреат за литература, много четен и прославен човек, трагично загинал в катастрофа, казва, че 17-ти век е век на математиката, 18-ти – на физиката, 19-ти – на биологията (Дарвин), а 20-ти – на психологията. И добавя – заради тревожността. Защото тревожността прави от обитателя на този век същество, изкушено в психологическата проблематика по неизбежност.
 
Тревожността е безпокойство, дискомфорт, болезнено чувство за несигурност. Има диапазон – от лека тревожност до ужас. Леката тревожност представлява фон на всеки човек, свързан с някаква активност, защото активността е изпитание. Човек, който поставя пред себе си някаква цел и мобилизира въображение, интелект, воля, постоянство; който носи тегобата на осъществяването на собствената си цел, е разтревожено същество – да я постигне. Всички познаваме тревогата в нейния конструктивен вариант на условие да успявяме в това, което сме намислили да постигнем.
 
Тревогата може да бъде интерпретирана психологически, културологически и богословски. Ще говоря последователно за тези три възможности тя да бъде изтълкувана. 
 
Големите психолози на 20-ти век, свързани с личността на Фройд, са се занимавали особено с тревогата. Фройд – един много проблематичен човек от гледна точка на християнската вероизповед, доколкото е откровен натуралист, рационалист, атеист, вярващ атеист, дълбоко обречен на собствената си наука. Науковерен човек, а науковерието не е наука, а суеверие. То е вяра, че науката съдържа всички отговори на всички възможни въпроси. А това не е така. Извън компетентността на науката е да отговаря на мирогледните въпроси, които човешко същество по неизбежност (си) поставя. В този смисъл тя не може, когато е в границите на научната парадигма, да изтълкува и мирогледната, теологическата дълбочина на тревогата – какво тя означава; защото тя има собствен “говор”.
 
alt
 
Тревогата е въпрос, а въпросът съобщава някакво съдържание. Какво “пита” тревогата е въпросът на въпросите, но за това – малко по-нататък.
 
Фройд казва следното: когато едно дете се ражда, напуска утробата на майка си, то изживява травма на раздялата. Това е травма на отделяне, сепарационна травма, пораждаща тревога, аксиогенна ситуация, тоест, ситуация, която произвежда тревожност. Първата тревожност на човека е да напусне утробата, уюта на амниотичния океан, океана на околоплодните води – там, където препитанието е дотирано със сигурност, където има една константна топлина, нещо като тоталитарен рай. В човешкото същество има една особена тяга на връщане обратно; това е една утопия на връщането. Архетипът на майката е – както ще каже един ученик, много радикално разведен с предпоставките на Фройд, психологът К. Г. Юнг – един от големите вътрешни детерминанти и доминанти на човешката психика. Защото майката е един перманентен обект на носталгия. Тя е източник на ласка и на безусловна сигурност, безусловна привързаност, безусловна защита. Любовта на майката е безусловна любов. Бащата обича условно, защото носи върху себе си дълга да възпитава, да регламентира; той има много по-директивна, изпитателна, строга позиция.
 
Писанието казва: “Баща, който щади пръчката, не обича сина си” (някъде в Притчи е казано това). Пръчка не на всяка цена, защото това не звучи политически коректно, но като някакъв вариант на наказателна процедура. 
 
Когато едно дете напусне утробата на майката, то е вече субект на някаква тревога, на преживян опит на тревога. По-нататък Фройд казва нещо в границите на собствената си хипотеза за развитието на човешкото същество. 
 
Тук ще трябва да кажа нещо, което може да ви прозвучи неприлично, но ще го съобщя, защото все пак Фройд със своята теория импрегнира културата на 20-ти и 21-ви век. Фройд се търкаля, така да се каже, на улицата; лексиката на фройдизма има статут на културна норма, даже на жаргон – до такава степен ние сме в някакъв смисъл пост-фройдистки същества. Тази знаменита революция от 60-те години на миналия век, която либерализира човека за освободен секс, е пряко свързана, разбира се, с откритията на Фройд и по-точно – с неговата идеология. 
 
