Мрежа: Netflix

Създател: Лорън Шмидт

Сезони: 1

Формат: 8 епизода

В ролите: Хенри Кавил, Аня Чалотра, Фрея Алън, Ема Апълтън

Сериалът на Нетфликс кротко и полека се оказа едно от събитията на отиващата си 2019. Както сред фендъма, така и в екипа ни, Вещерът предизвика много емоции в различни посоки. Представяме ви две противоположни гледни точки на колегите AlDim и Brimstone за това доколко сериалът успя да адаптира сложното си книжно-игрово наследство. Приятно четене!

AlDim

В ShadowDance едва ли има читатели, които не са фенове на света на Вещера, но причините са много. Някои харесват първите две книги с разкази на Сапковски, други предпочитат епичната история, разказана в следващите томове, трети за зарибени от първата игра на CD Projekt Red насам. В моя случай причината е най-вече невероятната трета игра. Първата част така и не ми допадна достатъчно, за да я довърша, а втората директно прескочих. На The Witcher 3: Wild Hunt се назландисвах почти две години след излизането ѝ и я започнах чак когато хайпът около нея достигна критична маса в геймърското братство и нямаше как да я игнорирам повече. Към този момент, с над 300 навъртяни часа, я считам не само за играта на миналото десетилетие, ами може би за най-любимата ми въобще. Съответно очаквах сериала на Netflix с комбинация от искрен ентусиазъм и лек скептицизъм – някои елементи на продукцията не изглеждаха особено добре в трейлърите*, но предстоеше да видим доколко важно щеше да бъде това.

Toss a Coin To Your Witcher

Както съм сигурен, че вече знаете, ако не сте били без интернет последната година, с главната роля на ловеца на чудовища Гералт се нагърби Хенри Кавил, известен най-вече като Супермен и като здравия пич с мустака в последната невъзможна мисия (разбира се, че е известен най-вече с Тюдорите! – бел. ред). Участието му във Вещерът обаче е далеч, далеч по-интересно от обичайното. Кавил е запален PC геймър и фен на Wild Hunt. Ясно е накъде води това – манията му по ролята на Гералт е била далеч по-силна, отколкото е здравословно. Още при първоначалното обявяване на проекта той веднага се свързва с Netflix, след което прочита всичките книги, за да се запознае с първоизточника. Накрая, въпреки огромния си калибър като актьор, отива на официалния кастинг и отвява шоурънърите с изпълнението си, задминавайки останалите 200+ кандидати.

Отдадеността му проличава още повече след като го наемат. Той ходи нонстоп на тренировки, за да може да развява меча си, все едно го е правил цял живот, носи костюма си вкъщи, за да го направи по-употребяван на вид и гладува и жадува дни наред преди всяка сцена в която трябва да покаже мускули подобно на културист. Дори гласът, който Кавил използва за Гералт, е израз на огромното му уважение към изпълнението на страхотния Дъг Кокъл в игрите. Или с други думи, аз може да съм огромен фен на Вещерът, но Кавил е огромен фен++. Това си личи по най-добрия възможен начин в сериала. Хенри е правилният Гералт: тих и дръпнат, но с изключително присъствие; на пръв поглед лишен от емоции, но изпълнен с вътрешни терзания; сериозен, но режещ със безкомпромисен сарказъм. Благодарение на него имаме и много забавни намигвания към игрите, които феновете им със сигурност ще забележат, както и невероятната екшън сцена в края на първи епизод*.

