What do you think?
Rate this book
Манюня #1
Манюня
Книга с дъх на лято, на детство, на сладко от кайсии, на безгрижни невинни дни. Приказка за възрастни, за онези, които не са забравили, че са били деца. Забавен увлекателен разказ за две момичета – две малки лудетини, впуснали се да опознават света, който е обърнал към тях веселото си, усмихнато лице, за да им покаже, че каквито и тайни и болка да се таят в сърцата на хората около тях, винаги надделяват обичта, добротата, упоителните мечти за бъдещето.
С „Манюня“ младата писателка НАРИНЕ АБГАРЯН навлиза мощно в голямата литература и печели не само престижното отличие „Ръкопис на годината“, но и любовта на читателите.
Една уютна, топла книга, която действа като противоотрова срещу делничната сивота и скука, срещу лудешкия ритъм на дните ни, срещу всяка следа от отчаяние и униние.
С „Манюня“ младата писателка НАРИНЕ АБГАРЯН навлиза мощно в голямата литература и печели не само престижното отличие „Ръкопис на годината“, но и любовта на читателите.
Една уютна, топла книга, която действа като противоотрова срещу делничната сивота и скука, срещу лудешкия ритъм на дните ни, срещу всяка следа от отчаяние и униние.
324 pages, Paperback
First published January 1, 2010
About the author
Narine Abgaryan
41 books765 followersНаринэ Абгарян
Նարինե Յուրիի Աբգարյան
Narine Yuryevna Abgaryan is a Russian writer of Armenian origin, a blogger. Graduated from Yerevan State Linguistic University V. Ya. Bryusova, since 1993 lives in Moscow. She became known after the publication of the autobiographical book "Manyunya" (2010). With this book, she became a laureate of the Russian National Literary Prize "Manuscript of the Year" in the nomination "Language". Entered the long list of nominees for the 2011 Big Book Award.
Наринэ Юрьевна Абгарян российская писательница армянского происхождения, блогер.
Окончила Ереванский государственный лингвистический университет им. В. Я. Брюсова, с 1993 года живёт в Москве.
Стала известна после публикации автобиографической книги «Манюня» (2010). С этой книгой стала лауреатом Российской национальной литературной премии «Рукопись Года» в номинации «Язык». Вошла в длинный список номинантов на премию «Большая книга» 2011 года.
Նարինե Յուրիի Աբգարյան
Narine Yuryevna Abgaryan is a Russian writer of Armenian origin, a blogger. Graduated from Yerevan State Linguistic University V. Ya. Bryusova, since 1993 lives in Moscow. She became known after the publication of the autobiographical book "Manyunya" (2010). With this book, she became a laureate of the Russian National Literary Prize "Manuscript of the Year" in the nomination "Language". Entered the long list of nominees for the 2011 Big Book Award.
Наринэ Юрьевна Абгарян российская писательница армянского происхождения, блогер.
Окончила Ереванский государственный лингвистический университет им. В. Я. Брюсова, с 1993 года живёт в Москве.
Стала известна после публикации автобиографической книги «Манюня» (2010). С этой книгой стала лауреатом Российской национальной литературной премии «Рукопись Года» в номинации «Язык». Вошла в длинный список номинантов на премию «Большая книга» 2011 года.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 297 reviews
July 30, 2017
Не знам какво да напиша за книгата така, че да я изкарам от сянкаа на прословутите "Три ябълки паднаха от небето.". "Манюня" е разказ за Армения по същия начин, по който беше и първата издадена в България книга на авторката, Армения преди войната - аз лично се хванах, че мисля за тази страна в категорията "преди - след СССР"- , в която живеят заедно арменци, евреи, руснации, грузи, азери; Армения на ароматите, приключенията, природните красоти и, да, казах ли приключенията? Армения като Аркадия на деца, които, каквото и да правят се забъркват в злополучия. Абгарян е сладкодумен разказвач, Емилия Масларова е великолепен преводач, а повествованието се лее като мед и масло от прииказна чешма.
Много ми хареса. Чудя се дали да не я дам на едно 13-гоишно момиченце да я прочете и ми е любопитно тя какво ще каже за нея. По дух ми напомня за "Моето семейство и други животни " на Джералд Даръл, но без животните.:) (Е, спорно е, де, има и такива. :) ) Но е по-близо до моето поколение и може би затова ми се понрави така.
Грабвайте! Четете! Доволни ще останете!
Много ми хареса. Чудя се дали да не я дам на едно 13-гоишно момиченце да я прочете и ми е любопитно тя какво ще каже за нея. По дух ми напомня за "Моето семейство и други животни " на Джералд Даръл, но без животните.:) (Е, спорно е, де, има и такива. :) ) Но е по-близо до моето поколение и може би затова ми се понрави така.
Грабвайте! Четете! Доволни ще останете!
August 3, 2017
Нарине Абгарян - "Манюня"
"Много ли знаете провинциални градчета, разделени по средата от звънка немирна река..."
Така започва предговорът на третата издадена в България книга на Нарине Абгарян - "Манюня". С това изречение започват всъщност три абзаца от него. И това начало навява мисълта за начало не на роман, а на поема - казваш си, че ако точно ей сега, точно ето тук, се разместят една-две думи, ще се получи чиста поезия.
Бях омаяна от първите две книги на Нарине Абгарян. Имаше някакво вълшебство в "Три ябълки паднаха от небето", някаква сурова привлекателност в "Хората, които са винаги с мен". И едно общо нещо - те са книги, които хващат читателя и го повеждат в историята, която разказват. А тя понякога е странна, понякога е нереална, понякога криволичи така, та имаш чувството, че аха-аха, и ще се изгубиш. Но пак се намираш. И продължаваш нататък.
Затова пожелах "Манюня" още в мига щом разбрах, че излизането й предстои. Дори още преди да прочета анотацията и да разбера, че в нея има автобиографичен елемент - исках я тази книга, и толкова. А когато се сдобих с нея, всичко друго предвидено за четене отиде на заден план.
"Манюня" е лято. "Манюня" е слънце. "Манюня" е вълшебство. Онова вълшебство на детството - когато си безгрижен и безстрашен, когато никоя беда не може да те сломи задълго, когато откриваш светлина и радост във всичко. Нищо че живееш в малко градче, в години, белязани от липса на елементарни неща. Нищо, че куклата си остава недостижима мечта. Ти си дете и се радваш, че те има. че си жив.
