Суеверия сред днешните християни

1. Въведение

1

Суеверия

сред днешните християни


2

© Автори: йеромонах Висарион (Зографски), йеромонах Йоан (Филипов)

Съвместно са написани главите: 1, 2, 5.1 и 15. Йеромонах Висарион (Зографски): 3, 4, 5.2, 5.3, 5.7, 6, 7, 12, 14, 16 и 17.

Йеромонах Йоан (Филипов): 5.5, 5.6, 8, 9, 10, 11 и 13. © Художествено оформление на книгата:

йеромонах арх. Йоан (Филипов) © Издава славянобългарски манастир „Свети вмчк Георги Зограф”,

Света Гора, Атон, 2012 г. ISBN 978-954-770-385-8

Тел. за поръчки: 0877474434; 0887423195

Защо употребяваме думите „ да чукна на дърво”?

Трябва ли да стискаме палци за успех, да носим мартеници

или да се плашим от черни котки, които ни пресичат пътя?

Има ли поне малко истинска християнска мистика в много

от „ духовните неща”, които сме чули, незнайно откъде, как и

от кого?

И колко всъщност тежи това, което често вършим, без да го

разбираме, на везните на Вечността?

На тези и подобни въпроси ще се опитаме да отговорим с

настоящата книга, която искрено се надяваме да отведе

всички нас, съвременните християни, по-близо до Бога и

Неговата вечна Истина.


3

Суеверия

сред днешните християни

Манастир „Свети вмчк Георги Зограф”

Света Гора, Атон

2012 г.


4


5

ССъъддъърржжааннииее 1. Въведение ..................................................................стр. 7

Какво значи „суеверие” ........................................... 8 Вярата, която спасява .............................................. 9 Суеверието е грях ................................................... 13

2. Суеверия, свързани с покойниците .............................. 19 3. Суеверия, свързани с паленето на свещи .................... 26 4. Популярни „битови” суеверия ..................................... 33 5. Суеверия, свързани с някои големи църковни празници ... 46

5.1. Коледа – Рождество Христово? ........................ 47 5.2. Благовец (Благовещение) .................................. 58 5.3. Гергьовден ........................................................... 60 5.4. Димитровден ....................................................... 67 5.5. Лазаровден .......................................................... 70 5.6. Тодоровден .......................................................... 71 5.7. Еньовден (Рождество на св. Йоан Предтеча) ... 72

6. Езически практики и нецърковни празници, прикрива-щи се зад християнски имена .................................................. 78

6.1. Нестинарство и св. Константин и Елена .......... 78 6.2. „Денят на влюбените” и св. Валентин .............. 94 6.3. Хелоуин и празникът на Всички Светии ........ 100 6.4. Кукерство и св. Трифон „Зарезан” .................. 107

7. Суеверия, свързани с църковните Тайнства и обреди ... 110 8. Езически атракции в църковния живот ...................... 125 9. Курбанджийство ........................................................... 132 10. Сънища, явявания и „откровения” ........................... 137 11. Суеверни писма и молитви ....................................... 141 12. Записки за поменаване с неправославно съдържание ... 146 13. Екстрасенси, астролози, гледачи, баячи, „християн-

ски” лечители ......................................................................... 148


6

14. Суеверия, свързани с петък 13-ти. Има ли щастливи или нещастни дни? ................................................................ 154

15. Мартеници .................................................................. 158 16. Какво значи „късмет”? Против вярата в сляпата съдба ... 160 17. Заключение ................................................................. 168 Използвана литература .................................................... 171


7

11.. ВВъъввееддееннииее

„Има два пътя, един на живота и един на смъртта; но между двата пътя има голяма разлика...”

(Из „Учение на дванадесетте апостоли” 1)

оляма част от днешните християни дотолкова са свик-нали със суеверията, че няма сила, която да ги разубеди да се откажат от тях. Често това са хора, които считат

себе си за църковни авторитети и дават най-различни съвети как да се постъпи в една или друга ситуация, коментират „тънки” детайли от църковния обред и дори внасят в него собствени „корекции” и допълнения, на които започват да приписват толкова голяма важност, сякаш те действително са нещо свещено.

Например може да видите как се плисва вода пред човек, тръгващ за някъде, как се кове керемида с пирон в дюшемето под ковчега на покойник, как се докосва свещеник „за къс-мет”, как се връзват мартеници по дърветата и т.н. И когато ги попитаме, откъде са научили всички тези странни „пра-вила”, обикновено казват: „Ами тъй сме чули”, или: „Тук такава е традицията”.

Суеверните хора не разсъждават какво правят и защо го правят. Те възприемат църковните тайнства и обреди като някакви непонятни магически действия и от своя страна прибавят допълнителни магически (както мислят) елементи, „за да не се случи еди-какво си”. Голяма заблуда! Но мно-зина, особено по-възрастните, така са свикнали с нея, че се страхуват да не би нещо да им се случи, ако я оставят. Прак-тиката показва, че хора с подобно повърхностно мислене много трудно приемат здравата вяра и отхвърлят суеверието.

1 Учение на... С., 1941, с.25.

Г


8

Не така обаче стои въпросът с търсещите хора (обикновено по-младите), които проявяват интерес към автентичното църко-вно учение и виждат безмислието на „бабешките басни”(1Тим.4:7). Те биха имали полза от тази книга. Биха се замислили.

Тук ние нямаме за цел да изложим и анализираме всички възможни суеверия сред християните (което не само е доста трудно, а и едва ли е необходимо), но по-скоро бихме желали да подпомогнем благочестивия читател в неговата способ-ност той самият да разграничава разнообразните и опасни суеверия от Божествената и непроменима вяра, веднъж зави-наги предадена на светиите (Иуд. 1:3).

Какво значи

”суеверие”

умата „суеверие” произлиза от старобългарски, а коре-нът „суе” означава „празно, напусто, безмислено, без-полезно” (оттук: „всуе” – „напразно”, „суета” – „празна,

безсмислена работа”). Следователно „суеверие” значи „празно-верие”, т.е. празна, безмислена, безполезна вяра. Сръбският Златоуст, св. Николай Велимирович (†1956) казва, че суе-верието означава подчиненост на човека спрямо твари и предмети от по-низш порядък, поради което то може да бъде наречено „вяра в мрака”.1

Суеверието е особено състояние на човешко възприемане на някои събития, което не зависи нито от нивото на интелек-та, нито от светското образование. Често пъти големи учени се явяват суеверни хора. Като например съвременен руски професор, доктор на физическите науки, който никога не се ръкува през прага на вратата, понеже това било „лош знак”.

Понякога суеверията се обясняват с народните традиции. Но трябва ясно да се каже, че не всички народни традиции са достойни и трябва задължително да се следват. Свещеното Писание и историята ни дават достатъчно добри примери как

1 Св. Николай Сербский. О Боге и людях. Москва, 2006, с.199.

Д

1. Въведение. Какво значи „суеверие”

9

понякога е постъпвал „народът” и колко изменчиво е масо-вото съзнание. Докато на планина Синай Бог е давал Своите заповеди на пророк Моисей, еврейският народ се е кланял на златния телец. Къде в този момент е била „народната вяра”, с Бога или при идолите? Или пък когато 1500 години по-късно „народът” радостно поздравява Христос с викове „Осанна”, а само след няколко дни пак същият този „народ” неистово крещи „Разпни, разпни Го!” (Иоан 19:6). Къде и как точно се е проявила „народната мъдрост”? Подобни примери има много и, за съжаление, не само в миналото.

Хората днес обичат да се изтъкват като „вярващи”, понеже сега е модерно и дори престижно в очите на обществото. Най-малко, приема се като добродетел, като душевно благородство. „Аз – казва – съм вярващ човек”. Или: „Той е много вярващ”.

Да, но как точно вярваш? Защото на този свят – вери много. Един вярва тъй, друг – инак. Един вярва в Бога, друг – в силата на природата, трети – в себе си, четвърти – в науката, пети – в някаква безлична незнайна сила, шести – в извън-земните. Всички тези вери на тези „вярващи” хора добро-детел ли са?

Отговорът е – не! От цялото многообразие вярвания, една единствена вяра е добродетел: правилната вяра в единия истински Бог.

А защо правилната вяра е добродетел?

Вярата, която спасява ярата е естествена способност на човешката душа, на-садена от Бога, за да може човек успешно да премине през временния, земния живот и да достигне до вечния

живот, където вяра вече не е необходима, понеже там е Царството на Любовта (виж 1 Кор. 13:8-13). Вярата е една от най-висшите способности на човека, която е свързана с неговия изначален стремеж към Бога. Поради това, че човек е изгубил

В

1. Въведение. Вярата, която спасява

10

възможност непосредствено да общува с Бога, той Го търси чрез вяра. Но когато тази висша способност на душата се насочи в погрешна посока, тя отвежда човека към обширната област на заблудите, лъжливите богове, религии и философии.

Суеверието е разновидност на неправилно насочената вяра. Суеверието може да се задълбочи и да придобие характери-стиките на комплексна система от суеверни вярвания, които изцяло ръководят живота на човека. Следователно целта е вярата на човека да бъде изтръгната от нейната погрешна посока и да бъде насочена към единия, истински Бог, Който в Своето откровение пред хората ясно е показал, че именно Той е „пътят и истината и животът” (Иоан 14:4). Вярата „всуе” е една мъртва вяра, защото е насочена към нещо не-съществуващо: такава вяра умъртвява този, който я при-тежава. Докато вярата в истинния, жив Бог дава живот на истинно вярващия.

И така, Бог е устроил нещата в този земен, видим свят, като ни е дал познание за Себе Си посредством вяра. Това многократно е засвидетелствано в словото Божие.

„Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1), казва св. апостол Павел. И добавя: „Без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят” (Евр. 11:6).

Господ Иисус Христос казва на Своите ученици: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Марк. 16:15-16). А на усъмнилия се апо-стол Спасителят говори: „Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29).

Защо именно чрез вяра познаваме Бога? А не може ли непосредствено? Защо Той не ни се покаже да Го видим? Как така ще вярваме в нещо, което не виждаме? Освен това, в кой


11

Бог да вярваме? Днес религии и богове има много. Откъде да знаем коя е правилната вяра?

Такива въпроси вълнуват повечето хора. За съвременният човек е непонятно, защо трябва да вярва. Не може ли просто да види Бога, да Го пипне?

Първите хора наистина непосредствено са общували с Бога. В 3-та глава на книга Битие е описан разговорът на Адам с Бога. Божият изобличителен глас бил отправен и към братоубиеца Каин (Бит. 4:9). За тях, както и за потомците им, не е имало съмнение, че Бог съществува. Всички те са познавали Бога и Божия закон. Но въпреки това не е възмож-но човек да види Бога, както се пее в църковната песен1. Бог е Дух (Иоан 4:24), съвършено нематериален, безкраен и вечен. Няма как ограниченият, страстен и веществен човек просто да погледне към небето и с телесните си очи да види безгранич-ния Бог2. Затова приемаме факта на съществуването Му с вяра.

1 9-та песен, възкресен ирмос на 6-ти глас: „Бога человеком не возможно видети, на Негоже не смеют чини ангельстии взирaти; тобою же Всечиcтая явися человеком Слово воплощeнно. Егоже величaюще, с небеcными вои тя ублажaем”.

2 Различен е начинът, по който някои светии действително са виждали Бога. Неслучайно те са наричани „боговидци” (например св. пророк Моисей, св. Григорий Богослов, преп. Сергий Радонежки, преп. Александър Свирски и др.).

Ето какво четем в житието на св. Серафим Саровски относно св. Елена Мантурова (която той наричал „велика игуменка на Дивеевска-та обител”): „Ксения видяла, че Елена Мантурова изведнъж цялата се озарила от небесна светлина, и чувствайки, че нейната духовна май-ка вече си отива, уплашено се спуснала към нея и започнала да я моли да ѝ отговори на един неин въпрос, който напоследък често я мъчел:

– Майко… заради Господа ми кажете: видели ли сте Бога?.. – „Невъзможно е за човеците да видят Бога, към Когото не смеят

да погледнат дори и ангелските чинове!” – тихо и сладко запяла Елена Мантурова познатата църковна песен.

Но Ксения продължавала да моли, да настоява и да плаче. Тогава Елена Мантурова ѝ казала:

– Видях, Ксения! – и лицето ѝ станало възторжено, чудно, ясно – видях Го като неописуем Огън, а Царицата и Ангелите видях просто!”


12

Всъщност вярата е била толкова присъща на хората през всички векове на историята (даже само допреди едно-две сто-летия), че някой да отрича Бога е било рядко изключение и такъв човек се е считал от обществото за безумен (ср. Пс. 13:1). Атеизмът като масово явление се заражда едва в близкото минало. Той е логичен резултат от повсеместния материа-лизъм в мисленето, от техническия прогрес в човешкия бит, при който хората се обграждат с все повече вещи, удобства и материални блага, имащи за цел да насочат стремежите на човека изцяло към земното, видимото, временното, мимолет-ното и да го накарат да не мисли за вечността.

Защо вярата в Бога е добродетел? Защото зависи от добра-та воля на човека. Ако иска и прояви добра воля, човек ще повярва в Бога за свое спасение, а ако не иска и се възпротиви, човек ще отрече съществуването на Бога и няма да вярва в Него. И тъй, вярата зависи от свободното желание на човека и затова има морална стойност като добродетел. Всъщност, дали човек вярва или не, това обективно не променя нещата по отношение на Бога. Бог съществува. Това, че някой не вярва, няма да направи Бога несъществуващ, а само ще откъсне този човек от Него и човекът ще погине, няма да влезе във вечния живот. И вярващи, и невярващи ще застанат пред Божия съд.

Вярата в Бога е добродетел, защото показва, че човек оби-ча Божията правда. Ето какво казва Спасителят: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Вярата в Сина Божий е необходимо условие за

(Архим. Серафим Алексиев. Свети Серафим Саровски. С.,2011,с.126-127).

Какво именно означава „виждане на нетварната Божия светлина”? Св. Григорий Палама, изразявайки в точност православното учение за Божия същност и енергии, говори за theosis (обожение): приобщаване на тварния човек с нетварната Божия светлина и енергия, която пре-образява веществения човек в бог по благодат. Нека помним, че Бог е познаваем в Своите енергии и свойства, но не и в Същността Си.


13

вечния живот: „Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий” (Иоан 3:18).

По-нататък Христос обяснява защо невярващите ще бъдат осъдени: „Осъждането пък е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към свет-лина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлина-та, за да станат делата му явни, понеже са по Бога из-вършени” (Иоан 3:19-21).

Колко просто и ясно е казано! Неверието в Сина Божий е породено от желанието на човека необезпокоявано да греши, да живее според своите страсти и похоти. Ето защо неверието е грях, отдръпване от Божествената светлина, доброволно затваряне на очите за нея, сякаш тя не съществува. Невярва-щият си създава една обстановка на духовен мрак, в която да върши любимите си грехове. Мракът е удобен за вършене на тъмни дела.1

И обратно, вярата е добродетел: тя показва, че човекът желае да върши богоугодни дела. А суеверието какво е?

Суеверието е грях

якои християни считат, че суеверието е нещо безобидно. Предпочитат „да чукнат на дърво”, да не се ръкуват през прага или през масата, да не пресекат пътя на изли-

защия и т.н., „за всеки случай”, „да не би да стане нещо”,

1 Защо например в много заведения (ресторанти, дискотеки, осо-бено нощни) е полутъмно и сумрачно? Главно заради по-удобно вършене на грях. Тъмнината, полумракът предразполагат към грях. Обратно, доста неудобно е да се вършат грехове (особено срамните в очите на хората) на дневна светлина. И човекът, със своя възвишен интелект се е изхитрил, за съжаление, да си създава удобни условия за несмущавано вършене на грехове.

Н

1. Въведение. Суеверието е грях

14

както мислят. „Абе аз да си го спазвам – казват, – пък то, ако няма полза, няма нищо да ми навреди”.

Мнозина така мислят: ако няма полза от суеверието, поне няма вреда. Така ли е наистина? Не, тъкмо напротив. От суеверието никога няма полза, но винаги има вреда.

Суеверието е измислица на духовно нездрави хора. Празна работа, „повели от човеци, които се отвръщат от истина-та” (Тит 1:14), „бабешки басни” (1 Тим. 4:7), които са „скверни”, според св. апостол Павел.

Бог ни призовава да познаем истината, и истината ще ни направи свободни (Иоан 8:32), докато суеверията, напротив, поробват хората. Човек се страхува от последствията, ако не изпълни съответния суеверен обичай, страхува се, че няма да му върви, че ще се разболее и т.н. Само истината ни прави свободни, а суеверието е пагубна лъжа, която ослепява чове-ка, оглупява го и понякога го води до отчаяние.

Както е известно, в юдаизма има голямо количество вън-шни, повърхностни, а понякога и напълно безсмислени пред-писания, които Спасителят Христос строго е изобличавал: „Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате!” (Мат. 23:24). Но както е било преди 2000 години, така и сега, хората често пъти следват напълно безсмислени обичаи, а главното пренебрегват.

Например телевизията, а и останалите медии, дават на хората „компетентни” съвети, на кой празник какво трябва да се яде1. Като че ли Божественото Православие се свежда до една религия на готвенето, в което най-важно е подходящото ястие за подходящия ден. Нарочно се пренебрегва същността на съответния празник, и почти никога не се говори за подго-товката на човешката душа за Бога и Вечността. И е логично, че това постоянно противопоставяне (понякога прикрито, но винаги опасно) срещу най-висшата форма на религиозност – богооткровеното християнство, в крайна сметка довежда до

1 Или какво трябва да се извърши, като най-често биват препо-ръчвани суеверни и маловажни неща.


15

разцвет на най-примитивните форми на религиозно чувство – суеверните представи и езическите поверия.

Начинът, по който се разпространяват суеверията също потвърждава тяхното неразумие и безсмисленост. Често пъти суеверия от различни райони, градове и села напълно си противоречат едно на друго, но въпреки това те се разпро-страняват като епидемии, поразявайки с глупостта си множе-ство хора и обширни местности. И въпреки отсъствието на здрав разум, хората стриктно следват суеверните ритуали, защото така било наредено. И е безсмислено да се пита, от кого именно е наредено. Отговор няма да последва.

Вредата от суеверието е прикрита. Суеверието е погреш-на вяра, самоизмама. Хубаво ли е човек да се самозалъгва? Лошо е, разбира се. Ето още една вреда – самозалъгването.

Всеки човек днес строго внимава да не се подлъже в житейските си дела. Да не го измамят. Пита, интересува се: за осигуровки, за такси, за заплати, за пенсии, за заеми и за всичко, което засяга земния живот. Знае с точност всичко това. Богати и бедни, учени и прости внимават да не би да се заблудят в житейското, временното, мимолетното. Никой не казва: „Безобидно е. Даже и да не е вярно, поне няма вреда от него”. Напротив, треперят за краткото си житейско благопо-лучие. Треперят за скоропреходното, нищожното. Как тогава за вечното си битие допускат да се заблуждават? Как с лекота се самозалъгват за вечната си участ и за онова, което се отнася до нея? Как допускат да се залъгват за безкрайния си живот и да вярват на празни работи? Безобидно ли е да вярва човек в глупости? Не, вредата от суеверията е, че те откъсват чо-века от здравата вяра. Бавно и неусетно, но сигурно. Около нас виждаме хиляди такива примери. И човек може до края на живота си да не забележи, и да умре в суеверната си заблуда.

Това е така, понеже суеверието се явява като заместител на здравата вяра. То е вяра-фалшификат. Както сламата напо-добява на злато по цвета си, така и суеверието се представя


16

за християнска вяра. И ако този, който твърди, че сламата е злато, е смешен, какво да кажем за огромното мнозинство люде, считащи се за православни християни, които приемат суеверието за християнство?

Свещеното Писание многократно осъжда суеверието.1 „Гледайте, братя – казва св. апостол Павел, – да ви не

увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Кол. 2:8). И добавя: „От скверни и бабешки басни отбягвай, а се упражнявай в благочестие” (1 Тим. 4:7).

„В последните дни ще настанат усилни времена... лукави човеци и чародеи ще напредват в злото, като заблуждават и биват заблуждавани” (2 Тим. 3:1,13).

„Не се обръщайте към ония, които извикват мъртъвци, и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви осквер-нят. Аз съм Господ, Бог ваш.” (Лев. 19:31). „И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци, и към ма-гьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ” (Лев. 20:6).

Защо тогава суеверието е толкова примамливо? Причината е тривиална: суеверието обещава бързо и лесно решаване на всички проблеми. Само с „натискане на копчето”2. Без

1 А и Свещеното Предание, и църковните канони също го изоб-личават като тежък грях: „Ония, които се обръщат към магьосни-ци..., за да узнаят от тях не ще ли им открият нещо, каквото желаят,... нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подхвърлят и ония, които водят мечки или други животни за съблазън на простите хора и които предсказват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща; също така и тъй наричаните облакогонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Ония пък, които упорстват в това и не искат да се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановихме да се изгонват съвършено из Църквата...” (VІ Вс. събор, правило 61).

2 Суеверният тип човек има точно такава представа за отношени-ето си към Бога. Има ли проблем, отива в църквата, носи хлябове,


17

морални ангажименти. Без покаяние. А такова „безболезнено” решаване на проблемите е, разбира се, илюзия.

Но човек е много повече склонен да приеме фалшивите илюзии, пълни с големи обещания, отколкото здравата Хри-стова вяра, която го учи на смирение, на добродетел, и под-готвя човека за вечния живот и за блаженство в Царството Христово. Поради това, че ние се намираме в състояние на грехопадение, много по-лесно възприемаме злото, измамата, самозаблудата, порока, отколкото добродетелта, смирението, целомъдрието, въздържанието. Да вземем за пример едно не-винно дете. За да го научим на добро, ние трябва да проявим много усилия и голямо постоянство. Обратно, злото то на-учава веднага, без усилие. Причина за това е нашето грехо-падение. То стои в основата и на суеверията.

Всеки от нас се сблъсква с житейски проблеми. Как пра-вилно да посрещаме тези проблеми и как да ги решаваме по богоугоден начин ни е показано в учението на Светата Христова Църква. Там за всеки проблем има и конкретно предписание. Но често пъти то изисква нравствени усилия от християнина, изисква човек да се смири, да пости, да се моли усърдно, с постоянство, да благотвори на ближния. А това не е по вкуса на днешния горделив, самомнителен и сладо-страстен човек.

Заговорете в обществото за целомъдрие, въздържание, смирение, кротост. Ще ви се изсмеят. Злото и грехът днес неимоверно са извратили мисленето на хората. В обществото сега се ценят пороците: гордост, самомнение, бруталност, разврат, сладострастие, алчност, сквернословие. Тези пороци днес се пропагандират усилено по телевизията, по вест-ниците, по интернет и по всички други медии. Какво значи храна, вещи или друго, каквото е необходимо; там свещеникът чете нещо непонятно (т.е. „копчето е натиснато”), в резултат на което човек очаква да се задвижи някакъв тайнствен духовен механизъм, божеството да бъде умилостивено и проблемът да се реши. Накрая човекът заплаща. И готово.


18

това? Не значи ли, че хората ценят именно тях? Съвремен-ният човек с жадност попива тези пороци и ги предава и на децата си.

За всичко това Бог наказва грехолюбивите хора, без зна-чение дали те се именуват християни или не. Много такива „християни” съзнават, че са наказвани от Бога (например чрез болести, природни бедствия, обществени катаклизми и т.н.), но не искат да изоставят греха. Искат хем да грешат, хем да нямат проблеми. А това е невъзможно. Има ли грях, трябва да има и съответстващо покаяние. Ако няма съот-ветстващо на греха покаяние, Бог праща наказание за греха (ако не в земния живот, то след раздялата на душа и тяло).

И така, притиснати от проблемите, хората търсят някакво бързо и лесно решение. Такова „бързо и лесно” решение пред-лага суеверието. Дават например в църква потника на някой човек, „да му чете отчето”, и готово, проблемът ще се реши. Така поне си вярват. Отиват сутрин да отключат църковните врати, и готово: каквото си пожелаят, ще се сбъдне. Възникне ли някакъв неясен проблем, казват: „магия” и отиват за „ки-приянови молитви”, които „ще развалят магията”. Болни ли са, отиват при „ясновидеца”, „екстрасенса” или „лечителя”, който ще ги „излекува”. Без усилие, просто и лесно. Плащат, и готово. После продължават да вършат старите си грехове и пороци. Тук никой не изисква от тях покаяние, смирение, скъсване с греха, пост, въздържание. А и самите те не искат. Затова и проблемите им остават. Божественият духовен закон гласи: има ли грях, има и страдание. Не е възможно човек да за-обиколи този закон. Който върши грехове, непременно ще страда, а заради него може и други да страдат. Затова суеве-рието никога не разрешава проблемите, а само заблуждава хората. Празна е вярата в „ясновидци”, „гледачи” и „лечители”.

В словото Божие е даден правилният начин за посрещане на проблемите. Правилната вяра в Бога. Истинското позна-ние за нещата. Нека ги следваме.

2. Суеверия, свързани с покойниците

19

22.. ССууееввеерриияя,, ссввъъррззааннии сс ппооккооййннииццииттее

„Заради мъртвец не правете резки по снагата си и не чертайте по себе си букви. Аз съм Господ (Бог ваш).” (Лев.19:28)

раурните обреди днес са може би най-често извършва-ните. Но не защото повече хора умират, отколкото се раждат. А защото все по-рядко хората осъзнават важ-

ността на Тайнствата, и съответно, не пристъпват към тях. Например все по-рядко днес младите хора се венчават. Пред-почитат да живеят на развратни начала (или както благовидно казват, на „семейни”). И все по-рядко хората съзнателно кръ-щават децата си (не се интересуват дали децата им ще са в Царството Христово или в ада, понеже не вярват нито в едното, нито в другото1).

Но смъртта е неизбежна. И от кумова срама викат „попа”2. Защото „такава е традицията”. Иначе „цяло село ще ги при-казва” (или махалата, или съседите). Не че вярват в зад-гробния живот. „Ама – мислят си, – какво ще кажат хората?”

Понякога се е случвало при някой свещеник да идват роднините на самоубиец и да го молят да направи опело3,

1 Според сполучливия израз на съвременен свещеник, повечето днешни хора отхвърлят съществуването на ада като вид „недобро-качествена услуга” от страна на Бога; услуга, която не съответства на съвременните изисквания за безопасност на потребителя. Съществу-ването на рай снизходително се приема, но без Бог, тъй като Неговото близко присъствие пречи на „нормалното” разглезване, разхлабване и вкусване на останалите плодове на вечността.

2 За съжаление, много наши сънародници се изразяват точно така, по този неблагочестив начин.

3 При йеромонах Йоан (Филипов) също е имало такъв случай.

Т


20

единствено „за да видят хората, че има поп”. И приемат отказа на свещеника като голямо оскърбление за себе си. Без да разбират защо не е прието да се прави църковен помен за съзнателни самоубийци, без да осъзнават защо самоубийство-то е най-големият грях.

Как умират в масовия случай традиционно православните християни у нас? За жалост, като езичници. Без изповед, без свето Причастие, без подготовка за Вечността1. Отиват там, откъдето няма връщане, с омърсени от греха души, с тежки пороци, непримирени със съвестта си и с Бога. Ще бъдат ли допуснати тези хора в Царството Христово, в Царството на светостта, чистотата и вечната правда?

Където няма правилна вяра в Бога, там често има силен страх от смъртта. В резултат на което произлиза и неосъзна-тият стремеж да се прогони мисълта за смъртта към пери-ферията на съзнанието. Ето защо напоследък навсякъде се наблюдават толкова много опити да се замаскира страха от смъртта с хумористични предавания, комедии и анекдоти. Понякога дори има явно кощунствено отношение към смърт-та, както и към мъртвото човешко тяло.

Някои казват: „Е, блазе му! Каква лека смърт му даде Бог: както си вървеше, падна и умря. Дано и аз така да умра, че да не се мъча!”. Другиго пък окайват: „Колко много се мъчи тоя човек преди да умре! Каква нещастна смърт! Защо Господ не го прибра по-бързо, ами го остави да се мъчи? Сигурно е много грешен.”

Това заблуждение е присъщо на „християните”, които не вярват в задгробния живот. А те никак не са малко, уви. Представите си за блажена и нещастна смърт те изграждат изцяло върху неверието си във вечността. Считат, че всичко

1 Това е тъжната действителност. Твърде малко са православните християни в България, които завършват живота си по християнски – с изповед, с приемане на св. Причастие, с духовно напътствие, молитви и канон при излизане на душата от тялото, и след това, четене на Псалтир за упокой.


21

приключва тук, на този свят. „Никой не се е върнал оттам – казват, – за да каже, има ли нещо”.

Ужасна заблуда! А истината относно смъртта е тъкмо обратна. В историята на Православната Църква внезапната смърт винаги се е считала за Божие наказание.1 Какво по-голямо нещастие от това, грешният човек да умре неочак-вано?! Както е бил потопен в суетните житейски дела и безгрижно се е валял в любимите си пороци, изведнъж бива грабнат и изправен пред Божия съд, където ще се изрече страшната отсъда за душата му!

А когато човек претърпи болест или страдание преди да умре, това е знак на Божието милосърдие към него. Дава му се време да размисли за живота си, какви дела е вършил – добри или зли, да се покае за греховете си, да се примири със съвестта си и с Бога, да се изповяда, да се причасти и да отиде със спокойна и очистена душа в задгробния свят. Освен това, скърбите и страданията се допускат от Бога за очистване на християнина от някои негови грехове, и когато той безропотно ги понесе, това му се вменява за мъчени-чество. Такъв човек, очистен и подготвен отива при Бога, в Царството Христово.

Сред някои хора, които считат себе си за вярващи, битува суеверното схващане, че когато има покойник в къщата, може да се случи нещо лошо на близките му, т.е. може някой от тях да се разболее или да умре2. И „за да не стане нещо лошо на

1 В църковното богослужение има много молитви, в които се молим за избавление от внезапна смърт. Например: „О, пресвета Госпожо, Владичице Богородице! Избави ни от междуособна бран, от внезапна смърт, от вражеско нападение…” (Молитва след Бого-родичния молебен канон); „Моли се, блажени, на Христа Бога, да се избавим от глад и пагуба, от внезапна смърт, от тайни прегрешения и от лукави помисли…” (Канон на преп. Серафим Саровски); „Избави, Богородице, от обхваналите ни трудности, беди и скърби, от всякакви различни недъзи, отравяне и чародеяния, от уроки от различни човеци и от внезапна смърт, молим се!” (Молебен за болен)

2 Откъде идва това схващане, никой не знае, а и обяснение не се търси. Има единствено суеверен страх от усещането за близкото присъствие на смъртта.


22

живите”, както казват, тези хора вършат всевъзможни без-смислени действия, или направо казано – глупости.

Например, вземат парче керемида и през нея забиват пирон в дюшемето под ковчега на покойника. Под прага на вход-ната врата слагат усукани бял и червен конец, а също и мал-ки камъчета. Всички огледала в къщата се покриват с кърпи, както и телевизорът, за да не видят уж в тях душата на покой-ника. Не дават тялото на покойния да бъде в дома на близките.

Когато тръгне погребалното шествие, има „вещо лице”, което следи да не би някой да се обърне назад. След като изнесат ковчега с починалия, намазват с вар стената, близо до мястото, където е била главата на покойника, та ако до една година се прави ремонт в къщата, да не пада прах в очите на починалия (който отдавна е в гроба)!

При спускане на ковчега в гроба, „задължително” всички (а най-вече роднините) се обръщат с гръб. Някои хвърлят пръст през глава, без да се обръщат, „за да не гледат мъртвеца”.

Цялото това ужасяващо езичество има и още по-отвра-тителни прояви: например, вземат жив петел и му откъсват главата над гроба, преди да спуснат ковчега. В гроба слагат множество предмети „от първа необходимост”, а при един неотдавнашен случай в с. Змеево (Казанлъшко) покойникът е бил погребан не само с леглото си, но и с... телевизор и акумулатор! На връщане от гробищата в никой случай не минават по същия път, по който са дошли, „за да не им се случи нещастие”. А вече в дома на починалия не дават да се говори за него, а само за живите.

Суеверните нелепости обаче не свършват дотук. Четири-десет дни същите „християни” ходят на гроба с бутилка вода и я разливат около него, а на 40-я ден я строшават, събират стъклата и ги заравят. И стриктно следят за изпълнението на тази безсмислица, да не би да пропуснат някой ден.

По време на панихидите най-напред се разстила на гроба една голяма софра. Всевъзможни ястия и питиета. Като се


23

почне от бонбони, вафли и баници, и се стигне до кюфтета, кебапчета и твърд алкохол. От всичко това се събират пар-ченца храна в чиния и се оставя на гроба, „да има какво да яде мъртвецът”, както казват. После забучват до паметника вилици, лъжици, цигари и всичко, което може да се забучи, и „преливат” с вода, вино, ракия, бира, кока-кола и каквото още му дойде на ум на човек.

Отвратително! Но нека благочестивият читател да не ни се сърди за това, че изнасяме тези факти. Такава е нашата тъжна действителност! И ние, православните християни, сме длъжни да знаем това и да се пазим от всички тези езически безобразия!

Ако попитаме: „Кой ви каза да правите всичко това? От кои църковни или свещени книги го научихте? Покойникът няма нужда от такава храна, а от молитви и милостиня!”– отговор няма. Съвременните хора трудно възприемат исти-ните на вярата, защото „богът на тоя век им е заслепил умовете” (2 Кор. 4:4). Не могат да дадат разумно обяснение на безсмислиците, а въпреки това продължават да ги вършат, по силата на навика.

А това, което вършат, без да знаят, е остатък от древно езическо поверие, че душите на мъртвите могат да причинят зло на живите, и за да си отиде душата на покойника обратно в нейния си свят, тя трябва да бъде добре нагостена, за да се „откупят” живите. В нашето объркано време, присъстващите християни са дошли уж да се молят за починалия, а в същото време по езически му „прогонват” душата…

В потвърждение на гореказаното е и разказът на благо-честивия Г. Б. от гр. Сандански, лично познат на братята от Зографския манастир, който през 2011 г. е присъствал на едно такова полуезическо погребение. Когато се връщали от гробищата обратно в къщата на покойника, той с изумление забелязал, че на пътеката е поставена лопатка с жар, а хората трябвало да я прескачат и след това да се обръщат настрани с


24

думите: „колко ни е добре без теб” (т.е. колко им е добре без починалия)! Каква жестока и страшна подигравка с без-смъртната душа на покойника! И затова не е никак чудно, че по време на същото това погребение, след като Г. Б. и съпру-гата му през нощта чели Псалтир за починалия (което е благочестив християнски обичай), хората с недоумение после ги питали, какво е това, дето двамата са чели и каква е вярата, която изповядват!... Горко на „християнска” България, ако „християните” в нея са толкова далеч от християнството!

Много често хората оставят храна на гробовете. Но какво ще се ползва мъртвецът от яденето, което му оставят на гроба? Нищо, разбира се! Тялото, което гние под земята, не се нуждае от ястия, а безсмъртната душа на починалия е нематериална и се храни с Божията благодат. Тя няма нужда от земни ястия, а от много молитви и милостини, извършва-ни в нейна памет, чрез които ѝ се опрощават греховете и се облекчава нейната задгробна участ.

Съществува и суеверието, че най-близките роднини на покойника не трябва да носят неговия ковчег, защото по този начин уж изразявали радостта си от смъртта му1. Още една заблуда! Носенето на ковчега по-скоро изразява желанието да се послужи още веднъж (поне на тялото) на близкия човек. Ако пък разсъдим още по-надълбоко, то излиза следното: когато ковчегът бъде носен не от роднина, а от приятел, тога-ва (ако това суеверие би било вярно) той всъщност се радва на смъртта на покойника!? Но тогава „приятелят” трябва да бъде незабавно изгонен, а ковчегът така или иначе накрая пак ще си остане при роднините…

Понякога хората питат, грях ли е, ако на панихида се донесе и малко ракия за почерпка. Сама по себе си ракията не е грях. Но е грях, когато хората забравят за какво са отишли, напиват се и започнат да се веселят. Тогава вече за никакво молитвено

1 Виж архим. Августин (Пиданов), http://www.sueveria.vlez.bg/ ?showpage=59502.