The Witcher игрите

През 2003-та неизвестното полско студио CD Projekt Red купува гейм правата на Вещерът от Анджей Сапковски за жълти стотинки. Сапковски е сърдито старче с големи идеи, посредствени умения като писател и значителни проблеми с алкохола. Сделката му се струва като тотална далавера, защото е убеден че CDPR със сигурност ще се провалят в начинанието си. Петнадесет години по-късно той тръгва ги съди, защото игрите на този етап са продали десетки милиони копия и той е убеден, че CDPR са го обрали, използвайки огромната популярност на книгите му, за да си продават игричките. Ситуацията, разбира се, е доста различна. Преди огромният успех на The Witcher игрите поредицата на Сапковски не беше особено известна извън Източна Европа, но благодарение на тях тя стана изключително популярна по цял свят и тази година излезе и сериалът на Netflix. Преди няколко дена Сапковски и CDPR най-накрая се сдобриха, без съмнение благодарение на повече финикийски знаци, та целият франчайз е на път да излети в стратосферата.

Самите игри минават през огромна еволюция през годините. Първата, The Witcher (2007), използва технологията на хитовото RPG на Bioware Neverwinter Nights и канадското студио помага много на поляците да популяризират творбата си. При излизането ѝ тя не е особено ошлайфана в геймплейно отношение и битките не са на нивото на конкуренцията, но намира предостатъчно фенове и получава много добри отзиви в пресата. Действието се развива след събитията в книгите и разглежда доста различна история с Гералт, в която той е загубил паметта си. Вещерът трябва да научи всичките си умения отново и да преоткрие личността си и връзките си с различните персонажи. Със солидните средства, които CDPR изкарват от първата игра, правят втората, The Witcher 2: Assassins of Kings (2011), доста по-амбициозна. Тя е с чудесна за времето си визия, по-мащабна история и коренно различен геймплей, но все още има известни проблеми. Нивата са неприятно ограничени в сравнение с първата част, битките са по-комплексни, но пак са доста тромави и имаме откровено сакат стелт елемент. Със сигурност основната атракция в играта е епичната централна история, в която Гералт се забърква в голяма политическа каша и е изправен пред много трудни избори.

После обаче идва The Witcher 3: Wild Hunt (2015). Това е първото RPG с отворен свят на CDPR и студиото подхожда към жанра по радикален начин, шокирал цялата гейм индустрия и накарал много други студия да се замислят сериозно за недостатъците на собствените си проекти. Преди Wild Hunt имаше два вида ролеви игри: такива с огромен свят, но с доста нискокачествен пълнеж и такива с далеч по-малък мащаб, но концентрирано качествено съдържание. The Witcher 3 обаче ни показа, че може да получим и двете. Светът на играта е огромен, централната история е на нивото на най-добрите заглавия в жанра (и всъщност е далеч по-добра от каквото и да е, сътворено от самия Сапковски), но и безбройните странични куестове са направени със също толкова детайл и внимание, както всеки друг аспект на играта, и имаме истински избори със сериозни последствия.

Wild Hunt е техническо чудо и повече от четири години по-късно продължава да изглежда невероятно, засрамвайки титаните в жанра като Bethesda и Bioware, които все още са светлинни години назад. Освен това за първи път геймплеят е на наистина високо ниво с динамични битки, интуитивен интерфейс и страхотна система за крафтинг и алхимия. Имаме и божествена музика, силно повлияна от източноевропейския фолклор, както и перфектно озвучаване не само на английски, ами на още ШЕСТ езика*, което също е невиждано в индустрията. Да, играта има няколко дребни бъгове и недостатъци (като леко неориентираното конче на Гералт), но е наистина максимално близо до съвършенството и все още е ненадмината.

След излизането на The Witcher 3 CDPR пускат два големи експанжъна, Hearts of Stone и Blood and Wine с подобаващ завършек на историята на Гералт. В Wild Hunt има и изключително зарибяваща мини-игра на карти, Gwent, която наскоро получи собствени странични заглавия: Gwent: The Witcher Card Game и Thronebreaker: The Witcher Tales (странично приключение в света на The Witcher с gwent-битки). Според студиото потенциалните следващи заглавия от поредицата (на практика гарантирани след новия договор със Сапковски) няма да са за Гералт, но светът на игрите е голям и пълен с интересни образи, така че едва ли ще ни разочароват.