"Манюня" е книга с много ярки образи. Четеш - и все едно наистина си там, придружаваш Маня, Нарине и сестрите на Нарине на техните приключения, трепериш заедно с тях след поредната геройска беля /а техните бели наистина са геройски и мога да ги сравня само с тези на Емил от "Емил от Льонеберя"/, изумяваш се или се смееш с глас на хрумванията им, и след поредната лудория им стискаш палци да не ги спипа Ба.
Като казах "Ба" - за мен това е един от най-силните, ярки, чудесни, забележителни образи, на които съм попадала напоследък в книга. Страховитата Ба, която всява ужас у собствения си син, но всъщност има златно сърце. Ба и нейното сладко от кайсии. Ба и нейният пиперлив език. Безстрашната Ба, която винаги казва точно каквото й е на устата, без да се плаши - дори от хора, които "са взели страха" на другите.
Много, много неща ми харесаха в тази книга - и описанията на детските лудории, и отношенията в семейството, и описанията на арменските гозби. Любимият ми момент обаче си остава този с избирането на имената на момичетата - винаги съм се интересувала от значенията на думите и в частност на имената, и приех тази частица познание като истинско съкровище. Имаше нещо мистично в този момент, нещо, което ме накара да затая дъх за миг и да се зачудя какво ще стане, ако не бъде избрано "правилното" име. Това са неща, които трудно се забравят, а е ценно да се знаят. /Добре че първите три пъти никой не послуша баба Сарануйш, само това ще кажа./
Докато четях книгата, все чаках да стигна до момента, който ще се открои, за който ще мога да кажа: "Ето това е най-любимият ми момент от цялата книга". Но няма такъв. Защото всичко в тази книга вече ми е любимо - от първия до последния ред.
Има нещо в книгите, в които историята се разказва от деца. Децата са искрени, и може понякога да не разберат същността на това, което се случва, но рядко спестяват истината. Затова ми беше ценна тази история - защото е разказана по детски искрено, с неща, които един възрастен би пропуснал - било защото според неговите "разумни разсъждения" те не бива да се казват, било защото ги е забравил. Разказвачката в "Манюня" не пести нищо - и понякога може да ни накара да се смутим, а друг път - да се разсмеем искрено, от сърце. Като децата.
Самата Манюня е... за нея нямам друго определение освен "образ безподобен". Без да го осъзнава, по характер тя е миниатюрно копие на своята Ба - решителна, дръзка, енергична, готова да направи каквото си е наумила, на всяка цена. Истинска Пипи в арменски вариант.
"Манюня" е една красива книга. Не само като история, а и съвсем буквално. Освен че корицата е прекрасна, както и тези на предишните две книги на Нарине Абгарян, чудесен е и цветът й - за мен това винаги е бил цветът на радостта. Помните ли пъстрите бонбони "Детска радост"? Точно такъв беше цветът на червените. И корицата прекрасно отива на съдържанието.
Забавлявах се искрено с тази книга, безкрайно се радвам, че имах възможност да я прочета. Книга за лятото, за детството, за приятелството. Всички имаме нужда от такива книги понякога, колкото и да сме пораснали. Защото трябва да помниш какво е да си дети.
Завършвам с последните думи от "Манюня":
"Не призовавам към нищо.
Само ви моля да спрете за миг и да си спомните колко е прекрасно просто да сме приятели.
Това трябва да е сега. И утре. И вдругиден. Винаги".
Докоснете се до вълшебството!
"Много ли знаете провинциални градчета, разделени по средата от звънка немирна река..."
Така започва предговорът на третата издадена в България книга на Нарине Абгарян - "Манюня". С това изречение започват всъщност три абзаца от него. И това начало навява мисълта за начало не на роман, а на поема - казваш си, че ако точно ей сега, точно ето тук, се разместят една-две думи, ще се получи чиста поезия.
Бях омаяна от първите две книги на Нарине Абгарян. Имаше някакво вълшебство в "Три ябълки паднаха от небето", някаква сурова привлекателност в "Хората, които са винаги с мен". И едно общо нещо - те са книги, които хващат читателя и го повеждат в историята, която разказват. А тя понякога е странна, понякога е нереална, понякога криволичи така, та имаш чувството, че аха-аха, и ще се изгубиш. Но пак се намираш. И продължаваш нататък.
Затова пожелах "Манюня" още в мига щом разбрах, че излизането й предстои. Дори още преди да прочета анотацията и да разбера, че в нея има автобиографичен елемент - исках я тази книга, и толкова. А когато се сдобих с нея, всичко друго предвидено за четене отиде на заден план.
"Манюня" е лято. "Манюня" е слънце. "Манюня" е вълшебство. Онова вълшебство на детството - когато си безгрижен и безстрашен, когато никоя беда не може да те сломи задълго, когато откриваш светлина и радост във всичко. Нищо че живееш в малко градче, в години, белязани от липса на елементарни неща. Нищо, че куклата си остава недостижима мечта. Ти си дете и се радваш, че те има. че си жив.
"Манюня" е книга с много ярки образи. Четеш - и все едно наистина си там, придружаваш Маня, Нарине и сестрите на Нарине на техните приключения, трепериш заедно с тях след поредната геройска беля /а техните бели наистина са геройски и мога да ги сравня само с тези на Емил от "Емил от Льонеберя"/, изумяваш се или се смееш с глас на хрумванията им, и след поредната лудория им стискаш палци да не ги спипа Ба.
Като казах "Ба" - за мен това е един от най-силните, ярки, чудесни, забележителни образи, на които съм попадала напоследък в книга. Страховитата Ба, която всява ужас у собствения си син, но всъщност има златно сърце. Ба и нейното сладко от кайсии. Ба и нейният пиперлив език. Безстрашната Ба, която винаги казва точно каквото й е на устата, без да се плаши - дори от хора, които "са взели страха" на другите.
Много, много неща ми харесаха в тази книга - и описанията на детските лудории, и отношенията в семейството, и описанията на арменските гозби. Любимият ми момент обаче си остава този с избирането на имената на момичетата - винаги съм се интересувала от значенията на думите и в частност на имената, и приех тази частица познание като истинско съкровище. Имаше нещо мистично в този момент, нещо, което ме накара да затая дъх за миг и да се зачудя какво ще стане, ако не бъде избрано "правилното" име. Това са неща, които трудно се забравят, а е ценно да се знаят. /Добре че първите три пъти никой не послуша баба Сарануйш, само това ще кажа./
Докато четях книгата, все чаках да стигна до момента, който ще се открои, за който ще мога да кажа: "Ето това е най-любимият ми момент от цялата книга". Но няма такъв. Защото всичко в тази книга вече ми е любимо - от първия до последния ред.
