Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vaccine Nation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Автор: Дейвид Лендър

Заглавие: Ваксината

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 26.05.2014

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-489-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4547

История

  1. — Добавяне

1.

Дени Норт крачеше надолу по Уест Енд авеню към училище „Мърсър“, а синът й Гейб подтичваше до нея. Въздухът беше студен и свеж. Няколко минути преди това, когато пресичаха „Бродуей“, беше видяла лалета по лентата между платната, а листата на кленовите дървета бяха готови да се разтворят. Сега пролетните миризми — на мокра пръст и зюмбюли в кашпи по прозоречните первази — вече се усещаха. Тя се прозя — беше уморена до смърт от трескавите седмици по време на кинофестивала „Трайбека“[1] — работата и грижите на самотна майка за кандидат-тийнейджър й бяха изцедили силите. Уморена или не, беше в добро настроение, а Гейб вървеше толкова близо до нея, че дори си помисли дали да не го хване за ръката. Ако ми позволи. Трябваше да си напомни, че беше напълно нормално едно деветгодишно момче да не иска майка му да го държи за ръка. Нормално. Какво биха казали онези глупаци от Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси? Вероятно пак щяха да му припишат ХРДВ[2] и да го натъпчат с лекарства. С удоволствие би изравнила със земята Отдела за младежта и семейните услуги заедно с неговите съдружници по престъпление — фармацевтичната индустрия. Законните наркотрафиканти.

Остави тази работа, каза си тя. Насочи гнева си към нещо положително. Това я накара да се усмихне. Точно така беше направила и се получи. Беше започнала да свиква с действителността, че последният й филм — „Дрогирането на нашите деца“ — снощи спечели наградата за най-добра документална лента на кинофестивала „Трайбека“. Този насочен гняв свърши добра работа за разпространяване на истината. За ограмотяването на родителите за възможностите им да избират, което тя не можа да направи за Гейб. Кой знае? Ако го беше направила, може би нямаше да изгуби този кошмарен тригодишен процес срещу Отдела за младежта и семейните услуги в Хакенсак. Това я принуди да приеме задължителното дрогиране на Гейб, защото иначе съдът щеше да й го отнеме.

Погледна към сина си. С високо вдигната брадичка, горд от външния си вид в син блейзър от „Ралф Лорън“, сиви панталони и бяла оксфордска риза, закопчана до горе, а училищната вратовръзка стегната около врата му. Само черните му кецове „Ванс“ издаваха на колко години е. Да, нормално. Отчасти благодарение на доктор О.

Гейб долови, че го гледа.

— Сега, когато спечели, ще вземеш премия и ще пуснеш електриката?

— Искаш да кажеш, „получиш“ и „електричеството“. — Тя се замисли за последните две седмици, когато вечер палеха свещи. Беше отложила плащането на тока, за да събере парите за семестриалната такса на Гейб в „Мърсър“. — Забрави ли? Всъщност ние къмпирахме.

— Хайде, мамо, това можеше да мине, когато бях на пет. Вече не съм дете.

— Не, още си.

Гейб се замисли за секунда.

— Добре, но не съм глупак.

— Не, няма да получа премия — обясни Дени и прокара длан по косата на Гейб, — но днес ще ми платят и ще се върнем към нормалния живот. Светлина и телевизия.

— Следващия път ще кажа на баба. Тя ще плати сметката.

— Направиш ли го, можеш да забравиш за телевизията, докато не станеш на осемнайсет.

Те стигнаха ъгъла на „Уест Енд“, който лежеше диагонално срещу входа на „Мърсър“.

— Остави ме тук — каза Гейб, без да я гледа.

Дени не отговори, вместо това хвана ръкава на сакото му с пръсти и започнаха да пресичат. Той се измъкна от хватката й и ускори крачка. Докато приближаваха, Дени видя на отсрещния ъгъл Деймиън Ричардсън. Той стоеше и неуверено гледаше дузината деца около входа на „Мърсър“.

Тя знаеше, че по-големите се заяждат с Деймиън. Почувства болка в сърцето.

— Добро утро, Деймиън — поздрави го.

Деймиън се обърна към тях. Лицето му се разведри и той се усмихна.

— Здравейте, госпожо Норт. Как си, Гейб?

— Хайде, Деймиън — прошепна Дени, когато го наближиха. — Аз ще те заведа в училището.