25

поменаване не може да става дума. Приемливо е да се изпие чаша вино, но там където панихидата се превръща в гуляй, това вече не е събрание на християни, а нещо съвсем различно.

Други пък отиват на панихида само да се срещнат и да си побъбрят с роднините, или да си разкажат нещо за покойника. Те забравят, че любовта към починалия се състои най-вече в сърдечната им молитва за него. Понякога при прекомерна скръб също се наблюдава недуховно отношение и забравяне на молитвата. Човек (особено някоя по-чувствителна жена) може часове наред да ридае, да се предава на отчаяние, да фантазира ужасни картини на бъдещето, да плаче и да обви-нява всичко и всички. Но ако същия този човек бъде помолен да отиде на църковна служба и да се моли за покойния, да прочете Псалтир, тогава той/тя бързо ще почувства и отег-чение, и умора. Това е така, защото ненужните неща винаги се вършат без усилие, а това, което е наистина нужно и за покойника, и за нас, почти винаги е трудно.

Практически съвет към боголюбивия читател: когато той (или тя) лично организира панихида/погребение, винаги трябва да се старае да се посъветва с благочестив свещеник, тъй като неговите съвети следва да предпазват от неволни грешки. Ако пък някой друг е организатор на погребението/ панихидата, тогава трябва сърдечно да се молим за душата на покойния. И без да бъдем въвличани в езически суеверия, препоръчително е и да не влизаме в ненавременни и яростни спорове с присъстващите (от което покойникът няма полза), а просто да се молим. Борбата със суеверията е продължител-на и трябва да се извършва мъдро, с християнско търпение, в подходящото време и място.

Когато се молим от все сърце, Бог чува нашите молитви. И ако наистина обичаме нашите покойници, нека да го пока-жем и на дело, с молитви и милостиня. А не да участваме в безсмислени суеверни „традиции”, от които Бог да пази и нас, и нашите ближни.

3. Суеверия, свързани с паленето на свещи (и кандила)

26

33.. ССууееввеерриияя,, ссввъъррззааннии сс ппааллееннееттоо ннаа ссввеещщии ((ии ккааннддииллаа))

„Чистият восък (на свещта) означава чистотата и незлобивостта на хората, които го принасят в църква. Той се принася в знак на нашето

разкаяние за упорството и самоволието ни.” Св. Симеон Солунски (†1429)

ека подчертаем, че Бог несъмнено благоволи към пале-нето на свещи, кандила с елей и каденето с тамян; това добре може да се види както от Свещеното Писание,

така и от Свещеното Предание и вековната църковна прак-тика1. По интересен начин това се потвърждава и от факта, че всяка година в Йерусалим на Велика Събота, на Божи Гроб, в храма на Христовото Възкресение слиза Благодат-ният Огън, който по чуден начин и без човешка намеса сам запалва свещта на йерусалимския патриарх (има случаи, когато и свещите на други благочестиви поклонници също сами са се възпламенявали от този огън).

Паленето на свещи е угодно на Бога, особено когато е свързано с искрена молитва. Само че за огромно множество наши съвременници „християнската” им вяра се свежда само и единствено до запалването на някоя и друга свещ в храма. Като че ли това палене на свещи се превръща в своеобразен център и връх на тяхното благочестие.

Тази тъжна констатация е вярна не само за църковната дей-ствителност в България, но в много случаи дори и за Русия. Ето какво казва руският свещеник Александър (Пикальов) по този повод: „За много хора този най-елементарен акт – пале-нето на свещи в храма – е едва ли не най-основното в техния

1 В края на тази глава са цитирани съответните извори и аргу-менти.

Н


27

духовен живот. Това е все едно някой, който иска златно ювелирно изделие, да се ограничи с това да отвинти дръж-ката на вратата на златарски магазин и, зарадван до уши, без дори да е стъпил в самия магазин, да си тръгне горд със своята „придобивка”.1 А относно руските суеверия за пале-нето на свещи, свещеникът с тъга отбелязва, че „пази Боже някой да запали свещта с лява ръка или да пренареди свещи, поставени вече от някой друг. Това моментално ще предиз-вика буря от гняв и посегналият на чужда свещ може да бъде обвинен дори в магьосничество”.

Понеже би следвало да осъзнаваме, че целта на християн-ската вяра и живот е цялостното очистване и преображение на човека чрез Божията благодат, то оттук би следвало и да разбираме, че паленето на свещи не е някакъв изключителен духовен подвиг, а е само едно малко приношение към Бога. Многобройни са духовните усилия (а понякога и насилие над себе си (виж Мат. 11:12)), които човек трябва да върши през целия си живот, за да може той истински да възлюби Господа с цялото си сърце и душа, а ближния – като себе си. Духов-ните усилия са толкова големи, че неслучайно се е появил светоотеческият израз „дай кръв и приеми Дух”.

Що се отнася до множеството суеверия, свързани с палене-то на свещи, то те не само нямат никакъв дълбок християнски смисъл, но и са пълни безсмислици, разпространявани от ду-ховно невежи хора. Ето и някои от по-известните суеверия:

не трябва да се пали свещ от друга свещ, защото така се „взимат” и греховете на този, който е запалил другата свещ (ето защо някои хора винаги се опитват за запалят све-щите си от кибрит или от кандилата пред иконите на иконо-стаса);

още по-лошо е да се пали свещ за здраве от свещ, по-ставена за упокой;

ако запалената свещ внезапно изгасне, това е лош знак и може да ни сполетят беди;

1 http://www.pravoslavie.bg/Човек/Църковните-суеверия


28

нашата свещ не трябва да бъде поставена близо до друга свещ (поради страх от греховете на другия, които „мистично” може да се прехвърлят върху нас);

не трябва да се молим за починали сродници и съот-ветно да палим свещи за упокой на големи Господски и Бого-родични празници; това е забранено и в дните до отданието на съответния празник1;

ако разтопим долния край на свещта, за да стои тя по-стабилно на свещника, това е смъртен грях;

трябва да стоим със запалена свещ точно под купола на храма (някои екстрасенси карат „клиентите” си да вършат това за определено време, например за 10 минути, а после „клиентът” трябва да занесе обратно на екстрасенса недо-горялата свещ);

ако изгасят свещта ни, преди тя да изгори докрай, на-шата молитва и жертва към Бога няма да бъдат приети;

отдава се изключително голямо значение на реда на запалването на свещите: дали трябва първо да се пали свещ за живи и след това за починали, или обратно;

някои хора палят свещи, за да им върви бизнеса или работата, но не взимат под внимание, че самият им бизнес е свързан с различни форми на непочтеност, лъжи и измами;

други палят църковни свещи у дома си, „за да изгорят отрицателната енергия”, например след посещение на непри-ятен за тях човек. Със същата цел палят и тамян, като нари-чат това „освещаване на дома”;

трябвало да се пали свещ само с дясната ръка. Трябва отново ясно да кажем, че всичко това не отговаря

1 Тук трябва да уточним, че в празничните дни на голяма ду-

ховна радост църковния типик наистина не позволява отслужването на панихида за упокой; но съвсем различно нещо е нашата частна молитва (понякога съпроводена и с паленето на свещи) за упокоение на душите на близките ни сродници. Нека винаги помним Христо-вите думи, че „Бог не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” (Лук. 20:38) и затова безсмъртните души на почина-лите винаги имат нужда от нашите молитви.


29

на истината и не се основава на някаква свръхсекретна пра-вославна мистика. Господ ще приеме нашето приношение, дори когато това е някоя малка свещичка, или дори когато запалената от нас свещ не изгори докрай. Тук са по-важни на-шите собствени молитва и покаяние, сърдечния зов към Бога.

Днес навсякъде се продават свещи: и в магазините, и по пазарите и на битаците. Но църковна свещ трябва да се ку-пува от храма Божий, защото купувайки от светски търговци, ние облагодетелстваме тях, а дадената от нас лепта бива из-ползвана за незнайни цели. Купувайки църковна свещ ние не само правим приношение на Бога, но и подпомагаме самия храм. Особено, когато свещта е купена в малка градска или селска църква, които се издържат най-вече от продажба на свещи, иконки и духовни книги.1

Но нека отново повторим думите на Писанието: „Начало на добрия път е – да се върши правда; това е по-угодно пред Бога, нежели да се принасят жертви” (Притч. 16:5), „да пазиш правда и правосъдие е по-угодно на Господа, нежели жертва”. (Притч. 21:3). Целият ни живот трябва да бъде една добре изправена и огнена свещ, посветена на Бога.

5 5 5 В началото започнахме с твърдението, че Бог благоволи

към паленето на свещи, кандила с елей и кадене с тамян. Неслучайно наблегнахме на това, понеже има и хора, които отиват в другата крайност и въобще отричат паленето на свещи в Божия храм като вид суеверие (или по-скоро като обикновен човешки бизнес). Ето защо ще цитираме някои текстове от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, а също и кратък откъс от житието на дивния Божий угодник св. Серафим Саровски. Няма да правим обстоен богословски анализ, а ще се ръководим от библейските думи „на мъдрия и малко му стига”, за да проумее истината.

1 Виж Чеботар, В. http://v-chebotar.blogspot.com/2008/09/blog-post 26.html


30

И така, в книга Изход четем: „И рече Господ на Моисея, думайки: „И направи светилник от чисто злато… И направи му седем кандилца и турни на него кандилцата, за да светят отпреде му” (Изх. 25:31,37).

В първа книга на Макавеите: „... направиха нови свещени съдове и внесоха в храма светилник, олтар за всесъжения и за тамян и трапеза; разкадиха на олтара тамян, запалиха свещите на светилника и осветлиха храма” (1 Макав. 4:48-50).

Що се отнася до новозаветните времена, очевидно изпол-зването на кандила и свещи в древното християнско богослу-жение става по естествен начин, тъй като новообърнатите християни от юдеите продължавали да спазват и много старо-заветни обичаи. Въпреки факта, че в Новия Завет само на едно място се споменава за използването на свещи при събрание на християните (Деян. 20:7-8)1, при това без да е ясна точната причина за това (т.е. дали свещите са използвани с религиозна цел или единствено за осветяване на помещението2), можем уверено да кажем, че паленето на свещи и кандила при ново-заветното християнско богослужение е традиция, възприета от юдейското старозаветно богослужение.

Интересно потвърждение за непрекъсваемостта на тази традиция можем да открием в древен литературен източник от IV век. В една от своите пасхални проповеди, наречена „Великденски размисли”, великият светител на Църквата св. Григорий Нисийски (†396) се обръща към своето паство със следните думи: „Братя, през тази светлозарна нощ, която съедини блясъка от кандилата с ранните лъчи на слънцето,

1 „И в първия ден на седмицата, когато учениците се бяха съ-брали да преломят хляб, Павел, понеже на другия ден щеше да тръг-не, беседваше с тях и продължи речта си до полунощ. В горницата, дето се бяхме събрали, имаше доста свещи...” (Деян. 20:7-8)

2 За осветление в древността са се използвали най-често маслени лампи (те се използват и досега в манастирите на Света Гора; например в Зографската св. обител четците в храма четат на маслени лампи).


31

и произведе непрекъснат от промеждутъчна тъмнина ден, нека да размислим...”1 и т.н.

Св. Кирил Александрийски (†444) също казва в своите „Слова”: „Не се отказвай никога да палиш свещ и кандило на гроба на покойника, призовавайки Господа Иисуса Христа. Това е угодно на Бога и носи голяма награда. Ако е грешен покойният, с помощта на Божията благодат ти ще можеш да измолиш прошка на прегрешенията му и ще го изведеш от ада във вечните райски селения. Праведен ли е, това ще увеличи неговата награда.”

А ето как дивният Божий угодник св. Серафим Саров-ски (†1832) обяснява причината, поради която той постоянно палел в килията си толкова много свещи и кандила, че в килията му винаги било задушно:

„Има много люде, които показват усърдие към мене и са благодетели на моите дивеевски сироти. Те ми носят елей и свещи и искат да се помоля за тях. И ето, когато аз чета своето правило, поменавам ги веднъж в началото. Но тъй като поради множеството имена аз не мога да ги повтарям на всяко място на правилото, дето се предвижда това, понеже тогава време не би стигнало да се извърши правилото, то аз поставям всички тия свещи като жертва на Бога за тях – за всеки по една свещ, а понякога за няколко души по една голяма свещ, а за други постоянно паля кандилца, и дето се полага да ги поменавам в правилото, говоря: „Господи, поме-ни всички тия люде, Твоите раби, за чиито души аз, убогият, Ти запалих тия свещи и кандила.”

А че това не е моя, на бедния Серафим, измислица или усърдие, не основани на нищо божествено, ще ви приведа в подкрепа словата на Божественото Писание. В Библията се говори, че Моисей чул гласа на Господа, Който му казвал: „Моисее, Моисее! Кажи на своя брат Аарона да пали пред Мене кандила денем и нощем; защото това е угодно на Мене

1 Св. Григорий Ниски. Великденски размисли; виж в Ибриши-мов, Г. Духовни бисери. София, 1992, с. 233.


32

и Ми е благоприятна жертва” (ср. Числ. 8:2). Ето защо св. Божия Църква е приела обичая да се палят в св. храмове и в домовете на верните християни кандила пред св. икони на Господа, на Божията Майка, на св. Ангели и на св. човеци, които са угодили на Бога.”1

Тези думи на Саровския Чудотворец са достатъчно недву-смислени, за да разберем Божествения произход на обичая за палене на свещи и кандила.

След Христовото Възкресение и Възнесение не само чо-векът е осветен, но и тварната материя също може да бъде освещавана чрез Божията благодат. Ето защо има описание на много случаи, когато вярващи християни са вземали елей от запалени кандила пред чудотворни икони, помазвали са себе си и своите близки и са получавали изцеления на души-те и телата си – чрез тварната материя те явно са получавали нетварното Божие благословение.

Нека това, което вършим за Бога, да го правим с духовно разсъждение и по такъв начин да не смесваме божествената истина с човешки суеверия. Или както казва премъдрият Иисус, син Сирахов, „началото на всяка работа е размишле-ние, а преди всяко действие – съвет” (Сир. 37:20). „Но при всичко това моли се на Всевишния, да насочи пътя ти в истината” (Сир. 37:19).

1 Архим. Серафим. Свети Серафим Саровски. София, 2011, с. 161.

4. Популярни битови суеверия

33

44.. ППооппуулляяррннии ббииттооввии ссууееввеерриияя

„Тъй казва Господ: не вървете по пътя на езичниците и не се плашете от небесни поличби, от които езичниците се плашат.” (Иерем. 10:2)

ще преди повече от 1600 години св. Йоан Златоуст (†407) говори за опасността от този вид „битови” суеверия, които сега ни заобикалят отвсякъде. Хората

са склонни да дават всевъзможни тълкувания не само на небесните поличби, но и на съвсем незначителни събития от рода на: кихане, сърбеж на носа, изпускане на чиния, счуп-ване на огледало, дали си седнал на ъгъла на масата, дали черна котка ти е пресякла пътя, с кой крак тръгваш на път и т.н. По този повод св. Василий Велики пише следното: „На мнозина християни им се струва като нещо безвредно да дават ухо на такива неща, да обръщат внимание на поличби, да слушат тълкувания. Кихне ли някой на дума, казват: „и това има значение”. Някой зад гърба ми ме е нарекъл по име, кракът се е подхлъзнал на излизане, дрехата се е закачила за нещо – всичко това бива считано за пречка. Има дори доста известни хора, очакващи Съдията от небесата, които хладно-кръвно падат в същия вреден порок. Но чуй: народът, който се е отдал на това, е отхвърлен.”1

Неразумното доверие към подобен вид „тълкувателни” суеверия, както и към популярните „съновници” (които на практика са разновидност на тълкувателните суеверия) е по-редната окултна въдица, с която тъмните духове се опитват да улавят своите човешки жертви. А освен всичко това, съ-

1 Св. Василий Велики. Тълкувание на книга на прор. Исаия. Творения, т.2. Св. Гора Атон, 2008, с.93-94.

О


34

временните хора все по-често говорят и за положителна и отрицателна енергия на различни неодушевени предмети (и местности), без да разбират, че това също е неправилно. Ето защо св. Николай (Велимирович) категорично заклеймява всички тези „тълкувателни” суеверия като бесовски мистерии: „Има три вида празни вярвания – в слепия случай, в силата на различни предмети и във всемогъществото на злите ду-хове. Различни видове знахари (и тълкуватели) се занимават с пророкуване на събития, различават положителна или отри-цателна енергия на предметите и се опитват да заклинат демоните. Само християнската вяра, както никоя друга, по най-решителен начин е осъдила и отхвърлила всички подоб-ни бесовски мистерии”1.

Може би тук е редно да изброим и някои от най-популяр-ните суеверия, които не само са много далече от християн-ството, но дори и от най-обикновения здрав човешки разум:

ако седнеш срещу ъгъла на масата, няма да се ожениш или омъжиш;

ако изпуснеш и счупиш чиния или чаша, това е на късмет;

ако ти „играе” дясното око – на хубаво е, а лявото – на лошо е;

ако сънуваш, че ти пада зъб – някой ще умре (колкото по преден е зъбът, толкова по-близък е човекът);

ако счупиш огледало, на колкото парчета се счупи огледалото, толкова години ще имаш нещастна любов;

метла под леглото на бебето гони злите сили; върнеш ли се, когато си тръгнал за някъде, трябва да

преобърнеш нещо или да пипнеш земята и косата си; за да не ти се случи нещо неприятно, за което става

въпрос, трябва да „чукнеш на дърво”; ако ти се скъса копче, ще ти се обяснят в любов; сряда и петък не се пере и не се шие;

1 Св. Николай Сербский. О Боге и людях. Москва, 2006, с.199.


35

великденското червено яйце запазва от беди и болести; млад човек не трябва да засява орех; не трябва да се подарява живо цвете в саксия – на

умряло е; ако черна котка ти пресече пътя е лош знак; сутрин тръгвай от дома с десния крак.

5 5 5 За друго древно суеверие ни известява и св. Йоан Златоуст:

„Който, излизайки от дома си среща изкривен или куц човек и счита това за лош знак, той размисля по бесовски, защото не срещата с някой човек прави деня, а греховният живот”. Тук единственото, което трябва да добавим е, че думите му се отнасят не само до срещата с куция човек, а и до всички не-значителни събития, които постоянно се случват и на които постоянно се придава неправилно значение. Светецът го е казал пределно ясно: НЕ тези дребни събития правят деня (или живота) на човека нещастен, а греховният живот.

Но да продължим с изброяване на суеверните безсмислици: бременната майка не бива да плете дрешки за бебето

си, защото така щяло да се оплете и пъпчето на бебето; бременност не се казва до третия месец; бременната жена не трябва да се подстригва (косата ѝ

не трябва да се подрязва, защото така се режело от късмета на бебето).

не трябва предварително да се купуват дрешки и дру-ги неща за бебето, да не би да стане нещо лошо.

Трябва да отбележим по повод на суеверията, свързани с бременност, майчинство и грижи за бебето, че такъв род суе-верия определено датират от много дълбока древност. Защото отново св. Йоан Златоуст строго укорява своите съвремен-ници за това, че те, бидейки християни, са изпълнени със суеверия и постъпват по езически: „След брака – казва све-тителят, – ако се роди дете, виждаме множество символични действия, предизвикващи смях: хората говорят за различни


36

плетеници, червени конци, дрънкулки и други подобни неща, доказващи огромно безумие, тогава когато на младенеца не трябва да се възлага нищо друго, освен спасителният Кръст. И докато Христовият Кръст, обърнал цялата вселена и поразил дявола, остава в пренебрежение, същевременно безопасност-та на младенеца се връчва на прежди, конци и други подобни.

Не чувствате ли срам? Не разбирате ли, че дяволът хитро си разпростира мрежите от най-ранна възраст и води към ада тези, които биват измамени? И никак не е удивително, ако това се върши при езичниците. Но когато и тези, които се кланят на Кръста, причастяват се с неизречените Тайнства и имат любомъдрие, се придържат към такива срамни обичаи – това е достойно за горчив плач”1.

„А какво да кажем за хората – казва на друго място светият Златоуст, – които си привързват към главата и нозете медни монети с образа на Александър Македонски? Кажи ми: това ли е нашата надежда? Как след смъртта и възкре-сението на Господа ти възлагаш надеждата си за спасение върху изображението на един езически цар?”

Но да продължим с изброяване и на други популярни суеверия. И дано добре се научим да виждаме тяхното без-смислие и бездуховност!

ако настъпиш кучешко изпражнение, щял си да имаш късмет;

ако някой ти дойде на гости, когато ядеш, той не ти е враг;

ако видиш падаща звезда и си пожелаеш нещо, ще се сбъдне;

ако паяк пълзи по дрехите ти, е добър късмет; подковата носи добър късмет; да счупиш огледало е седем години лош късмет; ако те сърби носа, ще се караш с някого (или ядос-

ваш), ако пък ти гори носа – ще получиш новина;

1 Виж беседата на св. Йоан Златоуст относно Първо послание към Коринтяни.


37

не трябва да минаваш под стълба, облегната на стена (или други подобни предмети, образуващи триъгълник), за-щото ще те сполети беда;

ако ти бучи лявото ухо, някой те хвали, ако е дясното – одумва те;

ако те сърби лявата ръка, ще получиш пари, ако е дясната – ще даваш;

ако видиш свещеник на улицата, добре е да го пипнеш „за късмет”;

не е хубаво да срещаш свещеник (суеверие обратно на предното);

чуеш ли кукумявка – на умряло е; не оставяй чантата си на земята – на безпаричие е; хвърляй сол през рамо (или направо към предмета,

който носи опасност), за да се защитиш от нещастие; не изтупвай покривката по тъмно – на безпаричие е; не събирай трохите в ръка – на глад е; перата от орел носят късмет; ако намериш карфица на земята, ще имаш късмет; ако падне вилица, трябва да се очакват гости; носене на чесън около врата предпазва от вампири; носене на ръка като амулет предпазва от злото; не трябва да се сочи луната по всяко време; паднали на земята метеорити са добра поличба; да видиш сова носи добър късмет, защото тя е символ

на мъдростта; да видиш дъга носи добър късмет; накрая на дъгата

има кофа със злато; ако пръстенът на младоженеца не влезе веднага на

пръста – ще се разделят младоженците; ако кумът чукне короните при венчавката – на раздяла

е; булката да не се обръща назад, когато излиза от бащи-

ния дом;


38

търговско суеверие: ако първият клиент за деня е мъж, това е добър знак; ако е жена – лош знак;

не давай пари в понеделник – цяла седмица ще ти върви на даване;

не започвай нищо ново в петък; не обличай нищо ново в петък; отварянето на чадър в помещение носи беда; първи април е ден на лъжата. Когато на някой човек не му достига решимост да извър-

ши нещо, той е склонен да търси суеверна помощ от заобика-лящи го бездушни предмети и събития. Например започва сам да си измисля и да търси „знамения” от рода на следните: „ако асансьорът дойде до 15 секунди, ще си купя ново палто”, или „ако светофарът светне зелено докато преброя до 5, ще поканя колежката на вечеря” и т.н.

Тези гадания понякога приемат и благочестива обвивка. Например гадания с помощта на Библията: човек отваря на-слуки свещената книга и според страницата, на която тя се е отворила, той взима съответното решение. Но още от дълбока древност всички тези „църковни гадания” са били считани за тежък грях!

Блажени Августин добре описва механизма на въздей-ствие на гаданията и суеверните тълкувания: „Последиците от подобни гадания – казва той, – в по-голямата си част са свързани с мислите и предубежденията на хората. Защото злите духове, желаейки да измамят човека, му показват и внушават неща, съобразни на очакванията и желанията на самия човек... Хората, пристрастени към пагубната наука да гадаят, често изпадат под влияние на падналите ангели, на които понякога се допуска да имат известна власт върху низ-шата част на света. От цялата тази измама произхожда това, че понякога на „прорицателите” се отдава да кажат нещо, което впоследствие се оправдава донякъде от събитията. Такива неголеми „успехи” възбуждат и подхранват нездра-


39

вото любопитство, хората все повече се объркват и оплитат, а оплитат и други в мрежите на това зловредно заблуждение. Следователно дори и ако някое бесовско предсказание се сбъдне понякога, това въобще не оправдава опитите да се гадае и предсказва.”

Съвременният етнофилолог Елена Левкиевска1, изслед-вайки общия произход на повечето битови суеверия, казва, че света на символите би могъл да се опише чрез множества двойки противоположности: бял – черен, десен – ляв, мъжки – женски, горен – долен, пълен – празен и т.н. На първите от тези елементи се придава положително значение, а на вторите – отрицателно. Оттук за суеверния човек следва, че ако на някой празник (или друго събитие) първият дошъл гост е мъж, това е добър знак; а ако излизайки от дома си срещне жена, при това с празно ведро – това е два пъти лош знак. Така може да се стигне до произхода на много суеверия2.

Конкретен произход на някои по-известни „битови” суеверия. Протойерей Гавриил Макаров от руския правосла-вен храм „Св. Троица” във Ванкувър (Канада) прави интересен опит да разгледа накратко произхода на следните суеверия:

Чукане на дърво. Когато казваме, че не ни върви (или обратно, че много ни върви), предлагат ни „да чукнем на дърво”. Това суеверие произхожда от древното келтско вяр-ване в духовете на дърветата. Смятало се, че дърветата били жилища на духовете. Затова, когато разговорът тръгвал за това, дали на човек му върви (в живота, работата и т.н.), се смятало за важно да се чукне на дърво, за да се получи защитата на тези духове. В противен случай те можели да се обидят и да пратят беда. Чукането на дърво е било директна форма на поклонение на тези лъжливи богове.

1 Елена Левкиевска е кандидат на филологическите науки, ст. на-учен сътрудник в Института по славянознание (РАН). Автор на книгите „Мифы славянского народа” и „Славянский оберег: семан-тика и структура”.

2 Левкиевска, Е. „Нескучный сад”; виж http://www.nsad.ru/index. php?issue=41§ion=16&article=651.


40

Черните котки. В средните векове черните котки се смятали за верни спътници на магьосниците. Освен това се считало, че магьосници и демони са можели да приемат вида на различни животни. Точно по тази причина и черните вра-ни също били недолюбвани. Никой не искал да пресече пътя на магьосник или демон. Затова, ако черна котка минела път, било по-безопасно просто да се обърнеш и да тръгнеш по друг път.

Хвърлянето на монети във фонтан и намислянето на желание. Колкото и романтично да изглежда това в наши дни, обичаят да се хвърлят монети във фонтан тръгва от вре-мената, когато повечето хора вярвали, че елементите на природата – вода, земя, въздух и огън, са населени с духове и богове. Водата винаги е имала огромно значение в човешкия живот и много от хората вярвали, че във всеки кладенец и воден източник живее духче-богче, което защитава своите владения. Ако духът бил недоволен за нещо, то той можел да накаже цялото село. Сред езичниците се срещали дори слу-чаи на човешки жертвоприношения на подобни „богове”. След разпространението на християнството и развитието на културата, тази практика се прекратила. Вместо това във фонтаните започнали да хвърлят монети. В своята първо-начална форма молитвата (т.е. формулирането на желание), която хората произнасяли, била обърната към демоните. От християнска гледна точка тези две страни на гореспоменатия обичай (т.е. жертвата-монета и езическата молитва към демона), изглеждат ужасяващи.

Отваряне на чадър в помещение. Тук отново като че ли отсъства елементарен здрав смисъл. Но това суеверие е основано на идеята, че чадърът защитава от бурите на живота. Следователно ако отвориш чадър в помещение, то „домаш-ните духове” ще си помислят, че тяхната защита се смята за недостатъчна. Те ще се обидят, ще си отидат или пък сами ще докарат беда. Колко ли е трудно без защитата на „духовете”...


41

Хвърляне на сол през рамото. Когато се случи нещо лошо, някои хора хвърлят сол през рамо или посипват с нея предмета на нещастието. От древни времена е забелязано, че солта не се разлага и не гние дори след дълго съхраняване. Затова започнали да я смятат за неразвалящо се вещество. Оттук хората са правили и извода, че дори сатаната (т.е. началника на всеобщото тление) ще започне да избягва солта. Тъй като бедите и нещастията винаги са се смятали за ин-триги на сатаната и неговите служители, то посипването със сол (или хвърлянето на сол) е трябвало да предотврати въз-можните по-нататъшни неприятности.

Преминаване под стълба. Повечето хора смятат това суеверие за обикновена предпазливост в случай, че стълбата падне при преминаване под нея. Но началото е било съвсем друго. От най-дълбока древност триъгълникът е бил считан за символ на живота. Следователно преминаването през вся-каква триъгълна фигура (като например стълба, опряна на стената) е било равнозначно на опасна игра със съдбата.

Използване на „сенки” в козметиката. Повечето жени биха били шокирани да научат, че първоначалната функция на козметичните сенки няма нищо общо с гримирането. От древност в много култури съществува понятие за „лош по-глед” (или уроки), и се смята, че някои хора обладават спо-собност да урочасват дори против своята воля. Урочасването е свързано обикновено със завистта и се предава чрез поглед, докосване, или устно изразяване на завист, а понякога дори чрез извънредна, но неискрена похвала. Смята се, че всеки човек би могъл да бъде урочасан, но в по-голяма степен жените (особено бременните) и децата. Ето защо жени и деца започнали да използват сенки (което и днес може да се види в някои страни) като средство против уроки. Амулетите и талисманите с изображение на блестящо око също имат предназначението да отклонят погледа на урочасващия „злодей” от неговия визуален контакт с очите на жертвата.


42

Възпитателното правило, че соченето с пръст е лош маниер на поведение, също води началото си от суеверие. Първоначално това правило е нямало никакво отношение към маниерите на поведение. То е възникнало в тези времена, когато хората са вярвали, че енергията на човека се концен-трира в неговия показалец. Когато показват някого с пръст, то енергията се отправя към посочения човек, подобно на лазер. Тъй като се е смятало, че всеки човек обладава лоша или добра енергия, то съответно посочването с пръст можело да окаже лошо или добро въздействие върху онзи, срещу когото е насочен пръста (или продължението на пръста, например някаква кост, или „вълшебната пръчица” при фо-кусниците и магьосниците).

Заешко краче за късмет. Това е едно от най-древните суеверия; предполага се, че е съществувало и в VІ век преди Рождество Христово. Тъй като дивите и питомните зайци са известни с бързото си размножаване, те станали символ на плодородието. Смятало се е, че носенето на заешко краче и честото потриване с него носи успех, добър урожай, много деца и процъфтяване. Но защо успех? Защото дивите зайци се раждат с отворени очи, което въобще се случва рядко. Смятало се е, че заради очите им, отворени по рождение, зай-ците имат особена сила срещу уроки и съответно за човека би било полезно да имат някаква връзка с тях. Очевидно, най-простият изход от ситуацията би бил винаги да си имаш жив заек до себе си. Но тъй като да носиш заек в джоба не е много практично, заменили това с краче или опашчица.

Първи април – ден на лъжата. Съществуват различни теории за това, как е възникнал обичаят да се надсмееш над някого (или пък да го излъжеш, да го направиш на глупак) на първи април. Но тези теории в голямата си част са объркани и неопределени.

Например съществува предание, че на първи април Ной пуснал от ковчега гълъб, докато водата още не била отстъ-


43

пила, и по такъв начин му дал безсмислена задача. Друга история твърди, че именно на този ден Христос бил изпратен от Пилат на Ирод и обратно. Старинния израз „да пратиш от Пилат на Ирод” (който означава безсмислена задача) е бил посочван като доказателство за тази теория.

Но най-интересното обяснение относно първи април е свързано с един руски Миней от 1869 г. В тази книга истори-ческият ден на Христовото Възкресение е посочен като 1 април 33 година. Както знаем от Свещеното Писание, войниците, които охранявали Гроба Господен, отишли при юдейския първосвещеник и му казали за Христовото Възкресение. Фарисейските началници обаче подкупили войниците и ги убедили да лъжесвидетелстват, че Тялото Христово е било откраднато от Неговите ученици, докато стражата спяла (Мат. 28:11-13). И за да се надсмеят над християните (както и да хвър-лят сянка върху тяхната вяра във Възкресението), в първите векове езичници и юдеи ги дразнели публично, наричайки ги априлски глупаци.1

Докато истинските измамници (и измамени), всъщност, били юдеите...

Откъде произхожда суеверието, че ако човек срещне свещеник на улицата, трябва да го пипне „за късмет”. На пръв поглед може да си помислим, че подобно нещо е опи-сано в евангелския разказ за кръвоточивата жена, която получила изцеление от Спасителя, когато се докоснала до края на одеждите Му: „И ето, една жена, която бе страда-ла от кръвотечение дванайсет години, приближи се изотзад и се допря до края на дрехата Му, защото си думаше: ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея. А Иисус, като се обърна и я видя, рече: дерзай, дъще, твоята вяра те спаси? От тоя час жената оздравя.” (Мат. 9:20-22).

Тук обаче трябва да обърнем особено внимание върху ду-мите на Спасителя „твоята вяра те спаси”. Каква точно е била

1 Протойерей Гавриил Макаров; виж http://www.sueveria.vlez.bg/ ?showpage=59502.


44

вярата на кръвоточивата жена? Както добре се вижда от еван-гелското описание, тази жена несъмнено е вярвала, че Иисус Христос не е обикновен човек, че от Него излиза Божествена сила, която може да я изцели. Което впоследствие и станало.

А с каква вяра пристъпва съвременният човек, който иска да пипне „попа”, за да му „върви”? Очевидно това не е истин-ска християнска вяра, а обикновена суеверна нагласа, която единствено търси и си самопожелава „късмет” в лекомисления живот. Такъв човек очаква всички житейски, битови и нрав-ствени проблеми да се решат с едно „натискане на копчето”.

И без да твърдим, че този съвременен български обичай е в директна връзка с древното езическо поклонение на Лупер-кус (римски бог на плодородието, който е бил изобразяван полугол и облечен в козя кожа), може би все пак си струва да видим някои прилики между тези две суеверни заблуди. Като част от пречистващия ритуал, жреците на Луперкус принася-ли в негова жертва кози. След това пиели вино и започвали да тичат из улиците на Рим, държейки козя кожа над главите си, като докосвали всеки, който срещнели. Много млади жени идвали по този случай, тъй като вярвали, че след като бъдат докоснати от жреците, ще имат многодетно семейство и безпроблемно раждане. Тук виждаме отново същият суеверен механизъм на „натискане на копчето” (за което споменахме по-горе), станал толкова притегателен и за съвременния човек, който все по-рядко желае да се отрече от себе си, да вземе кръста си и да последва Христа (виж Мат. 16:24).

Много от нас като деца са казвали странните думи „предавам ти поп!”, при вида на свещеник, и после са сключвали пръсти: „заключ против уроки”. Всъщност тези думи и действия са един подигравателен отзвук (по детски наивен) от комунистическия период, когато истинските све-щеници биваха жестоко презирани, подигравани, преслед-вани и предавани на безбожната власт. „Предавам ти поп!”. Бог да прости нашето детско незнание.


45

Нека помним, че когато видим християнски свещеник, трябва да изпросим неговото благословение и съвети за благочестив живот, а не лекомислено да го докосваме за „късмет”, като че ли е някакъв бездушен предмет или езически жрец на сляпата съдба.

5. Суеверия, свързани с църковни празници

46

55.. ССууееввеерриияя,, ссввъъррззааннии сс нняяккооии ггооллееммии ццъъррккооввннии ппррааззнниицции

„...И седна народът да яде и да пие, а после стана да играе. И рече Господ на Моисея: побързай да слезеш (оттука), защото твоят народ, който ти

изведе от Египетската земя, се разврати.” (Изх. 32:6-7)

адостта е част от човешкия живот, тя има своето важно място в него. Неслучайно мъдрият Еклисиаст казва:

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:

време да се родиш, и време да умреш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш” (Екл. 3:1-2, 4). Празниците и различните празнични ритуали са естестве-

ни прояви на радост и допринасят за радостта, затова би било непосилна и неразумна задача човек да ги отхвърля. Пробле-мите се явяват тогава, когато човешката радост се принизява до едно плътско ниво, изцяло е насочена към греховни насла-ди, основана е на езически светоглед, тясно свързана е със суеверия и е ненавременна. Може ли човек да отиде на по-гребение и да се държи, все едно е на сватба? Или пък ако отиде на сватба, да мисли единствено за ядене и пиене? Трябва ли да свързваме Гергьовден само с коленето на агне, или „Еньовден” – с безсмислени гадания по движението на слънцето и „мистично” бране на билки?