Вторият източник на тревога, казва Фройд, е свързан с кастрационните страхове – със страха момчето (по друг начин – момичето) да се лиши от собствената си мъжественост в един акт на наказание. Разликата между момчето и момичето, що се отнася до анатомичното устройство, намеква на едно невръстно дете, че може би и то е било устроено като момчето (момичето си мисли, че е загубило това, което момчето продължава да има, своя фалос), а момчето преживява нещо като тревожност, че може да бъде наказано от силната фигура и да заприлича на момиче, тоест да се лиши от мъжествеността си. Това се нарича кастрационен страх.
 
Казвам това, не защото е много важно, а защото илюстрира по някакъв начин екстравагантния характер на тези теории. Фройд е преживяван от мнозина като гениален човек – и той наистина има гениална проницателност в много отношения, но в същото време той е и подривен човек. Това е човек с обявена, декларирана идея да атакува филистерския морал на антисемитска Виена от онова време; да атакува корените на християнската цивилизация в нейния деградиран, описан по изключителен начин от Ницше, вид – като форма на съществуване, като типична отлика на западноевропейския бюргер, именно филистера. Това е деградация на християнската вяра, която систематизира въображението на хората от онова време като лицемерие. 
 
Всъщност, християнството според Фройд (и не само според него) в онази културна ситуация е всъщност травестия на християнството; нещо, което то не е в дълбочина и което се практикува по-скоро като публична форма, като нещо дължимо, което се симулира, без да се достига до дълбочината на същинската просветеност. 
 
Фройд в този смисъл е амбивалентен, двойнствен човек. Той атакува недъзите на западната културна ситуация и едновременно атакува основанията на човека; онова, чрез което той е жив, в опит да представи тази атака като строга наука, каквато тя не е. 
 
Направих това дълго отклонение, за да кажа накрая, че третият източник на тревога според същия този Фройд, е страхът от свръх-Азова санкция, санкция от онова, което се нарича съвест, през авторитета на бащата в латентния период на психосексуалното развитие. 
 
alt
 
Тоест – първо: отделяне от майката, второ: кастрационен страх, трето: страх от наказание. И накрая – страх от смъртта, танатофобен страх. Това е, така да се каже, траекторията, маршрутът на човешките страхове, според Фройд. Много внимание му отделихме, извинете ме – вероятно за да направя контраст.
 
От неговите опити да се банализира смисълът на човешката тревога (защото е банално да кажеш, че някъде по неизбежност в собственото ти минало на дете си преживял по съдбовен начин, тъкмо по неизбежност, обстоятелства, които са те натоварили с тревога, в която няма никакъв смисъл) следва, че тревогата трябва да се лекува с някаква специфична техника, наречена анксиолиза на медицински език. Затова имаме медикаменти, цяла индустрия, насочена към това да снеме тревогата. Модерният човек има обвързаност с индустрията на утешенията. За тях ще стане дума малко по-късно.
 
Забелязано е, че Микеланджело в Сикстинската капела рисува фигурите по един тревожещ зрителя начин. Защо? Защото фигурите му са разтревожени. По какво се съди, че това е така? По това, че имат широко отворени очи, с разширени зеници. Когато човек е разтревожен, той има мидриаза (разширени зеници). Тревогата има свои соматични еквиваленти, съществуват признаци на разтревожения човек – потни длани, ускорен пулс, бледност, разширени зеници. 
 
Аз се възхищавам на това, което Микеланджело е решил да направи, представяйки човека на Ренесанса като разтревожен, защото в това има дълбок смисъл. Един човек, напуснал средовековния свят на вярата, за да бъде, така да се каже, захвърлен на историческия друм на самоосъществяването без Господа-Бога, е същество, открило автономията, собствената свобода. Оттук нататък следователно то е обречено да живее в режим на тревога, на голяма несигурност и на голямо безпокойство. 
 
