Софи Ъруин

Не са много класическите регентски романи на български, които не залагат на хаотични и нелогични пиперливи сцени и/или преживявания тип истории от вестник Лична драма, както и най-вече на бурите от личностните съмнения, така характерни за младите подрастващи, разразяващи се у главните персонажи, независимо от тяхната фикционна възраст. И вероятно това върши чудесна работа при читателите от новите поколения, но за онези понесли напредването на годините, желанието за добре написана проза с персонажи, които са простичко казано симпатични, става предимно водещо в избора на книги. А това прави доста трудно намирането на леки четими текстове. Поне досега.

Книгите на Софи Ъруин са романтични, нежни, но най-важното – забавни. Дори да се случват дикенсови обрати в живота на младите им главни героини, те успяват да запазят присъствие на духа и да проявят чувство за хумор, залагайки в ухажването на картата с остроумните словесни битки, а не на грубоватото попипване из тъмните ъгли на балните зали. Не, тук ги няма онези парещи сцени, които карат много читателки да си купуват книгоразделители прокламиращи, че истинските дами не гледат порно, ами си го четат (абсолютно невярно, Карън – прочети малко Сад, Батай и Аполинер да те видя каква дама ще си накрая), но има добра лека проза, разтоварваща, ненапрягаща и някак обнадеждаваща, истински свеж полъх за претовареното от реалния живот съзнание.

Е, признавам, не говорим за класа от нивото на Джейн Остин, но все пак забавна, романтична комедия на нравите е предпочитаното ми четиво за отмора. Така де, естествено, когато не чета за криминални разследвания и не гледам документалки за серийни убийци – знаете как е, морбидното е виднаги актуално. Но всяка забавна история за елегантни, интелигентни и готови на всичко златотърсачки, или току започнали живота си наново млади вдовици с непризнати таланти и неутолимо желание за приключения ме откъсва доста качествено от непосилната лекота на битието. Софи Ъруин не пише достатъчно бързо, така че нова книга от нея ще има чак другата година, но „Как да разкараш лорда си за 10 дни“ признайте си е доста обещаващо заглавие.

На 18 май 2014 година в Софийската опера и балет се проведе гала концерт по повод 100 години от рождението на Борис Христов. По този повод от Софийската опера са избрали три отзива от известни европейки печатни издания, посветени на талантливия бас.

„Борис Христов, един превъзходен Фиеско- силна и могъща сценична личност, даже и когато само присъства на сцената, без да пее. Неговият тежък, дълбок и дълбоко опечален глас издава едно благородно въздействие, когато оплаква умиращата си дъщеря. Всяка сричка и всяка нотка от гласа му подсказва, че е имало и голяма нежност, останала в паметта му. Имаше и други превъзходни, благородни моменти: гордост и омраза, огромна сила и резонанс с пълен и топъл тон.“

„Дейли телеграф“- 18.10.1973 г.  

„Борис Христов, както всякога, се представи исполински. Не е лесно да се подбере на музикалната сцена правилното равновесие между класиката на духа и интензивността на акцента, както Христов го направи в ролята на Агамемнон. Трагичността, която е в музиката на тази Ифигения , изглежда, че се излъчваше от неговата фигура, така че повече не можеш да различиш певеца от актьора, музиката от драмата, и това именно е било чувството на Глук. Сцени като тази, която бих нарекъл на угризение, с широк речитатив, на който всяка сричка е тръпка на песента, са предназначени да останат във вековете…“.

„Темпо“- 18.04.1954 г.

В „Хованщина“ на Мусоргски Борис Христов беше един такъв Досифей, комуто можеше да се вярва във всичко. Големият артист въплъти отеца на православните с библейското благородство на пророците от Стария завет. От неговото пеене, от неговото поведение- покрай цялото му милосърдие- се излъчваше убедителност. Можеше да се повярва, че разколниците слушат гласа му като божествено откровение. Неговата молитва беше незабравимо великолепна. Той даде на публиката вълнуващи моменти, каквито тя може рядко да преживява.“

„Музика“- юли 1973 г., Будапеща

Изслушана в Сторител

Втората книга, която аз чета от Галин Никифоров. В действителност “Фотографът” е написана и издадена преди “Лисицата”.

Апостолов е известен, даровит фотограф с вкус към нетрадиционни обекти за заснемане. Като наследство от свои стар приятел получава ръкопис с описание как да заснеме Ненаситната. Ръкописът е създаден от Нино Галиарди през 17ти век. Апостолов не жали време, средства и усилия, за да получи невъзможната снимка и това го отвежда на различни места и го сблъсква с ексцентрични хора. Но дали усилията му ще се увенчаят с успех?

Озоваваме се в шеметно приключение, което има две времеви линии. Една съвременна и една от времето на създаване на ръкописа. В това отношение книгата много ми напомни на “Лисицата”. Има интересни обрати, сюжета търпи развитие и засяга непопулярни теми, характерни за творчеството на автора. Езикът е описателен, но стои леко суховат, твърде препълнен с излишни описания и понякога досадяващи подробности за фотоапарати например, Личи си, че авторът е направил задълбочено проучване по темата, но това не помага на историята, а само я натоварва излишно. Това разбира се е личното ми усещане и не ангажирам никого с него. Още малко трябва и Никифоров ще може с лекота да съперничи на световно известните имена в жанра.

Историята повдига много и интересни въпроси, морални дилеми и личностни предизвикателства. До къде е готов да стигне човек, за да получи желаното и цената, която ще плати заслужава ли си. Не бих препоръчала книгата поради естеството на темите, засегнати в нея, но ако сте смели и широкоскроени, то непременно и дайте шанс.