Има нещо в книгите, в които историята се разказва от деца. Децата са искрени, и може понякога да не разберат същността на това, което се случва, но рядко спестяват истината. Затова ми беше ценна тази история - защото е разказана по детски искрено, с неща, които един възрастен би пропуснал - било защото според неговите "разумни разсъждения" те не бива да се казват, било защото ги е забравил. Разказвачката в "Манюня" не пести нищо - и понякога може да ни накара да се смутим, а друг път - да се разсмеем искрено, от сърце. Като децата.
Самата Манюня е... за нея нямам друго определение освен "образ безподобен". Без да го осъзнава, по характер тя е миниатюрно копие на своята Ба - решителна, дръзка, енергична, готова да направи каквото си е наумила, на всяка цена. Истинска Пипи в арменски вариант.
"Манюня" е една красива книга. Не само като история, а и съвсем буквално. Освен че корицата е прекрасна, както и тези на предишните две книги на Нарине Абгарян, чудесен е и цветът й - за мен това винаги е бил цветът на радостта. Помните ли пъстрите бонбони "Детска радост"? Точно такъв беше цветът на червените. И корицата прекрасно отива на съдържанието.
Забавлявах се искрено с тази книга, безкрайно се радвам, че имах възможност да я прочета. Книга за лятото, за детството, за приятелството. Всички имаме нужда от такива книги понякога, колкото и да сме пораснали. Защото трябва да помниш какво е да си дети.
Завършвам с последните думи от "Манюня":
"Не призовавам към нищо.
Само ви моля да спрете за миг и да си спомните колко е прекрасно просто да сме приятели.
Това трябва да е сега. И утре. И вдругиден. Винаги".
Докоснете се до вълшебството!
August 15, 2012
Книжка мне не очень понравилась - она не без светлых моментов, часто - смешная, но в целом, скорее чтиво, чем литература. Сюжеты затянуты, язык пестреет штампами и повторениями, часто дословными, из рассказа в рассказ. Читается легко, но сухого остатка по прочтении немного. В общем, на мой взгляд, это - печатный аналог комедии sitcom. Годится, чтоб не без приятствия убить время в отсутствие лучших альтернатив.
PS Уже написав эту рецензию, поинтересовалась автором. Оказывается, ее печатные произведения взросли на волне успеха ее записей в ЖЖ. Действительно, если книжка является переносом на бумагу ЖЖ, это объясняет и повторения, и отсутствие связности повествования, и бедность описаний (про главную гериню, Манюню, мы в среднем по два раза на страницу читаем, что у нее "бойкий чубчик" и примерно каждую пятую страницу, что у нее "толстая попка"; развитие характера героини, в целом, этим исчерпывается). Чего этой книге на хватает, так это хорошего редактора, который безжалостной рукой покоцал бы 30% текста, искоренил повторения и штампы, посоветовал бы разработать персонажей поглубже; может, тогда из набора забавненьких анекдотов в стиле ЖЖ ("про что вижу, про то и пою") получилась бы вполне достойная книга.
PS Уже написав эту рецензию, поинтересовалась автором. Оказывается, ее печатные произведения взросли на волне успеха ее записей в ЖЖ. Действительно, если книжка является переносом на бумагу ЖЖ, это объясняет и повторения, и отсутствие связности повествования, и бедность описаний (про главную гериню, Манюню, мы в среднем по два раза на страницу читаем, что у нее "бойкий чубчик" и примерно каждую пятую страницу, что у нее "толстая попка"; развитие характера героини, в целом, этим исчерпывается). Чего этой книге на хватает, так это хорошего редактора, который безжалостной рукой покоцал бы 30% текста, искоренил повторения и штампы, посоветовал бы разработать персонажей поглубже; может, тогда из набора забавненьких анекдотов в стиле ЖЖ ("про что вижу, про то и пою") получилась бы вполне достойная книга.
January 3, 2023
A piece of childhood torn from the memories. It was very bright and sassy (I was looking for this word for about five minutes, so proud of myself when I found it). The audio was just marvelous. I wouldn't definitely have the same enthusiasm for a book with just reading it myself. Also started to kind of like Russian language 🤔 I hated it so much while at school.
P.S. the book is also available in Armenian, haven't tried it, don't know how it is, but I bet the original is way better, don't know if anybody can translate it and tell you the story as Miss Abgaryan did.
Հիշողություններից պոկված մի կտոր մանկություն։ Շատ վառ ու ոնց որ առաջին ալիքի կինոներում էին ասում, զիլ գիրք էր։ Աուդիոն ընտիր էր։ Հաստատ էսքան հավեսով չէի գնա առաջ գրքով։ Մի տեսակ ռուսերենն էլ սկսեցի սիրել 🤔
P.S. Գրքի հայերեն տարբերակն էլ կա, չեմ փորձել, չեմ կարող ասել թարգմանությունն ինչպես է ստացվել, բայց կասկածում եմ թարգմանիչը կարողանա մանունյայական թարգմանել:
P.S. the book is also available in Armenian, haven't tried it, don't know how it is, but I bet the original is way better, don't know if anybody can translate it and tell you the story as Miss Abgaryan did.
Հիշողություններից պոկված մի կտոր մանկություն։ Շատ վառ ու ոնց որ առաջին ալիքի կինոներում էին ասում, զիլ գիրք էր։ Աուդիոն ընտիր էր։ Հաստատ էսքան հավեսով չէի գնա առաջ գրքով։ Մի տեսակ ռուսերենն էլ սկսեցի սիրել 🤔
P.S. Գրքի հայերեն տարբերակն էլ կա, չեմ փորձել, չեմ կարող ասել թարգմանությունն ինչպես է ստացվել, բայց կասկածում եմ թարգմանիչը կարողանա մանունյայական թարգմանել:
June 3, 2018
Когда-то давно я увидела эту книжку в списках "лучшие книги для детей столь��и-то лет" и решила, что надо бы ее прочитать с Юлькой. Потом я подумала - раз моя дочь уже пару лет живет в Канаде, а книжка про советское детство - надо прочитать ее самой и понять, поймет ли ее современная девочка.
С тех пор я читала рассказики с этой книги в свободное время, по одному-два, и вот спустя год хочу сказать следующее.
