Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (38)

36

Почивка.

Харди имаше един черен чугунен тиган, дадем му от родителите му, когато отиде да учи в колежа. Това бе единствената вещ, останала му от онези дни, реликва от собствената му младост. Тежеше към три килограма, а повърхността му беше черна и гладка като графит. След всяка употреба го изтъркваше със сол и кърпа, а веднъж на две години го почистваше с масло и фина домакинска тел. Доколкото му беше известно, тиганът досега не беше виждал сапун.

Франи четеше на Ребека, за да я приспи. Харди бе сложил малко лук в тигана, със зехтин и магданоз. Отпи малко шардоне и капна няколко капки вътре. На другото колело вреше ориз и от време на време Харди повдигаше капака, за да провери дали е станал. Времето беше най-важният фактор. Намали огъня под тигана. Скаридите щяха да станат само за две минути, а искаше да изчака докато Франи свърши с Ребека. Остави виното си, прекоси спалнята и влезе в някогашния си кабинет, сега преустроен в детска стая.

Покрай светлосините стени беше подредена цяла менажерия. Ребека беше с новата си тюркоазена пижама — любимата на баща й, поради което спеше само с нея. Скоро май щеше да има нужда от нова. Седеше заобиколена от десетина „приятели“ — плюшени мечета, зайци и кукли, които си имаха имена. Няколко бяха подредени и на кушетката до Франи и „слушаха“ историята на доброто куче Карл. Харди застана на прага. После влезе. Седна до Франи и я прегърна. Тя се облегна на рамото му и той вдъхна аромата й.

Не му се харесваше, че жена му продължава да разговаря с Дженифър, но Франи смяташе, че не е коректно изведнъж да я изостави. Не искаше да ходи до затвора и затова й се обаждаше по телефона.

— Струва ми се, уверена е, че Фримън ще я измъкне от тази каша.

— Надявам се. — Харди взе една скарида за опашката и я лапна. — Ставам все по-добър. Хубави са.

Франи възрази:

— Не са хубави, а съвършени. Винаги, щом ти хрумне да приготвиш нещо такова за вечеря, не се стеснявай. — Франи отпи малко вино — вече не кърмеше Винсънт. — Не си ли уверен в успеха?

— Дейвид изнася добро представление. Днес пак се появи в нова светлина. Човек напуска съдебната зала с чувството, че не си е загубил времето напразно.

— Но?

— Но… не знам.

Франи остави вилицата и го погледна.

— Безпокоиш ли се наистина?

— Безпокоя се. — Харди разбърка ориза в чинията си. — Днес разпитва Флорънс Барбието в продължение на може би шест часа и доказа, че всеки път, когато казва „една минута“ — а тя го повтаряше почти непрекъснато — всъщност не става дума буквално за една минута. Ако обаче Алварес… това е съседът от отсрещната страна на улицата… заяви, че е видял Дженифър пред къщата една минута след като е чул изстрелите, няма да му е толкова лесно да го опровергае.

— А онази жена, с която си говорил?

— Да, Дейвид ще я призове и се радвам, че я открих… Тя ще потвърди, че е минала пред къщата на Дженифър, чула е изстрелите и е спряла за малко пред портата, но ще е достатъчно Пауъл да я попита дали е сигурна, че е било същия ден. Не е. Ако Алварес продължи да твърди, че е разпознал Дженифър, вероятно ще загубим. — Посочи чинията й и я подкани. — Изяж си скаридите, скъпа, ще ти дадат сили.

Франи послушно хапна един залък, но очевидно мислеше за друго.

— Просто не мога да повярвам. Че някой, който е разговарял с нея… този Пауъл, например… и я е виждал, може да настоява да получи смъртно наказание. Тя е добър човек, Диз. Объркана, измъчена, изстрадала, но…

Харди поклати глава.

— Не искам да споря с теб, но не мисля, че е чак толкова добър човек. Тя излъга многократно и е убила човек в края на краищата. — Той вдигна ръка, за да я прекъсне. — Добре, може да е имала причини, но не мога да я приема за светица.

— Но не е убила Лари и Мат.

— Не мисля, че е.

— Дизмъс, ти знаеш, че не е.

— Не го знам. Надявам се да е истина. Не съм в състояние да си представя, че може да е убила детето си. Но не знам със сигурност. Нищо, което съм открил досега, а то не е малко, не доказва категорично, че не е.

— Но нищо не доказва и че е, а това е същественото при процеса, нали? Пауъл трябва да го докаже.

— Да, теоретически е така — кимна той.

— Е?

— Истината е, че доста неща подкрепят твърдението за вина. Това е проблемът. Ако я оправдаят, ще получи пет милиона, ще бъде свободна от кошмарния си брак и…

— А Мат?

— Да, освен Мат… — Но Харди знаеше, че на планетата има и човешки същества, способни да убият потомството си, без да им мигне окото. Не че смяташе Дженифър за такава, но…

— Не мисля, че е такава, Диз.

— Аз също, но не изключвам възможността.

— Не бих го понесла. Не понасям и като говориш така.

— На мен също не ми е приятно.

Седяха един срещу друг на масата, забравили за скаридите и виното. Харди протегна ръка и Франи я улови.

— Хрумна ми една идея. Какво ще кажеш да опитаме пет минути да не говорим за Дженифър Уит и законите и… не знам… ако успеем, да продължим така цялата нощ?

Не беше лесно, но се оказа, че си струва.