Средновековният човек е имал икономическа сигурност в гилдията, защото там се е трудил ежедневно (не на конкурентна основа) с хора, с които е партньор в някакво трудово усилие. Той има психологическа сигурност в семейството, в родовете, във феодалната лоялност, където йерархията е фиксирана и няма борба за власт, за “демократично представителство”. 
 
Някъде, сега, на нашия площад, тече една такава изтерзана борба, защото ние сме в демократичната епоха, а не в класическия свят на йерархията, на йерархизираното обществено устройство. Кое е по-добро и кое – по-зло е друг въпрос.
 
Средновековният човек обитава религиозния космос на Църквата. Той е приютен там в едно фундаментално равенство – защото този, който е социално много над него, сюзеренът, коленичи на “Отче наш” редом с него (в идеалния случай поне е така). Пред Господа-Бога всички са равни. Това е ситуацията на един свят, който живее с религиозно въображение и с религиозен трепет; който съществува под знака не на успеха, а на спасението. Това е съвършено друг режим на живот. 
 
В късното Средновековие, през фигурата на Дюрер започва изобразяването на голямата човешка тревога и нахлуването на демоничното в интересите на човека. Микеланджело представя този човек с широко отворени очи и с разширени зеници, защото това е, ако щете, модерният човек. Модерният човек е дете на Ренесанса, на това голямо, провиденциално, много сложно по смисъл решение на човечеството да живее в история, която то самото ще твори. То самото – и няма да пита Господа-Бога; ще пита само собствената си свобода. Свободата обаче е тъкмо тревожност, защото тревожността е въображение за възможности. 
 
alt
 
Това е ключът. Животното не е тревожно. То се бои, страхува се, но няма тревога. Само човешкото същество има тревога. Защо? Словоупотребата ми тук беше некоректна. Не трябва да се казва “имам тревога”, а “тревожен съм”. Това означава, че тревожността е своеобразен интимен страх, нещо като трепет, който човекът е погълнал. Както фигурите на Микеланджело, казват, “сякаш са инхалирали, погълнали огромна доза тревога”. Това е много красив образ, съгласете се – защото описва (ще повторя) модерния човек.
 
Когато човешкото същество има пред себе си възможности, то е в тревога. Възможностите предполагат избор, а изборът предполага риск. Да избираш, означава да кажеш “да” на една възможност и “не” – на друга или на много други възможности. Човекът съществува през избори на риск, следователно той съществува в тревога. 
 
Сам по себе си изборът е трудно нещо. Човекът има ограничен капацитет да мисли, да узнава, да знае, да бъде сигурен – и затова той избира винаги на риск. Блажени Августин казва: има две свободи – libertas minor (малката свобода) и libertas major (голямата свобода). Libertas minor е това, което във философията се нарича liberum arbitrium indifferentiae, тоест избор между две възможности, точно свобода на избора. Когато човекът избира между възможности, той е по парадокс несвободен, въпреки, че е свободен, доколкото избира. Не е свободен, защото е скован от неизбежността да избира.
 
Голямата свобода е свободата в истината. “Познайте истината и тя ще ви направи свободни”. Това е друга свобода и друг възможен мир. Само истината освобождава и само истината гарантира мир. “Моя мир ви давам. Аз не давам, както светът дава”. Този мир е велико духовно постижение. Той е абсолютно невъзможен без втората, голямата свобода, която е свободата в истината. 
 
Няма мъдрост без истина, казва Блажени Августин. Това е крайно политически некоректно. Защото Истината (с главна буква), казва днешният либерален свят, съдържа една репресивна, тоталитарна възможност. Логосът е тиранин, защото предписва едно и забранява всичко останало – така твърди този либерален постмодерен възглед. 
 
Християнството днес има много голям проблем с либералите на нашия утопичен преходен блян (говоря за Европа). Това още не се осъзнава, включително от напредничавите люде на нашата обществена среда тук. Големият конфликт (отварям скоба по неизбежност) не е свързан с типа икономическо управление на страната. Същинската културна война, която не се е разиграла още, не се е разгоряла в България, е културната война за съдбата на човешкото същество; за това какво е човекът. В една радикална трансхуманистична перспектива човекът няма да бъде това, което ние познаваме. С класическия човек ще бъде приключено и тече подготовка това да стане – през законодателни инициативи глобалният, така наречен цивилизован свят, предприема корекции на позиции, на истини, чрез които човекът е жив – като същество в семейство и като същество в собствен смисъл. 
 