Мы романтизируем наше советское детство, но с высоты моих нынешних ценностей - это воспевание пиздеца. Отсутствие границ, культуры общения, неуважение ребенка как личности, домашнее эмоциональное насилие, домашнее физич��ское насилие, сексизм, мизогиния - это все признаки нашего советского детства. Дело даже не в том, что моя дочь не поймет некоторые реалии (очереди в магазинах, поездка на море в частный сектор, любовь к индийскому кино), дело в том, что такая модель отношений в семье и в жизни - это то, как я стараюсь не делать.
В отзывах на эту книгу пишут, какая она "солнечная и светлая" и "вкусно написана". Я понимаю, что свойство памяти - забывать плохое и романтизировать детство, но не до такой же степени!
С тех пор я читала рассказики с этой книги в свободное время, по одному-два, и вот спустя год хочу сказать следующее.
Мы романтизируем наше советское детство, но с высоты моих нынешних ценностей - это воспевание пиздеца. Отсутствие границ, культуры общения, неуважение ребенка как личности, домашнее эмоциональное насилие, домашнее физич��ское насилие, сексизм, мизогиния - это все признаки нашего советского детства. Дело даже не в том, что моя дочь не поймет некоторые реалии (очереди в магазинах, поездка на море в частный сектор, любовь к индийскому кино), дело в том, что такая модель отношений в семье и в жизни - это то, как я стараюсь не делать.
В отзывах на эту книгу пишут, какая она "солнечная и светлая" и "вкусно написана". Я понимаю, что свойство памяти - забывать плохое и романтизировать детство, но не до такой же степени!
October 6, 2019
brīnišķīga, dzīvespriecīga un īstu bērnību apliecinoša grāmata. vietām smējos gandrīz pilnā balsī, vietām tik klusi, lai nevajadzētu dalīties ar to prieku, kas skalojās līdz potītēm.
May 20, 2019
Вълшебна книга! От онези, които те пренасят в детството, които те карат да се заливаш от смях, които разведряват душата ти и изпълват сърцето ти.
March 8, 2020
Jau no sākta gala zināju, ka tā īsti līdz galam nav kaut kas tāds, ko es gribētu lasīt, jo biju aizņēmies un neatvērtu arī atdevis atpakaļ, bet beigu beigās bija tīri normāli.
Nekādas lielās pievienotās vērtības nav, tāds "easy reading" (principā visu grāmatu izlasīju vienā dienā), bērnu grāmata pieaugušajiem, bet es nesaku, ka tas ir slikti.
Kas ir pat ļoti labi, ir Ba - Maņuņas vecmāmiņa. Bomba. Pilnīgi atsvēra visu pārējo pagarlaicīgo bērnu ņemšanos.
"Kas notiktu, ja mēs dotu goda vārdu un pēc tam to neturētu? Kas ar mums notiktu?"
"Zarnas izšķetinātos"
Priekškars.
P.S. Latviešu tulkojums ir tīri neko, izņemot neskaitāmas (gan jau skaitāmas, bet man slinkums) komatu kļūdas.
Nekādas lielās pievienotās vērtības nav, tāds "easy reading" (principā visu grāmatu izlasīju vienā dienā), bērnu grāmata pieaugušajiem, bet es nesaku, ka tas ir slikti.
Kas ir pat ļoti labi, ir Ba - Maņuņas vecmāmiņa. Bomba. Pilnīgi atsvēra visu pārējo pagarlaicīgo bērnu ņemšanos.
"Kas notiktu, ja mēs dotu goda vārdu un pēc tam to neturētu? Kas ar mums notiktu?"
"Zarnas izšķetinātos"
Priekškars.
P.S. Latviešu tulkojums ir tīri neko, izņemot neskaitāmas (gan jau skaitāmas, bet man slinkums) komatu kļūdas.
March 10, 2024
Suuuperbă! 🙂
February 10, 2017
Պայծառ, լուսավոր, նախշուն գիրք։ Էդ ինչեր հիշեցրեց, ինչքան ծիծաղացրեց։ Կարդալիս ոջլոտ, գզգզված մազերով, դիստրոֆիկ նիհար, լիքը կապտուկներով, ամբողջ օրը ծեծող ու ծեծվող, տանից միշտ փախնող, չգիտեմ՝ որ բակեր հասնող Սիրուշիկը ցնծում էր մեջս։
July 26, 2023
Насред летните жеги и високите градуси отпих глътка свежест от миналото, потапяйки се в лятото на Маня и Нарине. Размечтах се за сладко от кайсии, хрупкав матканаш, аджика и маслени курабийки. Това е лято, което е чуждо за мен. Лято, в което е нямало много други забавления освен измислените на момента игри или приключението да отидеш на последната, пристигнала в града кино прожекция. Когато да си залепиш стикер “произведено в Чехословакия” е било готино и когато малките момиченца са мечтаели да бъдат като моделите в полските списания.
Нарине Абгарян успява да събере слънчевите лъчи на детството в Съветска Армения през 80-те години и лично на мен много ми напомня на “Вино от глухарчета” на Бредбъри. Същото опияняващо усещане, красота и забавление. Католизатор на приключе��ията описани в този полубиографичен роман, съставен от разкази, е Маня, която е едно прелестно живо бедствие. Любимата ми героиня е Ба. Умирах от смях как нарежда всички един по един! 😂
Ако искате да се забавлявате с белите на две неразделни приятелки - “Манюня” е прекрасен избор.
Нарине Абгарян успява да събере слънчевите лъчи на детството в Съветска Армения през 80-те години и лично на мен много ми напомня на “Вино от глухарчета” на Бредбъри. Същото опияняващо усещане, красота и забавление. Католизатор на приключе��ията описани в този полубиографичен роман, съставен от разкази, е Маня, която е едно прелестно живо бедствие. Любимата ми героиня е Ба. Умирах от смях как нарежда всички един по един! 😂
Ако искате да се забавлявате с белите на две неразделни приятелки - “Манюня” е прекрасен избор.
February 7, 2024
E greu de descris și de definit cartea asta. E o carte despre copii și copilărie, dar nu e o carte pentru copii. E o carte cu mult umor, dar nu e o carte amuzantă. Narine Abgarian are, cu siguranță, un har de povestitoare căci reușește să te captiveze, chiar dacă descrie multe întâmplări care mie mi-au ridicat părul pe ceafă.
