Х П Малъри

Ако ви е омръзнало главните персонажи на любимите ви книги да са винаги, само и единствено около двайсетте, емоционално и интелектуално незрели, но многоообещаващи да станат добри хора като пораснат индивиди, то знайте, че има цял поджанр във фантастичната и романтичната литература, посветен на дамите на средна възраст (след 40-те) , които стават я вещици, я кралици, или просто твърде богати вдовици, които смело се изплезват на света и нравите около тях. Въобще в литературно отношение 40 е новото 20, и наистина е много релаксиращо да четеш за хора, които знаят какво вършат и не се съмняват на всяка стъпка в мотивацията си, бъдещето си или желанието си за живот. Много освежаващо, сериозно.

Поредицата на ХП Малъри разказва за една очарователна вдовица, с повече пари и ухажори и от кралицата, но и е с две доста специфични особености на характера – обожава да разрешава престъпления и… вижда призраци. Не, не е някоя откачена тетка, прекалила с морфина и кокаина, които са се продавали като лукчета във всяка квартална аптека, Лейди Филипа е дъщеря на изследовател на древни култури, родена с нещо, което се нарича призрачен саван, който ѝ позволява да вижда отвъд булото на реалността. Естествено е и прокълната всички любими нейни хора да ходят да се здрависват със свети Петър по-рано от обичайното, което не ѝ пречи съвсем да се изживява като принцеса Катрин на модната индустрия или Мата Хари с повечко дрешки в дебрите на аристократичната криминална прослойка.

На нейна страна – и в нещо като доста тиха и зряла битка за сърцето ѝ са полицейски инспектор и крадец – джентълмен, и триото просто бива обречено да разследва всякакви свръхествени събития – от портали към земите на Феи в гробището Хайгейт, през зловещи писма, съдържащи дори и най-добре пазените тайни на висшето общество, до призрачни кораби и карнавали на изгубени души, които много искат да се намесят в реалния живот. Ритъмът на повествованието е много спокоен и премерен, героите се държат що-годе реалистично зряло, но не и старчески, а емоциите се подчиняват на разум и чувства, а не на страсти и пориви. Цялата поредица е един цялостен сюжет с нови и нови приключения, и не може да се почне откъдето и да е, но пък си заслужава уютното магично приключение с добър хумор и симпатични образи, които бързо ти стават книжни приятели. Различните винаги ще са ми на сърце, и това си е,

На 18 май 2014 година в Софийската опера и балет се проведе гала концерт по повод 100 години от рождението на Борис Христов. По този повод от Софийската опера са избрали три отзива от известни европейки печатни издания, посветени на талантливия бас.

„Борис Христов, един превъзходен Фиеско- силна и могъща сценична личност, даже и когато само присъства на сцената, без да пее. Неговият тежък, дълбок и дълбоко опечален глас издава едно благородно въздействие, когато оплаква умиращата си дъщеря. Всяка сричка и всяка нотка от гласа му подсказва, че е имало и голяма нежност, останала в паметта му. Имаше и други превъзходни, благородни моменти: гордост и омраза, огромна сила и резонанс с пълен и топъл тон.“

„Дейли телеграф“- 18.10.1973 г.  

„Борис Христов, както всякога, се представи исполински. Не е лесно да се подбере на музикалната сцена правилното равновесие между класиката на духа и интензивността на акцента, както Христов го направи в ролята на Агамемнон. Трагичността, която е в музиката на тази Ифигения , изглежда, че се излъчваше от неговата фигура, така че повече не можеш да различиш певеца от актьора, музиката от драмата, и това именно е било чувството на Глук. Сцени като тази, която бих нарекъл на угризение, с широк речитатив, на който всяка сричка е тръпка на песента, са предназначени да останат във вековете…“.

„Темпо“- 18.04.1954 г.

В „Хованщина“ на Мусоргски Борис Христов беше един такъв Досифей, комуто можеше да се вярва във всичко. Големият артист въплъти отеца на православните с библейското благородство на пророците от Стария завет. От неговото пеене, от неговото поведение- покрай цялото му милосърдие- се излъчваше убедителност. Можеше да се повярва, че разколниците слушат гласа му като божествено откровение. Неговата молитва беше незабравимо великолепна. Той даде на публиката вълнуващи моменти, каквито тя може рядко да преживява.“

„Музика“- юли 1973 г., Будапеща

Изслушана в Сторител

Втората книга, която аз чета от Галин Никифоров. В действителност “Фотографът” е написана и издадена преди “Лисицата”.

Апостолов е известен, даровит фотограф с вкус към нетрадиционни обекти за заснемане. Като наследство от свои стар приятел получава ръкопис с описание как да заснеме Ненаситната. Ръкописът е създаден от Нино Галиарди през 17ти век. Апостолов не жали време, средства и усилия, за да получи невъзможната снимка и това го отвежда на различни места и го сблъсква с ексцентрични хора. Но дали усилията му ще се увенчаят с успех?

Озоваваме се в шеметно приключение, което има две времеви линии. Една съвременна и една от времето на създаване на ръкописа. В това отношение книгата много ми напомни на “Лисицата”. Има интересни обрати, сюжета търпи развитие и засяга непопулярни теми, характерни за творчеството на автора. Езикът е описателен, но стои леко суховат, твърде препълнен с излишни описания и понякога досадяващи подробности за фотоапарати например, Личи си, че авторът е направил задълбочено проучване по темата, но това не помага на историята, а само я натоварва излишно. Това разбира се е личното ми усещане и не ангажирам никого с него. Още малко трябва и Никифоров ще може с лекота да съперничи на световно известните имена в жанра.

Историята повдига много и интересни въпроси, морални дилеми и личностни предизвикателства. До къде е готов да стигне човек, за да получи желаното и цената, която ще плати заслужава ли си. Не бих препоръчала книгата поради естеството на темите, засегнати в нея, но ако сте смели и широкоскроени, то непременно и дайте шанс.