Христовата Църква желае да освети човешката радост и празничност, насочвайки ги към Бога и вечността, изпъл-вайки ги с благодарност към Него и с Божия благодат. Добре

Р


47

ще е да насочим нашето желание към това да станем съз-нателна частица от тази живоносна Църква. И когато се радваме, да правим това като християни.

5.1. Коледа – Рождество Христово?

акво е Коледа? „Как какво? – ще се учудят

повечето хора. – Коледа е Рожде-ство Христово. Нали сега постим за Коледа. Да, сега е Коледният пост.” Така мислят повечето от днешните пра-вославни християни, които не са съвсем наясно какво е „Коледа”.

И какво все пак е Коледа? Човек, личност, празник, обичай? Много хора мислят, че е заместител на измисления персонаж от приказ-ките – Дядо Мраз, и дори казват: „Дядо Коледа”.

Всъщност Коледа е наименованието на древно езиче-ско божество на славяните, с други думи – идол. Според славянското поучение „За идолите на Владимир”, Коледа е бил бог на празненствата. „Шестият (идол) е Коледа, чийто прескверен празник беше на 24-ти декември” (Густинска летопис). Този идол ознаменувал завъртането на годишния кръг след зимното слънцестоене, идването на светлината и увеличаването на деня.1 Честванията на Коледа (коледуване-то) продължавали в различните места от 21-24 декември до 2-5 януари. Те се състояли в обхождане на домовете и пеене на „колядки” (коледни песни), в които се прославяли стопа-ните на дома и се съдържали пожелания за богат урожай, изобилие, магически заклинания и се изпросвали подаръци.

1 http://www.e-reading.org.ua/chapter.php/1002305/37/Drevnie bogi slavyan.html

К

5. Суеверия, свързани с църковни празници. Коледа

48

Самите „коледари” се маскирали като коне, кози, крави, меч-ки и други животни, символизиращи плодородие1. Коледните песни в по-древните си варианти представляват повтарящи се припеви с вмъкнати думи от изречение без съществен смисъл2, а след заимстване на елементи от християнството са понякога богохулни и кощунствени по съдържание. Например песента „Замъчи се Божа Майка” (дори и самото заглавие е неправилно и еретично, защото Божията Майка е родила безболезнено3) има следния кощунствен текст:

„Замъчи се Божа Майка, Коладе ле („Коладе ле” се повтаря след всеки стих),/ от Игнажден до Коледа, Коладе ле,/ да си роди Сина Божи,/ Сина Божи, Исуса Христа./ Родила Го, изгубила Го./ Тръгнала е да Го търси./ Срещнала е тумба момци,/ тумба момци, коледари,/ срещнала ги, питала ги:/ – Ой ви вази, тумба момци,/ като ходите коледари,/ видяхте ли моя Сина – Исуса Христа?/ Коледари отговарят:/ – Да Го видим, не Го знаем4/ твоя Сина Исуса Христа./ Отговаря Божа Майка:/ – Моят Син е най-личен,/ на чело Му ясно слънце,/ на глава Му дребни звезди,/ на гърди Му ясен месец./ Коледари отговарят:/ – Видяхме Го в Цариграда,/ в Цариграда при ковача./ При ковача кон ковеше,/ кон ковеше,

1 http://oire.org/slavyane/entry/1929/ 2 Например „Коледари цар избират”, „Станеник посреща коле-

дари”, „Стани, нине, господине” и др. 3 Правило 79 на VI Вселенски Събор гласи: „Изповядвайки, че

Божественото раждане от Дева, като безсеменно, е станало без болки, и проповядвайки това на цялото паство, ние подхвърляме на изправ-ление онези, които по невежество вършат нещо неподобаващо. Оказва се, че някои хора приготвят хлебни печения и ги раздават помежду си в чест уж на родилните болки на всенепорочната Дева Майка и затова определяме: верни да не вършат нищо такова. Защото не е чест за Дева, която свръх ум и дума е родила невместимото Слово, когато нейното неизказано раждане се представя като обикновено и свойствено за нас раждане. Ако отсега занапред някой бъде забеля-зан, че върши нещо подобно, ако е клирик, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин, да бъде отлъчен.”

4 Тук определено коледарите отговарят правилно – те наистина не познават нито Сина Божий Иисус Христос, нито Неговото Боже-ствено учение.


49

кон яздеше,/ кон яздеше, сабя въртеше.”

Пълното неразбиране на християнството тук е смесено с груб фолклорен сюжет, при което се получава едно про-сташко и скверно „произведение на изкуството”.

А ето какво казва св. Димитрий Ростовски за „Коледа”: „Шестият идол е Коледа – бог на празненствата. В негова чест правят голям празник в 24-я ден на месец декември. И макар руският народ да се е просветил със Светото Кръщение и да е изкоренил идолите, но едно-друго от паметта на този бяс Коледа не престават да възобновяват и досега. Като за-почват от самото Рождество Христово, те всекидневно се събират на богомерзки играения, пеят песни, и в тях, макар да споменават за Рождество Христово, но при това без-законно добавят и „коледа” – древното дяволско изкушение, повтаряйки го многократно.

Освен другото, на тези свои законопротивни сборища... закриват лицата си и цялото си човешко тяло, създадено по Божий образ и подобие, с някакви маски или плашила, на-правени с дяволски образ, плашейки или развличайки хората, като обиждат своя Творец и Създател, сякаш не са доволни или пренебрегват творението на Неговите Ръце; такива неща християнинът напълно би трябвало да избягва, и да бъде до-волен от този образ, който му е предоставил Господ. И други богомерзки неща измислят, за които не подобава и да се пише”1.

Какво да кажем? У нас не е по-различно. Грубо езичество и нищо християнско. Смесването на понятията „Рождество Христово” и „Коледа” очевидно е опит за съвместяване на останалата от древност езическа традиция с християнските празници. Заедно с това, към църковните Рождественски тър-жества се прибавя и езическата традиция на „коледуването”. Всичко това е направено с цел християните да приемат и ези-ческия фолклор като нещо християнско. Каква радост за

1 Свт. Димитрий Ростовский. Летопись синопсис. М. 1998, с.378.


50

враговете на човешкото спасение и техния началник – дявола! Да гледат как „вярващите” полухристияни обикалят с дряновите пръчки и пеят езически коледни песни.

Някои може да възразят, че няма нищо лошо в „коледува-нето”, че така коледарите прославят родилия се Христос. Нали тук-там в езическите коледни песни кощунствено Го споменават наред с постоянно повтаряното име на идола Коледа? На такива ще отговорим: Христос е основал Своята Църква на земята. Тя е тази, която Го прославя със свещените Рождественски богослужебни песнопения. А не „коледари-те”! Те със своите кощунствени езически песни Го хулят!

Затова православните християни не бива да участват в подобни езически празненства. Не бива да се смесва светото със скверното! Ако „коледарите” действително искат да про-славят родилия се Христос, нека престанат да повтарят името на идола Коледа, нека влязат в Божия храм и да пеят пре-красните църковни песнопения, дълбоки по съдържание и възвишени по дух!

Ние не постим „Коледен пост”, а Рождественски. Постим не „за Коледа”, а за Христос. Понеже сме християни, а не езичници.

Сурвакане. Този обичай е пряко свързан с „Коледа” и Нова година, затова е добре да се види неговата истинска същност. В близкото минало по селата имаше много деца-сурвакари и коледари, а в наши дни и в някои градове се правят опити за възобновяване на този обичай. Повечето хора искрено смятат, че няма нищо лошо в сурвакането, което в техните представи бива свързано най-вече с радостни благословения и пожелания за плодородие, здраве, щастие и късмет през Новата година, както и с раздаване на подаръци на сурвакарите.

Но откъде всъщност произхожда този обичай? Какво е духовното му значение? Ще започнем с кратки разяснения за някои вярвания на древните българи и ще стигнем до про-


51

изхода на думата „сурва”. Пишейки за вярата и обичаите на древните българи, блаж.

Теофилакт Охридски (1050-1125) споменава, че поради скитското суеверие те почитали слънцето, луната и звездите, като принасяли в жертва и кучета. За това, че някои от българите са почитали слънцето и луната като божества се вижда и от описанието на разговора между хан Омуртаг (управлявал между 814-831) и гърка Кинамон. Бащата на Омуртаг, хан Крум (802-814) е бил усърден езичник и идолопоклонник, което може да се разбере от факта, че през 809 г. разрушил до основи древния християнски храм „Света София” и осъдил на посичане с меч около 6 000 християни, както военни, така и мирски лица.

Свети Теодор Студит (†826) съобщава в едно кратко свое поучение1, че хан Омуртаг издал указ, според който всички християни трябвало през Великия пост да ядат месо, ако искали да останат живи. След като 14 семейства дръзно-вено изповядали християнската вяра, всички те били обезгла-вени и се преставили в Господа. В древните църковни про-лози се споменават имената на двама жестоки воеводи на Омуртаг – Дицент и Цока, които безмилостно преследвали и убивали християните, между които особено се откроили с ревността си Одринският митрополит Мануил (посечен на две и хвърлен на зверовете), Никейският епископ Леонтий, Дебелтският еп. Георги, клириците Гавриил и Сионий, вое-водата Йоан и др.

В жизнеописанието на първия български мъченик княз Боян-Енравота (най-големия син на Омуртаг) се споменава за разговора между него и брат му Маломир (831-836), който също е бил ревностен езичник и идолопоклонник. На опитите на Маломир да накара брат си да се отрече от „чуждия Бог”, княз Боян твърдо отговаря: „Аз се гнуся от езическите идоли

1 Преподобный Феодор Студит. Малое оглашение. Оглашение

63. Москва, 2000. С. 154.


52

и почитам Христа, истинския Бог, и никой не може да ме отлъчи от моята любов към Христа”. След тези думи Мало-мир произнася смъртна присъда за брат си, който малко преди смъртта си изрича следните пророчески думи: „Тази вяра, заради която сега аз умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно вие се надявате да я потъпчете чрез моята смърт. Кръстът ще бъде издигнат навсякъде, храмове на истинския Бог ще бъдат въздигнати, и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог. А идолите и техните скверни капища ще бъдат разрушени така, сякаш не са и съществу-вали...”. След това Христовият мъченик преклонил глава и приел мъченически венец (около 833 г.)1.

В много източници се говори за идолопоклонничество при древните българи и за това, че те са отдавали божествени почести на слънцето, но не се споменава как точно е било наричано то. Въпреки това можем да се опитаме да разберем това, ползвайки други извори.

Херодот пише, че скитите наричали бога на слънцето с името Гетосур. Скитското название „Гетосур” е сродно на тракийските Сурегет, Сургаст, Суротер, Сура. Те пък са древните варианти на нашата българска дума зора (утринно слънце), имаща диалектна форма зура. Сурва, зора, зарево, зура са различни думи за слънцето, възникнали в различни епохи. Името „сурва” е останало непроменено, защото дълго време е било считано за свещено. Когато благославят, волно или неволно сурвакарите споменават едно от имената на най-древните и почитани езически божества по нашите земи – слънцето.2

По косвен начин за същото споменава и богоборката-теософка Елена Блаватска през 1879 г., когато в една своя статия тя описва някои тогавашни обичаи на българите, които

1 Жития на светиите, м. март. Света Гора Атон, 2001, с. 653-654. 2 http://history.rodenkrai.com/new/kultura_i_tradicii/surva_bylgarski

te_survakari_i_bojestvenata_svetlina.html


53

поразително приличат на днешните практики при сурва-карите. Разбира се, в разказа ѝ се срещат големи неточности и откровени лъжи. Те се дължат на прекомерното желание на авторката да изкара тогавашните българи пълни езичници, каквито те съвсем не са били (надяваме се, и сега все още не са). Но нека видим какво пише Блаватска:

„…А християните-българи, както ще покажем по-долу, дори напълно са запазили култа към слънцето. Преди повече от хиляда години този народ, за който преди последната Руско-турска война знаеха малцина, е бил покръстен в християн-ството. И въпреки това те си остават същите езичници, както и по-рано (това е един от многото случаи, когато хулите и лъжите на Блаватска преминават всякакви граници – бел.а.).

Ето например как те празнуват Рождество и Нова Година. И до днес те наричат този празник Сурваки, тъй като той съвпада с празника в чест на древния славянски бог Сурва. В славянската митология това божество – Сурва – очевидно е идентично на арийското Суря – Слънцето – бога на топлината, плодородието и изобилието. Корените на този празник отиват далеч в дълбините на вековете, тъй като много преди христи-янството българите са се покланяли на Сурва и са посвеща-вали празника на Новата Година на този бог, молейки го да благослови нивите им и да изпрати на тях самите щастие и процъфтяване. Този обичай е запазен в цялата му езическа сила и днес. И макар че във всяка една местност си има своите особености, обредите и ритуалите като цяло са едни и същи.

В навечерието на Новата година българите не работят и са задължени да постят (тук очевидно Блаватска не е доразбрала, че в случая става въпрос за Рождественския пост, който по стар стил продължава до 7 януари – бел.а.). Младите моми приготвят голям сладкиш – платий (всъщност това е баница-та с късмети – бел.а.) – в който слагат корени (т.е. малки части от клончета) с различна форма с млади кълнове. Един от корените те наричат къща, друг – градина, други – воденица, лозе, кон, кокошка, котка и така нататък, в съответствие с това, каква поземлена собственост и какви земни богатства


54

притежава семейството. В този символ на рога на изобилието са представени дори такива ценности като украшения и кесии с пари. Освен това в сладкиша поставят старинна сребърна монета, наречена бабка, която се превързва с червена нишка така, че да се получи кръст. Тази монета се смята за знак на късмета и щастието.

След залез слънце... цялото семейство се събира около голяма кръгла маса, която се нарича паралия; върху нея се поставя описаният по-горе сладкиш, сушени плодове, царе-вица, тънка восъчна свещ и накрая голяма кадилница с благовония. Главата на семейството, обикновено най-възраст-ният от неговите членове – дядото или бащата – с особено благоговение взема в едната си ръка кадилницата, а в другата свещта и обикаля къщата, окадявайки всичките четири ъгъла, като започва и завършва откъм източната страна; при това той произнася различни обръщения към Бога, завършвайки с хри-стиянското „Отче наш, иже еси на небесех...”, адресирани към Сурва (въобще не е ясно, откъде Блаватска е решила, че бъл-гарите през 80-те години на XIX век така осъзнато и ре-шително се обръщали именно към бог „Сурва”; подобни груби манипулации на истината продължават до края на цитира-ния текст – бел. а.). След това свещта се скрива и се пази през цялата година, до следващия празник. Смята се, че тя прите-жава чудотворни лечебни свойства и се пали само когато ня-кой от семейството е болен, като се смята, че това ще излекува болния.

След този обред най-възрастният взема нож и разрязва сладкиша на парчета, според броя на членовете на семейство-то. Получавайки своето парче, всеки бърза да го разгледа. Най-щастлив през предстоящата година ще е този, у когото в сладкиша се окаже старинната монета с кръста от червен ко-нец; той е смятан за избраник на Сурва и всички завиждат на щастливеца. Следващи по важност са символите на къщата, лозето и останалите; в съответствие с намереното човек узнава своя хороскоп за предстоящата година... В това време в пещта слагат голяма цепеница, символизираща пламтящ олтар, и за-


55

палват огън. Това дърво гори в чест на Сурва и представлява оракул за цялото семейство. Ако то гори през цялата нощ и не угасне – това е добър знак; в противен случай се очаква смъртта на някой от членовете на семейството и празникът завършва със силен плач.

През тази нощ не спят нито момите, нито момците. В по-лунощ започват предсказания, чудеса и разнообразни обреди, в които горящата цепеница изпълнява ролята на оракул. Мла-да пъпка, хвърлена в огъна и гръмко пукнала се, означава бърза и щастлива сватба – и обратно. Късно през нощта мла-дите двойки излизат от домовете си и отиват на гости на познати, минавайки от къща на къща, разменяйки си поздрави и въздавайки благодарност към божеството. Тези двойки се наричат сурвакари; всички момци носят големи клони, украсе-ни с червени ленти, старинни монети и изображение на Сурва; по пътя те пеят в хор песен, толкова своеобразна, колкото и необикновена. Ето думите, с които се обръщат към стопаните на всеки дом:

Сурва, Сурва, Господине, Прати ни щастлива Нова година, здраве и късмет на този дом, успех и благословение до следващата година. Да имате добра реколта и пълни класове, да имате злато и коприна, грозде и плодове, да имате пълни бурета с вино и сити стомаси. Бъдете благословени от Бога – вие и вашият дом... Неговото благословение да е върху всички ви. Амин! Амин! Амин!

Пеещите сурвакари, получили във всеки дом възнагра-ждение за добрите пожелания, на разсъмване се разотиват по домовете си... Ето така символите на езотеричния култ към Кръста и Огъня на древната Аряварта вървят ръка за ръка в християнска България.”1 (списание „Theosophist”, ноември 1879).

5 5 5 Приведохме този текст не защото се отличава с особена

1 http://www.palitrabg.net/3h.htm


56

точност или богословска дълбочина, а защото това е вид исторически документ отпреди 130 години и считаме, че излагайки по-голям брой допълващи се свидетелства от различни източници, по-добре ще си изясним какъв е най-вероятният езически първоизточник на сурвакането, както и произходът нa думата „сурва”.

Вече споменахме, че и в наши дни около новогодишните празници повечето хора добродушно изслушват „сурвакарска-та благословия” на съседското дете и после му дават малко пари или сладкиши. Дори и това, както виждаме, не трябва да бъде считано за безобиден ритуал. Но когато такива меро-приятия, възраждащи езичеството, се организират официално, с помощта на обществени организации, това вече наистина е достойно за горчив плач!

Един такъв случай е фестивалът на маскарадните игри „Сурва” в гр. Перник, който се организира от Община Пер-ник от 1966 година. Със съдействието на Нов български уни-верситет и на Института за фолклор при БАН (Българска академия на науките), в рамките на фестивала се провежда научна конференция, посветена на маската и маскирането. В нея участват изтъкнати български фолклористи, етнолози, антрополози, представители на различни университети и институти, които стават и главните проводници на подобни суеверия и вредни тенденции за възраждане на неоезичество и нехристиянски ритуали, пагубни за душите на хората. Защо считаме, че става дума за съзнателни действия на организато-рите? Защото в повечето случаи те са наясно за какво става въпрос. Ето например какво е казано за понятието „сурвакане” в централната библиотека на Българската Акаде-мия на Науките – първата българска научна библиотека. „Сурвакарската благословия... представлява вербална магия, чието действие подсилва осигуряването на здраве и изобилие във всичко”.

В духовния живот няма случайни неща и всякакви подоб-


57

ни „мероприятия” оказват пагубно влияние, не само върху организаторите, чрез които идва съблазънта, но и върху участниците, зрителите, и върху цялото общество. После се чудим, защо нещата не вървят. Ако хората действително ис-кат да имат Божието благословение, трябва колкото се може по-скоро да се прекратят подобни нехристиянски прояви, а всички, които са участвали в тях (било като организатори или зрители) следва искрено да се разкаят.

Затова нека бъдем внимателни, когато ни предлагат да възобновяваме „весели” обичаи, далече от Христовата Цър-ква. Нека да търсим Божествената благодат, която ни осве-щава, а не отново и отново да се връщаме към добре замаски-рани езически ритуали.

За нечетния брой ястия на Бъдни вечер. Много хора се събират на Бъдни вечер около празнична трапеза, на която са сервирани нечетен брой постни ястия. В повечето случаи „вярващите” въобще или почти никак не са постили през Рождественския пост, но незнайно защо считат, че тази едничка постна вечеря, с „традиционните” нечетен брой ястия, има изключително духовно значение и ще е „голям грях да не спазят традицията”. Що се пък отнася до същност-та на предстоящия празник, а именно раждането в плът на Божия Син и Спасител на света – Христос, това е последното нещо, което е обект на разговор за веселите сътрапезници.

Такова поведение обаче изцяло противоречи на това, което Бог изисква от Своите чеда, особено по време на пост. „Синко, дай си Мен сърцето” (Притч. 23:26), ни говори Бог от страниците на Свещеното Писание. Една-единствена постна вечеря никак не освещава тези християни, които не само не са се опитали да постят през останалото време на поста, но не са имали дори и малко желание да подготвят сърцата си за идващия празник на Господ Иисус Христос, Спасителя на човеците, чрез искре-но покаяние и молитва. Като че ли такива хора възлагат по-голяма надежда на нечетния брой ястия (1, 3, 5, 7, 9 – кое ли


58

ще да е „най-святото” число? И откъде точно са научили, че трябва ястията да са нечетен брой?), отколкото на спазването на Божиите заповеди. Това, разбира се, е напълно обяснимо поведение за съвременния духовно ленив човек, който пред-почита една-едничка вечер да „попости”, отколкото цял живот да приготвя и очиства сърцето си за Господа.

Наистина, механичните ритуали силно привличат повърх-ностния човек, който не желае да се промени или пък въобще не вярва в духовното преображение, което Божията благодат извършва в душата на всеки истински християнин.

5.2.Благовец (Благовещение, 25 март /7 април)

„Днес е началото на нашето спасение и разкриване на вечната тайна: Син Божий става Син на Дева и Гавриил благодат благовествува.

Затова нека и ние с него да пеем на Богородица: Радвай се, Благодатна, Господ е с Тебе!” (Тропар на празника)

„Днес се открива тайнството, скрито от векове... Излъга се в древност Адам, и пожелавайки да стане бог, не стана. Бог стана Човек, за да направи Адама бог...” (Из „Слава” на хвалитните стихири)

празничния ден на Благовещение християните възпо-менават едно величествено събитие – Ангел Божий донася

на св. Дева Мария вест за скорошното явяване на отдавна очаквания Спасител на света. Ето какво пише в Свещеното Писание за това:

„А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една деви-ца, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата

В

5. Суеверия, свързани с църковни празници. Благовещение

59

беше Мариам. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав. И рече ѝ Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Все-вишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам? Ангелът ѝ отговори и рече: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий.” (Лук. 1:26-35).

Каква велика радост е това събитие за хората, дълго очак-вали своя едничък Спасител! Невидимият Син Божий става Син Човечески, Който взема върху Себе Си греха на света! Неслучайно Църквата казва за Благовещение, че това е нача-лото на нашето спасение.

Ето обаче какви суеверни басни съдържа „народното вяр-ване”:

Самодивите и самовилите, които на „Секновенье” (т.е. Усекновение, 11 септември – Отсичане главата на св. Йоан Предтеча) отиват в тайните си зимни жилища, на Благовец (Благовещение) отново се връщат в обичайните си пролетни и летни обиталища – извори, кладенци, усои и долини. Само-дивите обичали да се къпят там и затова на Благовец не е добре да се ходи за вода много рано.

На Благовец дохожда кукувицата и обажда на човеците, че пролетта е вече дошла. Но заедно с това тя им обажда и скръбното известие, че самодивите и самовилите са се вър-нали. Ето защо на някои места „Благовец” го наричат и „Куковден” (което всъщност е поредната подигравка с духовното съдържание на празника Благовещение).

5. Суеверия, свързани с църковни празници. Гергьовден

60

Срещу Благовец на някои места хората помитат и почист-ват хармана1, събират сметта насред хармана и го запалват. Около тия запалени бунища със смет девойките ходят, а по-сле пеят във всяка къща.

И така нататък, и така нататък, все в този нехристиянски дух. Четейки подобни небивалици, трудно можем да си пред-ставим по-детинско изопачаване на вярата от това. Същността на свръхестественото Благовещение е забравена напълно, за сметка на причудливи приказни елементи и басни, в които не само няма нищо духовно, но и са направо обидни за здравия разум.

Както казва св. ап. Павел за някои хора, „наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тим. 3:5). Наричат се християни, а вярват в басни.

5.3 Гергьовден (23април/6 май)

разникът на свети великомъче-ник Георги Победоносец (†306), най-често наричан Гергьовден,

е един от най-големите светийски2 празници. Понастоящем това е най-празнуваният имен ден в България, от-белязван от около 180 хиляди души3.

С Гергьовден започва лятната по-ловина на стопанската година, която завършва на Димитровден. Но огром-на част от хората свързват Гергьовден повече с фолклорните

1 Равен кръгъл терен или площадка, върху който в миналото се е вършеело с диканя; гумно.

2 Т.е. празникът е в чест на светец, а не е Господски или Бого-родичен.

3 Според данни на НСИ от 2010 г.

П

5. Суеверия, свързани с църковни празници. Благовещение


61

обреди (много от които имат полускрита или явна езическа насоченост) и яденето на печено агне, отколкото с житието на светеца и молитви към него.

Св. Георги е традиционно схващан като покровител на земеделците (най-вече на овчарите и стадата), а с някои езически нюанси е почитан и като повелител на пролетната влага и плодородието, който отключва извори и дъждове, обхожда и наглежда поля и посеви.

В българските народни представи Гергьовден е по-почитан празник и от Великден. Ето защо в някои народни песни се пее:

„Хубав ден Великден, още по-хубав Гергьовден.” 1

Само че да се поставя Гергьовден пред Великден е изклю-чително неправилно и такова „предпочитание” се дължи на огромно духовно невежество и липса на разбиране на основ-ни истини на християнството. Като че ли хората са загубили духовния усет да различават Бог от творение, живот от смърт, причина от следствие.

Възкресението на Христос е повратна точка в човеш-ката история. Това е победата на Живота над смъртта, въз-съединяването на човека с Бога, отваряне на Вечността, влизане на човека в Царството Небесно. И ако ние наистина сме (или желаем да бъдем) християни и вярваме във всичко това, нека отново се запитаме: възможно ли е празникът на Христовото Възкресение въобще да бъде сравняван с някакво друго събитие от човешката история?!

Но да се върнем отново към някои обичаи, свързани с Гергьовден. Защото на този празник се извършват много полуезически обредни ритуали, които уж имат за цел осигу-ряването на здраве за хората и плодородие на нивите и животните.

Нехристиянски обреди. За къпането в роса на Гергьов-ден. В нощта срещу празника хората отиват на някоя ливада

1 Виж Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994, с. 592.


62

или поляна, където се търкалят в утринната роса, защото според народното вярване „всичко е повито с блага роса”1. По-рано търкалянето в росата се е правело на голо2. Къпане-то в росата се прави със суеверната нагласа, че по този начин къпещите се ще бъдат здрави и няма да ги боли кръст през годината. В роса се къпят и безплодни жени с надеждата, че така ще станат плодовити3. Излишно е да казваме, че Све-щеното Писание препоръчва много по-различни „практики”, например сърдечна молитва към Бога и нравствен живот.

Със същите суеверни нагласи, освен „къпането” в роса, някъде се къпят и в реки или извори. Така се е правило в цели-те Средни Родопи, както и в Тревненско4, Казанлъшко и т. н. Както при росата, така и при измиването с вода съществува обичаят да се носи в къщи вода (на някои места тя се носи в пълно мълчание – т. нар. „мълчана вода”), с която се замес-ват обредни хлябове. В Разградско и Пловдивско се вярва, че на Гергьовден водата е толкова лековита и даваща сила, че дори мечките се къпят за първи път в годината на този ден.5

Повсеместно е народното поверие, че дъждът на Гергьов-ден, както и дъждът на Спасовден, ще донесе голямо плодо-родие: „всяка капка носи жълтица”6.

Понякога в някои региони се извършва и ладуване (наричано още дайлада, тайлада, топене на пръстени). Това е напълно езически обичай, който се извършва не само на Гергьовден, но и на Нова година, на Еньовден и на Лазаров-ден. С този обред девойките гадаят за кого ще се омъжат и се обръщат към Лада, „богинята на любовта и съпружеския жи-вот”, и към нейния брат-близнак Ладо. Названието „ладуване”

1 Теодоров, Евг. Древнотракийското наследство в българския фолклор. София, 1972, с. 11.

2 Пак там, с.12. 3 Българска митология. Енциклопедичен речник. Съст. Анани

Стойнев. София, 1994, с. 80. 4 Виж Даскалов, Хр. Празници в Тревненско. София, с. 9. 5 Теодоров, Евг. Пос. съч., с.16. 6 Виж Маринов, Д. Народна вяра..., с. 619.


63

идва и от обръщението повтаряно в обредните песни: „Ой Ладо, Ладо, момиче младо!”

Вечерта срещу празника, девойките донасят вода1 от извор или кладенец в нов бял медник (бакърен съд), в който хвър-лят пръстени, закачени за китки. Във водата те хвърлят и овес (или ечемик). Покриват с червено було медника и го оставят да пренощува под розов храст или на овощно дръвче, под звездите. На сутринта малко момиче с живи родители, облечено като булка (т.е. в богато извезана носия с червено було) вади китките с пръстените, а останалите пеят „ладанки” (кратки заклинателни песни-припевки), с които предвещават за женитбата и жениха на момичето, над чийто пръстен пеят. С тях те предричат за близка или по-далечна женитба, за щастие или нещастие в брака, за качества на бъдещия жених и т.н.: „зряла дюла и презряла” (момата ще се омъжи стара); „сам си здравец на камъче” (ще се омъжи за сирак); „жълто було трески сбира” (ще пристане). Всяка девойка си взема малко овес (ечемик) от котлето и го слага под възглавницата си. Наивно вярва, че който момък сънува през нощта, за него ще се омъжи. По това, дали водата в котлето ще замръзне през нощта, се гадае за здраве през годината.

Може да се каже, че при ладуването няма и опит да се прикрие езическия му характер. Всички тези гадания и суе-верни заклинания трябва да бъдат категорично отхвър-лени от истинските християни. Някой би могъл да възрази, че младите девойки дори сами не знаят коя е тази „Лада”, която призовават, и следователно техните заклинателни обръ-щения не са толкова душевредни. Но това твърдение не е напълно вярно: човешкото незнание никога не носи пълно

1 Тази вода се нарича с различни имена в зависимост от това на кой празник се извършва: мълчана, неначната, василиевска, цветна, гергьовска. „Мълчана вода” се нарича още и затова, че никой не трябва да говори, докато водата се носи, иначе водата губи „маги-ческата си сила”…


64

оправдание пред Бога1. В житията на светиите срещаме мно-гобройни описания как демоните постоянно се опитват да измамят хората, използвайки именно човешкото незнание. Както пише в духовния сборник „Евергетинос”: „Срещу нас, хората, дяволът обръща цялата ярост на своя гняв и става най-опасен тогава, когато ни напада не с открита сила, а с коварни измами и различните хитрости на своя изобретателен ум.”2 И най-лошото е, че не само езичниците са се кланяли на демони, считайки ги за богове, но понякога дори и истински христи-янски аскети са били прелъстявани от бесове, които приемат образи на светли ангели или на самия Христос3. И както се вижда от тези примери, Бог не е приемал оправданието: „Ама, Господи, ние си помислихме, че си Ти!” Ако човекът е бил прелъстен, значи е имало някаква вътрешна причина за това.

И така, какво добро може да произлезе за лековерните де-войки, призоваващи „Лада” вместо Христос, и извършващи суеверни гадания вместо християнски молитви? Наистина, дано по-скоро всички да отхвърлим многообразните заблуди и да осъзнаем Божествената истина!

Но да се върнем отново към нашето изложение. Празнич-на трапеза за Гергьовден се прави извън селището някъде на зеленина – обикновено при оброчище, параклис или мана-стир. В някои райони на Източна България младите булки стоят прави край трапезата, „за да стават високи конопите”, а после изведнъж хукват да бягат, докато децата ги замерят с трохи хляб „за плодородие”. Другаде с бучки сирене са замеряни и младоженците, пак „за плодовитост”.

1 Това се вижда и от думите на Спасителя, които ясно свидетел-стват за същото: „А оня слуга, който е знаел волята на господаря си, и не е бил готов, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много; който пък не е знаел и е направил нещо достойно за наказание, ще бъде бит малко. И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква.” (Лук. 12:47-48).

2 Евергетинос, т. ІV. Атина, 1988, с. 365. 3 Виж например житието на св. Исаакий Киево-Печерски, чиято

памет е на 14-ти февруари.


65

Суеверни обреди за плодородие. На някои места в Бъл-гария, за да се предпазят от магии и „крадене на чуждото плодородие”, хората гледат да убият змия в деня преди Гергьовден и на самия ден пръскат мляко през устата ѝ1.

Друга подобна безсмислица се извършва, когато на Гер-гьовден стопаните вземат първото червено яйце, боядисано на Велики четвъртък, обикалят с него нивата и го заравят в средата ѝ, вярвайки, че по този магически начин ще стимули-рат раждаемостта ѝ. Това се прави и при оборите и кошарите.

Някъде вземат слама, останала от Бъдни вечер, и я раз-хвърлят из имота или я палят на високи места из землището на селището, за да не пада гръм и да не вали градушка. Или забождат зелени клонки в средата на имота.

Изглежда, че хората се сещат за всичко друго, само не и да се помолят сърдечно на Господа-Вседържител.

Обреди около овцете и жертвеното агне. На Гергьовден някои овчари гледат коя овца ще излезе първа, украсяват гла-вата ѝ с предварително подготвен венец и я издояват. Млякото на тази овца се издоява през сребърен пръстен, а първите капки мляко се изливат на земята или върху яйце (обикновено червено), което после се заравя в земята. По този магически начин хората търсят голям берекет, плодородие.

Другаде овчарите гърмят с пушки край стадото, „за да изгонят злите духове”. Широко разпространен е обичаят на този ден овцете да се захранят с обреден хляб, приготвен от жените. Също така на някои места именно на Гергьовден (а не на Великден) става първото вкусване на мляко и млечни про-дукти.

Известен е обичаят на Гергьовден да се коли агне. В миналото „къща или задруга, дето не се заколи агне на този ден, считала се вън от вярата, вън от селото”2. Обикновено агнето се е колело при огнището, като се е гледало кръвта му

1 Виж Маринов, Д. Народна вяра... с. 618. 2 Маринов, Д. Пос. съч, с. 605.


66

да опръска стената, а според дебелината на кървавите бразди се е гадаело плодородна ли ще е годината или не.

На някои места след заколване на агнето се взима част от кръвта му и с нея се помазват децата по челото и бузите, „за да бъдат здрави през годината”. С тази кръв се помазват и праговете на вратите и ъглите на стаите. Останалата кръв се събира в съд (в който също има зеленина), и се заравя в земята на чисто място, където не се стъпва.

Във всички тези ритуали се вижда неосъзнат остатък от това, което е заповядал Бог на Моисей в Стария Завет, при извеждането на евреите от Египет към обетованата земя. Само че нека добре помним, че за нас, християните, вече се е пожертвал Агнецът Христос и ни е привел от смърт към живот, и единствено Неговата Кръв ни освещава и очиства, а не кръвта на безсловесни животни.

На места в Южна България агнето се коли под овощни дървета и се следи кръвта му да попие в земята. В Западна България пък, напротив, агнето се коли при река, и трябва кръвта му да изтича във водата. Ако агнето е заколено в къщи, кръвта му специално се отнася и пак се хвърля в ре-ката1. След празника костите на жертвеното агне също се хвърлят в течаща вода, „да тече млякото като вода”, или се заравят в нивата или в мравуняк, „да се въдят овцете като мравки”. По някои места от всички кости запазват само предната плешка, защото с нея „лекуват децата от уроки”2. В Родопите по предната плешка се гадае за плодородието през годината и съдбата на стопанина.

Тук многословните коментари са излишни. Някои хора възлагат надежда на „най-специалния ден – Гергьовден”, надяват се на кръв и кости от животни, а не на Всемогъщия Бог. Празникът на св. великомъченик Георги Победоносец

1 Етнография на България, т. III. Духовна култура, БАН. София, 1985, с. 122.

2 Българска митология. Енциклопедичен речник, съст. Ан. Стойнев. София, 1994, с. 82.


67

използват не за молитви към светеца и за духовно веселие, а за суеверни гадания и обреди. Затова ще им припомним ду-мите на св. ап. Павел: „А сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви.” (Гал. 4:9-11).