Maniunea este povestea copilăriei autoarei, alături de familie și de prietena ei cea mai bună (Maria, alintată Maniunea) în Armenia sovietică a sfârșitului anilor 70, începutul anilor 80. Ion Creanga era mic copil pe lângă fetele astea care o țin dintr-o poznă în alta (unele cu potențial periculos) și care mănâncă bătaie la fiecare câteva pagini. Știu că aia a fost copilăria comunistă a multor copii, dar bătăile pe care le îndurau cele două fete erau crunte și nu o dată mi-a fost milă de ele, mai ales când sunt închise în pivniță, de exemplu, sau când Maniunea strigă la mama lui Narine că mai bine îi dă cu găleata în cap decât să-i spună bunicii ei ce făcuseră (ceva foarte grav, de altfel). Bunica a fost un personaj detestabil, efectiv nu a existat nimic care s-o „salveze”. Știți tehnica asta din literatură, când un personaj odios e prezentat și într-o altă lumină, prin dragostea lui față de ceva (literatură, animale, propriul copil etc) care să-i dea o fațetă umană. La Ba nu am văzut așa ceva. A fost un personaj și un om care a trăit pentru a-i face nefericiți pe cei din jur și pentru a le face viața amară. Am suferit pentru Maniunea, despărțită de mama ei și crescută de Ba și de un tată mai mult absent, prea slab pentru a se impune în fața mamei lui, un copil mare, ale cărui rebeliuni ocazionale erau aspru pedepsite și pe care îl „conducea” până și mașina (aparent înzestrată cu oareșce proprietăți magice) și n-o conducea el pe ea.
Personajul meu preferat a fost Karine, bătăioasa familiei - episodul cu mersul la film a fost foarte hilar. De Narine știu ce a făcut în viață, dar aș fi curioasă ce a ajuns Karine și ce s-a întâmplat cu Maniunea, uneori vezi ceva în copii când sunt mici și te întrebi cum vor arăta personalitățile lor adulte.
Cel mai interesant lucru la cartea asta este felul în care este prezentat raționamentul unor copii pentru a face ceea ce noi numim „pozne” și care pentru ei sunt lucruri serioase. Fetele nu făceau niciodată în mod gratuit ceva, pentru a-i enerva pe adulți sau pentru a distruge lucruri, ci din motive adesea inocente care nu erau înțelese de cei mari (nici nu căutau să le înțeleagă, doar să le afle, voiau să știe de ce au făcut un anume lucru fără să înțeleagă joaca, descoperirea, experimentarea sau naivitatea din spatele lor).
O carte absolut „maniunată” (mă scuzați, nu m-am putut abține de la jocul de cuvinte) pe care o recomand oricui vrea o carte la care să și râdă, să se și întristeze și, mai ales, să saliveze! Cartea este presărată cu relatări despre mâncare, adesea cu descrieri care te lasă poftind la delicatese armene și georgiene...
Maniunea este povestea copilăriei autoarei, alături de familie și de prietena ei cea mai bună (Maria, alintată Maniunea) în Armenia sovietică a sfârșitului anilor 70, începutul anilor 80. Ion Creanga era mic copil pe lângă fetele astea care o țin dintr-o poznă în alta (unele cu potențial periculos) și care mănâncă bătaie la fiecare câteva pagini. Știu că aia a fost copilăria comunistă a multor copii, dar bătăile pe care le îndurau cele două fete erau crunte și nu o dată mi-a fost milă de ele, mai ales când sunt închise în pivniță, de exemplu, sau când Maniunea strigă la mama lui Narine că mai bine îi dă cu găleata în cap decât să-i spună bunicii ei ce făcuseră (ceva foarte grav, de altfel). Bunica a fost un personaj detestabil, efectiv nu a existat nimic care s-o „salveze”. Știți tehnica asta din literatură, când un personaj odios e prezentat și într-o altă lumină, prin dragostea lui față de ceva (literatură, animale, propriul copil etc) care să-i dea o fațetă umană. La Ba nu am văzut așa ceva. A fost un personaj și un om care a trăit pentru a-i face nefericiți pe cei din jur și pentru a le face viața amară. Am suferit pentru Maniunea, despărțită de mama ei și crescută de Ba și de un tată mai mult absent, prea slab pentru a se impune în fața mamei lui, un copil mare, ale cărui rebeliuni ocazionale erau aspru pedepsite și pe care îl „conducea” până și mașina (aparent înzestrată cu oareșce proprietăți magice) și n-o conducea el pe ea.
Personajul meu preferat a fost Karine, bătăioasa familiei - episodul cu mersul la film a fost foarte hilar. De Narine știu ce a făcut în viață, dar aș fi curioasă ce a ajuns Karine și ce s-a întâmplat cu Maniunea, uneori vezi ceva în copii când sunt mici și te întrebi cum vor arăta personalitățile lor adulte.
Cel mai interesant lucru la cartea asta este felul în care este prezentat raționamentul unor copii pentru a face ceea ce noi numim „pozne” și care pentru ei sunt lucruri serioase. Fetele nu făceau niciodată în mod gratuit ceva, pentru a-i enerva pe adulți sau pentru a distruge lucruri, ci din motive adesea inocente care nu erau înțelese de cei mari (nici nu căutau să le înțeleagă, doar să le afle, voiau să știe de ce au făcut un anume lucru fără să înțeleagă joaca, descoperirea, experimentarea sau naivitatea din spatele lor).
O carte absolut „maniunată” (mă scuzați, nu m-am putut abține de la jocul de cuvinte) pe care o recomand oricui vrea o carte la care să și râdă, să se și întristeze și, mai ales, să saliveze! Cartea este presărată cu relatări despre mâncare, adesea cu descrieri care te lasă poftind la delicatese armene și georgiene...
August 20, 2020
Maņuņa mani salādēja lielgabalā un izšāva trako smieklu debesīs. Absurdi, traki cilvēcīgi, armēniski verdoši, brutāli atklāti un naivi bērnišķīgi.
Ak, Maņuņa, es vēl nekad lasot nebiju tik skaļi un gardi smējusies, tā, ka nevar apstāties, bet uz jebkuru apkārtējo satraukto acu skatieniem un mēģinājumu atstāstīt savas ķiķināšanas pirmavotu, es izplūdu kā veca grīdaslupata uz klona grīdas.
Visu laiku lasot nācās apslāpēt sevī mātes instinktus un šausmās neplēst matus no galvas. Jāņem vērā arī, ka notikumi noris Armēnijā, tā, ka manu Straumēnu bērnību nevar ne tuvu salīdzināt ar Narinē Abgarjanas trakajiem bērnības piedzīvojumiem.
Ak, Maņuņa, Maņuņa!
