Писма на свещеници за Изповедта

Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. (1 Йоан 1:8)

Евангелие, Кръст и… нож

Свети Теофан Затворник пише, че ако пред каещия се стои Кръст и Евангелие, то пред свещеника трябва да се сложи и нож, за да помни, че по-добре да си отреже езика, отколкото да разкрие на някого тайната на изповедта.

Тази история ми разказа свещеникът, който служеше в нашата катедрала. През размирните години на 90-те при него дошъл на изповед сериен убиец и облян в сълзи казал: „Отче, не мога повече да живея с тези грехове, приемете изповедта ми. Няма да имам нищо против, ако след това ме предадете на милицията. Вече ми е все едно – Вие сам ще решите“. И той започнал да се кае. Отецът приел изповедта, наложил епитимия, но не отишъл в милицията.

След определено време той получил писмо от затвора, от убиеца, който пишел, че след изповедта почувствал необикновена освободеност и радост и започнал да се отнася към всичко по различен начин. За него вече нямало значение къде ще прекара остатъка от живота си, той бил готов да понесе наказанието за своите престъпления. Присъдата му била много тежка. Това е поразителен случай.

Тук учудващо е и нещо друго: изглежда човек идва на изповед с цялата си мръсотия, като показва най-ужасните си страни. По човешки свещеникът би трябвало да отърси ръце и да каже: „Какви мерзости!“ Но искреността на изповядващия се те предразполага и той става драг и симпатичен, независимо какво е направил.

Всеки е грешен, свещениците също се изповядват пред своите духовници и също разбират своята греховност. Но и виждат висотата на онзи, който без пощада и самосъжаление разказва най-лошите неща за себе си…

„Духовникът знае всичко, чувал е всички грехове, защото при него се изповядва не една душа, а стотици; и не можеш да го учудиш с никакъв грях, независимо колко е голям и тежък. Напротив, всеки изповядан тежък грях събужда в мен изключителна грижа за душата. Никога не съм променял и не бих могъл да променя отношението си към душата, каквито и съгрешения да изповяда. Дори аз повече скърбя, безпокоя се и се грижа за нейното изцеление и спасение. Затова опитвайте се да не скривате нищо, стремете се да се изповядвате чисто.“

Игумен Никон (Воробьов) (1894-1963)

* * *

„Аз съм заобиколен от свети хора“

След като станах свещеник, реших за себе си, че доколкото е възможно ще избягвам извършване на тайнството Изповед, докато не натрупам пастирски опит. Бях се нагледал на плачевни примери, когато млад отец започва безразборно да раздава съвети при изповед и неусетно се превръща в младостарец. Следват сълзи, съсипани съдби… С други думи, страхувах се от отговорността, която падна на плещите ми. Освен това мислех на какво мога да науча тези старци с побелели коси, които вече са ходели на църква, когато аз още съм минавал прав под масата. А и съвсем не ми се искаше да се превърна в бездушна машина в процеса на приемане на изповедите. Смятах, че е по-добре първо да послужа, да поулегна, а после вече… Но Бог промисли друго. На една от архиерейските служби владиката ме благослови да помогна на дежурния свещеник при изповядването на хората.

И ето, аз за първи път изповядвам. Слагам на аналоя Евангелието и Кръста. Кой знае защо се опитвам да не гледам „изповедниците“ в очите, сякаш се страхувам да не ги смутя с моята младост. Пристъпва първият – слушам, чета разрешителната молитва. С цялото си същество усещам силата на тази молитвена формула. После вторият, третият, четвъртият… Очите ми се насълзиха. Разбирам, че те изричат моите собствени грехове. А някои от енориашите изповядват неща, които дори не смятах за грехове. В съзнанието ми пулсираше: „Аз съм заобиколен от свети хора!“

Идваха и близки хора. В очите им виждах страх, че след изповедта ще променя отношението си към тях. Честно казано, подсъзнателно и аз се страхувах от това. Но Бог сякаш изключва от съзнанието всичко, чуто на изповедта и когато аз после общувах с моите познати, греховете, които те бяха разкрили, не тревожеха съзнание ми. Сигурен съм, че ако не беше така, повечето свещеници не биха издържали дълго.

Имаше и въпроси с молба за съвет. Някои от тях ме поставяха в безизходно положение. Но в последния момент се намираше отговор, при това най-простия.