5.4 Димитровден (26 октомври/8 ноември) а Димитровден се почита па-метта на един от най-славните Христови мъченици и чудо-

творци, св. великомъченик Димитрий Мироточиви. Той е роден през вто-рата половина на ΙΙΙ век в гр. Солун, а баща му е бил управител на града. Веднага след смъртта на бащата, император Максимиан възложил този пост на сина му Димитрий. Като управител на гр. Солун, св. Димитрий започнал да обръща езичниците към Христа и открито да изповядва християнската вяра. Това стигнало до знанието на император Максимиан, който незабавно хвърлил Димитрий в тъмница, а скоро след това войници влезли в килията му и го убили с копия (около 306 г.).

От тогава и досега не спират чудесата на св. Димитрий, този велик Божий угодник, а благоуханните му мощи и се пазят и почитат в Солун. Има безчислени свидетелства за дивно мироточене от мощите му, а и съвсем наскоро, по вре-ме на празника на светеца в Солун през 2011 година, някои

Н

5. Суеверия, свързани с църковни празници. Димитровден

68

християни, добре познати на братята от Зографския мана-стир, са станали непосредствени свидетели на поредното благоуханно мироточене от светите му мощи.

Суеверия и легенди. Според народните представи от Димитровден започва зимата, а една поговорка гласи: „Георги носи лято, Димитър – зима”. Св. Димитър се счита за покро-вител на зимата и студа, който язди на червен кон, а от дългата му бяла брада се сипят първите снежинки: „дойде ли Димитър, идва и снегът”.

Българско народно предание представя св. Димитър като брат на св. Георги, а наивната легенда гласи, че още приживе братята се разделили, тръгвайки по света в различни посоки. Георги казал на Димитър, че ако види кръв да капе от стряха, значи Георги е умрял. След време Димитър видял от една стряха да капе кръв и тръгнал към Георгиевата страна на света. Там заварил ламя, която била изяла Георги. Димитър победил ламята и тя му дала душата на Георги. После двамата яхнали конете си и литнали към небесата. Там си разделили годината по братски: за св. Георги – лятото, а за св. Димитър – зимата.

В този наивен разказ може и да има приказно-поетични елементи, но за някаква (дори и малка) историческа досто-верност или християнско благочестие не може и да става дума. Както се знае, св. Димитрий е бил единствен син на благочестивите си родители, които са го измолили от Бога след много молитви1 и следователно не е имал братя по плът. Безсмислено е да се коментира и въпроса, как ламята изяла св. Георги, а после върнала св. Георгиевата душа на св. Димитрий – в тези бълнувания има скрита подигравка с хри-стиянската святост.

Разбира се, наистина може да се каже, че св. Георги Побе-доносец и св. Димитрий Мироточиви са дори и повече от

1 Виж Жития на светиите, м. октомври. Света Гора Атон, 2007. С. 725-726.

5. Суеверия, свързани с църковни празници. Димитровден

69

братя. Но не телесно, а духовно, свързани завинаги чрез на-шия Господ Иисус Христос. Затова и на някои икони те биват изобразявани заедно.

Гадания. Понякога на Димитровден се извършва обредно гадаене по първи гост.1 Това суеверие се нарича булезе, булезване или полязка. Вярва се, че ако първите „полазници” са момчета, то през годината щели да се раждат повече мъжки животни. Ако „полазникът” е добър и имотен човек, годината щяла да е здрава, плодовита и благополучна.

Човек остава с впечатлението, че собствените ни добри или лоши дела и постъпки нямат никакво значение, а всичко зависи от „полазника”. За Божията Воля също не се отрежда особена роля.

Но да продължим. В някои старопланински райони се гадае според луната: ако срещу Димитровден месечината е пълна, пчелите щели да се роят и „кошерите ще са пълни с мед, и ще има много агънца”. Други суеверия са, че на този ден трябва да се подаряват бели цветя за именника „за да е блага зимата”, а цветята трябвало да се увиват с ален конец „за да са здрави именниците”.

А пък ние, като православни християни, нека се пазим от подобни суеверни бълнувания и просто да се молим: „Свети великомъчениче Димитрие, моли Бога за нас, грешните! И ни пази от всякакви заблуди!”

1 Същите гадания се правят и на Игнажден.

5. Суеверия, свързани с църковни празници. Лазаровден

70

5.5 Лазаровден ека отбележим как в този вели-копостен ден в родната ни страна се осквернява християн-

ския пост и паметта на светия праве-ден Лазар, епископ Китийски (днешен Кипър), брат на евангелските правед-ни жени Марта и Мария (виж Иоан 11:2).

През време на Великия пост света-та Христова Църква призовава своите чеда към покаен подвиг, към разми-съл за своята греховност, примирение с ближните, със съвестта си и с Бога, усилена молитва и въз-държание не само от храна, но и от всякакъв вид развлечения и веселби. Това обаче не е по вкуса на някои наши сънарод-ници. Християнският пост им е скучен. Подготовката за празника на Христовото Възкресение им е безинтересна. За неизказаната радост в Царството Божие не мислят, нито пък се стремят към вечното блаженство. Напротив, искат да се веселят тук и сега. Жадни са за мимолетните греховни земни наслади. Искат да пеят, да скачат, да играят... особено по времето, когато светата Христова Църква не позволява това – през Великия пост.

„Забраненият плод – казват, – бил най-сладък”. Е да, но после се оказал смъртоносно горчив. Ужасно горчив. И дано не изпитаме тази горчивина самите ние.

И ето как отново езическите суеверия на „лазарките” се примесват с църковния празник.

Лазарките са обличат в пищна празнична носия. Накичени с монети, цветя, венци и пера, те пеят лазарски песни и об-хождат домовете. „Лазарските песни са изпълнени с копнеж

Н


5. Суеверия, свързани с църковни празници. Лазаровден

71

за любов и женитба, за плодородие, здраве и семейно благо-получие. За всеки член от семейството лазарките подбират песен, която съответства на възрастта, семейното и социално-то му положение. Навсякъде те са дарявани с яйца, понякога с пари, мас, брашно. Стопанката изнася брашното в сито, което после търкулва. Според това, как ще падне ситото, се гадае за плодородието през годината.”1

Но преди обхождането на домовете, лазарките отиват в Божия храм, „за благословение”. Вярват, че Бог ще ги бла-гослови за безчинията им (защото някои от тях продължават да се считат за православни християни). Без да се досещат, че Бог не благославя безчиния.

5.6 Тодоровден

ветата Църква никога не е позво-лявала да се извършват конски надбягвания по време на църков-

ните празници, а особено по време на Великия пост.

Знаменателен случай е описан в жи-тието на св. Йоан Постник, патриарх Цариградски. Веднъж, в петък преди Петдесетница било известено на свете-ца, че на другия ден се подготвя конско състезание. Той отвърнал: „Конско състезание в светата Пет-десетница не бива да има!”, и като паднал на колене, помолил се на Бога да яви някое знамение, с което да раз-руши този замисъл и да устраши хората, които възнамеря-вали да го сторят. И ето, когато всички се събрали на мястото,

С

1 http://kulinar.bg/obichai-i-tradicii-na-balgarite#kushia

5. Суеверия, свързани с църковни празници. Еньовден

72

където обичайно се провеждали надбягванията и когато те започнали, внезапно се разразила силна буря с гръмове и мълнии, завалял дъжд и голяма градушка, тъй че всички уплашени се разбягали от зрелището1.

Оттук е съвършено ясно, че в езическите конски надбяг-вания на Тодоровден няма нищо християнско. И не следва конете да се поръсват със светена вода, както се прави на някои места, нито пък да им се четат молитви за благосло-вение и успех. Какво освещаване може да се извършва на нещо, противно на Божиите наредби?

5.7. Еньовден (Рождество на св. Йоан Кръстител – 24 юни/7 юли)

„Неплодна преди, днес тя ражда Христовия предтеча и той е изпълнение на всяко пророчество. Защото Този, за Когото пророците проповядваха2, на Него той възложи ръка в Йордан и се яви на Божието Слово пророк,

проповедник и едновременно с това – предтеча.” (Кондак на празника)

а този ден празнуваме рожде-нието на св. Йоан Кръстител, който е бил повече от пророк

(според свидетелството на Самия Го-спод) и е имал заповед да приготви пътищата Господни (Мат. 3:3). Наро-дът нарича този празник „Еньовден” (Еньов = Йоанов), а ето кратко опи-сание на събитието, което празну-ваме.

1 Чети-миней, 2-ри септември. 2 Христос е Този, за Когото са проповядвали пророците.

Н


73

Праведните съпрузи Захарий и Елисавета, въпреки че живеели според Господните наредби, оставали бездетни до дълбока старост. Те горещо се молели на Бога да им даде рожба. И когато веднъж свещеникът Захарий принасял ка-дилна жертва в храма, св. архангел Гавриил му възвестил: „Елисавета ще ти роди син и ще го наречеш с името Иоан; и ще имаш радост и веселие; и мнозина ще се зарадват за раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа, няма да пие вино и сикер и ще се изпълни с Духа Светаго още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния Господ Бог; и ще върви пред него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чеда-та, и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен” (Лука. 1:13-17).

Наистина, св. Йоан Предтеча е най-големият от пророци-те и ние, християните, подобава да се обръщаме със смирени молитви към него, защото великият Кръстител има голямо дръзновение пред Господа.

Но ето какво четем в писанията на някои съвременни електронни сайтове, посветени на „Еньовден”, от които все по-явно вее полъхът на древното езичество (но вече в нова, по-добре излъскана опаковка). Макар и да присъства мъдри-ят призив да се вгледаме в себе си и да си дадем равносметка за извършеното, но всичко останало е пропито от окултния дух на Ню-ейдж движението: „...Човек е част от Вселената и като всичко в този свят е подвластен на космическите закони. Както Слънцето спира на този ден в небето, за да огледа Зе-мята, така и човек трябва да спре своя бяг, да се огледа около себе си и най-вече в себе си, да си даде сметка какво добро и лошо е сторил през това време и по какъв път да продължи по-нататък... На Еньовден, най-виталния ден през годината, да спрем надпреварата с времето, да откъснем стръкче росна билка, да се усмихнем на Слънцето и заредени с енергия да извървим пътя до края на годината.”1

1 http://calendar.shambhalabg.com/enjovden.htm


74

С други думи, цветя и рози навсякъде, ние почтително се усмихваме на „Слънцето”, енергията автоматически ни из-пълва, и въобще – щастие без край. В този случай, обаче – езичество без край.

Суеверни предания и нечестиви гадания. Според езиче-ското поверие, когато слънцето изгрява на Еньовден, то „трепти” и „играе” и който видел това, щял да бъде здрав през годината. Точно по изгрев всеки трябвало да се обърне с лице към слънцето и през рамо да наблюдава сянката си. Отразявала ли се тя цяла, човекът щял да бъде здрав през годината, а очертаела ли се наполовина – щял да боледува. А която мома първа видела слънцето – „ще има пари и от здраве няма да се отърве”.

Още се вярва, че преди да тръгне към зима слънцето се „окъпва” във водоизточниците и прави водата лековита. А и росата пада с особена „магическа сила”, „затова всеки трябва да се измие преди изгрев в течаща вода или да се отъркаля в росата за здраве.”

При залез слънце срещу Еньовден се взима „мълчана вода” (т.е. налята и носена при пълна тишина, „за да не се погуби от човешки глас магическата ѝ сила”) от чист извор. А през самата нощ не бива нито да се пие вода, нито да се налива. Който пере на този ден, се разболява. Съществува и поверие, че в нощта срещу Еньовден там, където има заровено имане, от земята излиза син пламък.

На Еньовден се извършва и езическия обред „напяване на китки” (или на пръстени) по същия начин, както и ладуването (за което вече споменахме при езическите ритуали за Гер-гьовден), при който се гадае за здраве, женитба и плодородие.

„Крадене” на плодородие. За Еньовден е характерно „грабенето” (краденето) на плодородието от нивите и доби-тъка, макар че този нечестив обичай се прави и на Гергьов-ден. Жени (баятелки, магьосници) отиват на чужда нива, събличат се голи и извършват бесовските си безобразия.


75

Според народното поверие, тогава стръковете на нивата им се покланят. Прав остава само един стрък и това е царят на нивата. Тогава магьосницата го откъсва и го носи на своята нива или на нивата на този, който е поръчал „краденето”. Вярва се, че с царя тръгва и плодородието на нивата.

За предпазване от такова „крадене”, срещу празника сто-панинът жъне своята нива в средата или в четирите ъгъла, за да я намери житомамницата вече „обрана”. Понякога стопа-ните в нощта срещу Еньовден отиват на нивите си, за да ги пазят от „крадене”.

Бране на билки на Еньовден. Още нечестиви гадания. Преди да говорим за суеверията, трябва веднага да поясним, че лечебните билки, сами по себе си, са дар от Бога за нашето здраве. Но не трябва събирането на билки да се обвиват с някаква нездрава мистика и тайнственост, а още по-малко самите билки да се използват за езически обреди, гадания и магии. За съжаление, обаче, ето какви суеверни поверия се разпространяват сред хората.

На Еньовден различните треви и билки имат най-голяма лечебна сила, особено на изгрев слънце. Набраните за зимата билки трябва да са „77 и половина”: за всички 77 болести и за ,,болестта без име”. От набраните билки (които се разделят на любовни, лечебни, магьоснически и т.н.) жените правят еньовски китки и венци, вързани с червен конец. Жените-баячки и магьосници ходят сами да си берат билките.

В някои райони правят толкова китки, колкото са члено-вете на семейството, наричат ги по име и ги оставят през нощта навън. Сутринта по китката гадаят за здравето на този, комуто е наречена. С тревите и цветята, набрани на празника, увиват голям еньовски венец, през който се провират всички за здраве. Той също се запазва и се използва за лекуване.

Докато билките, които се берат на Гергьовден се изпол-зват за лекуване на добитъка, то еньовденските билки се използват за лекуване на хората. С тях, според народните


76

вярвания, се лекуват бездетни жени, прогонват се зли духове, правят се магии за любов и омраза.

Обредът „Еньова буля”. В някои райони се извършва ези-ческия ритуал „Еньова буля”, в който участват главно жени и девойки, които гадаят за всичко и всички. „Булята” е малко момиченце, последно на майка. Обличат го като булка, слагат

му и накити; булото е червено, но момичето трябва да е препаса-но с мъжки пояс (?). Четири моми грабват „булята” и я разнасят из селото. Придружена от цяло мо-минско шествие, „Еньовата буля”

обикаляла цялото село, нивите и лозята. На места шествието спира

и на момиченцето се задават въпроси: „Сита ли ще е годината?”, „Ще има ли вино?” и т. н. И каквото детето отговори, това уж щяло и да бъде, защото те се считало за „вдъхновено”...

По повод на Еньовден и на дивите суеверия, свързани с него, свещеник Ангел Величков говори: „На този ден, както е и в други случаи, наред с църковния празник сред народа ни (особено в селата) са разпространени какви ли не нецърковни вярвания и обичаи, остатък от езичество и плод на суеверие.

Вярно е, че напоследък модерният живот доста ни отдале-чава от старите обичаи и обреди и на места те дори напълно са изчезнали. Но тази празнина, ако не бъде изпълнена с Христовото учение, дава място на нови суеверия и болен мистицизъм... „Красотата и богатството” на нашия фол-клор не ни спасяват, ако се окажат суеверни и болнави. Така е и на Еньовден. За ароматните и лековитите билки, както и за всеки щедър дар от Бога ще Му благодарим. Но на този ден празнуваме рождението на св. Йоан Кръстител, който приготви пътищата Господни (Мат. 3:3) и даде на всички, реши-ли да следват Христа, най-лековитата билка – покаянието.”1

1 Свещ. А. Величков, http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=108


77

66.. ЕЕззииччеессккии ппррааккттииккии ии ннооввии ннееццъъррккооввннии ппррааззнниицции,, ппррииккрриивваащщии ссее

ззаадд ххррииссттиияяннссккии ииммееннаа

6.1. Нестинарство и свв. Константин и Елена „Не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или

дъщеря си през огъня, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа...” (Втор.18:10-12)

нашите лукави времена, все по-бедни откъм християн-ска святост и вяра, става нормално демонични явления да бъдат гръмогласно провъзгласявани за примери на

подражание и гордост. Ето защо не предизвиква голямо учуд-ване и фактът, че нестинарството също бе официално обявено от ЮНЕСКО през 2009 г. за „световно нематериално културно наследство”. Така както същото това ЮНЕСКО през 1991 г. не се посвени да включи в програмата си тържествено честване на кръгли годишнини от рождението и смъртта на пламенната

В

6. Езически празници с християнски елементи. Нестинарство

78

окултистка-бесопоклонничка Е. Блаватска, „майката на тео-софията”.

Но нека сега първо направим кратко описание на нести-нарството, след което ще продължим с анализ на духовната му същност.

Нестинарството е ритуал, при който хора, изпаднали в транс, танцуват боси върху жарава от въглени, без да по-лучават изгаряния от това. В началото на XX век обрядът е бил разпространен в няколко български и гръцки села в Източ-на Тракия. Името αναστενάρια („анастенария”) най-вероятно идва от гръцката дума „анастенагмос” – въздишане, пъшкане, които са характерни прояви на нестинарите по време на транс.

Дълги години в България обичаят е запазен в автентичния си вид само в с. Българи, Странджанско. До 50-те години на XX век нестинарските игри били запазени и в селата Слива-рово, Кондолово, Кости, Бродилово и Граматиково, но след това постепенно като че ли отмрели. Последната нестинарка от с. Българи – Злата Даскалова, умира на 31 януари 1970 го-дина. Нестинарството се възстановява отново в началото на 90-те години на XX век на различни места в България, най-вече заради туристическата атракция.

Външно описание на обряда. Рано сутринта в деня на св. св. Константин и Елена (21 май) на процесия, водена от нестинарите, се изнасят иконите на светците до близкото аязмо (извор със светена вода). На извора иконите се „освещават” (т.е. ритуално се изкъпват) и се играе хоро с тъпан и гайда. След това процесията обикаля цялото село и нестинарите се прибират в култовата им постройка, наричана „столнина” или „конак”. В конака нестинарите прекарват времето до вечерта, слушат биенето на „свещения” тъпан в определен ритъм, при което някои от тях изпадат в транс и започват да танцуват, носейки икони, кърпи и кандила.

На площада още от сутринта се пали огън, който се поддържа цял ден, а на свечеряване огънят вече започва да се


79

разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават накръст. Едва след това започва и истинският танц: нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителни викове „въх-въх-въх”, „ойси-ойси-ойси” или други подобни. Те пресичат жаравата като продължават да викат и пъшкат. Понякога изпадналите в транс правят пред-сказания. Постепенно танцът става по-бавен, движенията на нестинарите – по-спокойни, и накрая танцът завършва. След него нестинарите нямат рани или изгаряния по краката.

В някои селища обичаят продължава два дена, като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Нестинар-ство се е практикувало само от „нестинарски” фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъства-щите на обреда. Всъщност подобни ритуали са известни и при някои езически народи – Китай и Япония, както и при някои арабски племена в Алжир и Мароко. За ходенето по огнена жарава се говори, че и досега го практикуват шамани в Мала Азия, Сибир, Африка, Америка и на някои острови в Тихия океан.

Православни християни ли са нестинарите? Въпреки че по принцип това би следвало да е само риторичен въпрос, в случая ще направим опит за максимално аргументиран отговор. Ще се спрем последователно на нестинарския не-обичаен празничен цикъл, на изпадането им в транс по време на ходенето в огъня, на нестинарските езически вярвания, на неестественото им боледуване като подготовка за изпадане в транс, на неправилното им отношение към иконите, на връз-ката между добросамарянство и нестинарство.

В подробното си изследване относно същността на нести-нарството С. Стефанов1 пише следното. Още в края на 19 век

1 Изследването е направено през 2005 г. когато Стефанов е бил докторант по християнска социология към катедра „Теология” ШУ „Еп. Константин Преславски”. В следващите страници неговото из-


80

Славейков, Русев и Шивачев съобщават за различията на не-стинарската обредност от тази на традиционно православната. Славейков пише, че тези хора нямат празници или по-скоро не ги почитат, и дори работят в неделя. Празнуват, и то с особени обредности, св. Константин – 21 май, Еньовден – 24 юни (Рождество на св. Йоан Предтеча), Илинден. Те имат нещо като обреден цикъл, като годината се разделя на две от най-свещените за нестинарите дни: тридневният празник на св. св. Константин и Елена, и зимен тридневен празник от 18 до 20 януари, когато Църквата чества паметта на св. Атана-сий Велики, преп. Макарий Велики и преп. Евтимий Велики. През лятото играят в жарава на открито, а през зимата по време на тези празници се играе в „свещеното огнище”, на-миращо се в конака им. Професор Шиваров обобщава, че нестинарите не ходят на църква и не са набожни, не се изпо-вядват и не се причастяват, не зачитат църковните празници и неделята, а тържествено честват „най-светия ден” – св. св. Константин и Елена.1

През 1934 г. психопатологът д-р Д. Гарвалов също описва нестинарите от с. Българи като „особена верска група, отде-лена от другите селяни”. Те постели много, но различно от православните пости и ревностно пазели празниците си, които обаче били независими от общите празници на селото.

Изпадане в транс по време на нестинарското ходене в огъня. Според гореспоменатият д-р Гарвалов, симптомите на нестинарите, изпаднали в транс, са напълно реален признак за обсебване от бесове. Той пише: „Самото прихващане или вселяване на духовете в човека става у всички магьосници,

следване е приведено почти изцяло (като посочваме електронния адрес на научната му статия http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ nestinarstvo/nestinarstvoto.htm), а направените несъществени изменения в текста се отнасят най-вече до по-точната систематизация на изло-жението.

1 http://www.pravoslavieto.com/inoverie/nestinarstvo/nestinarstvoto.htm


81

медиуми и нестинари по един и същ начин и с почти еднакви симптоми. Настъпва изменение в цвета на лицето, погледът става замътен и разсеян, или очите се обръщат. Припадъкът за-почва с треперене, което се превръща впоследствие в конвул-сивни движения. Прихванатите викат, крещят или бълнуват на висок глас. Танцът се среща не само при нестинарите... Всички имат и слухови халюцинации, които ги правят про-роци, гадатели и прорицатели. Те не помнят нищо от онова, което правят или говорят през време на припадък, защото всички смятат, че отдават тялото си на друго чуждо, неземно същество, което ги обладава.”1

Проф. М. Арнаудов също определя „способността за ре-лигиозна екзалтация” като най-важна отличителна черта на нестинарите, описана детайлно от всички изследователи на нестинарския обряд. Очевидецът В. Полихронов пресъздава проявите на една нестинарка, която „викала „ху-ху-ху”, биела си главата, дорде потече кръв и си деряла дрехите. После два-три дена не излизала, лежала болна.”2

Д. Радойнова въз основа на наблюдение на нестинарски игри през периода 1995-1998 г. прави следното обобщение за външния израз на екстаза при съвременните нестинари: „Около час преди играта в огъня те стават унесени, откъснати от света... Постепенно с разхвърлянето на огъня и оформя-нето на кръга от жар започват да проявяват признаци на въз-буда: разтреперват се, жените „ги избива на плач” или пък стават силно, неадекватно напрегнати и нервни, силно по-бледняват, крайниците им изстиват. Със засвирването на нестинарската мелодия състоянието им достига своята кул-минация: крайниците им буквално се вледеняват, но са сухи, а не влажни и започва спазматично свиване на пръстите на ръцете, лицата им потъмняват и придобиват землисто-кафеникав или морав оттенък, очите им са полузатворени,

1 http://www.pravoslavieto.com/inoverie/nestinarstvo/nestinarstvoto.htm 2 Пак там.


82

блуждаят... Непосредствено преди влизането в огъня Весели-на Илиева (главната нестинарка) започва тънко и проточено да пищи, но повечето навлизат мълчаливо”1.

Наблюдателите са отбелязали факта, че ако неочаквано на пътя на нестинаря му се препречи някой, нестинарят безцере-монно го отблъсква със сила. Играещите върху жаравата имат ясното съзнание, че са обладани. На въпроса защо са толкова необщителни по време на танца, отговарят, че „духът на св. Константин” е у тях.

Суеверни и езически представи при нестинарите. Нестинарите се намират в състояние на особена духовна прелест, а повечето от тях изповядват и явни религиозни заблуди. Например в техните вярвания липсва представата за дявола, както той е описан в Библията; като че ли за нестина-рите дяволът въобще не съществува. За нестинарите олице-творение на Божествената сила, която управлява техния живот, е наместникът на Бога – св. Константин, наричан „Светока” или „Великия баща”. В представата на нестина-рите, Бог и св. Константин много често се припокриват. Св. Константин за гръкоезичните нестинари е „папус”2 и бог, а иконите му се наричат „папудес”. „Светокът” осигурява бла-годенствие, щастие, добруване и мир, когато е почитан и не е обиждан. Редовно му се принасят жертви и стриктно се спазва обредността, свързана с култа към него.

Във вярванията на странджанските нестинари, св. св. Константин и Елена са нещо като езически божества. Те трябва да бъдат ухажвани и славени, да получават дарове и жертви, за да бъде спечелено тяхното благоразположение, защото „Светокът” въплъщава и доброто, и злото и направ-лява човешките съдби.

Най-вероятно името на св. Константин е внесено вторично в нестинарската обредност. Всъщност то е добавено към един напълно езически ритуал.

1 http://www.pravoslavieto.com/inoverie/nestinarstvo/nestinarstvoto.htm 2 „Папус” (от гр.παππουs) буквално означава „дядо”.


83

За боледуването при нестинарите. Първоначално се е считало, че нестинарите изпадат в екстазно състояние под влияние най-вече на външни фактори: музиката от „све-щения” тъпан и съответната предразполагаща обстановка. Впоследствие се е изяснило, че още преди да придобият спо-собността да се потопяват в трансовото състояние, даващо им възможност да тичат върху огнената жарава, те прекарват едно състояние на мъчително боледуване. Това е „класиче-ският” начин, който водел до „прихващането” и бил задъл-жителен за почти всички нестинари в миналото. Симптомите на това боледуване са описани от д-р Гарвалов по следния начин: „Това боледуване е тежко и продължително. Аз не можах да доловя истинските симптоми на това тяхно заболяване, но се разбра, че то се изразява в губене на апетит, силна отпадналост и пълно изтощение на целия организъм. При такова боледуване на нестинарките, явява им се лично „св. Константин” и им казва, че за да оздравеят, трябва да играят на празника в огъня. От този момент болната жена се обрича в служба на светеца и става нестинарка”1. Авторът дава и други характеристики на състоянието им: „Те всички стра-дат от нерви, често се оплакват от главоболие, лесно се афек-тират, лесно се отчайват и изобщо се наблюдава една лабилна психика. Те са силно впечатлителни, сантиментални...”2

И така, по време на боледуването нестинарите дават обет на божеството, което в техните представи се идентифицира със Светока-покровител, т. е. св. Константин. Благодарение на този обет става възможно „прихващането” им, вследствие на което получават и способността за безвреден допир с огъня.

Трябва да отбележим, че почти пълен аналог на подобно боледуване се наблюдава и в езическия шаманизъм – това боледуване е част от посвещението в шаманство. Обредите, съпътстващи това посвещаване, са с ясно изразен демоничен характер и включват обръщане на запад, отричане от Бога и

1 http://www.pravoslavieto.com/inoverie/nestinarstvo/nestinarstvoto.htm 2 Пак там.


84

обет да се служи на сатаната, в резултат на което бъдещият шаман придобива прословутите си свръхестествени спо-собности. Всичко това става по време на особено болестно състояние.

Йерархия и култови сгради при нестинарите. Нести-нарството не е само един необичаен танц в огъня, то е дълго-годишна система от езически вярвания и обредни действия, които се извършват от йерархично организирана общност. В днешно време към тази общност може да се присъедини все-ки, „който е прихванат от св. Костадин” и влиза в жаравата да играе, без да се изгори. Друго условие е да се е врекъл на същия светец (т.е. да е дал обет), да вярва в него, или да произхожда от нестинарски род. Известни са обаче и случаи на „прихващане” без предшестващ обет и вричане. Такъв е бил случаят, например, с Кузман Димов, който бил потомък на нестинарски род. Щом чуел нестинарска песен (със съот-ветния текст и специфичен ритъм), го „прихващало” и изпитвал необходимост да играе в жарава.

При нестинарите съществува строга йерархия, запазена до днес с незначителни промени. „Столнината” (или „кона-кът”) е тяхното свещено пространство, нещо като храмова по-стройка (напълно независима от селската църква), обикновено намираща се в центъра на нестинарското село. В описанието на о. Дионисий от 1903 г. изрично се споменава, че обредите в тези култови сгради се извършвали от вид жрици-нести-нарки. Според схващането на нестинарите, конакът е дом на бога, в който той пребивава, и бива ритуално изнасян, за да обиколи храма, за да отиде до свещения участък с извор в гората, да посети домовете на вярващите и да играе в огъня, носен от нестинарите (тук става дума за изображението на св. Константин, когото нестинарите идентифицират със своето божество). В конаците най-сакралната част е огни-щето. Пред него се играе зимно време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. На 21 май там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик или агне.


85

За нестинарските икони. От църковно гледище, отноше-нието на нестинарите към иконите е абсолютно неканонично. Това отношение е определяно от повечето изследователи ка-то „отношение към идоли”. В нестинарските икони гръцкият автор Хурмузиадис съзира очебийно отклонение от каноните на православната иконография. Една от причините той да пледира за изкореняването на нестинарството е същественото несъответствие на езическото суеверно почитане на иконите с православните канони и отношението на нестинарите към иконите като към идоли.

Свещените изображения на Бога не са самото божество, те не трябва да се отъждествяват с Него. Образът (т. е. ико-ната) насочва към Първообраза (т.е. Бога), докато за нестина-рите в определени моменти иконата е възприемана като самия Бог. Във връзка с това се извършват и съответните действия, свързани с иконите. Те се „обличат”, „събличат”, „мият”, „пременяват” с обредни одежди, „украсяват”, „връз-ват” с вериги, за да не избягат и пр. Тези действия са абсолютно несъвместими с православното разбиране за све-щените образи. Православното благочестиво съзнание квали-фицира нестинарските действия като кощунствени.

Има и сведения за „борби” между иконите, за да се разбере „чий св. Константин помага повече”. „Борбата” между ико-ните се изразявала в сблъскването им, предизвикано от носе-щите ги нестинари. Понякога икононосците така са се сгоре-щявали, че дори се биели с иконите по главите, вследствие на което резултатът бил пукнати глави и икони.

Иконите били неизменен атрибут на играещите в огне-ната жарава. Според описанието на Славейков в цариград-ското списание „Ден” от 1875 година „прихванатият” нестинар вземал иконата, започвал да се клати наляво-надясно, като подскачал под думкането на тъпана. След това нагазвал в жаравата, кръстосвал я, тропайки и подскачайки. Скачането


86

продължавало дотогава, докато той придобиел обикновеното си изражение, и започнело да му пари под краката.

По въпроса за игрите в огъня, о. Дионисий, чиито сведения за нестинарите датират от 1899 година, пише: „След хорото около огъня се хванат двама и като вземат в ръце опашатите образи на св. св. Константин и Елена, впускат се да играят боси в огъня. Понякога току видиш, че паднал някой хороиграч и такъв син и бледен, от устата му пяна тече, че би си по-мислил човек, че е паднал от някой смъртоносен удар. Такъв припаднал скача, взема иконите и играе в огъня, викайки: „Ху-ху-ху, мили ми св. Константине”. Това – докато се умори и падне. Тогава другарите му тутакси го изваждат от огъня.”1

Езическата специфика на нестинарската ритуалност; жертвоприношения и оброци.

За членовете на една нестинарска общност, играещите в жаравата нестинари се явяват като жреци, измолващи блага за всички от „Светока”. Проф. М. Арнаудов счита, че ролята на главната нестинарка е съответствуваща на ролята на глав-ните жреци в езическите храмове, които имали ръководна роля при извършването на култово-обредни действия по време на празненствата. Векилинът е друга ключова фигура в нестинарската общност. Той е пазител на неписания закон и заедно с главната нестинарка способстват да се съхрани този култ в цялост и без промяна.

В нестинарската общност съществуват общоселски, ро-дови и лични оброци, изпълнявани публично на определени празници и места. Личните оброци са давани на сън по указание на врачка или по видение на нестинарка, която можела да съобщи кой от предците е обрекъл някаква жертва, но не е успял да принесе обещаната жертва. В нестинарското село Кости, когато някой обещаел бик за оброк на св. Илия, жертвоприношението било извършвано на най-високото място на селото. Това място се наричало „курбане” и било



87

оградено с висок плет. Често месото се раздавало сурово, загърнато в листа от растения. Пишейки за сурово раздава-ния курбан, д-р Валерия Фол допълва, че „едно време, освен че са мазали челата и бузите с кръв от жертвеното животно, някои близвали суровата мръвка за здраве.”1 Нещо повече, след години общуване, една възрастна жена от нестинарски род споделила с Р. Нейкова, че трябва да се „кусне” (вкуси) суровото парче месо „за здраве”.

Някои автори споменават и за провеждането на сакрални оргии сред нестинарите, но според други, няма по-сериозни потвърждения на тези твърдения. Все пак съществуването на въпросните оргии е вероятно, ако се счете, че нестинарството има приемственост от оргиастичния култ към Дионисий, разпространен и в източна Тракия.

Поразително сходство се открива между нестинарското огнеходство и съответните практики на огнеходство, наблю-давани в шаманизмa, индуизмa и африканските езически религии. Това е допълнителен аргумент в полза на станови-щето за езическия произход на нестинарството.

Връзка между добросамарянство и нестинарство. В края на 20-те години на XX век в България се заражда и разгръща своята дейност християнското религиозно общество „Добрият самарянин”, което пропагандира редица неправославни въз-гледи и утвърждава практики, чужди на православното благочестие. Поради това обществото е в конфликт с офици-алната Църква, с представителите на духовенството и вярва-щия народ.

През 30-те години добросамарянското общество започва да възприема нестинарската игра в огъня като „откровение свише” и работи за масовизирането на това „божие благово-ление”. Членовете на обществото се ангажират да пропаган-дират отделни нестинарски вярвания и да осигуряват масова публика за нестинарските танци. Между двете общности въз-



88

никва интересна и сравнително устойчива симбиоза, която в общи линии съществува и до днес. Това подтиква архиман-дрит Методий (Жерев) в издадената от него в началото на 40-те години книга: „Добросамарянски заблуди и лъжеучения”, да включи отделна глава със заглавие: „Нестинарските игри – езическа бесовщина”. Визирайки взаимовръзките между добросамаряни и нестинари, той пише: „Благодарение на рекламите на обществото „Добрия самарянин”, това „чудо” (т.е. нестинарските игри) стана толкова евтино, как-вито са и всичките добросамарянски чудеса, че днес то може да се види едва ли не във всеки цирк и на всяко спортно игрище, а „молепсаните” от нестинарската болест се навъдиха навсякъде като гъби. Религиозно невежество с явни оста-тъци от езически идолопоклоннически традиции и бе-совщина, т.е. обладаване от тъмни сили, припадане и обезумяване – това е същината на нестинарството. Към това трябва да прибавим една нова проява: стремеж да се из-влече материална облага от игрите. Наред със самозаблудата и психозата нестинарството получава облик и на шарлатания – то се оказва един такъв лесен и доходен занаят... Кощунство-то, което се върши със свирене на зурли и гайди, думкане на тъпани и играене на ръченица в самите храмове (на много места), профанацията с носенето и размахването на светите икони при тия игри и най-после представянето на тази бе-совщина за „Божие дело”, за „чудо”, за „благодат” (както в добросамарянските устни и писмени изявления, така и в самите циркаджийски афиши и реклами из вестниците на нестинарските организатори с търговски нюх), нямат нищо общо с благочестието на св. Православна Църква и не търпят никакви снизходителни коментари”. Архим. Методий през м. юни 1940 г. направил посещение в с. Ново Паничарево, Бур-гаско, където присъствал на провеждането на нестинарски игри върху жарава. В гореспоменатата книга той пресъздава срещата си с клисарката от селската църква „Св. Троица”,


89

която имайки твърда и чиста вяра, интуитивно усещала в себе си духовната същност на „феномена” нестинарство. След като взела благословение от архимандрита, клисарката му казала тихо:

– Мен и баща ми, и дядо ми не вярваха в това. И аз не вярвам.

– Тоест, ти не вярваш, че Кера (главната нестинарка) гази в огъня ли?

– Не, че гази – гази. Но там е работата, че това е май дяволска работа.