Ar nepacietību gaidu, ka tiks iztulkoti turpinājumi.
Ak, Maņuņa, es vēl nekad lasot nebiju tik skaļi un gardi smējusies, tā, ka nevar apstāties, bet uz jebkuru apkārtējo satraukto acu skatieniem un mēģinājumu atstāstīt savas ķiķināšanas pirmavotu, es izplūdu kā veca grīdaslupata uz klona grīdas.
Visu laiku lasot nācās apslāpēt sevī mātes instinktus un šausmās neplēst matus no galvas. Jāņem vērā arī, ka notikumi noris Armēnijā, tā, ka manu Straumēnu bērnību nevar ne tuvu salīdzināt ar Narinē Abgarjanas trakajiem bērnības piedzīvojumiem.
Ak, Maņuņa, Maņuņa!
Ar nepacietību gaidu, ka tiks iztulkoti turpinājumi.
August 25, 2018
šis bija bezgala sirsnīgs un dzirkstošu smieklu piesātināts bērnības stāsts. grāmata, kuru nav nepieciešams pārlieku analizēt vai pārdomāt, tai vienkārši jāļaujas, jāļaujas naivam bērnības priekam un tik vien kā jāatsauc atmiņā paša bērnība. tas bērnības siltums dažreiz ir baigi vajadzīgais! :)
July 8, 2017
Jestrs, saulains Padomijas bērnības memuārs. Cik forši ir vienkārši draudzēties!
August 24, 2017
Прочетох "Манюня" на Нарине Абгарян и бързам да предупредя прочелите "Три ябълки паднаха от небето" и "Хората, които са винаги с мен". Още в предговора ще установите, че отново попадате в градчето Берд и четете историята на същите герои. Честно казано първата ми мисъл беше "Оф... Тази жена други истории не знае ли? Сега вече ми писна, а така не исках да се разочаровам от нея." Но все пак дочетох предговора в метрото, а на слизане хората ме помислиха за луда, защото си зяпах в прозореца и от време на време избухва�� в смях без видима причина. Ами неволно ми изникваше завръзката на чудесното приятелство между главните героини. На трета глава вече не издържах и имах нужда да разкажа колко е забавна тази книга и колко е различна от предишните две. Знам, че съм запалила поне още двама нетърпеливи читатели в точно този ден.
Но, първо, не си купувайте "Манюня" с идеята, че ще ви омагьоса като "Ябълките" или ще ви стисне за гърлото като "Хората...". Няма нито магически реализъм тук, нито семейна драма на фона на смутните времена между арменци и азербайджанци в Нагорни Карабах. "Манюня" е за живота преди войната, но по време на съветския дефицит, когато, както казва авторката "хората все пак намираха начин да живеят и да се радват на живота".
Това е почти детска книжка (доколкото знам направо си е издадена като детска книга за първи път) за приятелството между две щури момичета и всички глупости, които могат да измислят и свършат в периода на своя предпубертет. Всичко е реалистично, по съветски сиво-червено и пълно с абсурдни приключения от битов характер. С една дума, търкалях се от смях. Първата ми асоциация беше с "Емил от Льонеберя", но в Армения. Над синьото детство на Нарине (Нарка) и Мария (Манка или Манюня) като буреносен облак е надвиснала неумолимата и наистина забележителна Ба - Роза Йосифовна Шац, домакиня, майка, баба и най-коравата жена в Берд, която заслужено е главен герой в тази книга и в сърцето на авторката й. Каквото и да се каже за тази забележителна жена, малко ще е, а самата Абгарян ще го е казала по-добр��, така че четете и сами открийте Ба.
Много пъти сме говорили как книгите на Абгарян ни връщат в детството и то на едно определено място - на село или в малкия град, при старите стенни гоблени и в ухаещите на домашни курабии кухни на нашите баби. И този път е така. И изобщо всеки път до сега е било така с Абгарян, защото тя е автор, който обича старците, обича своите и нашите баби и дядовци. Те са истинските герои на всичките й истории до момента и мисля, че това е съвсем заслужено. Дали защото виждаме тяхното време и тяхната младост като през зацапано огледало, което ни показва уж същите пространства, но много по-магически и митични, където всичко е било възможно и най-вероятно се е случило? Дали защото бабите и дядовците ни изглеждат някак по-могъщи и от родителите ни, които рядко смеят да им противоречат? (Едно дете е неимоверно впечатлено, когато вижда как най-големият авторитет в живота му се крие от дядо му, докато пуши, или яде допълнителна порция пиле с ориз, защото баба така е наредила.) Не знам, но има нещо силно въздействащо в тях. И браво на Абгарян, че не го е забравила, че ни го припомня и на нас и ни го връща в този съвсем различен живот, който имаме днес. Заслужава си да четем за хора, които са навлезли в последната фаза на живота си, без да спират да му се радват, без да са се обезличили, а напротив - пълни с живот, характер и индивидуалност, напоени с истории и опит.
Тук е моментът да кажа, че Абгарян е изключителен разказвач. Преди и след всяка нейна книга се чудя дали не я хвалим прекалено, дали не я издигаме в някакъв култ, пък реално погледнато тя ни пробутва всеки път една и съща история... Добрият писател, струва ми се, знае поне няколко добри истории и умее да ги предаде със специфичен стил, който да го отличи. Добрият разказвач - отново по мое съвсем скромно мнение, знае 1-2 истории, но умее да ги разказва така, че всеки път да звучат различно, но все така пленително. Нарине Абгарян е такъв разказвач и прозата й се лее не толкова като строен и обмислен разказ, колкото като приказка, съчинявана или спомняна на момента, като нещо споделено с читателя на един дъх, защото то диша в нея, съвсем истинско е и няма търпение да бъде разказано - може и от зад напред, може и с малко прескачания в хронологията. И когато някой ти разказва нещо от душа и сърце, ако си отворен за него, то живецът му непременно ще се прехвърли и в теб. Трудно е да не усетиш пърхането му в своето сърце.
Но, първо, не си купувайте "Манюня" с идеята, че ще ви омагьоса като "Ябълките" или ще ви стисне за гърлото като "Хората...". Няма нито магически реализъм тук, нито семейна драма на фона на смутните времена между арменци и азербайджанци в Нагорни Карабах. "Манюня" е за живота преди войната, но по време на съветския дефицит, когато, както казва авторката "хората все пак намираха начин да живеят и да се радват на живота".
