Кремена Михайлова's Reviews > Полубрат

Още една хубава норвежка книга. Много се радвам, че я прочетох (първа среща с автора). Когато я взех от библиотеката, изобщо не бях сигурна, че ще я започна и завърша. Но реших да пробвам и на първите страници разбрах, че ще се чете (не винаги ми се четат 730 страници).

Още в началото ме заинтригува – първо с особеното описание на „случая“ с Вера и изобщо на трите жени – внучка, дъщеря, баба, а по-късно с препратките към сънародника на Кристенсен - Кнут Хамсун. При появата на Арнолд като възрастен (че и като дете) усетих сходството с Нагел от „Мистерии“ на Хамсун. След дългото "безмъжие" на трите жени не беше изненадващо Арнолд да ги омагьоса. И докато „Мистерии“ бях нарекла стъклена, в "Полубрат" има повече топлота, наред с изгубеността… А за Кнут Хамсун – сигурно с горенето на книгите му Кристенсен изразява това, което се опитвам да е валидно и за мен – личността и предпочитанията (включително политически) на даден творец би следвало да се разграничават от таланта му като автор.

“ - Имаш ли любим писател, на когото би искал да подражаваш, Барнум? – Хамсун. – отвръщам аз. – И какво точно ти харесва у Хамсун? – Това, че е негодник, който пише добре.”

Интересен е и стилът. На практика – спомени на единия брат (Барнум) за детството и младостта, за необикновеното семейство, чиято съдба се заплита в началото на 20-ти век и претърпява още един обрат в края на Втората световна война. „Вградена“ пряка реч, което напълно подхожда на спомени. Изобилие от кратки изречения, но често с ритъм, градация.

"Леглото е лодка. Лодката се носи с Арнолд. Носи Арнолд към пътеводните знаци на мечтите.“

„Този път ще се справи. Той е гребчията, Арнолд гребчията! И той гребе право срещу прибоя.“

(Мъничка забележка по отношение на езика (или превода) – думата „внезапно“ твърде често и необяснимо се повтаряше. Редакторската работа е недостатъчна. Корицата не ми харесва особено.)

Бях свикнала с трите жени, но когато си отиде Старата, сякаш изчезна и опорният стълб, макар и не винаги стабилен. Все пак винаги намираше как да отвърне на недружелюбните по най-точния начин. И въпреки че думата „достойнство“ не ми е от най-любимите, се радвах, когато Старата успяваше да постави на мястото злобарите. Изобщо поредицата от жени е забележителна (неизбежна приемственост). Самата Болета възкликва "О, по дяволите! Нима съм почнала да приличам на майка си!" И макар че са заедно жените (и децата по-късно), не могат много да си помогнат взаимно - опитват, но са заключени в собствената си болка.

Липсващи мъже… Но жените са длъжни да остават – особено като има дете, няма мърдане… Майките не могат да изчезват. Поне телом, духом могат и те да си витаят…

Беше започнало малко да ми писва към средата и добре, че се появи новата тройка младежи (приятелите Барнум, Педер, Вивиан) – хем по-интересно, хем по-спасително! Разбира се „аутсайдери“.

„Сега беше наш ред! Сега ние им се смеехме. Превъзхождахме ги. Бяхме заедно. Ние срещу тях, срещу тълпата, и имахме превес. И може би тогава за първи път, именно там, под черния чадър, зад червеното дърво, почувствах какво значи принадлежност, извън семейството ти, която прогонва тревогата от най-мрачните ти дълбини и ти дава място за покой, почувствах го, силно и отчетливо, заедно с Педер и Вивиан тази вечер.“

През цялото време бях с болка на сърце (и симпатия) за Фред. Той ли беше най-голямата жертва? Явно да, но му се ядосвах за по-късните решения. Външно връзката между двамата братя беше плаха, но вътрешно беше болезнено силна (до силна зависимост и потребност, до степен на нараняване, дори желание за липса).

„И още веднъж ме изпълва чувство на смазваща доброта към Фред, виждам го пред очите си да скита безшумно наоколо с добрите си постъпки, скрити от очите на другите.“

Друг момент, който ми направи силно впечатление: срещата на Барнум и майка му с жената на застрахователя преди заминаването беше един от най-трогателните мигове в книгата за мен - топяща сърцето проява на съпричастност между „сходно-различни“ жени.

Много се зарадвах и на първия литературен триумф на Барнум – сякаш ми беше личен познат. Най-после „малкият“ човек можеше да се изправи пред внушената слабост. Звучи малко като изтъркана фраза, но на фона на самоподценяващите се герои в романа знам колко е изстрадано това.

„- Тогава какво си искал да кажеш с тази странна история?
- Че няма малки и незначителни хора. Ако човек се вгледа добре в тях.“

Впечатли ме и сливането на различни нюанси на емоциите, връхлитането на неудържими противоположни чувства.

„Тъжна радост.“
„… мама замахва, побесняла от щастие и възхитена от ужас.“
„Бях щастлив, да, бях щастлив, че Фред беше заминал. Но не усещах никаква радост“.

Алкохолът – норвежкото пиене! Известно е руското пиене, българското пиене, английското пиене… Но аз като норвежкото пиене мисля, че не съм виждала досега (така ми се е запечатало от годините по курортите – по-трайно пияни от норвежците нямаше).

Когато в един късен период Фред и Педер ги нямаше, за мен всичко помръкна, загуби цвят и жизненост (въпреки очакването). Загубих интерес към края въпреки любопитството - какво ще стане ясно и какво не. По-скоро се зарадвах, че не се дава точен отговор, сама си имах убеждения какво се е случило. Стори ми се по-скоро нормално да не е ясно – както в живота някои тайни не се разкриват (особено като си заминат хората с тях) - защо трябва да става ясно в книгите.

Когато свърших книгата и се върнах към началото от 1945 г., то ми се стори на светлинни години. Позабравила бях периодите на мълчание. Дори „развръзката“ с Арнолд ми изглеждаше много далече. Защото след това Педер и Вивиан заеха важно място (но имах някои неясноти относно Вивиан).

Като цяло - много пълноценна книга за липсите, чакането, самотата, капана на наследствената болка.