– Тъй ли? Защо мислиш така, бабо? – Ей тъй. Става ми лошо като я гледам! Щом писне гайда

и удари тъпанът, тя се затресе, затресе, и като луда без акъл, почва да се пъчи и се втурва да гази огъня. На мен дядо ми още е казвал, че това не е от Бога и да не го приемаме.”

Православен поглед към същността на нестинарството. В духа на светоотеческото учение и предание бихме могли да кажем, че въпросното „прихващане” (или състояние на транс) не е нищо друго, освен обсебване от страна на падна-лите духове, т.е. демоните.

Свещеното Писание ни открива, че „дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (1 Петр. 5:8). Обладаването от бесове става реалност след доброволния обет на нестинаря да се посвети в служба на тъмната сила (Светока), която той неправилно идентифицира с истинския Бог. Тук следва ясно да подчертаем, че духовната немощ на човека след грехо-падението е толкова голяма, че човек не може да извършва свръхестествени действия самостоятелно, а чудесата биват извършвани или чрез Божията благодат, или с помощта на тъмните сили. Нестинарите (волно или неволно) се отричат от Бога и в замяна на това получават от бесовете своите „дарби” да ходят в огъня, без да се изгарят, да пророкуват в състояние на транс и т.н. Всички тези „чудеса”, разбира се, не водят до напредък в духовния живот, очистване на сърцето


90

и спасение, а напротив, са едно ярко свидетелство за огромно падение и всеобхватна духовна прелест.

Нестинарите и техните култово-обредни практики попадат под санкцията на едно недвусмислено предупреждение, от-правено от Бога чрез пророк Моисей към еврейския народ: „Не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огъня, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа...” (Втор. 18:10-12). Тези думи се отнасят не само за старозаветните времена, но са валидни и за нашия християн-ски род, за което недвусмислено свидетелстват както множе-ството църковни канони, приети на Вселенските Събори, така и творенията на светите Отци.

Бог, зачитайки свободната воля на всеки човек, му предо-ставя възможност да се самоопредели на кого и как да служи. Обаче след доброволния обет на нестинаря да служи на „Светока”, Бог допуска обладаването на нестинаря от тъмната сила и извършването на бесовски чудеса, които всъщност са душевредни циркаджийски зрелища.

И въпреки всичко Божията милост е безгранична. Дверите на покаянието за нестинари, проявили решимост да отхвър-лят от себе си това езическо нечестие, са винаги отворени. Духовното лечение на това състояние е цялостно отхвърляне на нестинарството, прибягване към светото тайнство Покая-ние и причастяване със Светите Христови Тайни.

В духовно отношение не съществуват неутрални явления. Необходимо е да се има предвид, че участието (или дори само присъствието) в нестинарски езически ритуали е духовно опасно. То влече след себе си съответните душевредни по-следствия и води до зависимост от бесовските сили; това е опасен досег с демонизма, магията и окултизма. Неразлича-ването на духовете е голяма опасност, за която ни преду-преждава още св. ап. и ев. Йоан Богослов: „Възлюблени, не


91

на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Иоан. 4:1).”

Нестинарство и съвремие. В светската литература не-стинарството се причислява към народния фолклор, свързан с особена обредност при честването на светци от църковния календар. Днес, с малки изключения, почти липсва църковна позиция по разясняването и осветляването на тези явления според учението на Църквата и светоотеческата традиция. Това създава впечатление, че подобни обреди са ако не цър-ковни, то поне не противоречат на църковното благочестие и могат безобидно да се впишат в обсега на тъй нареченото „битово християнство”. Само че по отношение на нестинар-ството ясно проличава, че са се съхранили откровено езически магически практики, които ревниво се спазват от нестинарите. Отровното жило на бесовската духовност и болна мистика в нестинарството лукаво са прикрити с благовидното покри-вало на външно внесените елементи на християнския култ.

Насочвайки погледа си към българската действителност, не можем да премълчим и загърбим печалната фактология. Известно е, че след началото на демократичните промени публичните изяви на нестинарите били възобновени в нача-лото на 90-те години в гр. Приморско с активното съдействие на местния свещеник о. Александър. Той се бе ангажирал с пропагандиране на нестинарството и дори в проповед в хра-ма го свързвал с представите за „Божествения огън” и с вярата, която помагала на светите люде (за каквито той считал нестинарите!), да преодоляват огненото изпитание (т.е. танцуването в жаравата).

През 1998 г. традицията в същия град била изпълнена в присъствието и участието на о. Стоян от гр. Царево. Тези съвременни данни са изнесени от д-р Валерия Фол, която ги третира и възприема като нещо положително. Тя дори счита, че това можело да помогне на хората да се приобщят по-лесно към Църквата. Което, разбира се, е много погрешен


92

подход. Но подобна ангажираност на някои представители на българското духовенство не са били рядкост в миналото.

Например в статията си „Нестинарски танци” в сп. „Пра-вославен мисионер” от 1940 г., руският емигрант-свещеник прот. Михаил Шишкин с недоумение отбелязва, че начело на нестинарската процесия в с. Мало Белово били четирима свещеници, които вървели подир хоругвите и иконите. Когато шествието стигнало до мястото на „свещения танец”, намиращо се извън селото, свещениците извършили водосвет и маслосвет1. Между другото един от свещениците обърнал внимание на о. Михаил върху главното действащо лице – нестинаря Тодор. Този Тодор извършвал странни движения по време на шествието: подскачал неистово ту на единия, ту на другия крак, от време на време се понасял в неудържим танц, махайки с ръце и подхвърляйки тялото си… А присъ-стващата добросамарянска „ясновидка” и „пророчица” Бона Велинова получила „откровение”, че самият Тодор трябвало да запали дървата от приготвената клада и после да играе в жаравата… Тук коментарите са излишни.

Как Гръцката православна църква е реагирала на не-стинарството. Църковните среди в лицето на духовенството, богословите и вярващият народ решително са заклеймявали нестинарския ритуал. Гласът на Църквата в това отношение е бил достатъчно силен и авторитетен. До 1948 г. държавната власт не е допускала публично изпълнение на ритуала, въ-преки че той тайно се извършвал в нестинарските къщи.

Солунският митрополит, в чиято епархия е концентрира-на най-многобройната част от гръкоезичните нестинари, през 50-те години на XX век издава разпореждане, с което забра-нява присъствието на православен свещеник и ангажирането

1 Впрочем отсъствието на свещеници в други случаи ни най-малко не попречвало на нестинарите да организират процесията и да извършат бесовското си ходене в огъня, тъй като на своите „свеще-нодействия” те отдават несравнимо по-голямо значение, отколкото на църковните Тайнства и обреди.


93

му в нестинарските обреди. Митрополитът насърчавал ду-ховната просвета в епархията по отношение на нестинар-ството, съдействал за правилната информираност на своите пасоми в православно осветление и действал за приобщава-нето на нестинарите към Църквата.

Подобни стъпки са предприемали както гръцки архиереи, свещеници и монаси, така и български духовни лица. Често пъти те са апелирали към гражданските власти нестинар-ството да бъде ограничавано и забранявано. В Гърция на равнодушието на прокуратурата се е реагирало с църковни протести, изразяващи се в траурното биене на камбани в цялата епархия.

Само че в най-ново време обществената ситуация в Гър-ция се е променила, при това съвсем не в полза на Църквата. Държавните институции игнорират гласа ѝ и толерират не-стинарството. През последните години се полагат големи усилия за документирането, проучването и съхраняването на нестинарската обредност от център „Домени” в гр. Комотини. Те са част от мащабна програма за запазването, изучаването и популяризирането на фолклора.

Зад всичко това не е трудно да съзре сянката на настъп-ващия глобализъм, чийто приоритет е да популяризира и утвърждава всичко неоезическо за сметка на чистото Право-славие. В по-далечна перспектива приоритет ще бъде да се подмени Христовата вяра с нейни сурогати и фалшификати. Обръща се все по-голямо внимание на езическите ритуално-обредни практики, като по този начин и нестинарството успешно се вписва в ролята, което му се възлага – да дублира и измества Православието.

Да се надяваме, че Божията благодат ще ни съдейства в този век на отстъпление, когато кротко, но твърдо трябва да отстояваме вярата си и да свидетелстваме за чистотата на Православието.


94

Сега е векът на подмяна на истинските ценности с тех-ните лъжеподобия и затова трябва с духовна мъдрост да отсяваме плявата от житото.

6.2. „Денят на любовта” и св. Валентин

Според най-известното достигнало до нас жизнеописание

на св. Валентин1 (†273 г.), той е бил епископ от Интерамна, област Умбрия (съвр. Италия), пострадал в Рим по времето на император Аврелиан2. Само че за предполагаема връзка между св. Валентин и романтичната любов не се споменава нито в житието на светеца, нито в най-ранните исторически документи, и точно по тази причина повечето сериозни из-следователи считат такава връзка за изцяло човешка измис-лица. Това обаче не пречи на все по-шумното и разгулно „честване” на „деня на любовта”; празник, все по-поразително наподобяващ на древните езически оргии и вакханалии на масовия разврат.

1 В православната традиция паметта му се почита на 30 юли, а в римокатолическата — на 14 февруари.

2 Според „Католическа енциклопедия” от 1908 г., има и още един св. Валентин, римски свещеник, за когото само се знае, че сгодявал двойки, въпреки забраната на император Клавдий II Готски, който чрез подобна забрана за брак целял да спре отклоняването на рим-ските войници от служба. Свещеник Валентин понесъл мъчениче-ство около 269 г. Но и тук не може да се говори за връзка между св. Валентин и „романтичната любов”, споменава се единствено за извършване на тайнството Брак. Не само той, но и всеки православен свещеник е длъжен да извършва тайнството Брак над желаещите, въпреки многобройните демонични пречки за това. По време на ко-мунистическия режим в България, безбожната власт също създаваше многобройни спънки пред хората, встъпващи в църковен брак; власт-та създаде и светската институция на гражданския брак, която да бъде изкуствен заместител на църковното тайнство. Но истинските свеще-ници никога не са се колебаели да изпълняват своя духовен дълг.

6. Езически празници с християнски елементи. Ден на любовта

95

Има огромна разлика между истинската християнска лю-бов, дълбоко и благодатно свързваща душите и телата на мъжа и жената в техния съвместен път към Небесното Цар-ство (любов, стремяща се да получи Божието благословение в тайнството Брак), и мимолетното чувство на плътско вле-чение у мнозина наши съвременници, които сменят своите сексуални партньори според егоистичното си удоволствие, веднага след като отминат първите бурни вълни на блудната похот. Трябва да знаем, че между любов и похот има съ-ществена разлика: истинската любов винаги се стреми да дава, докато похотта преди всичко желае да взима. Похотта би могла да има съзидателно значение само в контекста на църковния брачен съюз.

Но нека изложим накратко житието на светеца според запазеното църковно предание и пролози.

Свещеномъченик Валентин (Уалентин) и учениците му, свв. мъченици Прокул, Ефив, Аполоний и св. праведни Авун-дий живели през III век. Св. Валентин бил епископ в град Интерамна в областта Умбрия (Италия). Той имал от Бога дарбата да лекува различни болести с молитва към нашия Господ Иисус Христос.

Трима млади езичници Прокул, Ефив и Аполоний дошли в Рим от Атина, за да се запознаят с латинското образование и език. Те си намерили учител, на име Кратон, и живеели в неговия дом. Случило се така, че Кратоновият син Херимон се разболял тежко, а гърбът му се изкривил така, че главата му се оказала между коленете. Кратон замолил епископ Ва-лентин да помогне на болния. Св. Валентин дошъл в Рим, заключил се в стаята заедно с болния младеж и се молил усърдно цяла нощ. На сутринта Херимон бил вече напълно здрав. Смаяните щастливи родители повярвали в Христа и се кръстили заедно с целия си дом. И Кратоновите ученици Прокул, Ефив и Аполоний също приели св. Кръщение и за-едно с изцерения Херимон станали предани ученици на све-тителя Валентин.


96

Славата на християнския епископ-чудотворец се разпро-странила бързо и много младежи и деца се обърнали към вярата в Христа. Сред тях бил Авундий, сина на градския префект, който след покръстването си се разпалил духовно и изповядал открито пред всички, че е християнин. Това било смела постъпка, тъй като по това време християнството било преследвано в Римската империя. Гневът на баща му и дру-гите видни римляни се насочил към епископ Валентин, на-ставника на младежите. Започнали да го карат да се отрече от Христа и да се поклони на идолите. След множество мъчения го хвърлили в затвора, където учениците му продължавали да идват при него. Научавайки за това, началникът заповядал да изкарат епископ Валентин от затвора и да го обезглавят.

След мъченическата кончина на светеца, учениците му Прокул, Ефив и Аполоний взели тялото на своя учител и го занесли в Интерамна, където го погребали с чест. Те пре-карвали по цели дни на гроба на светеца, молейки се, и около тях започнали да се събират мнозина вярващи и езичници, които те обръщали към истинската вяра. Новините за това стигнали до властите. Младежите били арестувани и хвър-лени в затвора. От страх, че народът може да освободи със сила страдалците, палачите ги обезглавили през нощта.

Праведният Авундий, научавайки, че приятелите му са в затвора, побързал да отиде при тях, но не ги заварил живи. Той взел телата им и ги погребал до гроба на св. епископ Валентин. Всичко това станало през 273 година.

Най-напред празникът на св. свещеномъченик Валентин е обявен за честване на 14 февруари (около 494 г.) от папа Геласий I. През 19 век мощите на св. Валентин били дарени от папа Григорий XVI на църквата Whitefriar Street Carmelite в Дъблин (Ирландия), която впоследствие станала често посе-щавана на 14 февруари. През 1969 г., опитвайки се да намали броя на празниците с научно недоказан произход, римокато-лическата „църква” премахнала празника на св. Валентин от официалния си календар.


97

История и съвременно съдържание на „деня на лю-бовта”. Понастоящем „честванията” на св. Валентин на 14 февруари имат изключително светски характер: младежите изразяват чувствата си един към друг, като си разменят поз-дравителни картички, сърчица, цветя и други подаръци. Повечето хора дори и не се запитват кой всъщност е св. Валентин и какво общо има той с „любовта”.

На този ден още през 14 век започват да се изпращат любовни послания, наричани валентинки. Първата писмено документирана асоциация между св. Валентин и романтич-ната любов датира от 14 век в Англия, в литературните произведения на Дж. Чосър („Parliament of Foules”):

„Това се праща на свети Валентин, когато всяка птица идва и избира своя другар.”

През 1797 г. едно британско издателство публикува „По-мощник на младия мъж за писане на валентинки”, който съдържа любовни стихове за млади влюбени, които не можели да съчинят такива.

Развитието на печатарските услуги и намаляването на по-щенските разходи през 19 век довежда до масово производ-ство и изпращане на картички за св. Валентин по пощата, а в наши дни „денят на любовта” е един огромен по мащаби бизнес. Асоциацията за поздравителни картички е изчислила, че всяка година се изпращат около 1 000 000 000 картички, като по масовост те изостават само от Рождественските кар-тички. През втората половина на 20 век установената прак-тика на размяна на картички се разширява и се въвежда раздаването на най-различни подаръци, обикновено от мъжа на жената. Най-популярните подаръци са рози, а също и шоколади в червена опаковка, с формата на сърце. С раз-пространението на Интернет милиони хора започват да из-пращат електронни картички с поздравления чрез електронна поща, а най-често пожеланието е „Честит св. Валентин”.

Интересно мнение по повод на „деня на любовта” изказва дякон Михаил Першин, преподавател по биоетика в Москов-


98

ския Православен хуманитарен университет „Св. Тихон”. Же-лаейки да „въцъркови” този празник и съвременната младеж, той смело призовава православните свещеници да служат на 14 февруари молебени към св. мъченик Валентин Интерамн-ски „за умножаване на любовта”.

За съжаление обаче той не се спира на изключително важ-ния въпрос, за каква именно „любов” трябва да се молим, та да се умножи. Ние, като православни християни, несъмнено трябва да се стремим да придобием любов. Но тази любов следва да бъде не нещо друго, а именно това божествено чувство, което в изобилие са притежавали апостолите и свет-ците, наставлявани и просветявани от Светия Дух. Християн-ска, благодатна, саможертвена любов! Любов, която всичко извинява и никога не отпада!

Нека видим какво точно казва дякон Михаил в интервю, дадено на агенция „Интерфакс”:

„Любовта е полъх Божий в човешкото сърце, и влюбе-ността е една от проявите му. Ето защо няма никакви пречки за това да поканим нашите „овалентинени” младежи в храмо-вете, където бихме могли и да побеседваме с тях за любовта, и да отслужим молебен на свети Валентин Интерамнски за нейното умножаване. Не се знае молел ли се е приживе Инте-рамнският епископ Валентин за влюбените, но е сигурно, че е бил близък на младите хора. Св. Валентин е бил убит от рим-ските езичници заедно с трима свои млади ученици, повяр-вали в Христа именно благодарение на беседите с него. Тъй че св. Валентин е мъченик, а на мъчениците е дадена голяма благодат. Бог чува молитвите им. Да откриеш любимия човек, да създадеш семейство – нима това не е повод за молитва?”1

Наистина, да откриеш любимия човек и да създадеш се-мейство е прекрасен повод за молитва. А също така е несъм-нено, че на мъчениците е дадена голяма благодат и Бог чува молитвите им.

1 http://www.pravoslavie.bg/Човек/Може-ли-да-се-въцъркови-денят-

на-св.-Валентин-


99

Само че е доста спорен въпросът за характера на „влюбе-ността като Божий полъх”, и въобще не могат да се правят прибързани обобщения за романтичната влюбеност, без да се има предвид конкретната ситуация при „влюбените”, тяхното духовно състояние и бъдещата им вечна участ (за която понастоящем знае само Бог).

И наистина, може ли да се говори, че всяка влюбеност е Божий полъх при положение, че много от „влюбените” нямат никакво намерение да се женят, постоянно извършват тежки блудни грехове, често сменят партньорите си, и като цяло са далеч от Бога и Църквата Му? Очевидно, не всяка влюбеност е Божий полъх.

Дякон Михаил не споменава и горчивия факт, че това, което сега младежите правят на 14 февруари е точно обрат-ното на „молитви за откриване на любимия човек и създава-не на семейство”. Това, което сега става повсеместно, е едно все по-всеобхватно бягство от семейните отговорности, както и тотално пренебрегване на Божията благодат в тайнството Брак.

А за това, че трябва да поканим и беседваме с младежите в храма, няма никакво съмнение. Тази покана е отправил още нашия Господ Иисус Христос (при това не само към мла-дежите, но и към всеки човек) с думите: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вра-тата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20).

Да, Господи, влез в нашите сърца и ги просвети!


100

6.3. Хелоуин и денят на Всички Светии елоуин, един езически празник, намира все повече последова-тели както в България, така и в

други православни страни. Хората може би считат, че това е едно без-обидно забавление за децата, което няма (и не може да има) никакви духовни последствия за тях. Голяма заблуда, която ще се постараем да разсеем. Но дори и най-обикновени-ят човешки разум ни подсказва, че е непонятно защо денят на Всички Све-тии трябва да се отбелязва с всеобщо беснуване, с преобли-чане на децата като пирати, мъртъвци, вещици, магьосници и други изчадия на ада.

Първо, нека се спрем на произхода и същността на „праз-ника”, а след това ще разберем мнението на един от най-големите епископи-богослови на XX век, св. Николай Жички.

Хелоуин (Halloween) се чества на 31 октомври, най-вече в англоговорящите страни Великобритания, Ирландия, Кана-да и САЩ. Произхожда от келтския езически празник Сауин (Samhain), а през IX век е направен опит за похристиянчване-то му чрез празнуване на Всички Светии (All Saints' Day) на същия ден. В средновековния английски език наричали праз-ника All Hallows’ Eve, или съкратено Halloween (Хелоуин), както се нарича и до днес.

Маскирането с костюми за Хелоуин става популярно в САЩ през 30-те години на 20 в. и оттогава започва още по-стремително да се популяризира както в САЩ, така и по целия свят. По традиция на „празника” се носят страшни ко-

Х

6. Езически празници с християнски елементи

6. Езически празници с християнски елементи. Хелоуин

101

стюми на вещици, магьосници, демони и феи, правят се тиквени фенери и се обикалят съседите, които раздават бон-бони и сладки на децата, за да не станат „цел” на техните игри. Децата задават въпроса „номер или лакомство” (trick or treat), и ако не им се даде лакомство, те са „в правото си” да направят пакост. Всяка година щетите от тези „пакости” въз-лизат на хиляди долари в САЩ, има стотици случаи на телесни наранявания, а в последните години децата си слагат силиконови маски, които са прекалено тесни и има мно-жество случаи на почти задушили се деца, а също и деца със сериозни травми вследствие на блъскане в предмети поради ограничената видимост. Това е само видимата страна на „празника”, а за духовната вреда почти никой и не подозира.

Трябва ясно да подчертаем, че Хелоуин е езически култ и няма нищо общо с деня на Всички Светии, който Православ-ната Църква празнува през първата Неделя след Петдесетни-ца1. Някои хора правят аналогия между Хелоуин и българския езически култ на кукерството, понеже те имат някои общи характеристики (и най-вече това, че чрез страшни маски хо-рата се опитват да се предпазят от бесовете и „гонят злите духове”, докато на практика, така още повече им се отдават).

Произход на празника. Древните келти празнували сво-ята Нова година, наречена Сауин (Samhain), в края на октом-ври, когато прибирали последната си реколта. Те вярвали, че в нощта срещу тяхната нова година се отваря границата между мъртвите и живите. Тогава сенките на починалите през изминалата година навестяват земята, в търсене на живи тела, в които отново да се вселят. За да се предпазят от тези сенки, хората под водителството на езическите жреци-друиди се опитвали да изглеждат колкото се може по-страшно – обли-чали животински кожи и глави, надявайки се да изплашат

1 Петдесетница е подвижен празник, т.е. той се отбелязва в зависимост от Пасха (Великден), която всяка година се пада на различни дати. Както вече отбелязахме, Неделята на всички светии се празнува в първата неделя след Петдесетница.


102

духовете. Оставяли им храна, за да се нахранят и да не насто-яват да влизат в дома им. А самите хора се събирали около огньове, които били запалвани от друидите-жреци. На тези сбирки се правели предсказания за зимата и се принасяли в жертва не само животни, но и хора. На края на събирането келтите взимали въглен от огъня и с него палели огнищата си.

През 853 г. сл. Хр., като опит за противодействие срещу езическия празник, папа Григорий IV утвърдил 31 октомври като ден на всички светии. Но езическите суеверия били дъл-боко вкоренени и се запазили през цялото средновековие и чак до наши дни, когато отново процъфтяват, но вече лукаво приели облика на невинно забавление.

Не само в английско-говорящите страни, но и в Латинска Америка и Испания, 31 октомври се свързва с деня на мърт-вите деца, а 1 ноември е ден на мъртвите възрастни. Смята се, че починалите по това време се връщат в къщите си, за-това във всеки дом има олтар с вкусни неща, вода и кърпа, за да може „духът да си измие ръцете преди ядене”. Тогава на улиците могат да се видят и карнавални шествия – хора в костюми на скелети и мумии, носещи ковчези. В тези дни няма по-популярен предмет от скелет или череп: децата сами правят такива фигурки, в магазините се продават шоколадо-ви скелети, черепи, ковчези. В последния ден на празника мексиканците пият на гробището текила, а група музиканти свири в чест на починалите. В летящите колибри и пеперу-дите латиноамериканците виждат душите на своите роднини и приятели. Колко е гротескна тази картина на пиянско веселие от сериозното и молитвено отношение, което трябва да имаме към душите на покойниците!

В България Православната Църква отбелязва празника на всички светии в първата неделя след Петдесетница, а молит-вен помен в църква за починалите се извършва на трите Задушници1 през годината, и винаги, когато църковният устав

1 Името „Задушница” показва каква е същността на поменаване-то – молитви и милостиня за душата на починалите.


103

позволява това. Що се отнася до нашата собствена молитва за живи и починали, частната молитва не може да бъде огра-ничавана от времена и забрани, ние трябва да се молим кол-кото можем повече.

Но сега нека се спрем на мъдрите разсъждения на св. Николай Велимирович, който е прекарал дълги години в САЩ и следователно отблизо е познавал духовните опасно-сти от „забавния” Хелоуин. Ето какво казва той:

„Като православни християни ние трябва внимателно да изследваме всеки аспект на нашето участие в света, неговите дейности, празници и фестивали, за да бъдем сигурни дали тези участия са съвместими с нашата Свята Православна Вяра.

Сега всичко във външния свят ни напомня, че Хелоуин на-ближава: в училище децата са заети да рисуват тикви, да изрязват прилепи, духове и вещици, и подготвят идеалния костюм, с който да ходят да събират лакомства. Повечето от нашите училища, обществени организации и забавления по телевизията, радиото и пресата ще участват и извлекат изгода от Хелоуин. Много от нас ще участват в тoзи фестивал като отидат на парти с костюми, или като заведат децата да търсят лакомства в квартала по тъмно на 31 октомври. Много от нас ще вземат участие във фестивала, вярвайки, че той няма по-дълбок смисъл освен забавление за децата. Повечето от нас не знаят историята на фестивала и костюмите му.

Празникът на Хелоуин се е появил в предхристиянските времена сред келтските народи на Бритaния, Ирландия и се-верна Франция. Тези езичници вярвали, че физическият живот се е появил от смъртта. Затова те празнували започването на „новата година” през есента, в навечерието на 31 октомври до 1 ноември, когато те вярвали, че сезонът на студеното, мрач-ното, упадъка и смъртта започвал. Обучени от своите жреци, друидите, хората загасяли всички огньове и светлини, и мра-кът взимал надмощие.

Според келтската езическа традиция, душите на мъртвите отивали в света на мрака, разрухата и смъртта, и влизали из-


104

цяло в общение със Сауин, господарят на смъртта, който мо-жел да бъде успокоен и поласкан с жертвоприношение, за да позволи на душите на мъртвите да се завърнат вкъщи за този празник. Това вярване довело до ритуалната практика да се скита по тъмното в костюми на вещици, гоблини, феи и демо-ни. Келтите вярвали и в това, че душите на мъртвите идвали с голям глад на това празнично посещение. Изводът бил, че всяка душа на мъртъв и неговият имитатор, който не са подсигурени с лакомство, ще предизвикат гнева на Сауин, чиито ангели и служители ще отмъстят чрез множество проклятия.

В ранната келтска Православна Църква, светите Отци се опитали да противодействат на този езически ритуал като установили празника на Всички Светии на същия ден (на из-ток този празник е на друга дата). Но останалите езичници, т.е. антихристияни, реагирали на опита на Църквата да изме-сти празника им като разпалили пожар през тази нощ, така че тя станала нощ на магьосничество и други окултни практики, много от които включвали оскверняване и подигравка с хри-стиянските вярвания и обичаи.

Костюмите на скелети са измислени като подигравка с по-читта на Църквата към светите мощи. Християнски светини били крадени и използвани за светотатства. Практиката на просене се превърнала в система за преследване на християни, които отказвали да участват в тези фестивали. И така опитът на Църквата да противодейства на този езически ритуал се провалил.

Това е само кратко обяснение на историята и значението на фестивала на Хелоуин, но въпреки това е ясно, че ние, като православни християни, не можем да участваме в това съ-битие по никакъв начин (дори да го приемем само като шега) и нашето участие в него би било идолопоклонническо преда-телство към нашия Бог и към нашата свята Вяра.

Ако имитираме смъртта с подходящите дрехи, или като скитаме в тъмното, или като просим, тогава доброволно ние


105

сключваме връзка не с келтският „Сауин”, а със самият сата-на, злият дух, който стои срещу Бога. По-нататък, когато питаме „лакомство или номер”, нашият диалог не е с децата, а със самият сатана. Нека си припомним нашите предци, светите християнски мъченици на ранната Църква, както и нашите сръбски новомъченици, които отказвали, въпреки болезнените наказания и ужасните гонения, да боготворят, почитат или ува-жават по какъвто и да е начин тези идоли, ангели на сатаната. Основата на нашата св. Църква е върху тяхната свещена кръв.

В днешния свят на духовна апатия и безразличие, които са корените на атеизма и отделянето от Бог, човекът е подтикван да пренебрегне духовните корени и практики на разни обичаи, когато техните външни проявления изглеждат обичайни, забав-ляващи и безобидни. „Догмата” на атеизма подчертава много от тези практики, отричайки съществуването на Бога и сатаната.

Нашата св. Църква чрез Иисус Христос ни учи, че Бог Сам стои и съди всичко, което правим. Нашите действия са или угодни на Бога, или против Него. Никой не може да служи на двама господари. Следователно нека не постъпваме като келт-ски езичници: да скитаме в тъмното и да имитираме мъртви души. Нека се помолим Господ да ни даде вяра и кураж да се запазим като православни християни в тези тежки времена, и да ни избави от злото.” Кой плаща за Хелоуин. Това е въпросът, който още през

2008 г. задава игумен Исидор, тогавашен представител на Руската Православна Църква в България. Бидейки учуден от добре организираната и още по-добре финансирана кампания за популяризиране на Хелоуин в България, духовникът казва:

„Всички знаем колко е трудно сега във финансово отно-шение да се издаде книга, да се проведе рекламна акция, да се внедри в съзнанието на публиката една иди друга мисъл. За всичко това са необходими реални, големи пари. И аз бих искал да се обърна към сърцата и разума на българския народ и да задам един въпрос. Опитайте се, скъпи братя и сестри, да отговорите на въпроса, кой и защо е платил за Хелоуин в


106

България? Отговорът на този въпрос може да ни предпази от множество ненужни грешки.

Защото политиката, икономиката, военната сила – всичко това е вторично. Най-главното в човека е неговата вяра, неговият светоглед. Ако се повреди светогледът на нацията, няма да помогнат нито законите, нито парите, нито оръжието. Ако човекът стане безнравствен, той ще започне или да игно-рира, или умело да заобикаля законите; в политиката той ще избере пътя на двойните стандарти; парите ще постави в услуга на себе си и на своите пороци, а не на благото на обществото; с оръжието пък ще се възползва непредсказуемо и агресивно.

Представете си огромен междуконтинентален кораб, на борда на който има множество ресторанти, каюти, съвремен-но въоръжение, свръхнови средства за комуникации и много други неща. Но този кораб няма един малък прибор – ком-пас. Той неправилно се ориентира в пространството. Кажете, може ли този кораб успешно и своевременно да стигне там, където се е запътил? Не, не и още веднъж не. Той или ще се отклони от курса и вместо в Америка ще пристигне в Афри-ка, или ще заседне в плитчините, или съвсем ще се изгуби в безкрайните простори на световния океан, като изразходва и последната капка гориво.

Такъв малък, но тъй необходим прибор в живота на чове-ка и на цял един народ е нравственото начало и душата, без които ние не знаем накъде да вървим.”1

Тук само можем да кажем със съжаление, че това преду-преждение е твърде остаряло. Не само отделни хора, но и цели народи вече са загубили своя Божествен компас.

А по повод на Хелоуин, нека да не бъдем безразлични към духовното му съдържание, а да предпазваме нашите близки от всякакво участие или дори симпатия към тази скверна „забава”. Човешкото невежество и лекомислие не са добри оправдания пред Бога...

1http://www.pravoslavie.bg/Анализи/Кой-плаща-за-Хелоуин-в-България-

6. Езически празници с християнски елементи. Кукерство

107

6.4 Кукерство и св. Трифон „Зарезан”

„Жена не бива да носи мъжки дрехи, и мъж не бива да се облича в женско облекло: всеки, който прави това, гнусен е пред Господа, твоя Бог.” (Вт. 22:5)

а съжаление, не само на праз-ника на св. мъченик Трифон (1/14 февруари), а и на други

църковни празници се извършва то-зи скверен обичай1, когато мъже се преобличат като жени. И не само като жени, а и като козли, овни и други безсловесни животни. После танцуват и извършват бесовски ри-туали, като уж „гонят злите духове” за да има плодородие, а всъщност самите кукери се приобщават към бесовете. Освен в България кукерството е разпространено и в Румъния, Молдова, Сърбия, Гърция и Македония. Подобен ритуал съществува и в Италия, на о-в Сардиния. Кукери има и в Полша, Унгария и Словкия.

Обичаят най-вероятно води началото си от траките и се е празнувал по време на честванията на езическия „бог на весе-лието” Дионисий. Това се доказва и от най-старинните кукерски маски, представляващи овен, козел и бик. Задължи-телното им присъствие в кукерските игри определено ги свързва с древните дионисиади.

1 По-стар обичай в източна България той се е извършвал в периода

между Месни и Сирни Заговезни (Сирница), и между Рождество Христово и Богоявление в западна България. В наши дни се извър-шва и на Нова Година, и на св. Трифон, и на Сирни Заговезни, и на други празници.

З

6. Езически празници с християнски елементи


108

Кратко описание. Кукерските игри и обичаи се изпълня-ват само от мъже-ергени. Всяка кукерска дружина има водач, който единствен е женен мъж. В източна България той се облича в булчински и младоженски костюми, в западна България водачите се обличат с кози, овчи или сърнешки кожи с козината отвън и носят маски на главите си, или пък са с начернени лица. На кръстовете им са окачени звънци (чанове), в ръцете си държат дървен фалос, оцветен в червено, както и дървен прът с привързан накрая парцал за измитане на пещта.

Кукерите първо обхождат всички домове с пожелания за здраве, плодородие и благополучие, при което събират раз-лични подаръци (жито, леща, боб, яйца и др.) от стопаните, имали неблагоразумието да съучастват в скверния ритуал. Във всеки дом кукерите изпълняват разнообразни битови сцени. Накрая отиват на селския мегдан, където играят буйни танци, като раздрънкват силно окачените по тях звънци. По-сле водачът хапва три залъка, отпива вино и започва „да нарича за здраве и плодовитост”. След това подкарва впрег-натите в рало кукери, изорава три бразди в кръг и ги засява.

Кукерски маски, от които грозно наднича сатаната.

Както вече споменахме, целта на кукерските танци уж била да се изгонят злите духове. Само че Спасителят на света, Господ Иисус Христос посочва друг, коренно различен на-чин, по който наистина може да се изгонват тъмните сили, а


109

именно – с молитва и пост (Мат.17:21)! А НЕ с безумни танци и животински маски, обидни за човешкото достойнство!

В най-старото запазено житие1 на св. Дазий от Дуросто-рум (Доростол, дн. Силистра), който е бил воин в римската армия, мъченически пострадал през 292 г., са описани езиче-ски ритуали, които поразително напомнят кукерските. И не е случайно, че близо една трета от житието на мъченика пред-ставлява подробно описание на езическия ритуал, провеждан ежегодно в Дуросторум. Неизвестният християнски автор от V век много е искал да предупреди и да въздейства върху своите съвременници, които все още са били подвластни на езическата традиция. А нашият съвременник, историкът Г. Атанасов счита, че „тази традиция явно е била толкова силна, та е достигнала до ден днешен в българските земи под фор-мата на кукерски игри.”2

Накрая ще приведем и кратък поучителен откъс от житие-то на св. Дазий. Този откъс би могъл да послужи и като свое-образно обобщение на гореказаното:

„Тази скверна традиция е достигнала и до наши дни и се спазва по много печален начин. Защото дори светът да се свърши, лошият обичай не се изоставя, а дори се възстановя-ва в още по-грозен вид.

В деня на януарските Календи суетни хора, които следват обичая на езичниците, а се наричат християни, излизат с много големи тържества. Те променят външността си, като се обличат в нрава и външния вид на дявола. Те се увиват в кози кожи и като променят лицето си, напущат доброто, в което са се възродили (християнството), и се връщат към злото (езичеството), в което са се родили.”

Считаме, че тук повече пояснения са излишни. Всеки сам трябва да направи своя избор на кого да служи: на Бога, или на дявола. Защото, както казва Христос, никой не може да служи на двама господари...

1 От IV-V век, съхранявано в Парижката национална библиотека. 2 Н. с. к. и. н. Г. Атанасов, Църковен вестник, бр. 10 от 2002 г.


110

77.. ССууееввеерриияя,, ссввъъррззааннии сс ццъъррккооввннииттее

ТТааййннссттвваа ии ооббррееддии очти всеки съвременен свещеник може да посочи много примери от духовния си опит, които показват потре-саващо духовно невежество от страна на някои „вярва-

щи”. Тук ще се опитаме да изброим някои от най-известните суеверия, съпътстващи християнските Тайнства и обреди.