Това е почти детска книжка (доколкото знам направо си е издадена като детска книга за първи път) за приятелството между две щури момичета и всички глупости, които могат да измислят и свършат в периода на своя предпубертет. Всичко е реалистично, по съветски сиво-червено и пълно с абсурдни приключения от битов характер. С една дума, търкалях се от смях. Първата ми асоциация беше с "Емил от Льонеберя", но в Армения. Над синьото детство на Нарине (Нарка) и Мария (Манка или Манюня) като буреносен облак е надвиснала неумолимата и наистина забележителна Ба - Роза Йосифовна Шац, домакиня, майка, баба и най-коравата жена в Берд, която заслужено е главен герой в тази книга и в сърцето на авторката й. Каквото и да се каже за тази забележителна жена, малко ще е, а самата Абгарян ще го е казала по-добр��, така че четете и сами открийте Ба.
Много пъти сме говорили как книгите на Абгарян ни връщат в детството и то на едно определено място - на село или в малкия град, при старите стенни гоблени и в ухаещите на домашни курабии кухни на нашите баби. И този път е така. И изобщо всеки път до сега е било така с Абгарян, защото тя е автор, който обича старците, обича своите и нашите баби и дядовци. Те са истинските герои на всичките й истории до момента и мисля, че това е съвсем заслужено. Дали защото виждаме тяхното време и тяхната младост като през зацапано огледало, което ни показва уж същите пространства, но много по-магически и митични, където всичко е било възможно и най-вероятно се е случило? Дали защото бабите и дядовците ни изглеждат някак по-могъщи и от родителите ни, които рядко смеят да им противоречат? (Едно дете е неимоверно впечатлено, когато вижда как най-големият авторитет в живота му се крие от дядо му, докато пуши, или яде допълнителна порция пиле с ориз, защото баба така е наредила.) Не знам, но има нещо силно въздействащо в тях. И браво на Абгарян, че не го е забравила, че ни го припомня и на нас и ни го връща в този съвсем различен живот, който имаме днес. Заслужава си да четем за хора, които са навлезли в последната фаза на живота си, без да спират да му се радват, без да са се обезличили, а напротив - пълни с живот, характер и индивидуалност, напоени с истории и опит.
Тук е моментът да кажа, че Абгарян е изключителен разказвач. Преди и след всяка нейна книга се чудя дали не я хвалим прекалено, дали не я издигаме в някакъв култ, пък реално погледнато тя ни пробутва всеки път една и съща история... Добрият писател, струва ми се, знае поне няколко добри истории и умее да ги предаде със специфичен стил, който да го отличи. Добрият разказвач - отново по мое съвсем скромно мнение, знае 1-2 истории, но умее да ги разказва така, че всеки път да звучат различно, но все така пленително. Нарине Абгарян е такъв разказвач и прозата й се лее не толкова като строен и обмислен разказ, колкото като приказка, съчинявана или спомняна на момента, като нещо споделено с читателя на един дъх, защото то диша в нея, съвсем истинско е и няма търпение да бъде разказано - може и от зад напред, може и с малко прескачания в хронологията. И когато някой ти разказва нещо от душа и сърце, ако си отворен за него, то живецът му непременно ще се прехвърли и в теб. Трудно е да не усетиш пърхането му в своето сърце.
December 17, 2017
Нарине Абгарян е женския Бакман :) Книгата е пълна с пакости от детството и клишета. Обаче точно това имах нужда да чета в момента - нещо леко, ненапрягащо и смешно.
July 8, 2020
Grāmata, kas aizstāj noofenu... Bērnības gaišums un dzirkstošais dzīvesprieks - lūk, kāpēc vērts šo grāmatu izlasīt. Protams, padomjlaika neglītais vaigs šad tad fonā parādās, bet tikai laikmeta ieskicējumam. Nudien nezinu, vai tagadējie bērni šo grāmatu sapratīs tāpat, kā mēs - tālaika bērni, laikam jau dažas lietas būs neizprotamas - rindas veikalos, deficīts, nabadzība, blatu sistēma, un galvenais - INTERNETA TA NAV! VIEDTĀLRUŅA NAV! Nu, mierinājumam - elektrība jau gandrīz visur bija:)
Papildus bonuss par BA :))))
Papildus bonuss par BA :))))
August 10, 2017
„Манюня“ е мила книжка за детството, която четох-недочетох и скоро ще забравя. Повтарящи се случки, винаги с участието на една дръпната баба, за която не стана ясно защо трябва да е все сърдита и тросната. Образът на тази баба допринесе най-много за разочарованието ми от книгата. Сравнявах с други баби от истории за детството, разказани от руски писатели – „Погребете ме зад перваза“ на Павел Санаев и „Катерушки“ на Уля Нова, и Нарине Абгарян не издържа на конкуренцията.
December 19, 2020
Ре-рід для душі ❤️
February 9, 2019
Искрено се посмях с тази книга, а на някои места ми се напълни душата - защото е не само смешна, а задушевна по момичешки и много истинска :)
April 15, 2012
"Как вам объяснить, чем отдают тушеные овощи? Возьмите школьный фартук, разрежьте его на полоски, заправьте мелом и скрипичным ключом. Добавьте двойки по алгебре и геометрии. Томите сутки в молоке с пенкой. Вот так уныло пахнут и выглядят тушеные овощи."
"В принципе, по одному только запаху, витающему над Бердом, можно было легко определить сезон года. Весна пахла пасхальным столом — молодой зеленью, отварной рыбой и крашеными яйцами, лето — клубничным, абрикосовым и ореховым вареньем, а осень… ммм… осень пахла счастливым сном Гаргантюа. Потому что после ветчинного аромата наступал корично-ванильный — хозяйки фаршировали сухофрукты смесью из разных сортов жареных орехов, посыпали корицей и ванилью и убирали куда-нибудь подальше от детских глаз. Иначе такие сладости грозились не дожить до новогодних праздничных столов. На больших подносах исходили умопомрачительным ароматом карамелизированные в сахарном сиропе груши и персики. В прохладных, хорошо проветриваемых помещениях «доходили до кондиции» длинные сосульки чурчхелы.
Приезжали гонцы из Грузии — привозили прославленные грузинские специи и соусы. Специи покупались впрок и хранились в стеклянных банках. Ароматными соусами до отказа забивались холодильники. Потому что, скажите на милость, как можно есть запеченную до хрустящей корочки утку, если она подается без норшараба? Или севанский ишхан, если его не полили кисленьким ткемали? И может ли считаться «правильной» новогодняя толма, если ее фарш не облагородили щепотью-другой хмели-сунели?"