Едно предупреждение към вас. Християнинът е реалист в максимален смисъл. Той знае, не само защото чете Новия завет, но и защото е миропомазан с дара на Светия Дух. Той може да чете знаците на времето, има проницателност за събитията в човешкото съществуване и за това какво предстои. Той не е пророк в строгия смисъл на думата, но има една познавателна харизма в допълнение; той знае нещо повече
 
Първото, което религиозната вяра съобщава, е знание. Знанието не е интелектуално, не е волево, не е емоционално; то е синтез на съвкупните човешки сили да се узнава истината и да бъде тя преживявана като очевидност от пръв ред. Това е религиозната вяра. Тя не е суеверно допускане, че съществува космически обект, който ще трябва да бъде издирван, или, ако не бъде открит, ще трябва на доверие или на суеверие да бъде признато неговото съществуване – каквото една примитивна пропаганда си представя. Релиозната вяра е среща с една реалност; тя е очевидност. Този, който вярва, не може да съобщи нищо на онзи, който не вярва, освен смисъла, интензитета, въпроса, вкоренен в собственото му безпокойство, в собствената му тревога.
 
И сега – религиозната интерпретация на тревогата. Ние сме особено разтревожени същества в нашия либерален свят, по причина на това, че сме във властта на парите.
 
Монетата, казва Николай Бердяев, е сатанинска (мистерия) тайна. Има две тайни – евхаристийната (тайната на Тялото и Кръвта Господни) и сатанинската тайна на монетата. Христос казва, че този свят се управлява от агента, който Го изкушавал в пустинята Тиваида; този агент, чието име е добре да си спестим (казват, че имал рога). Нему принадлежи властта на този свят и той я дава (така звучи изкушението) на когото поиска. 
 
Властта от християнска гледна точка е подозрителна. Това – като минимум. Този свят е във властта на парите и на онези, които упражняват публичната власт под знака на монетата. Ние сме деца на този век и сме изкушавани от призраците на това глобално съновидение в будно състояние (защото от християнска гледна точка то е велика илюзия). 
 
Тревогата задава един радикален въпрос за това дали има смисъл човешкият живот, при положение, че човекът е смъртен. Всеки страх и всяка тревога имат в себе си танатофобия, страх от смъртта. Всяка фобия е танатофобия. Във всеки страх и във всяка тревога преживяваме тревогата на нашата смъртност, на нашия край. Тъй като тази мисъл е много трудна за преживяване (тя е много трудна и за обсъждане, и за мислене), един човек, съсредоточен в тази перспектива, бързо, по логиката на инстинкта, изтрива тази мисъл, delete-ва тази участ. Защото това е неразрешим въпрос.
 
Христос пита: “И вие ли искате да си отидете”, а Петър отговаря: “Къде да отидем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот”. Много силно изречение. “Ти имаш думи за вечен живот”. С други думи, ако някой нещо обещава, или говори в дълбочина за човешката участ, той ще трябва да може да съобщи нещо по повод на най-голямото човешко зло – злото на смъртта, на края. Следователно, човешката драма, човешкият проблем може да бъде поставен адекватно само в религиозна перспектива. И ако преживяването на неизбежната смърт е свързано с тревога, отговорът на човешката тревога може да бъде само религиозен. Това е смисълът на всичко, към което се движа тук.
 
Човекът, казват, е тревожен тъкмо като тварно същество – защото първо е краен и второ е безпомощен. Древните хора мислят, Античността мисли човешката зависимост от природните сили и от капризите на Фортуна като участ, като съдба – и предлага естетическо примирение със съдбата – amor fati (любов към съдбата), която предполага и една своеобразна антична красота. Гръцката трагедия е изцяло под знака на това преживяване, на приемането на съдбата като човешка участ, като неизбежност, която поражда сложно самочувствие на униние, на вътрешна работа да укротиш копнежа си за вечен живот – защото човекът носи в себе си неукротима надежда за вечен живот. 
 