Кръщение. Много хора пристъпват към това тайнство не от желание за съединяване с Господа Иисус Христос, вечно спасение и прошка на греховете, а от суеверни и неправилни подбуди (най-често грижи за телесното здраве): „да не ме боли повече главата”; „да ми се оправи язвата”; „детето да плаче по-малко”; „да не ми направят уроки” и т.н.

Други считат, че им е направена магия и поради това искат да се кръстят повторно. Имало е хора, които са идвали на Света Гора, за да се кръстят повторно само поради све-тостта на мястото, „за да хване повече”. Трети пък наричат кръщаващия се с някакво тайно име, за да бъде защитен от уроки, магии, лош поглед и т.н.

Друго странно суеверие е свързано с подаряването на кръстче за новопокръстения – ако в основата на кръста е изобразен череп, то детето, което носи такъв кръст ще бъде нещастно цял живот; ако пък няма череп – ще бъде щаст-ливо. Някои хора стигат и още по-далече в подозренията си: „А свещениците сигурно знаят това, но нищо не ни казват. Може би не искат всички да бъдат щастливи...”

Типично суеверие е и твърдението, че ако кръщаваното дете не заплаче по време на обливането с вода, то трябва на-рочно да се ощипе, за да заплаче; в противен случай детето

П

7. Суеверия, свързани с църковните Тайнства и обреди

111

уж не било кръстено правилно. Ако пък восъкът с пострига-ната коса падне в кръщенския купел, това си е направо лош знак…

Непонятно защо някои свещеници не желаят да кръщават едновременно двама (или повече) човека в една и съща кръ-щенска вода1. Няма никакви богословски пречки за това. Ако мнението на тези свещеници беше правилно, то излиза, че масовото кръщение в древността на много православни наро-ди (грузинци, българи, руснаци и т.н.) в реки, езера и морета е било погрешно.

Изповед. Хората не се каят за греховете си, а само раз-казват на свещеника за проблемите си. Или пък считат, че след една такава „изповед” всички проблеми сами ще се решат. Често пъти хората по навик изброяват греховете си, без да имат истинска решимост за борба със страстите.

Други пък искат свещеникът сам да скъса листчето с на-писаните грехове, възприемайки това като някакво велико свещенодействие. Появяват се и повърхностни ръководства за подготовка за изповед от рода на „1001 гряха”, или „10000 гряха”. Там не се говори за най-важното при изповедта – сърдечното съкрушение и решимостта за изправление, а ме-ханично се изброяват голямо множество „най-тънки” грехове.

Евхаристия (Св. Причастие). Съществуват множество суеверни подбуди за приемане на Св. Причастие. Причастя-ват децата, за да не ги боли стомахчето, възрастните пък се причастяват за вдигане на хемоглобина.

Други разбират причастяването като „прочистване” на организма или вид „енергийно зареждане”. Трети считат, че

1 Може би тези свещеници считат, че ако желаещите да приемат

кръщение са момче и момиче, те впоследствие нямат право да се оженят, понеже по мистичен начин са станали роднини. Това обаче не отговаря на истината. Забраната за сключване на църковен брак важи само за случаите, когато кръстникът (или кръстницата) желае да се ожени за своя кръщелник, който действително се явява духовен син или дъщеря на кръстника.


112

след приемането на Св. Причастие не трябва да целуват никого и нищо, понеже благодатта щяла да премине върху целунатия предмет1.

На някои места свещениците не разрешават на миряните да се причастяват по-често от четири пъти в годината. На други места е точно обратното, всеки мирянин е длъжен да се причастява всяка седмица или дори още по-често (има случаи, особено в Русия, когато благословението е за св. Причастие всеки ден). Разликата между всички тези прак-тики е толкова драстична, че понякога хората от съседни ено-рии (или манастири) взаимно едни други се обвиняват едва ли не в ерес (или в голямо отстъпление).

Но би трябвало всички да разбираме (включително и све-щениците), че не може да съществува „абсолютна рецепта” за св. Причастие, която да е съвсем еднаква за всички. Хората много се различават един от друг, духовното им ниво също се различава. А и сам човек се изменя във времето, пада и става, напредва или деградира. Ако свещеникът е духовно мъдър, тогава сам той, въз основа на доброто познаване и общуване с енориашите си, трябва да направи индивидуална преценка за всеки поотделно дали е готов за св. Причастие (или кога ще бъде). Всъщност за такава индивидуална пре-ценка се говори и в едно от правилата на св. Василий Велики.

Защото когато механично се опитваме да прилагаме „при-частната практика” на първите християни (които несъмнено са се причастявали много често), странно защо не се опитва-ме да „приложим” и техния изключително строг живот, тях-ната непрестанна подготовка за Вечността. За разлика от нашите студени сърца, техните са горели от искрена любов към Бога (доказателство за което са и стотиците хиляди християнски мъченици от първите три века), а ако пък по-

1 Но тук трябва да отбележим, че благочестива причина за „неце-луването” има причастник, който добре осъзнава собственото си освещаване чрез св. Христови Тайни и поради това не желае да постъпва лекомислено.


113

някога са падали в грях, то епитимиите за това са били наистина тежки. И когато цитираме св. Йоан Златоуст с него-вите призиви за често приемане на св. Причастие, то нека не пропускаме и неговите призиви за всестранна духовна под-готовка преди приемането на св. Причастие1. Защото иначе се получава изопачаване на истината, някакъв вид сектант-ство – едно ни харесва и го приемаме, а друго безотговорно отхвърляме. Нека винаги се стремим към цялата Истина!

Но да продължим с нашето изложение. Поради случаи на злоупотреба със св. Причастие през IV век, се преустановява

1 Да прочетем например Златоустовото тълкувание на изрече-нието „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата” (1 Кор. 11:28): „Споменавайки за тайнствата, ап. Павел сметнал за необходимо да изложи по-подробно този предмет, тъй като той не е маловажен. В беседата си относно тайнствата, апо-столът ни внушава голям страх и доказва, че главното е да се пристъпи с чиста съвест. Като не се задоволява с казаното преди това, той прибавя следното: „човек да изпитва себе си”, а не както постъпваме ние, съобразявайки се повече с времето, отколкото с душевното разположение. Ние се стараем не да пристъпим подгот-вени, очистени от всяко зло и с пълно благоговение, а на празниците и тогава, когато пристъпват всички. Но не така повелява ап. Павел: той знае само едно време за пристъпване към Тайните и Причаще-нието – когато е чиста съвестта.

Ако ние не пристъпваме към чувствената трапеза, когато страда-ме от треска или ни се гади, за да не ни сполети смърт, то още повече ние не бива да се докосваме до тази Трапеза с порочни пожелания, които са по-лоши от треската. Под порочни пожелания аз имам пред-вид както телесни, така и сребролюбието, гнева, злопаметността и въобще всички порочни наклонности. Пристъпващият трябва да се очисти от всичко това и тогава да се докосва до тази чиста Жертва, а не небрежно и с леност, като че по принуждение да пристъпва, про-сто защото се е случил празник. От друга страна, когато е налице съкрушение и готовност, нека не се отлага по причина на това, че не е празник. Празникът се състои в извършване на добри дела, благо-честие и строгост в живота; ако ти имаш това, винаги можеш да празнуваш и винаги да пристъпваш. Затова (апостолът) казва: „да изпитва себе си” всеки и „тогава” да пристъпва; заповядва и да се изпитваме не едни други, а самите себе си, устройвайки съдилище без гласност и изобличение без свидетели”. (Творения, Т. 10, с. 277).


114

древната християнска практика на даването на св. Причастие в ръка и носенето Му по домовете. За съжаление има и съ-временни случаи, когато някои хора злоупотребяват със светинята, приемайки св. Причастие с магически и магьосни-чески цели, като преследват чисто земни блага. Това на практика е поругаване със светинята и такива хора навличат върху себе си Божието проклятие.

Има и хора, които гладуват (или не ядат месо и риба) по няколко часа след приемане на Св. Причастие, за да можело То да извърши своето действие. Такива хора уж се подвиза-ват „по християнски”, но всъщност разсъждават по един изключително механичен начин, забравяйки за свръхесте-ствената природа на това най-велико Тайнство. Трябва ви-наги да помним, че св. Причастие осветява по Божествен начин човешките душа и тяло и не следва обичайните закони на човешкото естество.

Малко по-различно по характер е и строгото изискване да не се плюе три дни след причастяване. Само че по тази логика през тези три дни не трябва и да се храним, използвайки лъжици и вилици, защото нали ги облизваме (макар и невол-но). Наистина, трябва с голямо благоговение да се отнасяме към Божествената светиня, но не и да имаме „ревност не по разум”.

Има и друга крайност, когато хората преяждат, препиват или изпадат в голямо празнословие и светско веселие, след като са се причастили. Затова е най-добре, ако при удобен случай могат да останат за известно време сами и сърдечно да благодарят на Бога за всичко, което Той щедро ни дава. И сред суетата, която често ни заобикаля, да се скрием във вътрешната стаичка на сърцето и там да срещнем нашия Създател.

Елеосвещение (Маслосвет). Хората често възприемат това тайнство като последно, предсмъртно помазание. Ако пък болният оздравее след помазването с осветения елей,


115

считат, че той не трябва да яде месо и да встъпва в брак, или да води какъвто и да е съпружески живот.

Понякога се наблюдава неправилно и суеверно отношение към останалия след тайнството елей. Това се дължи най-вече на невежество, но за съжаление се среща и злонамереност.

Венчание. Най-често църковния брак се възприема като една красива (но вече отживяла) традиция, в която поканени-те гости ядат, пият и се веселят, а младоженците получават подаръци.

Едно от най-разпространените суеверия е, че след връчва-нето на пръстените от свещеника, младоженецът и невестата се стремят да настъпят другия по крака, а за успелият пръв да на-прави тази глупост се счита, че ще „властва” над партньора си.

Друго суеверие е, че ако има две сватби едновременно, едната булка не трябва да види другата, понеже това щяло да донесе нещастие.

В по-мистичен (но пак суеверен) план, венчавката се счита като „гаранция” че мъжът и жената никога няма да се разде-лят. Като че ли се забравя човешката отговорност и свободна воля, а всичко се възлага единствено на Бога. Обикновено се забравя, че бракът е тайнство, при което женихът и невестата дават пред Бога и хората доброволен обет за взаимна съ-пружеска вярност, а представителят на Църквата се моли за тях да получат всички земни и небесни блага, да опазят не-скверно брачното ложе, да получат небесната благодат за духовно и телесно единение, за благословено раждане на до-бри деца и християнското им възпитание.

Миропомазване. Много хора неправилно считат, че оби-чайното помазване с елей по време на бдение (или акатист) е тайнството Миропомазване, което се извършва еднократно1 заедно с Кръщението. Такива мнения произхождат от недо-статъчни познания.

1 В много редки и специални случаи (най-вече свързани с отпа-дане от вярата), тайнството Миропомазване може да се повтори.


116

Свещенство. Много хора считат, че свещениците или епископите са длъжни да бъдат непогрешими като Самия Бог. И когато се натъкнат на някои чисто човешки слабости и грешки у духовниците, те са готови да осъдят не само тях, но и цялата Христова Църква. Те забравят, че Църквата е една богочовешка институция, в която Божията благодат (която наистина е съвършена) съдейства на човека (който не е съвършен) да достигне той спасение и обожение в Христа.

Хората трябва да имат строги изисквания към духо-венството само за едно най-важно нещо – да пази чистота-та на св. Православна вяра! Защото ако духовенството не я пази, тогава духовните пастири се превръщат в лъжепастири, които не трябва повече да бъдат почитани и следвани. А за своите нравствени слабости епископите и свещениците отго-варят единствено пред Бога, и хората, които се осмеляват да ги осъждат, слагат огън върху душите си. Затова трябва по-често да си припомняме Божествените думи „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери!” (Мат.7:1-2).

Други суеверни и неправилни съображения. Понякога могат да се чуят странни разговори за „прясна благодат” у някой новоръкоположен свещеник или епископ. Някои хри-стияни считат, че благодатта на свещенството е най-силна в началото, и постепенно „се износва” от времето и греховете. Това обаче е неправилно схващане. Независимо от личните си грехове, свещеник и епископ, които не са низвергнати, винаги могат да извършват светите Тайнства1. Разбира се, когато свещеникът е свят човек (като св. Йоан Кронщадски например), тогава благодатта се проявява и по видим начин (като чудесни изцеления, прозорливост и т.н.). Но в нашето бездуховно време нека просто бъдем доволни, че има къде да се изповядваме и причастяваме.

1 Друг е въпросът, че ако съответните клирици са извършили тежки и неизповядани грехове, то за самите тях извършването на св. Тайнства не е за спасение, а за осъждане.


117

Понякога от някои външни характеристики (красив глас, бяла коса, изящна реч и т.н.) хората правят прибързани из-води дали духовникът е добър или не.

Напоследък мнозина не правят разлика между епископ, свещеник и монах. Понякога отиват в манастир и се обръщат със сложни въпроси към прости монаси, които нямат нито опита, нито знанията да отговорят правилно. В резултат на това, особено ако монахът се случи да е честолюбив, а пита-щият – наивен, може да се получи едно душепагубно (и за двете страни) духовно лъжестарчество: „ако пък слепец води слепеца, и двамата ще паднат в ямата” (виж Мат.15:14).

Това важи и за някои случаи на т. нар. „младостарчество”, когато свещеникът самоволно се опитва да придобие тотален духовен контрол върху енориашите си, без да е придобил нужното смирение, благочестие, мъдрост и опит. Тогава вме-сто да води хората при Христа, той неусетно ги води при себе си. Ето защо св. Теофан Затворник в книгата си „Духовно ръководство” препоръчва да се допитваме1 до смирен духов-ник, но винаги да сверяваме получения отговор с учението на светите Отци.

Суеверно отношение се появява и тогава, когато хората се страхуват да се обърнат към свещеник с каквито и да било въпроси, възприемайки го единствено като някакъв вид жрец или магьосник, извършващ неразбираеми ритуали. Това се дължи на непознаване на християнската вяра.

Суеверия, свързани с църковни обреди. Вече споменах-ме за множеството суеверия, свързани с погребения и пани-хиди. Но в последните години зачестиха и освещаванията (и извършване на водосвет от свещеник) на заведения и вещи, собственост на хора2, далеч от Бога, Църквата и нравствения живот. Самият „поръчител” на обреда няма никакво намере-ние да се разкайва за лошия си живот и да се обръща към

1 Допитването е важно, за не да вярваме на собствените си помисли и за да избегнем опасността от самопрелъстяване.

2 Някои от които съвсем явни престъпници и мафиоти.


118

Бога, а просто търси по суеверен начин „мистична гаранция” за безопасност на бизнеса си. От друга страна свещеникът също не изпълнява душепастирските си задължения, а просто се възползва от ситуацията и прибира съответното възнагра-ждение. Това е и една от причините за съществуването на думата „требичарство”1.

Съществува и суеверно отношение към светената вода. Например понякога хората смесват светена вода, взета от различни църкви, считайки че получената смес е „по-силна” от светената вода, взета само от един храм.

Понякога в две поместни Църкви съществуват различни традиции относно някои специфични духовни практики и е добре различните традиции да се познават, а самите практи-ки да не се абсолютизират. Блажени Августин мъдро съвет-ва: „Единство в главното, разнообразие във второстепенното, любов във всичко”.

Да вземем за пример приемането на богоявленска светена вода. В Руската Църква тя може да се приема всеки ден на гладно, без да е необходим какъвто и да е специален пост в предишните дни (за същото се споменава и в житието на св. Серафим Саровски), докато на други места се изисква крайно строг пост – без хляб и вода предишния ден, за да се приеме богоявленска вода. Въпреки че всеки от нас може да има собствено мнение за това кое е по-правилно, важното в слу-чая е да не се стига до презиране на хората, следващи „чуждата” практика. Бог е достатъчно милостив, за да прие-ме всеки, който иска да дойде при Него. Добре е обаче и ние, хората, да бъдем по-широко скроени, и да си спомняме Господните думи „съботата е направена за човека, а не човек за съботата” (Марк 2:27).

Неправилно и суеверно почитане на иконите. Много често хората задават въпроси, свързани със силата на икони-те, като че ли това са някакви езически талисмани за късмет.

1 Т.е. извършване на треби по механичен начин, като свещеникът гледа преди всичко паричното възнаграждение.


119

Или сякаш „силата” им се измерва във волтове и ампери. Питат например: „Коя икона е по-силна – Бачковската или Троянската?” Или казват: „Тази икона е силна, трябва задъл-жително да си я имам в къщи”. Други пък говорят: „Тази икона изгаря отрицателната енергия”, или: „Аз си купих от вашата църква икона, за да ми върви, исках да спечеля от тотото, а вече толкова месеци минаха, и нищо!”.

За съжаление хората не знаят или забравят това, че иконите са тясно свързани с личната молитва. Иконите трябва да ни служат за по-голяма молитвена подкрепа, те могат да усилят личния ни молитвен устрем към Бога, а не са някакви магически талисмани. Иконите не са само „богосло-вие в картини”, те са и „молитва в картини”.

Още по-лоши са суеверните заблуждения, носещи окултен характер. Например, на някои от хората, заблудени от астро-логия и вярващи на хороскопи, им се внушава (чрез съответ-ните астрологически писания и многобройни статии), че на всеки знак от Зодиака съответства определена икона. „Аз съм Везни, значи каква ми е иконата?” Тук многословните комен-тари са излишни. Християнството открай време е гледало на астрологията като на огромна и душепагубна заблуда.

В заключение ще кажем, че е добре, когато купуваме икона, да знаем кой точно е изобразен на нея, и ако е някой по-неизвестен светец – да се запознаем с житието му. Но най-вече, нека да се молим на Бога пред иконите, а не да ги считаме за талисмани за късмет.

Суеверия сред духовенството. Свещеник Александър (Пикальов) от Русия пише, че за съжаление и някои пред-ставители на свещенството не са свободни от суеверия и предразсъдъци. Така например в някои села и досега имало обичай, когато на някоя селянка ѝ дойде времето да ражда, свещеникът бърза в храма да отвори царските двери, кощун-ствено асоциирайки ги с женската матка, за да осигури удачно раждане. Това прилича на т. нар. хомеопатична (подражател-


120

на) магия. При вуду-магьосниците например, парцалената или глинената кукла се асоциира със самия човек, върху когото трябва да се пренесе вредата, нанесена на куклата.1

Но за да видим, колко важен е вътрешният мотив за извършване на едно или друго духовно действие, е добре да поясним, че за подобна практика се споменава в „Настольная книга для священно-церковно-служителей”2, където се дават разяснения по този въпрос, който е бил коментиран още през 1872 г. Предполага се, че гореописаната практика се е появи-ла като противодействие на някои нехристиянски обичаи, като свещениците са преценили, че за енориашите им е по-добре да прибягват към Божията Църква, отколкото към езически ритуали и вместо отваряне на вратите на къщите си (както дотогава правели), започнали да отварят царските две-ри в Божия храм, придружено със съответното молебно пеене. „Тъй като този обичай не е нищо повече от молитвено обръ-щение към Бога и особено към Божията майка, и при това, насочен като противодействие на езическите суеверия, то да се откаже на искането на енориашите да се отворят царските двери при трудно раждане, значи те да бъдат разубеждавани във вярата им в Божията помощ, значи да се предаде на отчаяние страдащата родилка или да се оставят отново да следват суеверните обичаи...”

По-нататък се дават важни разяснения, публикувани в „Церковный вестник”3: „Суеверието, макар и да носи религи-озен характер, несъмнено вреди на чистотата на духа на светата вяра и затова, трябва да бъде мъдро изкоренявано в пастирски вразумления и наставления. Ако царските двери се отварят за извършване на някакъв вид молитвословие, по установения от Църквата чин, за да се изпроси небесна помощ за родилката, тогава при този случай няма суеверие.

1Виж http://www.pravoslavie.bg/Човек/Църковните-суеверия 2 Репринтно издание през 1993 г. от изданието през 1913 г., стр.

952; виж http://typikon.ru/liturgic.htm/ 3 „Церк. вестник”, 1888 г., бр.27; 1893 г., бр.10


121

Но ако някой от енориашите прави връзка между облек-чаване на трудното раждане със самия акт на отваряне на дверите, то това би било суеверие, което не бива да се поддържа от свещеника. Обикновено искането да се отворят царските двери при трудно раждане едва ли може да се определи като суеверие, по-скоро то се явява израз на проста вяра, и затова отказът за изпълнение на молбата ще бъде не-нужна жестокост към молещия. Но като се изпълнява молба-та, не трябва да се измисля някакъв свой чин, а да се извърши молитвословие, положено в богослужебните книги...”

Може да се обобщи, че практиката за отваряне на царски-те двери при трудно раждане се споменава като допустима само при наличие на извършване на съответното молитвосло-вие, положено в богослужебните книги.

След края на св. Литургия някои епископи и свещеници в България имат странния обичай да събличат свещените си одежди и да ги намятат върху благоговейно чакащите ги енориаши. Това новопоявило се „свещенодействие” не е опи-сано в никакви църковни или исторически книги, няма осо-бен богословски смисъл, като цяло носи суеверен характер и отвлича вниманието на богомолците от същността на тайн-ството Евхаристия към по-незначителни неща. Неслучайно Спасителят настойчиво ни заповядва да правим разлика между освещаващ и освещаван предмет, защото в проти-вен случай изпадаме в положението на фарисейски начални-ци, слепи за истинската стойност на нещата. Христос казва:

„Горко вам, водачи слепи, които казвате: ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: златото, или храмът, който освещава златото? Също казвате: ако някой се закълне в жертвеника, не е нищо; но ако някой се закълне в дара, който е върху него, задължа-ва се. Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: дарът ли, или жертвеникът, който освещава дара?” (Мат. 23:16-19).


122

От тези думи всеки може сам да се досети дали трябва да се намята презглава със свещеническите одежди или е по-добре да потърси благословение от самия свещеник.

Но нека отново споменем за важността на вътрешния духовен мотив. По времето на светите апостоли, някои вяр-ващи са изнасяли болни хора по улиците, та като минава св. ап. Петър, поне сянката му да осени някого от тях, и те всички се изцелявали (виж Деян. 5:15-16). Следователно когато някои действия са придружени от сърдечна вяра и са под-крепени от молитва и благословение на свещеник, тогава наистина може да има благодатна помощ. Но тя се дължи именно на вярата и молитвата, а не на механичното до-косване до дрехите.

На особено място сред новопоявилите се суеверия трябва да споменем и дейността на някои „старци”, които прикрито се противопоставят на Църквата и Свещеното Предание. И които в повечето случаи са тотално обзети от въпроса за печата на антихриста. Не че това е маловажен въпрос, но от постоянните мисли за антихриста се забравят мислите за Христа. Обикновено след разговор с такива „старци”, хората изпитват чувството на неясен, но силен страх и униние, че всичко вече е изгубено, че всичко вече е под пълния контрол на злото и дявола. Наистина, ние не трябва да бъдем слепи за събитията по света (които действително показват едно все по-нарастващо отстъпление от Бога), но в същото време и не би-ва да забравяме, че Бог е с нас, християните, през всички дни до свършека на света, че трябва винаги да се радваме в Госпо-да, че трябва да изпитваме страх не от дявола, а от Бога (и най-вече да не отпаднем от вярата, надеждата и любовта в Него)!

Новопоявило се суеверие е и технофобията – страхът от сложните машини. Технофобите считат, че електронните чипове, банкоматите, компютрите, мобилните телефони и т.н. взети сами по себе си са бесовщина. Те забравят простата истина, че всички тези неща са бездушни инструменти от


123

метал и пластмаса, чиято употреба изцяло зависи от во-лята на човека, който ги използва. Ако човекът е вярващ християнин, може да напише полезна, духовна книга и да я разпространява в интернет; ако пък е блудник, може да раз-пространява безсрамните си филми.

Обикновено „старецът”, страхът от техниката и отъжде-ствяването на ЕГН (или електронните чипове) с печата на антихриста вървят заедно. Но нека по тези въпроси да четем Библията и творенията на светите Отци, а не мнението на съвременни лъжестарци.

Но има (или поне доскоро имаше) и други, истински бла-гочестиви старци, които понякога не са много образовани, но дълбоко обичат Христа и изцяло живеят в Църквата. За тях свещеникът-етнолог Александър Шантаев (предстоятел на Спасо-Преображенския храм в Углич и автор на няколко духовни книги) изказва следното интересно мнение: „Знаете ли, аз съм срещал църковни хора, които на сегашния възпи-таник на духовна семинария биха могли да се покажат като задрямали остатъци от езичество, едва ли не. А някои от тях бяха потресаващи хора, светии. Те не бяха добре образовани, бяха специфически въцърковени. Но те неизразимо много обичаха Христа, до последния дъх. И Господ им даваше благодат и спасение заради живата им любов. Понякога суеверната набожност на простите хора е по-искрена, по-жертвена, по-близка до Христа, отколкото лишената от мис-тичен опит хладна просветеност във вярата, облечена в догматическо знание като във войнишка униформа. Вероятно немалко хора, получили Царството Небесно са били, според нас, суеверни, доверчиви към „лошите знаци”, наивни, имали са множество нелепи представи за някои неща. Но те без-условно са имали искрена любов към Христа и дълбока преданост към Църквата.”1

Считаме, че това мнение е правилно. Но е похвално, раз-бира се, и ако можем да съчетаем живата вяра с високо бого-

1 http://www.nsad.ru/index.php?issue=41&section=10014&article=651


124

словско познание. Както е било при вселенските учители на Църквата св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст, св. Фотий Константинополски, св. Кирил Фи-лософ, св. Марк Ефески, св. Григорий Палама и много други велики стълбове на Православието.

В заключение може да се каже, че преди извършване на което и да е било църковно тайнство (или обред), свещени-кът е добре да разясни духовния му смисъл и по този начин да предпази присъстващите християни от всякакви недоуме-ния и суеверия.

Истините на вярата са най-добрият лек срещу заблудите на суеверията.


125

88.. ЕЕззииччеессккии ааттррааккццииии вв ццъъррккооввнниияя жжииввоотт а съжаление, има доста християни, които понякога хо-дят на църква, дори прибягват към църковните Тайнства и обреди, но единствено от гледна точка на историче-

ските традиции, без да желаят истинско общение с живия Бог, без да търсят реално освещаване чрез Божията благодат. Такива хора лесно могат да бъдат подмамени от външни, повърхностни, недуховни явления.

Затова не предизвиква голямо учудване и фактът, че псев-доцърковните атракции набират все по-голяма сила. Хората ахват от възхищение, като видят нещо да светне, да блесне, да има зрителен ефект. Особено пък в църква! Малки и големи се стичат на зрелището. И така, първият вид атракция е атракцията с впечатляващ зрителен ефект.

Към този вид атракция можем да отнесем поставянето в Божия храм на коледна елха. Пъстра, окичена с бляскави дрънкулки, гирлянди и дядо-коледовци. Символ на светската суета и езичеството. Символ на дребнавото, вещественото, лъскавото, тленното. Символ на сантименталното сладостра-стие, поставен до символите на светостта и безстрастието – ликовете на светите икони. Никак не се схождат тези два символа! Дребнавото до свещеното! Пъстрото до Божестве-ното!

Да не би, християни, коледната елха да е атрибут от пред-празненството на Рождество Христово? В коя църковна или свещена книга видяхте коледни елхи? Или от коя църковна традиция ги възприехте? Може би от еретическия Запад, където подскачат, пеят и танцуват в храма? Но ние не бива да подражаваме на еретиците. А много от православните християни за жалост не знаят това. И приемат ненормалното

З

8. Езически атракции в църковния живот

126

за нормално, езичеството – за част от християнството. Каква тъжна заблуда!

5 5 5 Другото, което привлича като магнит суеверния тип хора

към храма, е тайнствената атракция, забулена в непонятна мистика, в която атракция обаче задължително трябва да има обещание за здраве, късмет и изпълнение на това, ко-ето човек си пожелае. Тази атракция, освен че е богопро-тивна, но е и много доходоносна и широко се практикува у нас. Заради „гнусна печалба” (1 Тим. 3:3), както казва св. апо-стол Павел.

Веднъж един мирянин ме попита1: – Отче, в неделя в колко часа ще отвориш църквата? – Защо питаш? – учудих се. – Искам да дойда, за да отключа вратите – отговори. – И какво ще стане, като ги отключиш? – питам. – Как какво? – учуди се той. – Не знаеш ли? – Не – казвам. – Ами който отключи вратите – казва, – ако си пожелае

нещо, Бог ще му изпълни желанието. Брей, отче, ама ти наистина ли не го знаеш това?

– Не – казвам, – за пръв път чувам. – Ами в София – казва – в някои църкви го правят. Обясних на човека, че това е суеверие и не бива да го

правим. – Това, че ще отключиш вратата – казвам му, – няма мо-

рална стойност пред Бога, тъй като не изисква никакво нравствено усилие. И да мислим, че Бог ще ни изпълни же-ланията само защото сме отключили църковните врати, е смешно и нелепо. Ако самите ние изпълняваме Божията света воля и живеем по Божиите заповеди, само тогава Бог ще изпълнява това, за което Го молим. Защото е казано: „Той изпълня желанието на ония, които Му се боят, чува техни-те вопли и ги спасява” (Пс. 144:19).

1 Разказва йеромонах Йоан (Филипов).


127

Скоро забравих за случая. Но после друг мирянин споде-ли, че всяка сутрин, като отивал да се черкува в централна градска църква, идвал човек, който трябвало да отключи вратите. Желаещите се записвали на списък срещу опреде-лена такса.

Някой ще каже: „Според търсенето, и предлагането”. Но християнството не е пазарна търговия. Не бива поддържане-то на суеверно заблуждение у хората да е доходоносна дей-ност за храма. А дори и да не е такава, заблуждението трябва да се изобличава, а не да се затвърждава.

Обратно на това, за жалост, вършат медиите днес, напри-мер интернет. За „мистичното” значение на отключването на църковните врати там се разпространяват всевъзможни причудливи версии. Като например:

„От достоверен човек научих, че съществува такова поня-тие като „спънат късмет” – при мене беше нещо такова – всяко нещо, което започна, върви добре, дори отлично до един мо-мент, и в следващия всичко рухва. Тази жена ме посъветва да отида да се запиша в църква за отключване на вратата на църквата рано сутринта. Това отключвало късмета. Направих го и не зная – все пак уча психология – но имам чувството, че това ми помогна... Сега съм по-сигурен и уверен човек и вяр-вам, че късметът е с мен. Смешно е, но важното е, че се чув-ствам добре. Процедурата в църквата не изисква усилия1 – ще отидеш в църква за предпочитане е да е кръстена на Дева Мария – покровителката на всички жени. Ще попиташ жените там или попа за отключване на църквата. Те ще ти кажат кога да отидеш. Това се прави в 7 часа сутринта. Ще занесеш дар – аз занесох сладки, олио и вино, но хората ще ти кажат. На-

1 (П.м.) Много съществено условие! В тези суеверни „процедури”

няма нравствено усилие – всичко става просто и лесно, само срещу някаква сума пари или „дарове” (обикновено хляб, вино, бонбони и други храни). Хората, свикнали с греха, твърде много се плашат от нравствените усилия на волята към добродетел и от това, че ще трябва да се разделят с любимите си пороци.


128

прави го, ако искаш, може да ти помогне”.1 „...До мен стигна информация, че църквата се ползва за отключване на къс-мета... Говорих с една църква и се оказа, че почти всеки ден разрешават на някого да отключва църквата първи и доста хора го правят”. „Аз... знам, че това се прави най-често от родилки, за да им минава лесно раждането. Или от много затруднени хора.” „Методът с църковните двери, който ми е известен, е за лечение на заболявания. Отива се до църковна врата, по изгрев слънце, когато църквата е още заключена, докосва се с ръка и се казва следното: „Както тези врати се отварят, както тези врати се затварят, така в мен отвори Боже вратата на здравето и благодатта, затвори Боже вратата на болестта и смъртта. Премахни от мене гнилата нечистота, възроди в мен живот на радост, тялото ми укрепи, силите ми възвърни, нечистотата премахни, от зли сили избави.” След което вратата трябва да се целуне три пъти близо до ключалката. Тръгнете си и не се обръщайте назад, по пътя не говорете с никой”.2

Какво да кажем? Човек трябва доста да фантазира (и най-важното – сам да си вярва на фантазиите!), за да съчини та-кива „бабешки басни” (1 Тим. 4:7), на които бедните наивници да вярват.

5 5 5

По подобен начин се преиначава значението и смисъла на някои възприети от църковната традиция обичаи. Взема се, да речем, един елемент от богослужението, изважда се от контекста, облича се в суеверие и се представя като атрак-ция, а полухристияните, които иначе не биха влезли в храма, влизат само заради атракцията.

Всички сме виждали например, как на Свети и Велики Петък народът масово се стича към църквата, но не за да

1 http://story.rozali.com/komentari/c3127_50.html 2 http://www.magicgatebg.com/forum/viewtopic.php?f=32&t=4520


129

участва в прекрасното богослужение или молитвено да съпреживее Христовите страдания и погребение, а... за да мине под масата. Да, само за това! Може да е смешно, но е факт. Влизат в храма, минават под масата и доволни-предоволни излизат. Даже става интересно, особено когато някоя дебела лелка се наведе и започне да лази, ама от теснотия вземе да надигне масата, а после, едва промъкнала се и запъхтяна, излиза и се отърсва победоносно. И хората са доволни. Преминали са под масата „за здраве и късмет”, пожелали са си наум едно желание, и си отиват с чувство на изпълнен дълг към Бога. Самозалъгват се, че с това са из-вършили Божието дело.

Има и още по-усърдни труженици на тази суеверна прак-тика, които минават „под масата” в седем църкви, „за да хване повече”.

„Тази година – разказва очевидец – на „минаването под масата” една жена доведе със себе си кученцето и заедно „минаха под масата”. За здраве, разбира се. Свещеникът ѝ каза, че това, което върши, е неприемливо и нередно, жи-вотното няма място в храма, камо ли под плащаницата Христова. „А – отговори му смело жената, – то толкова нередности има в Църквата, вие за моето куче се хванахте.” Край на разговора. И да ѝ казваш, че това е съвет към нея самата, и да я убеждаваш, че си вреди, не очаквай разбиране. И това са нормалните граждани на Родината ни, средно-статистическите един вид, „минаващите под масата”1.

Като всяка атракция, и тази се заплаща. Върху масата, до светата Плащаница, непременно стои поднос, в който всеки, преди да мине под масата, трябва да пусне пари. Другото, ко-ето се заплаща обаче, не се измерва в пари. То е суеверието в човешките души. То също дава своите горчиви плодове.

5 5 5

1 Фенерски, Николай. На открито 2. http://dveri.bg/k3qaf


130

Третият вид атракция е увеселителният тип атракция. Тя включва задължително (много) ястия и пития, често пъти съпроводена с езическа музика, скара, алкохол и т.н. Обикно-вено се извършва в близост до храма, но нерядко и вътре в самия храм1. При този тип кощунствена изява храмът, свеще-никът, кратката молитва, красивата градина с цветя, стено-писите и камбанарията се използват единствено за декор, а „вярващите” са се събрали главно за да се веселят по светски. Трагичното в случая е, че тези хора дотолкова са затъна-ли в заблудата си, че сами си вярват, че правят нещо много угодно на Бога. В безумието си те понякога дори си позволяват да „преместят” църковния празник заради пирше-ството си.2 Показателен е случаят в македонския град Беро-во, когато през м. август 1996 г. хората там „преместили” празника Успение Богородично от сряда в четвъртък, за да могат безпрепятствено да ядат месо. Но вместо да се наядат спокойно, ги настига Божият гняв: внезапна гръмотевична буря убива 9 човека на място и ранява още 40 от пируващите.

Веднъж един свещеник ме покани3 на празнична вечерня с водосвет, които ще се отслужат в параклис близо до сели-щето. На празника се очакваше да дойдат много хора. Преди да тръгнем, подготвих всичко необходимо за богослуже-нието: одежди, книги и пр. Тръгнахме. Оказа се обаче (по думите на свещеника), че времето няма да стигне и затова вечернята трябва да се отслужи по-накратко. После стана ясно, че няма да има време за вечерня, а ще се извърши само водосвет. След това се оказа, че водосветът трябва да се отслужи много бързо, за няколко минути, понеже колите с казаните и уредбите с музиката вече пристигаха. Накрая се отказах от съслужението и се върнах.