"Я навсегда запомнила тот июнь, и густое ночное небо над Адлером, и шумные его улочки, и дни, когда мы все были вместе и ни одному нормальному человеку не было дела до того, грузин ты, русский, еврей, украинец или армянин, и казалось, что так будет всегда и этой дружбе нет конца и края.
Я навсегда запомнила вкус той приторно-сладкой последней черешни и то, как Натэла смешно складывала губы трубочкой, назидательно приговаривая: «Надя, ты главное запомни — орехи лучше толочь в ступке, а не пропускать через мясорубку», — а Гоги, боязливо оглядываясь на Ба, объяснял дяде Мише: «Пожестче надо быть с женщинами, даже если эта женщина — туоя мать».
Я ни к чему не призываю.
Я прошу вас остановиться на минуту и вспомнить, как это прекрасно — просто дружить.
Вот так должно быть се��час. И завтра. И послезавтра. Всегда."
"В принципе, по одному только запаху, витающему над Бердом, можно было легко определить сезон года. Весна пахла пасхальным столом — молодой зеленью, отварной рыбой и крашеными яйцами, лето — клубничным, абрикосовым и ореховым вареньем, а осень… ммм… осень пахла счастливым сном Гаргантюа. Потому что после ветчинного аромата наступал корично-ванильный — хозяйки фаршировали сухофрукты смесью из разных сортов жареных орехов, посыпали корицей и ванилью и убирали куда-нибудь подальше от детских глаз. Иначе такие сладости грозились не дожить до новогодних праздничных столов. На больших подносах исходили умопомрачительным ароматом карамелизированные в сахарном сиропе груши и персики. В прохладных, хорошо проветриваемых помещениях «доходили до кондиции» длинные сосульки чурчхелы.
Приезжали гонцы из Грузии — привозили прославленные грузинские специи и соусы. Специи покупались впрок и хранились в стеклянных банках. Ароматными соусами до отказа забивались холодильники. Потому что, скажите на милость, как можно есть запеченную до хрустящей корочки утку, если она подается без норшараба? Или севанский ишхан, если его не полили кисленьким ткемали? И может ли считаться «правильной» новогодняя толма, если ее фарш не облагородили щепотью-другой хмели-сунели?"
"Я навсегда запомнила тот июнь, и густое ночное небо над Адлером, и шумные его улочки, и дни, когда мы все были вместе и ни одному нормальному человеку не было дела до того, грузин ты, русский, еврей, украинец или армянин, и казалось, что так будет всегда и этой дружбе нет конца и края.
Я навсегда запомнила вкус той приторно-сладкой последней черешни и то, как Натэла смешно складывала губы трубочкой, назидательно приговаривая: «Надя, ты главное запомни — орехи лучше толочь в ступке, а не пропускать через мясорубку», — а Гоги, боязливо оглядываясь на Ба, объяснял дяде Мише: «Пожестче надо быть с женщинами, даже если эта женщина — туоя мать».
Я ни к чему не призываю.
Я прошу вас остановиться на минуту и вспомнить, как это прекрасно — просто дружить.
Вот так должно быть се��час. И завтра. И послезавтра. Всегда."
December 15, 2017
Mīlīgi, smieklīgi un arī interesanti ieskatīties armēņu bērnu un drusku arī pieaugušo dzīvē padomju gados. Uz beigām blēņas sāka apnikt. Cik gan daudz dažādu nedarbu spēj pastrādāt mazas meitenes! Grāmatai arī būtu noderējis nežēlīgāks redaktors tās pirmajā izdošanas reizē.
February 10, 2019
Приключения с Пипи Дългото Чорапче по съветско време. Безжалостнен, непосредствен и любопитен поглед към хората, с щипка носталгия и много пакости офлайн. Останалите герои са също живи и интересни. И по своему космополитни.
April 13, 2021
Ի՜նչ հրաշք գիրք, էնքան-էնքան հայկական, էնքան համ ու հոտ տվող մանրուքներ, բառեր, բառակապակցություններ, մտքեր ու տեսարաններ ... Հատկապես հիանալի ա կարդացվում, եթե եղել եք Բերդում` Իրական Տավուշում: Կարդալուս ամբողջ ընթացքում վայելել եմ, «հռհռացել» եմ :D Մի խոսքով, բոլորին խորհուրդ եմ տալիս անպայման կարդալ, ձեզ ավելի մոտ կզգաք Հայաստանին))
August 26, 2017
Съвсем различна от дру��ите две книги на Нарине Абгарян. Това са истории от детството й - истории за лудории и искрено приятелство, за дни, пълни с игри и обич, когато независимо от всички провинения и наказания се чувстваш защитен и безсмъртен. Те следват една подир друга като шеметно спускане с увеселително влакче – много смях, придружен от леко свиване под лъжичката заради абсурдните битовизми на съветския соц, добре познати на моето и по-старите поколения.
Цялото ревю в "Аз чета"
Цялото ревю в "Аз чета"
December 21, 2017
Beidzot! Beidzot kādas bērnības atmiņas, kas man patika. Nemelošu - smējos daudz un pat skaļi, ne tikai nodomājot smieklīgi. Abi meitēni autorei sanākuši ļoti dzīvi un tā vien izdzīvoja savas blēņas manā acu priekšā. Fons visam radīts arī ticams un ļoti pazīstams (kaut pati īsti neesmu dzīvojusi PSRS un Armēnijā neesmu bijusi). Burvīga grāmata, ko droši var dot lasīt arī bērniem, bet tā nav par naivu un bērnišķīgu arī pieaugušajiem.
July 8, 2015
Мне эта книга очень напомнила "Денискины рассказы". С претензией на юмор, но, лично я, засмеялась ровно 4 раза, да и то уже под конец книги. Почитать можно, но не увлекла.
March 9, 2018
Ārkārtīgi gaiša savā vienkāršībā un sirsnīga grāmata!
Tiešām - kā autore raksta - "pieaugušiem bērniem".
Un vietām ķiķināju tā, ka mani vīrieši domāja, ka mammai jumts aizbraucis.
Tiešām - kā autore raksta - "pieaugušiem bērniem".
Un vietām ķiķināju tā, ka mani vīrieši domāja, ka mammai jumts aizbraucis.
August 22, 2020
Очень смешная книжка о девочке Мане и её близких. Гарантирую много смеха и хорошее настроение :)
Displaying 1 - 30 of 297 reviews