78 истории

Тя малко закъснява за срещата ни, но не прекалено. Появява се с топла и естествена усмивка и макар поведението ѝ да е сдържано, някакси започвам да се отпускам в нейно присъствие. Влизаме в бара и Кралица чаши се отправя към най-затънтеното сепаре в ъгъла, далеч от прозорците. През цялото време вниманието ѝ е насочено изцяло върху мен, не се разсейва с телефони, нито се интересува от заобикалящата ни обстановка. Всъщност тя ме изучава толкова концентрирано, че в един момент започвам да си играя с диктофона, само и само за да избегна този настойчив поглед. И тъкмо когато спокойствието, което първоначално ме беше обзело, е на път да ме напусне изцяло, тя се обажда с тон, който не търпи противопоставяне:

– Какво ще кажеш за едно уиски с лед? Аз черпя. Нека да отбележим с нещо този хубав повод! Кога иначе ще ме интервюират? Обикновено аз изслушвам другите.

Малко се стъписвам, защото е едва ранен следобед и изобщо не ми е до алкохол, но преди да се усетя, тя вече е викнала сервитьора и е поръчала две големи уискита. Не казвам нищо, за да не я обидя, а и тя изглежда искрено зарадвана от срещата ни. Сякаш не се виждаме за пръв път, а сме първи приятелки, които имат да наваксват толкова много изгубено време след гимназията. Поведението ѝ е толкова естествено и неподправено, че въпросите, които съм си подготвила вече ми звучат някак твърде сухи и общи.

– Разкажете ми малко повече за себе си?
Какво би искала да знаеш? – Кралица чаши упорито продължава да ми говори на „ти“.

– Ами например с какво се занимавате, кои са постиженията, с които се гордеете, кое смятате за най-важното във вашия живот и т.н.
Аз съм съпруга на талантлив художник, майка на децата му, изповедник на душата му и муза за картините му.

– Само това? Отъждествявате се със съпруга си?
Не само с него. С децата си, с близките си приятели, както и с новоизгряващите таланти в изобразителното изкуство, на които помагам в свободното си време. Аз съм всеки човек, на когото по някакъв начин съм помогнала.

– Нима никога не ви се е искало да постигнете нещо за себе си?
Но аз правя това за себе си! – изумява се тя – Нима има нещо по-важно на този свят от любовта и това да я раздаваме на хората, които сме решили, че я заслужават?

– В такъв случай сигурно подбирате много внимателно хората, на които я раздавате?
Вероятно си права…

– А как решавате кой заслужава любовта ви и кой не?
Интуиция, мила, интуиция. В известен смисъл, аз не решавам, аз просто усещам със сърцето си. Хората не са чак толкова различни и уникални, колкото обича да си мисли моята стара опонентка Кралица мечове. В крайна сметка, всеки от нас иска едно и също в този живот – да бъде обичан и да се чувства приет и оценен. Нищо повече, нищо по-малко.

– Вие чувствате ли се обичана, приета и оценена?
Аз да, а ти?

Размърдвам се леко на мястото си и решавам да пропусна въпроса покрай ушите си. Все пак аз задавам въпросите тук.

– Кое, според вас, е най-голямата ви слабост?
(За момент като че ли се поколебава, дали да ми отговори. Отпива бавно от чашата си, като през цялото това време не ме изпуска от поглед над ръба ѝ, сякаш преценява, дали може да ми се довери. Накрая най-после отговаря, при това – категорично) Любовта.

– Любовта? Но нали това беше най-важното нещо за вас?
Така е.

– Но как така? – гласът ми изтънява от безсилие в края на въпроса.
Просто е, мила. Да обичаш и да си обичан може да те преизпълни с екстаз. Но да обичаш и да си назабележим за онзи, който държи смисъла на съществуването ти в ръцете си… е, това вече може да те съсипе. В известен смисъл, всеки път, когато отдаваме сърцето и душата си на някого, все едно му даваме детонатор, с който да ни унищожи, ако пожелае. Не е ли това най-голямата смелост? И дори не става дума само за любов. Всеки път, когато си позволим да допуснем до себе си друг човек с неговите проблеми, с неговия характер и житейска история, твърде близо до себе си, чувстваме онова, което и той чувства, боли ни за онова, за което и него го боли. Тогава няма лично щастие, което да компенсира чуждата болка. Както, всъщност, и няма щастие, ако то не бъде споделено с някого.

Драмата ми идва малко в повече, затова се опитвам да сменя темата.

– Коя е Кралица чаши извън любовта?
Ето я там – отвръща ми тя и ми посочва към бармана, който налива питие на мъж, подпрял лакти на бара. Вглеждам се и виждам как барманът спокойно слуша изповедта на подранилия клиент и от време на време подхвърля нещо в разговора, което кара мъжът да го погледне почти с благодарност и да въздъхне.

Ето я и там, при жената, която изслушва колежката си за десети път този ден да се оплаква от съпруга си. Също в музиката от слушалките на момомчето до прозореца. И в тетрадката, която е най-вероятно дневник на момичето на пейката отвън. Тя е психотерапевтът, който търпеливо изслушва драмите ти, или пък свещеникът, пред който се изповядваш. Всеки си има неговия отдушник.

– А кой е вашият отдушник?
(Тя се усмихва, вдига полупразната вече чаша и подрънква с леда в нея) Шегувам се. Аз си имам съпруга ми, децата и най-вече близките ми приятелки, които винаги са до мен, когато имам нужда.

– Имате ли много приятели?
Много – не. Достатъчно. Имам няколко приятели, мога да ги изброя на пръстите на едната си ръка, с които нямаме никакви тайни. Или почти нямаме – усмихва се тя загадъчно – Те са ми като семейство. Иначе имам много познати, но познатите не са приятели. Човек винаги трябва да поддържа хигиена на отношенията и да внимава кого допуска до себе си.

– Защо?
Защото когато имаш желание да даваш истински, се нарояват много хора, които просто търсят какво могат да вземат от теб.

– Случвало ли ви се е? Да се излъжете в някого?
(Кралица чаши бавно отпива от уискито, без да спира да се усмихва тайнствено) Разбира се, че се е случвало.

– И какво по-точно се случи?
О, не, мила. Не и пред всеки, който би могъл да прочете това интервю. Ще ти кажа друг път, когато сме само двете, насаме.

– Добре тогава. А ако можехте да дадете един съвет на читателите, какъв би бил той?
Бих им казала да се научат да обичат, да приемат хората и себе си такива, каквито са, и да оценяват любовта и грижата на близките си. Да съдят по-малко и да търсят себе си в другите по-често.