1 Йеромонах Йоан (Филипов) неведнъж се е натъквал на такива безобразия, вършени в църква.

2 В България такива неща стават предимно в някои селски енории. 3 Разказва йеромонах Йоан (Филипов).


131

При такива езически увеселения с църковен декор е разпространено схващането, че така се привличат хората към вярата и към Църквата. Пълна заблуда! Тъкмо напротив: така се създава сред хората погрешната вяра, че езическата атракция е част от църковния живот. И тези хора се радват, че, ето, виждате ли, те са много вярващи! Обичат веселбата, трапезите и езическия фолклор, а в храма влизат само за да запалят свещ и бързо излизат. Богослужението им е отегчи-телно, не го разбират, а и не искат да го разберат.

Хората никога няма истински да се обърнат към християнството по този начин.


132

99.. ККууррббаанндджжииййссттввоо

„Ако някой каже на баща или на майка: корбан, сиреч, дар Богу, е онова, с което би се ти ползувал от мене, такъв вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си, като престъпвате словото Божие чрез преданието си, що сте вие предали, и вършите много подобни неща.”

(Марк 7:11-13)

умата „корбан” (а не курбан) е употребена в Новия завет заедно с определението, че това е „дар Богу”. Както обаче се вижда от последващите думи на Госпо-

да, дори този дар към Бога може да се превърне в „престъп-ване на словото Божие чрез човешко предание” (ср. Марк 7:13). Затова нека накратко да поговорим за човешките предания.

Както вече с болка споменахме, мнозинството от нашия народ не са истински вярващи хора, а по-скоро суеверни. Пак вярват, но не в здравата вяра и в здравото църковно учение, а си имат своя вяра, вярват, че „има нещо, има някаква Сила”. Или пък „вярвам в Бога, ама в Църква и свещи – не!” Вярата им е неопределена и морално неангажираща, удобна. Могат да си вярват в „нещото” и същевременно да си правят как-вото си искат. Да вършат без притеснение любимите си грехове, страсти и пороци.

На църква не ходят, защото им е скучно. Или когато оти-дат, само палят свещ и излизат. Сещат се за Бога обикновено когато имат проблем. Мислят, че като заколят жертвеното животно (агне, петел и т.н.), то Божеството (или „Силата” или „нещото”) ще се умилостиви и проблемът автоматично ще се реши. Все едно натискат копчето, при което се за-

Д

9. Курбанджийство

133

действа някакъв магически механизъм, и проблемът им се решава.

Когато пък искат да благодарят на Бога за нещо, пак „дават курбан”, т.е. колят жертвено животно, ядат, пият и – край. Изпълнили са всичките си задължения към Бога. Така поне си мислят. До следващия проблем и „курбан”.

Жертвоприношенията, както е известно от историята, са се извършвали в старозаветната Църква, преди идването на Спасителя Господ Иисус Христос. Старозаветните жертвени животни и приноси имали значение само на предобрази, които, по думите на св. апостол Павел, „не могат да направят приносителя съвършен в съвестта, а само с ястия и пития и с разни умивания и телесни обреди са установени, докле настане изправлението. Но Христос, като дойде Пър-восвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна, сиреч не от обикновена направа, нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж за-винаги в светилището и придоби вечно изкупление” (Евр. 9:9-12).

По Божията воля ние „сме осветени чрез извършеното веднъж завинаги принасяне на Иисус Христовото тяло” (Евр. 10:10). И след като Христос веднъж завинаги се е принесъл в Жертва за нашето изкупление, Той е отменил старозавет-ните жертвоприношения (Евр. 10:9). След Христовата Жертва заколването на жертвени животни отпаднало, изгубило сми-съл и не се практикува в християнството.

Тогава откъде у нас са дошли т. нар. „курбани”? Езичниците също принасяли жертвоприношения на идо-

лите. Заколвали жертвени животни по подобен начин, както се правело това у старозаветния богоизбран народ, но влагали в тях погрешен смисъл и им придавали изопачено значение – не на предобрази, а на същински умилостивителни жер-тви на божествата си.

В мохамеданството са копирани старозаветните еврейски обреди, включително и жертвоприношенията, но в изопачен


134

вид, подобно на езическите – не като предобраз, а като съ-щинска умилостивителна жертва. При това те са преправени така, че да съответстват на вкуса и разбиранията на арабски-те и турските племена, т.е. да има изобилно ядене и пиене.

Нашият народ е заимствал традицията на курбаните оче-видно от мохамеданския „курбан-байрям”, само че без „байрям”, за да не звучи съвсем по турски. Пет века народът ни е бил под османско робство. През тези мрачни за исто-рията ни векове допирът на двете религии – християнство и мохамеданство – е бил постоянен. И това е оказало своето влияние.

„Курбанджийството” не е християнска традиция. В други християнски народи я няма. Руската православна църква например не познава такова нещо. Там има, разбира се, празнична трапеза, на която обаче не се придава никакво сакрално значение, както у нас на „курбана”.

Защо у нас тя съществува, след като не е християнска? Причините са главно две. Първата вече я споменахме:

народът ни е по-скоро суеверен, отколкото истински вярващ. Това е факт, за съжаление. Затова и нагласата да решава проблемите си по магически-автоматичен начин, „натискайки копчето”, му е присъща. Даваш едно агне или петел за „курбан” и готово. Както се казва, не е кой знае какво. Всеки би го направил. Не изисква морално усилие, нито нравствен подвиг. Не изисква покаяние, нито борба с греха, нито смирение, нито някоя друга християнска добродетел. Просто и лесно. Такава е „логиката” на самоизмамата и суеверието, противна на светото Евангелие и на Христовите заповеди, в които е казано: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12). А това значи, че човек трябва да насили себе си към добродетел. Без нравствено усилие от наша страна, не можем да влезем в Царството небесно.

Никой светец не е влязъл в рая леко и приятно. „През мно-го скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14:22).


135

Ако някой мисли, че „курбаните” са му достатъчни, за да угоди на Бога и да влезе в рая, много се заблуждава. В Свещеното Писание четем: „За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ. Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам. Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби: защото устата Господни говорят” (Ис. 1:11,16-20).

И така, Господ иска от нас да изпълняваме Неговите свети заповеди и да вършим Неговата воля, а не да колим агнета и петли, да ядем, да пием и да се напиваме, както правят днешните курбанджии.

Втората причина е, че интересите на стомаха, колкото и нелепо да звучи, имат определяща роля в живота на съвре-менния човек. „Курбаните” в това отношение са добре при-ети и от вярващи, и от невярващи. Щом има ядене и пиене, хората се събират, без значение по какъв повод. Дали преувеличаваме? Съвсем не. Отидете на който и да е храмов празник с „курбан”. Няма как да не забележите, че голяма част от хората изобщо не влизат в църква, а направо сядат на масите! Показателно.

Показателно е и това, че (почти) всички църковни обреди у нас са придружени и завършват задължително с ядене и пиене. Понякога „вярващите” даже забравят за какво са се събрали. На поменална трапеза в памет на покойник (след погребение или панихида) питат например: „Сега наздраве ли се казваше?”


136

В цветния триод по повод на приносите от месо е казано: „Нека да се знае и това, че месо православните християни

в църква не донасят, а в дома при свещеника. И такъв принос от месо, сирене и яйца не е Пасха, нито Агнец, както някои говорят, и го вземат и го ядат с всяко говение, като да е някоя светиня, но е просто приношение. Не сякаш, че това ще се принася в жертва на Бога, но сáмо да бъде благословено за храна на тези, които след поста започват да ядат месо и сирене. Защото Пасха е Самият Христос, и Агнец, Който взема греховете на света, Който в олтара като безкръвна Жертва, в Пречистите Тайни – честното Тяло и животворя-щата Своя Кръв – от свещеника се принася на Бога и Отца, и тези, които достойно се причастяват с Него, ядат истинската Пасха. И затова тези приноси, понеже не са Пасха, не подо-бава да се внасят в олтара или в църквата, но извън църквата или в притвора да се благословят с молитва, според третото правило на светите апостоли...” (След Литургията на Пасха)

И така, приносите от месо и храни, според учението на Православната Църква, нямат никакъв сакрален характер, нито значение на жертвоприношение пред Бога, а само се благославят с молитва и свещеническо благословение.


137

1100.. ССъънниищщаа,, яяввяявваанниияя ии „„ооттккррооввеенниияя””

„Какъвто е оня, който прегръща сянка, или тича подир вятъра, такъв е и тоя, който вярва в сънища.” (Сир. 34:2)

овешката душа копнее за своя Създател. Ние по при-рода се стремим към богообщение, вярата в Бога е заложена у всекиго от нас. Особено, когато човек е

покрусен от тежка скръб или е изпаднал в голяма трудност, тогава той най-много се нуждае от Божията помощ и утешение. И както удавникът е готов да се хване за сламка, така и отчаяният човек е готов да се хване за всеки „утешителен” сън, знак или явяване от духовния свят.

Това обаче е крайно опасно. Светата Православна Църква ни учи да бъдем изключително внимателни към подобен род преживявания. Мъдрият Иисус, син Сирахов казва: „Сънища-та са вкарали мнозина в заблуда, и които са се надявали на тях, паднали са” (Сир. 34:7).

„Бесовете – пише преп. Йоан Лествичник – многократно се преобразуват в ангели на светлината и в образи на мъченици, и ни представят насън, сякаш отиваме при тях; а когато се събудим, то ни изпълват с радост и превъзнасяне... Който вярва на сънища, той е напълно неопитен, а който никак не им се доверява, е любомъдър”1.

След грехопадението на нашите прародители, „светите духове [ангелите] се отдръпнали от общение с човеците, като недостойни за такова общение, а падналите духове [демо-ните], които ни увлекли в своето грехопадение, се приобщи-ли към нас... Всички ние, които се намираме в робство на

1 Преп. Йоан Лествичник. Лествица. М., Изд. „Лествица”, 1999. с. 30.

Ч

10. Сънища, явявания и „откровения”

138

греха, трябва да знаем, че общуването със светите ангели е несвойствено за нас, по причина на отчуждаването ни от тях чрез грехопадението; че за нас е свойствено, по същата при-чина, общуването с отхвърлените духове, към чийто разред ние принадлежим по душа; че чувствено явяващите се духове на хора, пребиваващи в греховност и падение, са демони, а никак не са свети ангели.”

„Осквернената душа – казва св. Исаак Сирски – не влиза в чистото Царство и не се съчетава с духовете на светиите”. Светите ангели се явяват само на свети човеци, които са възстановили общението си с Бога и с тях чрез свят живот. Макар че демоните, като се явяват на хората, предимно при-емат вид на светли ангели за по-удобно измамване, макар да се стараят понякога да уверят, че са човешки души, а не бесове, макар понякога да предсказват и бъдещето, макар да откриват тайни, не бива никак да им се доверяваме. При тях истината е смесена с лъжа, истината се употребява от време на време само за по-удобно измамване. „Сатаната се пре-образява в ангел на светлината... и служителите му се преобразят като служители на правдата” (2 Кор. 11:14-15)”.1

И така, крайно неразумно постъпват онези православни християни, които вярват на сънища.

„Ама всичко стана точно както го сънувах! Целият сън ми се изпълни – казват. – Има нещо”.

Да, хората, които се доверяват на сънища, по начало нямат истинска християнска вяра и често пъти дори не вяр-ват във вечния живот. И когато сънищата им се „сбъднат”, те изведнъж откриват, че има и нещо свръхестествено. И стават много „вярващи”. Но за отбелязване е, че вярват не на Сло-вото Божие, не на Христовата Църква, даже не и на Христос, а... на своите сънища. И ако сънищата им се разминават със Словото Божие, тези „вярващи” (или по-точно суеверни) люде

1 Свт. Игнатий Брянчанинов. Собрание сочинений. Том III. Гл. I. Слово о чувственном и о духовном видении духов. (http://pravlib.ru/ ignatij3/ignaty3.htm#a1)


139

с лекота отхвърлят Божественото Откровение, за да приемат „откровението”, което бесовете са им представили насън.

В основата на доверието към сънища, видения и чув-ствени „откровения” стои тънката гордост и самомнение на човека, които отварят достъп на тъмните сили към душата му. Бесовете имат възможност, по Божие допущение, да при-емат образ на ангели, на светци и дори на Самия Христос. Това те правят с цел да измамят лековерния християнин.

„Добре – питат някои, – как тогава всичко, което сънувах, се сбъдна?” И се заблуждават, че „сбъдването” на съня им е сигурен белег, че сънят е от Бога. А заблудата им произтича от това, че не познават начините, по които сатаната и демо-ните изкушават хората. Сънищата и чувствените видения са един от тях.

Дяволът не знае бъдещето, но знае миналото на човека. Затова не е учудващо, ако насън или чрез някой човек, който общува с демоните (а с тях общуват врачките и гледачите), те ни откриват нашето минало. Това го правят с цел ние да се доверим на средството (сънищата или врачката), чрез което демоните могат да ни въздействат. Който им се довери, той е в ръцете им. Така човек доброволно отваря вратите на душа-та си за демоните. Оттам нататък той е в тяхна власт.

Колкото до бъдещето, демоните могат само да имитират предсказване. По същия начин, както и човек би могъл да го направи. Виждаме например, че някой иска да пипне го-рещата печка, и му казваме: „Не пипай, ще се опариш”. А той пипа, опарва се и учудено казва: „Вярно, както ми предсказа, така и стана”. Или се връщаме от среща с наш близък, с когото сме се уговорили след два дни да дойде на гости, и „предсказваме” на домашните си: „След два дни той ще дойде при нас”. Така и става, „предсказанието” ни се сбъдва.1

1 Трябва да имаме предвид, че заради своята духовна природа демоните имат способността да се придвижват в поднебесното про-странство с много голяма бързина. Ето защо, както добре обяснява св. Антоний Велики, те имат такова предимство пред хората, както ездач пред човек, ходещ пешком.


140

Такъв е механизмът на бесовските „предсказания”, които демоните представят насън на лековерния християнин. А целта е проста: да му спечелят доверието. Довери ли се човек на сънищата, демоните започват чрез тях да го управляват незабелязано и все повече го увличат в мрежите си. Затова и Свещеното Писание казва:

„Празни и лъжливи надежди има у безразсъден човек, и сънни бълнувания окриляват глупци. Какъвто е оня, който прегръща сянка, или тича подир вятъра, такъв е и тоя, който вярва в сънища. Гадание, белези и сънища са суета. Сънищата са вкарали мнозина в заблуда, и които са се надявали на тях, паднали са” (Сир. 34:1-2,5,7).


141

1111.. ССууееввееррннии ппииссммаа ии ммооллииттввии

Случвало ли ви се е да попаднете на някой човек, който се има за „много вярващ”, идва и благоговейно ви подава сгънат лист хартия? След което пак с голямо благоговение и някак тайнствено започва да ви обяснява историята на това „свещено”, според него, листче.

„Преди петдесет години – разказва архиепископ Никон (Рождественский), – когато аз още учех в духовното учили-ще, момченцата от село, мои връстници, ми донесоха лист, преписан на полуустав, със заглавие „Свято писмо”. В него се казваше, че в светия град Йерусалим, близо до Гроба Го-споден бил чут глас от небето: „Ще поразя с бедствие целия свят!” А за да не дойде такова бедствие, се предписваше да се чете, и главно – да се преписва и разпространява приложе-ната към писмото молитва; при това се обещаваше щастие на този, който препише девет такива молитви и ги даде на свои познати, а на онзи, който не направи това – че ще го порази бедствие. И ето, че селските момченца започнаха да препис-ват тази неграмотна молитва и да я раздават на съседите си, в това число и на мене. Помня, че тази молитва ми се стори много неграмотна и даже еретическа и аз обяснявах на моите простодушни приятели, че не трябва да ѝ вярват и че трябва да се молят с тези молитви, каквито има в църковните книги, а не с такива, които се разпространяват тайно, незнайно от кого.

Можете ли да си представите, че това суеверие с молит-вата и „светото писмо” съществува и досега! Все още странства тази молитва по Русия, все още простодушни без-делници прилежно я преписват и разпространяват навсякъде, въобразявайки си, че с това вършат добро дело... Пишещият тези редове получи няколко писма, с които молят да се раз-

11. Суеверни писма и молитви

142

ясни: що за молитва е това и какво представлява това „свято писмо”? Може ли да им се вярва?... Недобросъвестните съчинители на подобни писма не се страхуват да станат „лъжесвидетели Божии”, както казва свети апостол Павел, защото приписват на Бога нещо, което Той не е правил (1 Кор. 15:15). И тъй, в едно такова „писмо” четем:

„Това писмо е намерено зад икона в Почаевската лавра. Писмото е написано със златни букви от Самия Иисус Хри-стос. Който иска да прочете това писмо, то само се отваря, после отново се затваря по бърз начин (?) и се връща в събора, зад иконата на св. Михаил”.

След това има наставления, а след тях – обичайните за та-кива апокрифни писма заплахи и обещания:

„Който не вярва на това писмо, той от сега ще бъде про-клет, а който го дава да се преписва и чете, то макар и да има толкова грехове, колкото са звездите на небето и пясъка в морето, или тревата на земята, то всичко ще му бъде простено, а който има това писмо и не го даде да се преписва от други, той ще бъде наказан от Бога и изгонен от Царството Божие. И който има това писмо по време на война, то нито един не-приятел няма да му навреди, а който го носи със себе си, той навсякъде ще бъде щастлив и ще получи Царството Божие”.

Помисли си само, колко е просто всичко: вземи листа хартия с полуграмотното писмо, което е написал някой-си автор от името на Христа, и ще бъдеш невредим на война; а ако носиш със себе си светото Евангелие и Кръста Христов, то авторът не ти обещава такова нещо. Оказва се, че неговото писание има някаква чудотворна сила, а словото Божие – не… Бедните невежи наивници, вярващи на подобни измислици! И се трудят, и преписват „писмото”, преписват и молитвата, в която даже има ерес, защото Трисвятое1 в тази молитва

1 В молитвата „Святый Боже, Святый Крепкий, Святый Безсмерт-ный, помилуй нас” се обръщаме не само към Господ Иисус Христос, а и към другите две Ипостаси на Триединния Бог: Бог Отец и Дух Светий.


143

неправилно е отнесено само към второто Лице на Пресвета Троица – Иисус Христос. И отново в молитвата има същите обещания, същите заплахи…

Ако някой получи такава молитва или писмо, нека да изгори тези хартии, понеже са писани от някой невежа, дръзващ даже на Господа Бога да лъжесвидетелства. А на него отговорете, че писмото му е изгорено и е грях да се вярва на това писмо...”1

Друго подобно суеверно писмо, разпространявано от не-вежи люде, е следното:

„От Господа Иисуса Христа з.у.е.к.ч.у. Иисус Христос, Син Божий ви казва: 1. Да вярвате в това, което ви учи Све-тата Православна Църква. 2. В Неделя да не работите: този ден да посветите в чест и памет на Моето възкресение. Бог ви е дал да работите шест дни и ви е изпратил Дух Свети, за да правите добро, понеже знае, че голямо е злото между вас. 3. Ще ви се дадат наказания на земята с глад, бури, трусове, войни и смутове. Ще въстане цар против царя, княз против княза, град против град, съсед против съседа и не ще има где да се скриете. Ще се даде да видите на небесата знакове и да ги гледате в течение на няколко дни. Ще ви се даде гръм и мълнии, земята ще се разтърси и на места ще се провали и от тези злини половината от човеците ще загинат. 4. Почитайте и пазете денят на Духа Свети; ако това не правите, ще умрете от напразна смърт, ще отвърна лицето Си от земята и ще ви из-пратя черни същества, които живи да ви изгорят. Престанете да правите зло. Ако Моята Майка не се молеше за вас, то от-давна щяхте да загинете. Почитайте баща и майка. 5. Който не вярва в това писмо, ще бъде лишен от благоволение и ще бъде далече от Божия престол. Ако давате да се чете и разпро-странява това писмо, ще покриете много грехове. 6. Ако спаз-вате тази Божия милост, тогава не ще умрете без изповед и

1 Архиеп. Никон. Православие и грядущие судьбы России. Статьи

из дневников за 1910-1916. Суев. письма и молитвы.


144

Причастие, което се приема от тези, що заминават от този свят. 7. Като изпълнявате Божиите заповеди, не забравяйте бед-ните; никого не обиждайте; греховете си изповядайте.

Обяснение. Това писмо... е написано с ръката на Господа Исуса Христа и е било дадено на св. апостол Петра да го раз-даде навред. Буквите з.у.е.к.ч.у. означават петте рани на Го-спода Исуса Христа. Когато св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов са били заедно, седнали на едно място, явява им се св. апостол Петър, дава им писмото и казва: „Вземете това писмо, което е оставено от Господа Иисуса Христа и го раз-дайте навред. Който вярва в Бога и е християнин, без разлика на народност, да го носи в себе си и прочита с вяра и дела, от нищо да не се бои, защото Бог ще му бъде защита във всичко: било в сражение, било от болест, от гръмотевица, от огън, от вода; в съдилища и в разни опасности. Който го носи в себе си и има вяра, Бог ще е с него на всяко място. Това писмо раз-пръснете по вярващите, а най-много оставете на Господните храмове.” ... В това писмо е казано още: „Който го носи в себе си, куршум не ще го повреди, ни гръм, ни мълния, ни огън, ни вода, ни звяр, ни разбойник. Амин.” „Писмото” очевидно е съчинено от някой невежа с нездрав

разсъдък, който се счита за православен християнин. Първо, ние наистина трябва да вярваме на това, което ни учи светата Православна Църква. А тя ни учи категорично да не вярваме на такива „писма” и всякакви, подобни на тях „бабешки басни” (1 Тим. 4:7). После, съчинителят на „писмото” е пре-писал нещо от Божиите заповеди, нещо от предсказанията на Спасителя (Марк. 13:8) и нещо от други места в Библията, като го е доукрасил и променил от себе си. Кощунство! Ако тър-сим Божия закон, нима от откъслеците в това листче ще го прочетем? Съвсем не. Всеки, който иска да узнае Божия закон, ще го прочете от Словото Божие, а не от подобни съмнителни листчета. А употребата на израза „напразна смърт” показва крайно непознаване на църковнославянския


145

език, откъдето е преписан. „Напрaснаz смeрть” не означава „напразна”, а означава „внезапна” смърт. После следват ти-пичните за такъв род „писма” заплахи, както и реклами-рането на „писмото” като предпазен талисман. За тяхното безсмислие вече се спомена в коментара на архиеп. Никон по-горе.

И тук, както и в останалите случаи, е налице характерни-ят белег на суеверието – „натискането на копчето” (в случая, носенето на писмото-талисман) и автоматичното „решаване” на проблемите.

Всеки здравомислещ християнин никак не бива да се доверява на такива произведения на психически болни хора, а по-скоро трябва да ги изобличава.

„Светини”, придружени със суеверни писма. Понякога сред народа се появяват и съмнителни светини от рода на... закваска за тестено изделие, за която се предполага, че е била донесена преди много години от самия Йерусалим! И ето, закваската започва да се предава от къща на къща като истинска светиня. Към закваската се прилага и специална „инструкция” как точно трябва да се замеси тестото. Замес-ването обикновено представлява цял сложен ритуал с опре-делен брой обръщания наляво и надясно, а тестото трябва да се дели на точни равни части, и т.н. Готовият продукт също трябва да се консумира по определен начин – само соб-ственото семейство (без никакви гости), при затворени врати и задължително да се мълчи. Нататък следва обещанието, че ако направите всичко по гореописания начин, ви очаква щастие, а ако не – ще дойде беда. Точно както и при „светите писма”.

Нека бъдем внимателни.


146

1122.. ЗЗааппииссккии ззаа ппооммееннааввааннее сс ннееппррааввооссллааввнноо ссъъддъърржжааннииее

секи свещенослужител или вярващ, който по някаква причина е присъствал на четенето на поменални за-писки, рано или късно се усмихва. Усмихва се, но му

става и тъжно от голямото духовно невежество на някои наши братя и сестри. Усмихва се, но и изпада в недоумение, когато между имената на православните християни забелязва имената на Пилат Понтийски, Наполеон Бонапарт, Хитлер; или пък на Надя (некръст.), на Едуард (протестант) и т.н.

Ще започнем с един общоизвестен (в миналото), но все по-пренебрегван (в наше време) факт. Само и единствено пра-вославно кръстени християни могат да бъдат поменавани на св. Литургия, защото само те са членове на Христовата Църква. Макар и православните християни също да са хора с човешки слабости и лични грехове, но само те са останали верни на Христовата вяра; останали са верни на Църквата, която Господ Иисус Христос е основал, за да пребъдва вечно, да бъде стълб и крепило на Истината, да ни освещава.

Когато към края на Литургията на верните свещенослу-жителят изсипва в светата Чаша частиците за живи и почи-нали (чиито имена са били прочетени по-рано по време на проскомидията), той се моли греховете на тези хора да бъдат очистени с Христовата Кръв. Следователно по един мисти-чен, но напълно реален начин, всички тези живи и починали християни участват в тайнството на св. Литургия. И затова е толкова необходимо тези християни, чиито имена са поме-нати, да са част от Църквата, да са православни, да са верни. Защото, пита св. ап. Павел, „какво общо има верният с неверния?” (2 Кор. 6:15)

И така, кои са най-често срещаните суеверия при поме-налните записки:

В

12. Записки за поменаване с неправославно съдържание

147

записване на имена на инославни християни (римо-католици, протестанти) въпреки ясната забрана от църков-ните канони. Наличие на погрешна и суеверна нагласа, че независимо от всичко, поменаването на еретици на св. Ли-тургия ще им донесе полза;

записване на имена на хора, родени в православна страна, но некръстени;

записване на имена на самоубийци; в записките за поменаване фигурират най-различни

странни пожелания като: „за късмет и печалба от тотото”, „за задомяване”, „за вразумление”, „за успех” в някакво житей-ско начинание и т.н. Вероятно се забравя, че св. Литургия не е някакъв вид молебен или частна молитва, а Тайнство, извършвано за прошка на греховете и вечно спасение!

с окултна, магическа цел живи хора са записвани за упокой, за им бъде причинена вреда. Тези, които вършат това, извършват тежък грях и си навличат осъждане. А на всичко отгоре, от злобните им замисли няма да има никакъв ефект, защото тези хора не осъзнават, че Бог не съдейства на злото, а напълно се отвръща от него.

записки във вид християнска молитва, но примесена с големи езически заблуждения. Например в Зографската св. обител с изненада се натъкнахме на следната „поменална бележка”, изпратена от жена, на която ще спестим името: „С любов и благодарност искам прошка от Богородица и я при-емам, каквато Бог я е създал. Моля прошка от Богородица за моите и тези на предците ми мисли, емоции и действия към нея в този или предишни животи, на тази или други планети и измерения. С любов и благодарност Богородица ми про-щава.” Тук коментарите са излишни. Дано Бог по-скоро да избави горката жена от нелепите ѝ заблуждения.

А ние нека още повече да обикнем Бога и добре да позна-ваме нашата свята православна вяра, която единствено води при Него!

12. Записки за поменаване с неправославно съдържание

148

1133.. ЕЕккссттрраассееннссии,, аассттррооллооззии,, ггллееддааччии,, ббааяяччии,,

””ххррииссттиияяннссккии”” ллееччииттееллии

„В последните дни ще настанат усилни времена. Лукави човеци и чародеи ще напредват в злото, като заблуждават и биват

заблуждавани” (2 Тим. 3:1,13).

Свещеното Писание четем: „Не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник,

омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Господа” (Втор. 18:10-12).

Защо Бог ни забранява да се доверяваме на екстрасенси, астролози, гледачи, баячи и подобните на тях? Защото всич-ки те са в общение с тъмните сили – бесовете.

Що за хора са екстрасенсите, ясновидците, врачките и т.н.? Те са обикновени, грешни хора, но със способности, несвой-ствени за човека. „Лепят” по телата си вилици, лъжици, метал. Местят „с мисъл” предмети. „Усещат” човешкото енергийно поле без докосване. „Спират” електроуреди от разстояние. „Виждат” миналото на хората и се опитват да познаят бъде-щето им. И други подобни необикновени неща.

Човек ще се запита: кому е потребно това? Никому, раз-бира се. Полза от такива неща няма. Защо тогава се прави? Много просто: заради ефекта. И за задоволяване на празното човешко любопитство. Макар и никому ненужни, тези „способности” силно впечатляват някои хора. Хора, чужди на християнството, макар и именуващи се християни.

Да вземем например нашумялата „пророчица” Ванга. Кои отиваха при нея? Отявлените атеисти и плътско-битовите

В

13. Екстрасенси, астролози, гледачи, баячи, лечители

149

суеверни „християни”, които нито се интересуват от христи-янството, нито го познават както трябва, нито желаят да водят духовен живот. Отиваха, за да им каже петричката врачка къде им се е загубила козата, колата, парите и т.н. Или за да им каже какво иска „мъртвият” от живите му род-ственици. Като например безобразната глупост, че отсега нататък „покойникът иска да му се готви в небесносиня тенджера.”1

А какво да кажем за повсеместно рекламираните астро-лози и „ясновидци” по днешните нехристиянски (като цяло) телевизии и вестници. Кой се интересува от тях? Благо-честивите православни християни ли? Съвсем не. От тях се интересуват нецърковните хора: теософите, повърхностно-религиозните и „християните” само по име, които всъщност водят езически живот, а не християнски.

В Словото Божие и светоотеческите писания подобни явления отдавна са описани и обяснени. От много векове се знае, че всичко това е действие на поднебесните духове на злобата – демоните, с които контактуват екстрасенсите, ясно-видците и пр., и от които получават „дарбите” си.

Да не би днешните окултно настроени интелектуалци да си въобразяват, че тепърва ще открият топлата вода? Тя от-давна е открита. Още откакто змията, т.е. дяволът, съблазнил и измамил прародителите ни, обещавайки им да станат „като богове” (Бит. 3:5), оттогава насетне и неговите слуги, демоните, постоянно измамват лековерните фантазьори, които мечтаят да получат „свръхестествени” дарби. И както Адам и Ева лекомислено се доверили на змията-дявол и той ги поробил под властта си, така става и с всички хора, които лекомислено се впускат в областта на духовния свят, без да го познават в същността му. Последните неизбежно стават оръдия на тъмните сили. Да, за известно време тези хора сякаш получават някакви „екстрасензорни способности”. В

1 Виж Ангелова, В. Пророчицата Ванга, единствената връзка между небето и земята. С., 2006, с.82.


150

действителност обаче те нищо не получават, а чрез тях за-почват да действат демоните1. Чрез своите оръдия – екстра-сенси, ясновидци, врачки, гледачи и всякакъв подобен род медиуми и магьосници – бесовете осъществяват действието си в света, което винаги е зло, но в повечето случаи е прикрито под маската на добро.

Каква полза има човек от „лепенето” на метални неща по тялото, от местенето „с мисъл” на предмети, от „усещането” на човешкото „енергийно поле” без докосване и другите подобни „дарби”? Съвършено никаква. Да не би да става по-добродетелен? Да не би да стане истински вярващ в Бога? Да не би да се учи на нещо полезно? Не. Целта на всичко това е външният ефект: да смае зрителя.

Да не би човек да има полза от това, че гледачът е „познал” миналото му? Човек и сам си го знае. Защо е нужно друг да му го открива? Тук целта е същата: грабване на вниманието чрез тази „свръхспособност”. А „познаването” на бъдещето? Или по-право, налучкването му? Понеже бесо-вете не знаят бъдещето и не могат да го съобщят на човеците, чрез които действат. Но могат да го налучкат. Това става по подобен начин, както и човек може да се опита да предвиди какво ще се случи, на база на текущите обсто-ятелства и на предположения, изградени върху личния му опит. Но това не означава, че такъв човек знае бъдещето. Нито пък го знае бесовският слуга, „ясновидецът”. Затова предсказанията на „ясновидците” в повечето случаи са по-грешни. Или пък „предсказват” чрез общи приказки, които могат да се разбират всякак. Последното се прави и по все

1 Демоните са отпаднали от Бога ангели. Често пъти те мамят

хората, като им внушават зло под вид на добро, или създават илюзията за свръхестествени дарби у някои хора. Само че не хората притежават такива дарби, а всъщност невидимите зли духове вършат „чудесата”. За съжаление, лековерните зрители ахват и се впечатля-ват от никому ненужните зрелища, понеже не познават основните закони на духовния свят и на християнството.


151

по-окултно ориентираните медии за залъгване на масовия зрител (или слушател).

На човека не е дадено да знае бъдещето, което един-ствено Бог знае. Понякога Бог благоволява да го открие, но това става непременно с дълбока духовна цел, и то само на ангелите и на хора, достигнали святост. Никога Бог няма да открие бъдещето за задоволяване на празното човешко любо-питство. Нито пък го открива на порочни и затънали в грях люде, каквито обикновено са „ясновидците” и екстрасенсите. Дори и да нямат груби грехове, те непременно са обладани от сатанинска гордост. Тя може да е подсъзнателна. Гор-достта е това сродно качество, което демоните откриват у духовния авантюрист като „свое” и чрез нея улавят бедния горделивец, като му дават разни бесовски „дарби”, та посредством него да заблудят и други.

5 5 5 Виждали ли сте по време на света Литургия в неделя

отвън пред храма да стоят хора, които пушат цигари и нетърпеливо чакат да свърши отегчителното за тях бого-служение, за да започне „лечебният” сеанс? Той трае доста дълго, но и струва доста скъпо. Извършва се под купола – там очевидно „енергийното поле” е най-силно. За самия сеанс новодошлите биват поставяни да заемат специална поза: седнали, с ръцете напред и длани, обърнати нагоре, към „енергийния” купол. Четейки молитвите по време на сеанса, свещеникът-„лечител” (понеже той „лекува” хората, както сам казва) прави мистични движения с ръце около главите им, за освобождаване от „родови проклятия”, за изцеление от „кармични увреждания” и пр.

За тези скъпоструващи сеанси има голям наплив от „вярващи”. Има списък, където те се записват предварително и търпеливо чакат, докато им дойде редът. „Лечителят” се ползва с голяма популярност: както се казва, „името му работи за него” (и той, разбира се, преди това е работил „за


152

името си”). Някои от клиентите му ги изпращат „колеги-лечители” (препращането вероятно е взаимно). На едни такива клиенти например било дадено от „ясновидец” „лечи-телско” предписание да им се четат молитви пред иконата на преп. Серафим Саровски, каквато обаче имало само... в храма при „лечителя”. И хората отиват. Там им обясняват, че сеансът се състои от пет молитви пред въпросната икона, всяка от която струва десетки левове, а заедно – стотици. Разсрочено плащане не се приема, само наведнъж...1

Човек, като е в затруднение, на какво ли не е готов. Дава мило и драго от спестяванията си. Особено ако всичко е въпрос на сеанс или „молитва”. Без покаяние, без отричане от греха, без морални ангажименти. Плащаш и готово. Има много хора, за съжаление, които се заблуждават, че това е християнството. Особено тези, които разполагат с повече пари. Но с пари не се добива дарът Божий (ср. Деян. 8:20), а с покая-ние, съкрушено и смирено сърце, въздържание и милосърдие.

5 5 5 Известният йеромонах Анатолий Берестов (който съще-

временно е и професор, доктор на медицинските науки) казва, че на свещениците и православните лекари са добре известни трагичните последици от лечение на хора при ек-страсенси, биоенергетици и магьосници. Ако екстрасенсите са действително екстрасенси (а не обикновени шарлатани), понякога хората, обърнали се към тях могат да получат облекчение или дори изцеление от своите заболявания. Но след изтичане на няколко месеца (най-често от 2 до 6, по-рядко – година), болестта се връща с нова сила, лечението се усложнява, често биват поразени и други органи, развиват се психически нарушения, водещи до самоубийство2.

Бог е дълготърпелив и милостив. Но кощунствата на ня-кои екстрасенси, „зареждащи се” от икони, са толкова големи, че понякога има и видими Божии наказания за тях.

1 Случаят е действителен. 2 Йером. Анатолий (Берестов).Числото на звяра. С., 2004, с. 14.