Тази пропаганда, че ти стига отреденият срок от 70 години (защото това е библейската възраст на човека, записано е в Псалмите, че човекът живее до 70, ако има сили) оставя човека с отворени очи, защото той иска още живот – но не просто, за да се разхожда по прашните друмища на историята, на собствената си история, а за да преживее пълнотата на това, което се нарича радост, един от великите синоними на живота. В този смисъл тревогата е религиозно състояние в зародиш, религиозно преживяване.
 
Как се лекува тя? По два начина – деструктивно (разрушително) и конструктивно.
 
Първият разрушителен модус на справяне с тревогата е отказът да се сблъскаш с нея, да си дадеш сметка, че си човек на тревогата и че това е твоето достойнство; че доколкото си тревожен, си духовно същество, същество на свободата. Достойнството ти е свързано с това условие на тревогата. Ако не си тревожен, какво си? 
 
Следователно, тревогата трябва да бъде научена. Тя е това, което човек на всяка цена трябва да научи. Има училище на тревогата, казва Киркегор, и има два риска – да не научиш тревогата или да се удавиш в нея. Защото можеш и да се удавиш. 
 
Тревогата е в този смисъл най-големият учител, който имаме. Реалността учи, но от реалността можеш да се отстраниш за известно време, да избягаш от някакъв проблем – на село, примерно. Имаш проблем в града и отиваш някъде в пасторална среда, за да си спестиш тревогата – ето ви един начин. Това обаче е проблем на обективния страх, на тревогата, свързана с външни обстоятелства. 
 
alt
 
Тревогата като вътрешно преживяване е постоянно с теб. И на село, и в града тази тревога прави опит да те събуди, да ти каже нещо, да ти напомни достойнството на човешкото същество и накрая – да ти каже, че човекът е проблем без човешко решение; той има само Божествено решение. 
 
Първо, следователно, е необходимо да бъдат избегнати палиативите за справяне с тревогата. Кои са те? Алкохол (най-баналният). Секс, и то компулсивен, натрапчив секс, който се превръща в принуда, в нещо като “не мога да си го спестя”. Промискуитетен, безразборен секс. Тази либерална ситуация, която произвежда в индустриални количества сексуални образи и ситуации за консумация на потребителя в изолацията на компютърния монитор е опит да се утеши гигантската, чудовищна тревога на модерния човек в нейния модус на скука.
 
Скуката – един модус на тревогата. Безсмислено е, скучно е, на всяка цена трябва да има развлечение, казва Паскал – divertissement на френски. В неговите “Мисли” има изумителни размишления до каква степен човекът е в режим на скука, вътрешна тревожност и на тиранична потребност да се развлича, за да лекува палиативно собствената си тревога.
 
Наркотикът е също вариант, подобен на алкохолизацията, но той има и една допълнителна функция. Той има претенцията да въдвори човека в режим на мир. Той е блаженство, произведено по химичен път, тяга към мистическо сливане с тоталността на живота. Един същински наркоман не може да бъде разубеден да поема наркотик; той има усещането, че тези, които го агитират да бъде трезвен, за да отиде в баналния свят на простосмъртните, никога няма да успеят да го убедят, защото той казва: “Аз знам нещо, което вие не знаете. Вие ми предлагате пропаганда от света на голямата илюзия. Аз знам вашата илюзия и избирам да преживея всичко това, защото с това се изчерпват възможностите ми да преживея екстаз. Следователно, избирам екстаза, минутата на голямо блаженство”. Някои особено умъдрени хипита от Уудсток-поколението знаят много добре, че голямото пантеистично сливане с природното цяло и с комуната може да бъде постигнато както по мелодичен и ритмичен път (с музиката, която се произвежда и споделя), така и в наркотичния опит. Това е един свят на приказката, на блаженството. 
 