All Good Prophecies Rhyme

Изпълнението на Кавил спокойно може да изнесе сериала само по себе си, но в отрочето на Netflix има още много страхотни попадения (и немалко проблеми), които си струва да разгледаме. Като за начало, подходът към структурата на повествованието е доста необичаен и е може би най-противоречивото решение, взето от шоурънърката, Лорън Шмидт. Предизвикателството всъщност идва от оригиналните книги на Сапковски. Първите две са просто сборници от разкази за Гералт и основната история започва чак в третата. В началото липсват и главните героини – магьосницата Йенефер (Аня Чалотра) и принцесата Сири* (Фрея Алън). Вместо да следва книгите директно, сценарият на Шмидт разказва трите истории (развиващи се в период от няколко десетилетия) едновременно, преплитайки ги с променлив успех.

Хубавото на този подход е, че сериалът започва ударно. Още в първите два епизода виждаме не само две от най-известните премеждия на Гералт, но и битката между Синтра и Нилфгард в историята на Сири и мрачната предистория на Йенефер, преди тя да стане могъщата магьосница, която познаваме от книгите и игрите. Запознаваме се и с изключително забавния бард Лютичето/Яскиер/Dandellion (чието име бива превеждано по различен начин на повечето езици, та няма особен консенсус за това кое е правилното; в сериала са избрали оригиналното полско Яскиер). Недостатъкът е, че струпването на цялата тази информация наведнъж е доста объркващо за хората, които не са добре запознати с материала. В края на краищата за мен решението е прилично. Създава добро усещане за мистерия, гради темите на сериала и прави паралели между тях, но със сигурност е далеч по-смилаемо на второ гледане.

The Law of Surprise

Вещерът е сериал, който зарибява бързо и силно, но прекарва доста време в търсене на себе си. В първи епизод много си личи контрастът между невероятната, изпълнена с емоции и заряд бойна сцена на Гералт в Блавикен от една страна, и много аматьорските на вид масовки между армиите на Нилфгард и Синтра от друга. Във втори пък имаме добро попадение с уроците на Йенефер с отлични актьорски изпълнения от Чалотра и от Миана Бюринг в ролята на магьосницата Тисая. Междувременно в сюжетната линия на Гералт ставаме свидетели на шокиращо слаба сцена с бившия крал на елфите, която би била повече на място в аматьорски обществен театър… И завършваме с гениална песен на Яскиер („Toss a Coin To Your Witcher“), която в момента бие всякакви рекорди по популярност в Youtube с поне 30 милиона слушания и безчетни кавъри две седмици след излизането на сериала.

За щастие трети до пети епизод са далеч по-добре развити и забавни. Не искам да спойлвам събитията в тях за хората, които още не са запознати с Вещерът, та ще се огранича с малко суперлативи – ако не броим линията на Сири, който е много спрял, те предлагат чудесна комбинация от искрено забавни диалози и ситуации, въздействащи драматични моменти и изненади. Последните три епизода са по-скоро в духа на първите два – имат моменти от класа, но има какво да се желае. Седми и осми епизод обединяват всичките линии в едно и, да го кажа по геймърски – ни хвърлят в основния куест, но темпото в тях е прекалено бързо и създава усещането, че Шмидт и компания е трябвало да преджапат през тази част на сюжета с максимална скорост, за да се вместят в ограничението от осем епизода. Екшънът също е доста бутафорен, подобно на битката за Синтра в началото. За сметка на това Йенефер и Гералт получават подобаващо развитие, драмата е добре направена и нямам нетърпение да видя приключенията им нататък.