153

Гореспоменатият йеромонах Анатолий (Берестов) разказ-ва за една такава екстрасенска: „Като застана пред иконата на Божията Майка „Умиление”, тя протегна към нея длани, стараейки се да улови нещо, „да приеме енергия”, а след това започна да прави енергични движения с ръце... Но изведнъж с „напълнилата се с енергия” биоенергетичка започна да става нещо невероятно: ръцете ѝ се свалиха и се извиха назад, цялото ѝ тяло се сгърчи и тя стана като усукана и завита в някакъв странен възел. Накрая, като изпадна в безсилие, остана да лежи на пода пред иконата...”1

Свещеник Владимир (Шикин) също говори: „Екстрасен-сите, дошли в Дивеевския манастир, нерядко се лишават от своята сила. Пред очите на мнозина една кощунница получи удар от небесната десница заради своите тъмни дела. Но Господ не ги отхвърля, ако те искрено се покаят. Имало е много случаи, когато след пълна изповед е изчезвал бесов-ският „дар на целителство”. Защото не е бил от Бога...”2

С вярата на хората не бива да се злоупотребява. Ние, хри-стияните сме длъжни да познаваме вярата си. Защото чрез нея получаваме прошка на греховете и вечен живот (ср. Деян. 26:18). Здравата вяра се съдържа в учението на светата Христова Църква – в учението на Спасителя Христос, предадено от светите Апостоли и светите Отци. Учение, което сме длъжни ревностно да пазим, ако искаме да се спасим.

Примките на врага на нашето спасение са толкова много и така коварни, че дори тези, които добре познават хри-стиянството и живеят по християнски, едвам могат да се избавят от тях, и то при голямо внимание и с помощта на Божията благодат.

А какво да кажем за повърхностните „християни”, за полувярващите „християни” и за суеверните „християни”? Нека те сами се замислят над живота си.

1 http://www.eresite.eu/savremenni.htm 2 Пак там.


154

1144.. ССууееввеерриияя,, ссввъъррззааннии сс ппееттъъкк 1133--ттии.. ИИммаа ллии щщаассттллииввии ии ннеещщаассттннии ддннии?? дно от най-разпространените суеверия сред съвремен-ните хора е свързано с петък 13-ти. Този ден, наричан още „черен петък”, и досега предизвиква у някои не-

ясното усещане за първичен страх. Не говорим за благо-говеен страх от Триединния Бог, а страх от някаква незнайна, зла сила, безконтролно причиняваща нещастия.

Според множество наблюдения, на тази дата мнозина са така парализирани от страх, че дори не стават от леглото. Други отказват да летят със самолет, или въобще да пътуват, трети отлагат покупката на жилище. Ресторанти и увесели-телни заведения остават полупразни. Изчислено е, че на този ден, само в САЩ бизнесът губи между 800 и 900 милиона долара, тъй като много хора просто не отиват на работа. Повече от 80 процента от небостъргачите нямат 13-ти етаж. Много летища пропускат 13-тата писта. Немалко хотели са без 13-ти етаж или 13-та стая. Във Формула 1 няма болид с номер 13. Улиците във Флоренция също нямат номер 13.

Доналд Доси, основател на Центъра за управление на стреса и Института по фобиите в Ашвил (Северна Каролина), казва, че страхът от петък 13-ти измъчва между 17 и 21 мили-она американци, като симптомите варират от умерена трево-га до тотална паника. Една четвърт от анкетираните свързват числото 13 с лошия късмет. Именно хората, считащи се за нещастни и вярващи в суеверия, е най-вероятно да бъдат разтревожени в дни като петък, 13-ти.

Съществуват няколко хипотези за произхода на този суеверен страх, но датата 13 октомври 1307 г. привлича вни-

Е

14. Суеверия, свързани с петък 13-ти, щастливи и нещастни дни

155

манието. Тогава по нареждане на френския крал Филип IV и папа Климент V бива арестуван Жак дьо Моле, великия ма-гистър на ордена на тамплиерите, и заедно с него хиляди рицари от този изключително могъщ за времето си орден. Подложени на ужасни изтезания, рицарите направили само-признания по обвиненията в ерес, содомия и всякакви други престъпления. Стотици били изгорени на клада, останалите били екзекутирани по други жестоки начини. Следователно в исторически план, петък 13-ти наистина би бил лош ден, ако бяхме последователи на тамплиерите-римокатолици.

Но има и много по-страшни дати, свързани с нещастия; историята направо изобилства с такива. И определено тези дати не са само петъци 13-ти.

Други, още по-неубедителни теории са свързани с лъже-науката нумерология: числото 13 „страда” заради неговата позиция след 12. Има 12 месеца в година, 12 зодиакални знака, 12 богове на Олимп, 12 племена на Израил1 (тук въоб-ще не е ясна връзката между тези неща). А пък в картите Таро, 13-тата карта била картата на смъртта.

Само че, както казва св. Йоан Златоуст, да се различават дните на това суеверно основание не е дело на християнската мъдрост. В словото си, посветено на настъпващата нова го-дина, той говори: „Повече от всичко ме огорчават игрите, които се провеждат сега и които са преизпълнени с раз-пътство и нечестие. Защото участващите в тях обръщат вни-мание на дните, гадаят и мислят, че ако първия ден на го-дината им се отдаде да проведат във веселие и удоволствия, то и през цялата година ще бъде по същия начин. Но го-дината ще бъде щастлива за теб съвсем не когато се напиеш в първия ден, а когато и в първия, и в останалите дни вършиш

1 Или пък на Тайната вечеря Господ Иисус Христос и апостолите били 12, а 13-ти бил предателят Юда. Само че ако се погледне от друга страна, Господ не може да бъде поставен наравно с апосто-лите, а те, както и да ги броим, си остават 12.


156

това, което е угодно на Бога. Ако пък пренебрегваш добро-детелите и започнеш да очакваш щастие в зависимост от на-чалото на месеца и изчисляване на датите, то нищо добро не те чака. Да се различават дните не е дело на християнска-та мъдрост. Това е едно елинско заблуждение”.

За щастливите и нещастните дни. Изобличавайки астро-логичното суеверие, според което някои дни и часове се считат за щастливи, а други за нещастни, св. Кирил Алек-сандрийски (†444) говори: „Бог е подчинил времето на мерки и числа, на дни и часове, като необходимост за живота на разумното същество – човека. Но ако разделението на дни и часове служи само за измерване на времето, то защо някои си измислят такива басни, за които е смешно дори и да се помисли? Защо едни от часовете ги наричат благодетелни, а други – пакостни; защо с такава грижливост следят времето, приписвайки му възможност да принесе благополучие или злополука на тези, на които те биха желали, или пък с които така би трябвало да се случи? Не е ли всичко това една пуста измислица и ужасно умопомрачение – някакъв си дяволски капан, хитро и злодейски устроен?

Казват, че всички, които живеят на земята, са подложени на влиянието на дните и часовете, като някакво иго на не-обходимостта. Но ако по такъв начин има зора и час, вредни за живеещите на земята, то защо от тях не произлиза за всички еднаква вреда, но едни хора се намират в най- мечтано състояние, а други загиват, смазани от нещастия до крайна степен?

Желаещите да узнаят с абсолютна точност най-полезното и да се потрудят за него, лесно могат да видят и разберат, че в един и същ ден, а може би и час, един бива хванат в прелюбодейство или убийство, и се подхвърля на жестоко наказание пред съдиите, а друг – напротив, приема похвала за благоразумие, приличие и рядка чест. Денят и часът не пречат на развратника да бъде благоразумен и честен, нито


157

пък подбуждат честния и скромния към неприлични и не-обуздани удоволствия; напротив, свободната воля, която насочва човека към доброто или злото, тя създава едно или друго състояние на живота. И тъй, от нас самите, а не от естествените свойства на времетo зависи доброто или лошо-то разположение на духа ни, зависи щастието или нещасти-ето в живота ни.”1

И отново мъдрият св. Йоан Златоуст добавя: „Дяволът, който се старае да пресече нашите подвизи на добродетелта и да погаси в нас доброто душевно произволение, ни внуша-ва да приписваме успехите или неудачите според различните дни. Ако някой предварително вярва, че денят ще бъде щаст-лив или нещастен, той в „нещастен ден” няма да се старае да върши добри дела, размишлявайки, че заради неблагоприят-ния ден напразно ще се труди2 и в нищо няма да успее. Но и в „щастлив ден” той пак няма да извърши нищо особено, надявайки се, че заради благоприятния ден леността му ще остане без последствия. По този начин и едното, и другото му вредят за спасението. И постъпвайки така: понякога от безразсъдство, понякога от безнадеждност, той прекарва жи-вота си в леност и зло. Като знаем това, ние сме длъжни да избягваме дяволските козни, да отхвърлим скръбната безна-деждност и да не продължаваме да различаваме дните, нена-виждайки един и обичайки друг”.

Какво повече можем да кажем от великия Златоуст? На-истина, нека повече не обръщаме внимание на глупави суеверни страхове и да не участваме в многообразните дела на мрака.

Не петък 13-ти носи нещастие на хората, а греховният живот.

1 Св. Кирил Александрийски. Гаданията. Цит. по Ибришимов, Г. Духовни бисери. София, 1992, с. 293.

2 Точно както сега се получава с петък 13-ти. Както вече споме-нахме, някои хора са като парализирани и нищо не искат да вършат.


158

1155.. ММааррттеенниицции

опулярен езически обичай, привнесен в християнския живот, е носенето на мартеници. Смята се за българска традиция, макар че в леко променен вид обичаят при-

съства и в Северна Гърция, Македония, Румъния и Молдова. Някога в България са носели мартеници само жените и де-цата, но от средата на XX век някои мъже също започват да носят.

А сега кой носи мартеници? Почти всички от хората, считащи се за православни християни. Носят ги „за здраве, щастие, късмет” и т. н. Приятно самозалъгване. Всеки знае, че това е безсмислено, но... такава е модата. Езическата мода. Не бива ние, християните, да се съобразяваме с нея. Вярва-нето, че плетеницата от бял и червен конец ще ни донесе щастие, е празна, безмислена, суетна. Не носенето на конци ще ни донесе щастие, а стремежът да изпълняваме Божиите заповеди. Защото само така ще получим Божествената благо-дат и вечния живот, който е постоянно блаженство и неопи-суемо щастие.

Несъмнено е, че мартеницата от край време е била ези-чески атрибут. Така например Иглика Мишкова, етнолог и уредник от Националния етнографски музей, ясно заявява, че в миналото мартеницата е изпълнявала ролята на амулет, който задължително е трябвало да предпази този, който я носи, от беди и нещастие. Затова и изработката на мартеници била свързана със спазването на различни условия, които да осигурят „магическата сила”. Например оставяли мартени-ците да престоят една нощ под трендафил, защото уж трен-дафилът имал силата да отпъжда всички вредни излъчвания и затова се смятало, че той предава „духовна сила” на мар-

П

15. Мартеници

159

теницата. В други региони мартениците се правели сутрин рано на първи март, преди изгрев слънце и се считало, че ако тя не се усуче до изгрев, нямало да има „своята вълшебна и магическа сила”1.

Според тези нехристиянски традиции, на първия ден от март най-старата жена в семейството връзвала на ръцете на децата пресукан бял и червен конец „за здраве и против уро-ки”. И досега на някои места с мартеница украсяват сватбе-ните китки, също и котлето, в което се дои първото мляко на Гергьовден; с мартеница завързват събраните на Еньовден билки. С други думи, ако трябва да обобщим, повсеместна е заблудата хората да чакат здраве и закрила от два преплетени конеца…

Докога се носят езическите мартеници? В някои краища ги носят три дни, в други райони ги свалят, когато видят пър-вия щъркел (или лястовица) и ги завързват на клончета от цъфнало дърво или храст. Понякога ги носят чак докато за-почне жътва.

Но има едно правило, което се спазва винаги, и което но-си онзи заплашителен привкус, типичен за повечето суеве-рия: „мартеничката не трябва да се изхвърля2, защото ако човек го направи, то той си изхвърля и късмета”.

Без да изпадаме в повече излишни подробности ще кажем: всички „забавни” обичаи за носене на мартеници, а после и за тяхното сваляне, представляват една суеверна тра-диция, която уж предпазва човека от болести и беди, „носи късмет”, но в действителност още повече го отдалечава от Бога-Вседържител.

Не на бял и червен конец трябва да се надяваме ние, хри-стияните, а на Всемогъщия Бог!

1 Виж Мишкова, И.; http://www.focus-news.net/?id=f17209 2 Понякога мартеницата внимателно се пуска в най-близката

река, „че на човек да му върви, както тече реката”.

15. Мартеници

160

1166.. ККааккввоо ззннааччии „„ккъъссммеетт””?? ППррооттиивв

ввяяррааттаа вв сслляяппааттаа ссъъддббаа

„Дните ми са в Твоя ръка; избави ме от ръцете на враговете ми и от гонителите ми.” (Пс. 30:16)

ного често съвременните хора взаимно си пожелават късмет. Под думата „късмет” се разбират всевъзмож-ни неща: печалба от тотото или лотарията, случайно

запознанство с добър човек, автобусът неочаквано идва на-време и не закъсняваме за важна среща, някакъв намерен предмет, който ни носи радост и т.н. В българския тълковен речник думата „късмет” е директно обяснена като „щастлива случайност”, „съдба, щастие”.

Но веднага възниква следният въпрос: ако действително има щастливи случайности, щедри дарове на сляпата съдба, тогава къде отива християнската вяра в Бога и Неговия Про-мисъл, обхващащ всичко? В Евангелието ясно е казано, че Бог промисля дори за живота на малките врабчета, а да не го-ворим за нас, хората: „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни.” (Мат. 10:29-31). Следователно за всеки човек, считащ себе си за християнин, вярата в сляпата съдба и щастливите случайности е недопустима. Такава вяра в „къс-мета” е тежка заблуда, вид суеверие, липса на правилна догматическа вяра, маловерие.

В житието на св. Ефрем Сирин срещаме една много нагледна илюстрация на това, че няма щастливи или нещаст-

М

16. Какво значи „късмет”? Против вярата в сляпата съдба

161

ни случайности, а има един свръхмъдър, всеобхватен Божий Промисъл. „В младостта си – пише св. Ефрем в своите „Изповеди”, – когато аз още живеех в света, врагът ме нападна и едва не ме убеди в това, че всичко, което се случва с нас е случайно.”

Но ето как Божият Промисъл явно вразумил колебаещия се Ефрем. Веднъж по волята на родителите си той се от-правил към града, но закъснял и останал да нощува в гората заедно с един овчар. През нощта вълци нападнали стадото и разкъсали овцете. Когато овчарят разказал за това на стопа-ните на стадото, те не повярвали и обвинили Ефрем в това, че той самият бил довел крадци, които скришом откраднали овцете. Ефрем бил изправен пред съдията. Оттук нататък следва разказът на светеца.

„Аз се оправдавах, – казва той, – разказвайки, как беше работата, но никой не ми повярва. След това в съдилището доведоха някакъв човек, който бил хванат в прелюбодеяние с жена, която обаче избягала и се скрила. Съдията отложи разследването на делото, а нас двамата ни изпрати в затвора. Там намерихме един земеделец, доведен тук за убийство. Но както доведеният с мене не беше прелюбодеец, така и земе-делецът не беше убиец, а и аз не бях похитител на овцете. Междувременно под охрана бяха взети следните свидетел-ства и свидетели: по делото на земеделеца – мъртвото тяло, по моето дело – овчаря, и по делото на прелюбодееца – мъжа на виновната жена.

Прекарвайки там седем дни, на осмия ден виждам насън, че някой ми говори: „Бъди благочестив и ще разбереш Про-мисъла. Прехвърли наум за какво си мислил и какво си правил, и по себе си ще узнаеш, че хората около теб страдат справедливо; но няма да избегнат наказание и останалите виновни”.

И тъй, пробуждайки се, започнах да размишлявам за ви-денията и изследвайки простъпката си, намерих, че когато


162

друг път съм бил в това селище, на полето посред нощ, със зли намерения изгоних от ограждението кравата на един бе-ден странник. Тя изнемощя от студ и от това, че беше непразна; настигна я там звяр и я разкъса. Веднага след като разказах своя сън на затворените с мене и вината си, те, възбудени от моя пример, започнаха да разказват: селянинът видял човек, който потъвал в реката и макар че можел да му помогне, не му помогнал. А градският жител разказа, че се присъединил към обвинителите на една жена, оклеветена като прелюбодейка. „А жената – казваше той, – беше вдо-вица. Братята ѝ, обвинявайки я чрез тази клевета, я лишиха от бащино наследство, давайки част от наследството и на мене, според условието”.

При тези разкази аз започнах да изпадам в съкрушение, защото в това, което ставаше с нас, имаше някакво явно въздаяние. И ако бих бил сам, то може би щях да си кажа, че всичко, което се е случило с мене, е по човешка случайност. Но ние и тримата бяхме постигнати от еднаква участ. И не само това, но ето че имаше и някой четвърти, отмъстител, който не беше роднина с претърпелите незаслужена обида; някой четвърти, непознат за мене. Защото нито аз, нито моите съкилийници го бяхме виждали някога (така както им описах външния вид на този, който ми се бе явил).

Заспивам друг път, и виждам същият да ми казва: „Утре ще видите и тези, заради които търпите обида, и освобо-ждението от хвърлената върху вас клевета.”

И действително, на другия ден пред градоначалника били представени Ефрем, двамата му другари от тъмницата, и още пет души, обвиняеми за различни престъпления. От тези нови петима, двама били братя на гореспоменатата оклеветена вдо-вица, които били затворени заради някои нови престъпления, действително извършени от тях. А другите трима били невин-ни за това, за което били взети под стража, но били виновни за лъжесвидетелство (както самите те открили на Ефрем).


163

Разследването на всички тези дела не могло да бъде завършено толкова бързо. Междувременно за съдия бил на-значен друг човек. Новият началник бил познат и на Ефрем, и на родителите му, но самият Ефрем не го познал веднага. В навечерието на деня, в който на всички им предстояло да се представят в съда, Ефрем отново имал съновидение и видял говорещия, който казал: „На следващия ден ще бъдеш осво-боден, а други ще отидат на справедлив съд; бъди вярващ и възвестявай Промисъла Божий”.

Действително, на другия ден съдията разгледал делата на обвиняемите, признал за невинни обвинените по грешка или злонамереност и предал на зверове хората, уличени (или признали) злодеянията си. След това Ефрем пак видял пре-дишния мъж, който му казал: „Върни се там, където живееш, и се покай за неправдата. Бъди убеден, че има Око, надзи-раващо всички.”

От този чуден разказ се вижда ясно, че няма „липса на късмет” или някаква друга случайност, а Бог допуска някои неприятни събития в живота ни, за да осъзнаем нуждата от промяна в поведението си и да се обърнем изцяло към Него. Или както казва отново св. Ефрем Сирин: „Дали е изпратена война, раздор, глад, болест или смърт, или нещо друго, което ни се струва скръбно, всичко това се праща на земята за изправление, за да се устремят хората към целомъдрие и благочестие, защото всяко поколение има нужда от вразуми-телно посещение от Господа. И ако някои въпреки всичко остават безразлични в делата на благочестието, то какво ли щеше да стане, ако въобще Господ не ни посещаваше? Няма-ше ли тогава човешкият ум още повече да изпадне в без-божие и погибел?”1

Според учението на Православната Църква, Господ опре-деля съдбата на всеки човек (в сегашния и бъдещия живот) НЕ безусловно, а на основание на предвиждането, как се

1 Святой Ефрем Сирин. Творения, т.3. Москва, 1994, с.42-43.


164

държи (или би се държал) този човек по време на земния си живот. Бог знае и вижда минало, настояще и бъдеще, без ни най-малко да отнема човешката възможност за свободен избор.1 Бог знае какво ще направим, а не го предопределя.

Но въпреки това учение, мнозина вярват, че съдбата на всеки човек е безусловна, че са предопределени всички об-стоятелства в живота му и дори всички негови бъдещи постъпки и действия2. Вярват, че всичко непременно ще се случи, независимо от волята на самия човек: колкото и човек да се старае, той не може да промени нищо от съдбата си. Тази неправилна вяра е закрепена и с пословици: „от съдбата си не можеш да избягаш”, „каквото има да става, няма да те отмине”, „така му е писано”. Това поверие съществува не само между неграмотните, но и сред образованите хора.

Такова мнение за съдбата – като за някаква своенравна сила, властваща над всички, безразборно милостива към едни и жестока към други, безразлична към правда, мъдрост и благост – има езически характер и е заимствана от езични-ците. Гърци и римляни са вярвали, че съдбата е някакво особено божество, което има власт не само над хората, но и над самите богове. А при мохамеданите вярата в съдбата е дошла до крайна нелепост. Аллах на Мохамед сам върши и добри, и лоши дела3, сам въвежда хората в заблуждение: един човек направлява към добро, а друг – към зло. Всичко зависи от него, а хората са само нещастни оръдия в неговите ръце. Само че ако човек няма свободата да разполага със

1 Друг е въпросът, че понякога самият човек така дълбоко се за-плита в мрежата на собствените си пороци и страсти, че наистина свободата му силно се ограничава.

2 По-надолу са използвани материали от брошурата на Москов-ския Сретенски манастир „Святоотеческие наставления, предостере-гающие от суеверий”;

виж http://adv.pravmir.ru/adpeeps.php?bfunction=go&uid=100000& cid=1036&aid=57&bzone=468x60-top-pages&btype=4

3 Така е според Корана: самият Аллах праща злите духове при неверните, за да ги подстрекава към зло.


165

себе си и прави това, което му е предопределено, тогава не човекът е виновен за злото и греха, а Бог. Богът на Мохамед е деспот, който се ръководи само от безусловния произвол и прищявка.

За съжаление обаче и някои суеверни християни са пре-несли езическите неправилни понятия за съдбата върху единия истински Бог. И се получава така, че има хора, които оправдават тежките си пороци, позовавайки се на Божията воля. Например някой пияница, в отговор на вразумлението на доброжелателни към него хора, казва: „Радвам ли се аз, че правя така? Сам виждам, че пропадам. Но аз зная, че моята участ е толкова горчива, защото Господ ме е наказал с тази проклета страст към алкохола. Болно и горко ми е и на мен самия, но нищо не може да се направи”.

Какво може да бъде по-нечестиво от това суеверно мне-ние за Бога, като за някаква неумолима съдба, властваща над света?

Наистина, без волята Божия и косъм от косата не пада. „Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изважда; Господ прави човека сиромах и богат, унижава го и го въздига” (1 Цар. 2:6-7). „Стъпките на човека се насочват от Господа” (Притч. 20:24). Но във всички тези случаи Господ действа съгласно Своята премъдрост, благост и правосъдие. При това Той употребява Своята власт без да нарушава чо-вешката свобода, без да отнема човешката воля. Свободата на волята е такъв Божи дар, който Господ съхранява дори и у злодея. Не отнемайки от човека волята, Господ му предо-ставя избор на живот или смърт, благословение или клетва (виж Сир. 15:14; Втор. 30:19), и вече сам човекът трябва да направи избор. Господ устроява нашата съдба съгласно това, което избира човекът, и което той заслужава. „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби” (Ис. 1:19). Излиза, че винов-никът за бедствията, с които Бог заплашва непокорните, е не


166

Той, а хората. Господ желае доброто на всекиго, желае всич-ки да спаси, и не Той е виновен, ако хората, въпреки Не-говите увещания, заплахи и обещания, вървят по пътя на погибелта.

Ние често виждаме, че благочестиви хора бедстват, стра-дат от обиди и човешки несправедливости, нямат успех в своите дела и предприятия, а нечестивите и беззаконните благоденстват и успяват във всичко. Ако Бог е справедлив, тогава защо Той допуска това? Не действа ли Той в този случай подобно на сляпата съдба, без да различава достой-ните от недостойните?

За нас, в настоящия ни живот, много неща са неразби-раеми в отношението на Бога към хората, в устройването на тяхната съдба. Сега делата Божии са пред нашия взор като през мътно огледало, но когато видим Бога лице в лице, тогава всичко ще ни стане ясно (1 Кор. 13:12). Но е несъмнено, че щастието на нечестивите е нетрайно, успехите им в житей-ските дела са скоропреходни, и Господ няма да ги остави без наказание. Ако не в този живот, то в бъдещия, Господ ще им въздаде по делата. По същия начин и благочестивите люде ще наследят толкова по-голяма награда, с колкото по-голямо смирение и преданост на Божията воля са понесли житей-ските несгоди, с които Господ ги е изпитвал за укрепване на вярата и любовта към Него.

Възмутителните злоупотреби с човешката свобода, които Господ търпи, не трябва да разколебават нашата увереност в Божието правосъдие. Господ понякога допуска злото, защото Той дори от него извлича добро. Злите хора, без да искат това, стават оръдия на Неговия промисъл за хората.

Какво ужасно злодеяние, например, са извършили юдеи-те, когато довели Христа до кръстни страдания и смърт. Те са си мислели, че Христовото дело ще загине, но колко же-стоко се излъгали в надеждите си! Те са се явили безсъзна-телни оръдия в делото на изкуплението на човешкия род чрез


167

кръстната смърт на Спасителя, а тежкият им грях е послужил за спасение на хората. Именно така трябва да гледаме и на Юда предателя. Христос е казал за него: „добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил (Мат. 26:24). Но въпреки това Юда е способствал за това, да ускори изкупителното дело. Той е направил зло, което Господ обърнал в добро.

Фаталистите понякога обвиняват Бога за това, че Той Сам е насочил хората към греха, подобно на Мохамедовия Аллах. Но Бог ненавижда греха и употребява всевъзможни средства за противодействие срещу греха! Някой спорят с последното, казвайки, че Бог е ожесточил сърцето на фараона (виж Изх. 4:21). Но думите в Писанието не означават, че Бог непосредствено е вложил ожесточение във фараоновото сърце, а че заповедта на Бога към фараона да пусне евреите са предизвикали фараоновата злоба и той се е ожесточил против Бога. Както и пророческите думи на богоприемеца Симеон, че Христос лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля (виж Лук. 2:34) въобще не означават, че Христос ще бъде непосредствен ви-новник за падението на израилтяните, а че в учението Му юдеите няма да повярват и затова ще погинат.

Според суеверните езически представи, съдбата е неумо-лима. Но за Троичния Бог това не може да се каже! Много-бройни са примерите, които показват Неговото снизхожде-ние към хора, обърнали се към Него с молба за помилване. Това би ли могло да се случи, ако Божиите определения приличат на някаква неумолима съдба?

Въобще няма нищо общо между Бога и сляпата съдба. В ръцете на Господа е нашият жребий, но Господ винаги е готов да ни дарува благодат, прошка и вечно блаженство, стига ние самите наистина да искаме това. Единствено от нас зависи да заслужим Божието благоволение.

Амин, Господи, нека да го заслужим!


168

1177.. ЗЗааккллююччееннииее

дин съвременен свещеник казва: „По-рано за мен Пра-вославната Църква беше едно неясно понятие; понятие, свързано с тесногръдие. Православието сякаш се из-

черпваше с патриарха по телевизията, който от време на време се срещаше с някого. Или пък с хората в черни раса, които ни учеха на нещо, но изглеждаше, че сами нищо не разбират. Едва впоследствие разбрах, че Православието и Църквата са много по-широки.”1

Само че и досега повечето хора не могат (или не искат) да видят широтата и съкровищата на Православието, на истин-ското християнство. Ето защо в настоящата книга се постарах-ме да покажем не само разнообразните образи на заблудата, но и частица от красотата на чистата вяра.

Един от най-великите светии на XIX век, св. Амвросий Оптински казва: „Не се съгласявайте да приемате никакви нови учения, колкото и благовидни да са те. Подражавайте на онзи, който познава всички белези на чистото сребро и скоро забелязва примеса на всяка най-малка чужда жилка и отхвърля нечистото сребро. По подобен начин и вие отхвър-ляйте всяко учение, в което забележите дори малко примес от различни човешки мнения, които се противят на Божия разум.”

Само че за да можем в пълнота да следваме този съвет, не само теоретично, трябва да изучим нашата православна вяра, но и да я живеем, да придобием собствен духовен опит, да сме жива част от Тялото Христово, да се ползваме от благо-датните Тайнства на Църквата.

1 Свещ. Анатолий (Чистов); виж http://www.sueveria.vlez.bg/? showpage=59502.

Е

17. Заключение

169

За съжаление, често и самите свещеници недостатъчно добре обясняват на хората основите на вярата, не ги преду-преждават достатъчно ясно за опасността от заблуди и суеверия. Ето защо най-доброто оръжие на всеки човек срещу лъжата и заблудите е любовта му към Бога. Защото ако човек вярва в Христа и Го обича, той ще се стреми да опознае възможно най-добре своята вяра. Така, както и влюбеният желае да познава добре обекта на своята любов.

Духовният опит у всеки свещеник и мирянин е индивиду-ален, и затова отговорите на един и същ практически въпрос могат много да се различават в различните енории (и мана-стири). И ако този индивидуален духовен опит не противо-речи на Свещеното Писание и църковното Предание, той има своето място. Но суеверията са нещо коренно различно, те са добре прикрити духовни заблуди, отклоняващи хората от спасителната Истина.

Архимандрит Августин (Пиданов) казва, че в основата на повечето суеверия лежи страх, и затова (като противодей-ствие на този страх) трябва съзнателно да се борим с него. Не трябва да се страхуваме от нищо друго, освен от Бога. Всеки здравомислещ вярващ човек знае за лъжовността и абсурд-ността на суеверните страхове.

Няколко последни думи за хората, които още не са съвсем уверени къде е истината. За съжаление, те и не правят доста-тъчно усилия да я достигнат. Не желаят да се ориентират в тези не толкова сложни въпроси. В крайна сметка коли-чеството суеверия и акуратността, с която се съблюдават, е пряк показател за човешката безграмотност и невежество.1

Как практически да се борим със суеверията у другите хора? Ето няколко кратки съвета.

трябва по ясен и логичен начин да се изяснява същ-ността на истинската вяра, откъдето произтича и безсмислието

1 Архим. Августин (Пиданов); виж http://www.sueveria.vlez.bg/?

showpage=59502

17. Заключение

170

на съответното суеверие. А такава яснота и бързина на ми-сълта не се постига лесно; тя може да се придобие само ако ние самите живеем в Бога и имаме сърдечна връзка с Него. „Без Мене не можете да вършите нищо”, казва Христос. Чисто интелектуалното познание не е достатъчно, макар и понякога да е необходимо и полезно;

не трябва да спорим ненавременно или демонстратив-но, сякаш показваме колко много знаем. Такова поведение най-вероятно ще доведе до раздразнителност у всички при-състващи и още повече духовни проблеми;

обратно, трябва винаги да проявяваме искрена добро-намереност и сърдечно желание да помогнем на ближните;

добре е бързо да осъзнаем, че съществуват множество самоуверени хора (между които най-ярко се отличават окул-тистите, теософите, астролозите и учените-атеисти), които е много трудно да бъдат обърнати към истината. Трудно се говори и с всезнаещите „църковни бабички”, които често създават много повече проблеми, отколкото решават. Неслу-чайно ап. Павел предупреждава за „бабешките басни”, които са скверни.

Накрая нека кажем следното. Огромно изкушение за мно-го наши съвременници е Божественото Християнство да бъде превърнато в някакъв суеверно-мистичен придатък на бита. Но, както казва свещеник Александър (Пикальов), сънят на духа е способен да роди още по-големи чудовища, отколкото сънят на разума.1

1 Свещ. Александър (Пикальов); http://www.pravoslavie.bg/Човек/

Църковните-суеверия

Библиография

171

Използвана литература

1. Правила на Светата Православна Църква. Изд. Славянобългарски

манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2004.

2. Учение на дванадесетте апостоли, С., 1941.

3. Преп. Йоан Лествичник. Лествица. М., Изд. „Лествица”, 1999.

4. Св. Василий Велики. Тълкувание на книга на прор. Исаия. Творения,

т.2. Св. Гора Атон, 2008.

5. Св. Григорий Ниски. Великденски размисли; виж в Ибришимов, Г.

Духовни бисери. София, 1992.

6. Свт. Димитрий Ростовский. Летопись синопсис. М. 1998.

7. Преподобный Феодор Студит. Малое оглашение. Оглашение 63.

Москва, 2000.

8. Святой Ефрем Сирин. Творения, т.3. Москва, 1994.

9. Жития на светиите, м. март. Света Гора Атон, 2001.

10. Жития на светиите, м. октомври. Света Гора Атон, 2007.

11. Чети-миней, м. септември. М. 1888.

12. Св. Николай Сербский. О Боге и людях. Москва, 2006.

13. Евергетинос, т. ІV. Атина, 1988.

14. Архим. Серафим Алексиев. Свети Серафим Саровски. С., 2011.

15. Църковен вестник, бр. 10 от 2002 г.

16. Настольная книга для священно-церковно-служителей. Репринтно

издание през 1993 г. от изданието през 1913 г.

17. Церковный вестник, 1888 г., бр.27; 1893 г., бр.10.

18. Архиеп. Никон (Рождественский). Православие и грядущие судьбы

России. Статьи из дневников за 1910-1916. Суев. письма и молитвы.

19. Йером. Анатолий (Берестов).Числото на звяра. С., 2004.

20. Святоотеческие наставления, предостерегающие от суеверий,

Брошура, изд. Московския Сретенски манастир.

21. Етнография на България, т. III. Духовна култура, БАН. София, 1985.

22. Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С. 1994.

23. Теодоров, Евг. Древнотракийското наследство в българския фол-

клор. София, 1972.


172

24. Българска митология. Енциклопедичен речник. Съст. Анани

Стойнев. София, 1994.

25. Даскалов, Хр. Празници в Тревненско. София.

26. Ангелова, В. Пророчицата Ванга, единствената връзка между

небето и земята. С., 2006.

27. Ибришимов, Г. Духовни бисери. София, 1992.

28. Сп. „Theosophist”, ноември 1879.

Източници от интернет:

1. Свт. Игнатий Брянчанинов. Собрание сочинений. Том III. Гл. I. Слово

о чувственном и о духовном видении духов. (http://pravlib.ru/ ignatij3/

ignaty3.htm#a1).

2. Архим. Августин (Пиданов), http://www.sueveria.vlez.bg/ ?showpage=

59502.

3. http://www.pravoslavie.bg/Човек/Църковните-суеверия.

4. Чеботар, В. http://v-chebotar.blogspot.com/2008/09/blog-post 26.html.

5. Левкиевска, Е. „Нескучный сад”; виж http://www.nsad.ru/index. php?

issue=41§ion=16&article=651.

6. Протойерей Гавриил Макаров; виж http://www.sueveria.vlez.bg/

?showpage=59502.

7. Свещ. Анатолий (Чистов); виж http://www.sueveria.vlez.bg/? showpage

=59502.

8. Свещ. Александър (Пикальов); http://www.pravoslavie.bg/Човек/

Църковните-суеверия.

9. Фенерски, Николай. На открито 2. http://dveri.bg/k3qaf.

10. Свещ. А. Величков, http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=108.

11. http://www.e-reading.org.ua/chapter.php/1002305/37/Drevnie bogi slavyan.

html.

12. Мишкова, И.; http://www.focus-news.net/?id=f17209.

13. http://oire.org/slavyane/entry/1929.

14. http://history.rodenkrai.com/new/kultura_i_tradicii/surva_bylgarskite_

survakari_i_bojestvenata_svetlina.html.

15. http://www.palitrabg.net/3h.htm.


173

16. http://kulinar.bg/obichai-i-tradicii-na-balgarite#kushia.

17. http://calendar.shambhalabg.com/enjovden.htm.

18. http://www.pravoslavieto.com/inoverie/nestinarstvo/nestinarstvoto.htm.

19. http://www.pravoslavie.bg/Човек/Може-ли-да-се-въцъркови-денят-на-

св.-Валентин-

20. http://www.pravoslavie.bg/Анализи/Кой-плаща-за-Хелоуин-в-България-

21. http://www.pravoslavie.bg/Човек/Църковните-суеверия.

22. http://story.rozali.com/komentari/c3127_50.html.

23. http://www.magicgatebg.com/forum/viewtopic.php?f=32&t=4520.

24. http://www.eresite.eu/savremenni.htm.

25. http://adv.pravmir.ru/adpeeps.php?bfunction=go&uid=100000&cid=1036&

aid=57&bzone=468x60-top-pages&btype=4.


174

Суеверия сред днешните християни

Spiritual