В редакцията продължават да пристигат писма от хора, които са пострадали от лекарското безхаберие или от лекарски грешки. Публикуваме ги с уговорката, че те са много по-малко от писмата на благодарност за спасени човешки животи.
Преди 3 години се срещнах с уродливото лице на българските лекари. Детето ми беше на годинка и три месеца, но все още не можеше да ходи стабилно. Като всяка майка бях притеснена и споделих тревогите си с моя личен лекар. Той ми даде направление за невролог и ме изпрати в клиниката “Детско здраве”. Там попаднах на д-р Димитрина Христова. Тя прегледа детето ми и каза, че притесненията ми са основателни. Реши да му направи кръвно изследване.

След 2 дни отидохме за резултатите. Прие ме друга лекарка, която не беше невролог. Помоли ме да изчакам и излезе от стаята. След малко се върна доста притеснена и ми каза, че детето ми има сериозно заболяване.

Тогава аз станах и тръгнах към кабинета на д-р Христова. Срещнахме се в коридора на болницата и още там тя започна да ми обяснява колко е сериозен проблемът. Беше на 2 пръста разстояние от лицето ми и крещеше, че детето ми има прогресивна мускулна дистрофия на Дюшен и като стане на 4 годинки, ще седне в инвалидна количка,

а на 20 ще умре

Думите й ме удряха в лицето като юмруци. Чувах ги, но сърцето ми се беше свило на камък и не можех да си поема въздух. Но тя продължи да ме блъска с думите си в гърдите. Каза ми, че ако реша да забременея втори път, трябва да си направя генно изследване, за да не раждам повече некачествени деца! Главата ми се завъртя

и загубих съзнание

Когато се осъзнах, тя продължи да ми крещи и ми каза да не се глезя повече, защото оттук нататък нещата ще станат много по-сериозни и аз трябва да съм силна.

Цялата тази сцена се разиграва в коридора на болницата, пред всички пациенти и лекари, а най-лошото беше, че когато на мен ми прилоша, никой от така наречените лекари не ми помогна, дори и с една чаша вода.

Д-р Христова ми даде направление за д-р Литвиненко, който работи в детския център до Военна болница. Когато отидохме при него, той ни посрещна на входа, хвана детето ми за ръка и го поведе по стълбите. Още тогава ми каза: “Да, наистина това е прогресивна мускулна дистрофия.” С това едно изречение той смаза всички мой надежди. Влязохме в някаква приемна, седнахме и той продължи да наблюдава детето ми как се движи, без да направи физически преглед и каза на сестрата, че това е 100% Дюшен. Прие го в болницата за изследвания, взеха ни кръв и направиха някакво изследване с игли в мускулите. На втория ден от престоя му в болницата дойде някаква рехабилитаторка и ни качи на втория етаж, за да ми покаже как да го раздвижвам. Беше се надвесила над него и каза:

“Горкото дете, язък за хубавото момченце!”

Веднага след това ми обясни, че има частен кабинет, в който трябва да водя детето си на рехабилитация. Тези думи ми отвориха очите, грабнах си детето и без да се обадя на никого, напуснах болницата. Когато се прибрахме, мъжът ми реши на другия ден да отидем и да вземем епикризата, но, за съжаление, не ни я дадоха.

След време разбрах, че д-р Литвиненко и д-р Христова работят заедно. Детето ми в момента е на 5 г. тича като щуро, без да спре.

Оказа се, че има... плоскостъпие

Откакто носи ортопедични стелки, няма проблеми. Детето ми не помни нищо, за моя радост, но нанесената ми психична травма остава завинаги.

Боряна Караиванова, София