Кремена Михайлова's Reviews > Пътят на змията

Ян след Ян… И в предишната книга, която четох, беше Ян, и сега…

Започва да ми се очертава една представа за скандинавската литература в главата, която може и да е погрешна при немного прочетени книги. Но дори да се абстрахирам от климата им, определящата думичка е „суровост“. Не студенина, по-скоро суровост в това, което се случва; дори към самите себе си хората проявяват суровост с това, че са способни да понесат всякакви ненормалности. Най-суровото в прочетените от мен досега скандинавски книги са отношенията между най-близки хора…

За разлика от Ян от „Обслужвал съм английския крал“, Яни в „Пътят на змията“ нищо не казва за себе си. Или трябва сами да се досещаме, или както си помислих за скандинавците – всичко може да се изтърпи, да се трупа вътре, суровото да се понесе сурово… Няма какво да каже/направи Яни? Само да задава въпроси на Господ?

Капчица от всичко това съм усещала и при други северни островни хора – ирландците. Като се изключи топлият Джак Харт, макар и описващ немалко подобни гнетящи отношения… Самите имена на места, примерно Кулмюрлиден (включително и ирландските – пулих се на Sligeach = Sligo), сякаш пасват на тази отнесеност и странност в отношенията. Макар че за тях сигурно са си нормални (и имената, и отношенията)?

В тази книга малко изтъркано ми беше главният герои да се обръща в разказа си непрекъснато към Господ; вярно че е нещо като вик-ретроспекция (в 80 стр.)... Ако нещо в стила е сухо, непълно, неуравновесено, не мога да кажа, че го отдавам на неспособност на автора (и ми допада, когато се изпозлват местни архаизми), а на застиналостта на самите герои… (въпреки музиката на майката).

Хем насълзяващо, хем стряскащо ми беше, че в годините на грозни отношения хората неизбежно започват някак да се сближават, колкото и да са си омразни… Иначе е хубаво, че и във всяко закоравяло сърце има зрънце любов, но когато е така закърняла до първобитно ниво, тя е толкова малко, че може би почти няма значение. Не може да пробие спеклата се кора…

Когато се изреждаха годините на възрастните, на децата в семейството, цифрите ми изглеждаха невероятни – на фона на преживяното ми се струваше, че са минали двойно повече години… Когато кръговратът се повтаряше, си казвах „Няма ли да се сложи край на всичко това?!“ И възможно ли е това да бъде през 60-те и 70-те години (и то в Швеция, макар и Северна); повече ми приличаше на каменната ера… Или може би нещо бъркам с ерите… и развитието на човека… Направо се пообърках от кого да се иска - от Господ или от Човека. Така се обърквам в книги с крайна безпомощност и затъване на героите, но тук освен "Господ си знае работата", исках малко повече и човекът да си знае работата. Ако изобщо има такова разграничаване...