Но най-важното е, че тайнството на Покаянието учи свещеника да съпреживява болката на другия. Това ми стана ясно още от първата изповед. Угнетяващо е само сухото изброяване на средностатистически прегрешения, преписани от някоя брошурка. Е, сега вече разбирам, какво са изпитвали едно време отците, когато още като мирянин се изповядвах понякога формално…

Йерей Светослав Шевченко

„Понякога хората прочитат дълъг списък с грехове (от книжки за изповед). Аз ги прекъсвам: „Ти изповядваш чужди грехове. На мен ми трябва твоята изповед, по-правилно, на Христос Му трябва твоето лично покаяние, а не общото, шаблонното. Ти не може да чувстваш, че си осъден от Бога на вечни мъки, защото не си прочиташ вечерните молитви или защото не спазваш точно постите.“

Митрополит Антоний Сурожски (1914-2003)

* * *

„Няма да постя“

Веднъж при мен се изповяда 80-годишна жена. Това беше първата й изповед. И вероятно – последната, защото тя почина скоро след това. Направи ми впечатление нейната изправена осанка, това как тя държи главата си изправена…

Тя се покая за греховете си и неочаквано каза: „Но не постя и няма да постя“. Това бе изречено с такава интонация, която ми подсказа, че тя иска да я попитам „Защо?“. Попитах я. Тя ми отговори: „Аз преживях Блокадата на Ленинград“. Замълчах, помислих и отговорих: „Да, Вие можете да си позволите това. Никой няма да Ви осъди“.

Всеки човек е различен. Всеки има различна съдба. Всеки има свои неповторими отношения с Бога. Ето на тази жена в детството й Бог й е благословил да извърши подвига на такова пределно въздържание, в сравнение с което всички мои пости са просто смешни.
Аз, като свещеник, винаги намирам на какво да се учудя, а и какво да науча от енориашите!

Протойерей Фьодор Бородин

„Изповедта не е беседа за нашите слабости, съмнения, не е осведомяване на духовника за себе си и най-малко е „благочестива традиция“. Изповедта е горещо сърдечно покаяние, жажда за очистване, която идва от усещането на светинята.“

Свещеник Александър Елчанинов (1881-1934)

* * *

Също такъв грешник

Тази необикновена история е от живота на мой познат – свещеник, който е от консервативно семейство, човек на строгите правила, не признаващ никакви отстъпки. Преди да приеме свещенството, той отишъл по поръчение от семинарията в града и срещнал свой съученик. След два дни те организирали среща на цялата компания съученици – поседяли на масата, пийнали. Моят познат не е свикнал да пие алкохол. Тъй че на сутринта, като се събудил, не можел да си спомни как е приключила вечерта. Но се събудил в едно легло със своя съученичка. Това означавало, че трябва да забрави за свещенството – свещеникът трябва да е чист.

Моят познат отишъл с покаяние при ректора, който само разперил ръце и казал: „Това е Ваш избор. Аз ще Ви дам възможност да завършите образованието си, но в документите Ви трябва да се подпише духовникът на Семинарията със становището, че имате канонически препятствия да приемете свещенически сан“. Горкият семинарист отишъл при ефимерия. Обяснил нещата. Духовникът поклатил глава, взел лист и написал, че канонически препятствия за ръкоположение няма. Семинаристът възразил: „Отче, Вие не ме разбрахте, сигурно сте се объркали!“ „Не-не, иди си с Бога, животът ще ти покаже всичко“, бил отговорът на духовника. Ректорът погледнал написаното и казал: „Вие сте излъгали стареца“. Обадил се на духовника, а той му отговорил: „Аз поемам отговорността, това е мое решение, което е удостоверено с моя подпис“.

По-късно този семинарист се ожени и прие свещенически сан. След много години той ми разказваше: „При мен на изповед идват също такива грешници, какъвто бях аз някога – с блудни грехове и се каят за това. Аз кипвам отвътре и ми минава през ума: „Как си го допуснал?!“ И съм готов да извадя сабята от ножницата, за да накълцам на дребно този грешник … Но щом се хвана за сабята, си спомням как самият аз бях паднал и какво направи Господ с мен… И връщам сабята в ножницата и се опитвам със същата любов да покрия този човек, който идва при мен с открито сърце. Човешкото отстъпва на Божието и справедливостта застава по-ниско от милосърдието и любовта“. І www.pravmir.ru.

Протойерей Игор Фомин

Превод от руски: Евгения Николчева