Много е важно християнинът (защото моето предположение е, че повечето от нас тук сме такива) да знае дълбочината на тези големи човешки неудачи, на тези лоши избори, на тези екзистенциални катастрофи – защото те съдържат сериозност, но и едни по правило неадекватни стратегии за справяне с нещо, което има голяма дълбочина, отговорът на която се намира същински в християнското Откровение.
 
Човешката душа е фабрика за идоли, за прозводство на фалшиви богове, на които се посвещаваме, доколкото сме паднали жертва на техните измамни предложения. Един такъв фалшив бог е богът на успеха. Друг такъв фалшив бог е това, което на Запад се нарича fun, онова лекомислено, шампанизирано, много често креативно, артистично битие – битие през каприза, през инвенцията, през перманентното приключение. То има собствен чар. 
 
Но човешката душа е не само фабрика за идоли. Тя и фабрика за страхове. Тревогата има инстинкт да се превръща в страх. Страхът е срещу теб, ти можеш да го атакуваш с мъжество, можеш да изобретиш техника за справяне с онова, което те плаши. Примерно, боиш се от безработица, че ще те уволнят. Можеш да направиш интрига това да не стане. Или да увеличиш качеството на собственото си присъствие в работата си, за да не те постигне това. Но това е конкретна задача, тревога с образ, с други думи – страх. 
 
Тревогата е страх без конкретен обект, без повод. Тя атакува в гръб и отстрани. Не знаем облика й. Погълнали сме тревога, инхалирали сме тревога. 
 
Душата е фабрика за страхове, за най-различни страхове. По този повод Христос казва: “Не бойте се”. Една особена и много често срещаща се препоръка. Не се грижете. Тук има една изключителна евангелска образност, изключителна поезия. Полски лилии, небесни птици… Просто е: не се грижете. Трева, която живее кратко. Не се грижете… И още: не бойте се. “Не бой се, само вярвай.” Това е религиозният отговор. 
 
Но той не е въпрос на самовнушение. Не може един човек да бъде хванат за ръкава и да му се каже: Не бой се, само вярвай. И той: А, добре!… – и е спасен. Господ-Бог е най-простото нещо на този свят, защото е най-близо до всеки. И най-сложното – когато Го търсиш не като дете, а като “сложен” човек от 21-ви век с “постмодерно” умонастроение, разколебан, че всяка истина съществува, че тя е възможна; когато си “умен” в размера на собствената си глупост. 
 
Справянето с тревогата предполага да приемеш нейното условие; да я приемеш по неизбежност като кръст. Има една тревога, която е неотстранима (за нея говорихме дотук). Патологичната тревога, която е медицински проблем, е друг въпрос; за нея не говорим. Говорим за тревогата по неизбежност, тревогата на свободното човешко същество. Тя се поема и има своите парадокси, защото християнската вяра е изтъкана от парадокси. А е изтъкана от парадокси, защото е конкретна и защото е живот, а не абстрактно умозрение, вътрешно съгласувана идеология, която се препоръчва, за да порази въображението на човека и да го спечели като роб за господар. 
 
“Извършвайте спасението си със страх и трепет, е казал апостол Павел. И малко по-нататък: “Радвайте се, винаги се радвайте”. Как така – “страх и трепет” плюс радост? В една и съща душа? Може, там е работата! Този трепет, чрез който спасението се “изработва” по смисъла на стария превод, е абсолютна неизбежност на едно свободно същество, което живее под знака на риска, докато е живо. 
 
Господ изкушаем не бива, но човекът се изкушава от собствените си страсти. Няма по-мъдро нещо от това да си несигурен в себе си и да очакваш да се изненадаш сам от себе си, надничащ от следващия ъгъл… чрез някоя от страстите. 
 
Това е то – тази тревога да бъде приета като вътрешна човешка неизбежност на грехопадналото същество. Защото ние сме в такъв катастатичен режим на грехопадение; ние сме загубили първоначалното си блаженство и сме тук на изпитание. Изкупваме грехове и имаме нужда от Спасител.

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

<strong>Notice:</strong> Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...