O’ Valley of Plenty

Светът на Вещерът е гениален, това е факт. Комбинация от славянска и западна митология със солидна доза епично фентъзи и поглед върху наболели теми като расизма, сексизма и жестокостта на войната. Ето защо пресъздаването на света е не по-малко важно от сценария и бих казал, че Шмидт и екипът ѝ са се справили повече от достойно. Декорите са учудващо близо до нивото на ранните сезони на Игра на тронове, костюмите са детайлни и интересни на вид (макар че някои са прекалено интересни, кхъ-кхъ нилфгардската броня), а чудовищата имат посредствено CGI, но всъщност не са никак лоши откъм дизайн. Кинематографията обаче на моменти е направо нечовешка. Хорър елементите в трети епизод например вървят с невероятно осветление, прекрасна работа с камерата и създават подобаващо усещане за отчаяние и клаустрофобия, докато Гералт се бие с едно от най-страшните чудовища, пред които се е изправял.

Музиката, композирана от Соня Белусова и Джиона Остинели, също допринася много за граденето на атмосферата на сериала. Темите не са съвсем на нивото на The Witcher 3: Wild Hunt, но като цяло са чудесни, а за изпълненията на Яскиер вече споменах – някои от тях са ненормално зарибяващи. Подобно на Игра на тронове, по време на надписите често има оригинални песни с разнообразни стилове и повечето са добри попадения. Сега остава само Netflix да се усетят, че киснат върху златна мина и да пуснат саундтрака официално, за да можем да му се насладим подобаващо.

But the story is this

Да, сериалът има трески за дялане и не е адаптация от класата на The Witcher 3: Wild Hunt, но и на CD Projekt Red им отне три игри, докато нацелят формулата, така че засега съм повече от доволен. Важното е, че Хенри Кавил като Гералт е страхотен, Йенефер, Сири и Яскиер също са добре подбрани, сериалът носи духа на поредицата и отдалече си личат ентусиазмът и отдадеността на създателите му. Затова и въпреки негативните ревюта на доста пишман критици в пресата, огромното мнозинство от феновете не могат да се наситят на сериала, гледат го отново и отново и искат още. В момента той е най-гледаната продукция на Netflix и дори успя да влезе в топ три за 2019 г., въпреки че излезе само десетина дни преди края на годината. Шмидт и компания все още се учат и подобряват, както си личи от непостоянното качество, но съм сигурен че следващите сезони ще са далеч по-добри, не на последно място защото историята нататък е по-линейна и лесна за адаптиране. Уви, ще трябва да чакаме до 2021-ва, но съм сигурен, че можем да запълним паузата с песен на уста (знаете коя!).

 

Чудовище ли е Вещерът?

Brimstone

Във всяко чудовище има заложен проблем с идентичността. Както архетипният Франкенщайн, то има стремеж да се вкопчи отчаяно в обекти на обкръжаващата го действителност, откъдето да конструира въпросната идентичност. От една страна създателите на сериала отричат родство с игрите, но от друга съвсем съзнателно заемат от тяхната образност, що се касае до облеклото на Гералт. От трета, Вещерът върви по свой собствен визуален път: с преправените медальони, с очите на Гералт и т.н., а и по свой собствен сюжетен такъв: с разширената предистория на Йенефер в школата за магьосници.

Последното, впрочем, е със сигурност сред предимствата на продукцията спрямо първоизточника, като успява уважително да го надгради. За съжаление не всичко в сценария може да се похвали със същия успех. Множество от репликите са заимствани директно от книгите, а когато не са, превключването си личи болезнено. Дори „верните с оригинала“ обаче често звучат като суха експозиция в повечето епизоди (особено в първите два) и не дават особен шанс на актьорите да блеснат. Ако трябва да сме честни, идентичността на полската сага е увредена още в превода на книгите на английски, от който разбираемо черпи сериалът. Славянският дух в творбите е осакатен и стерилизиран още на този етап, но да допуснем, че подобни репрезентации никога не са били основен фокус на създателите, така че не следва да бъдат и на критиците. Впрочем, игрите се справят по-добре в предаването на този дух и улавят повечето образите на света на Сапковски в автентична рамка, която откровено смятам за превъзходна, или поне превъзхождаща сериала.

Историята прескача хаотично напред-назад във времето и пространството, с убийствено темпо и водена от вътрешна логика, със сигурност чужда на нечелите книгите, но често дори и на останалите. С подобна структура поне датиране с локация можеше да придружава прехвърлянията между сюжетните линии, но уви… Неясните опити да се прокарат феминистки идеи в продукцията (на фона на трупа на бебе) засилват усещането за чудовищност във Вещерът. Суровостта на света не всеки ден е оголвана така безсрамно в киното и обикновено служи за извикването на емоционални, а не на политически симпатии. В най-добрия случай този момент е проява на лош вкус.

Кастингът е друго място, на което можем да търсим проблеми с идентичността на сериала. Той се опитва да обслужи предимно идеята за уникалност, а всъщност е основното място, което би трябвало да обслужи близостта с оригинала*. Кавил е твърде скован Гералт в първите два епизода, но нататък сякаш влиза в ролята и става приятен. Йенефер уви не излъчва помитащата и стихийна нравственост и женствеността на книжния си първообраз, при все напъните на сюжета да ни убеди в наличието на тези ѝ качества. И след като съм тръгнал да издребнявам, Цири не е съвсем ashen-haired lass, но пък и не крещи като банши, отваряйки пропасти в земята, така че, както и да е… Кастът за барда е добър и вокалните му дарования са неоспорими. Героят му обаче е опустошен и редуциран до нахален, дразнещ шут и глупак, без грам достойнства, което е непростимо.

Визуално Вещерът стои добре, но и в това отношение се проваля на места. Много декори стоят изкуствено, неловко замаскирано от особено замъгляване на камерата (в гората с дриадите или пък при замъка със стригата). Ефектите също не впечатляват кой знае колко, особено драконът. Гримът е неконсистентен, перуката на вещера също страда от липса на старание. Моментът, в който Цири окаля светлата си коса и по време на един от диалозите тя беше кална, в следващия кът не беше, а в следващия пак беше, си е откровен гаф и ако се разтърсим, несъмнено бихме открили още такива.

За времето откакто сериалът излезе като двата най-големи фаворита на феновете изглежда да се открояват следните своеобразни „граали“ – та нека и те не останат неопетнени. Песента на барда, Toss a coin to your witcher, която е (твърде) натрапчиво приканваща и щеше да е по-смилаема с акустично-фолклорен аранжимент, отколкото с настоящия си симфонично-епичен обрат във втората половина, е първият. (Впрочем, саундтракът заслужава също да бъде причислен към проблемната идентичност – на моменти се опитва да бъде този от третата игра, но където бяга оттам, се проваля). Вторият „граал“, касапницата в Блавикен, изглеждаше брутално, кърваво, зрелищно и учудващо добре на фона на останалите няколко сражения в сериала. Все пак поддържам това мнение.

В крайна сметка, обявявам, че Вещерът на Лорън Шмидт е чудовище. От една страна е кофти адаптация, която не знае накъде да върви и към коя аудитория да се обърне. От друга страна, сам по себе си е бедствие. Дисфункционален е на фундаментално ниво и няколкото добри момента трудно го реабилитират в очите ми. Обслужвани са детайли, но недостатъчно и не правилните детайли. Логиката на сюжета е твърде удобна, наивна и неубедителна или с други думи, не е логика въобще. Целите му просто са твърде разнородни, сякаш сериалът е диктуван по-скоро от нечии капризи и прищевки, отколкото плод на обмислени творчески решения. Ако сме оптимисти, можем да заявим, че е чудовищен, колкото е чудовищна ларвата, преди да се превърне в пеперуда. Може би следващите сезони ще са по-добри, когато историята се фокусира върху търсенето на Цири. Може би. Дотогава на недоволните препоръчвам фенския филм Alzur’s Legacy. За ресурсите, с които са разполагали, поляците са сътворили нещо много добро, което забавлява по правилния начин, за разлика от творението на Netflix.

Оценка: 8/10 (AlDim)