Десет минути по-късно пресече 79-а улица по посока „Бродуей“, а главата й гъмжеше от мисли за снощния триумф и за деня, който я очаква. Извади своя „Блекбъри“ от джоба и погледна дисплея. 8:10. Имаше достатъчно време да си провери гласовата поща и имейлите, преди доктор Магуайър, изследователят от „Фарма Интернешънъл“ да се появи. Отново се зачуди какви са му плановете и защо беше толкова тайнствен за тази среща. Сигурно беше нещо важно. Поне за Магуайър. От седмици му се обаждаше и го придумваше за интервю заради новия си документален филм за аутизма, върху който току-що беше почнала работа. Към Магуайър я беше насочил неговият приятел Джон Маклоски, фармацевтичният лаборант от „Келердорн“, който беше изиграл ролята на разобличител за обезболяващото на същата фирма — „Мириъд“, след като пациенти, които го използваха, започнаха да измират от сърдечен удар. Интервюто на Дени с Маклоски, публикувано в „Кръстоносец“, след като той се беше обърнал към обществеността, по някакъв начин успя да хвърли светлина по въпроса. В резултат потекоха дарения за доктор Орловски, за да може да финансира документалните филми, които продуцираше, включително нейния „Дрогирането на нашите деца“.

Може би Магуайър също искаше да си излее душата. Дени ускори крачка. Мобилният й телефон започна да звъни и тя затаи дъх, когато на екрана видя номера на майка си. Татко! Как можа да забрави?

— Здрасти, мамо! Как сте?

— Добре. — Последва малка пауза. — Нали знаеш какъв ден е днес?

Дени автоматично направи сметка. Беше на двайсет и две. Седем години.

— Разбира се. — Тя спря и заслони телефона с ръка, сякаш не искаше минувачите да я чуват. — Всяка година на този ден мисля постоянно за него. Понякога ми се струва… — Гласът й заглъхна.

— С всяка изминала година ми липсва все повече — каза майка й. Гласът й беше овладян, сякаш се беше стегнала, за да издържи целия ден.

— Кога е поменът?

— В един.

Дени не отговори веднага.

— Тази година не мога да дойда.

— Зная, скъпа. Просто исках да те чуя. Знаех, че няма да дойдеш. Вчера си имала голям ден. Поздравления. Сигурна съм, че много хора ще искат да говорят с теб.

— Не е заради това. Просто съм задръстена с обичайните дела. Ще запалиш ли една свещ от мен?

— Разбира се. Ще се чуем по-късно. Гейб добре ли е?

— Много е добре. Може би ще излезем през почивните дни. Как е Джек?

— Все същото. Нямаше го през по-голямата част от нощта и не можа да стане за работа.

— В края на седмицата ще намина — каза Дени. После затвориха.

Тя продължи да крачи, но се чувстваше виновна. Лайза и Джордж живееха доста далеч, така че никога не успяваха за помена на татко. А Джек беше друсан през по-голямата част от времето, така че майка й пак беше сама дори и той да отиде с нея. Майка й можеше да разчита поне на нея. Или само така си мислеше. Втора година подред Дени щеше да пропусне помена за баща си. Беше й болно. Особено когато знаеше каква вярваща католичка е майка й, колко много искаше Дени да преживява вярата така, както го прави тя. Дени въздъхна и продължи да крачи, казвайки си, че трябва да се реваншира на майка си, защото се чувстваше недостойна.

Стигна входа на кабинета на доктор Орловски на 79-а улица и „Бродуей“. Когато влезе в чакалнята, вече имаше половин дузина пациенти. Спря се, за да махне на Карла, която седеше зад бюрото в приемната, а тя я поздрави с „честито“. Дени кимна и се усмихна, а после пое по двайсетте стръмни стъпала, които водеха към нейния офис. Когато най-сетне стигна горе, както винаги се размисли. Какво щях да правя без доктор О.? Това беше най-добрата работа, която беше имала. Дори като оставим настрана, че преди година спаси Гейб от Службата за закрила на децата — нюйоркския еквивалент на Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси. Хомеопатичните лекарства и детоксикацията на доктор О. бяха прочистили тялото на Гейб от оловото и другите отрови, които, настояваше той, бяха внесени чрез ваксините. Освен това, като доктор по медицина, издаде удостоверение, че ХРДВ на Гейб е „излекуван“. Това извади детето от списъка на Службата за закрила на децата и задължителното тъпчене с лекарства срещу ХРДВ, за да може да посещава държавно училище. Тази година беше събрала достатъчно, за да го запише в „Мърсър“.

А сега ръководеше немедицинската страна на малката империя, както доктор О. шеговито я наричаше. Но това съвсем не беше шега. Ставаше дума за процъфтяваща интернет търговия с екологични витамини, дивидита и книги, свързани със здравето, и продукти за здравословен начин на живот като сокоизстисквачки и водни филтри. По-голямата част от печалбите отиваха за финансиране на истинската страст на доктор О. — документалните филми по здравословни въпроси, които Дени продуцираше и режисираше — единственото нещо, разбира се, с изключение на Гейб, което сутрин я караше да става от леглото.

Нейните колеги, Ричард Камински, Джейсън Уейт и Сет Уейнстейн, стояха и разговаряха до склада за витамини на доктор О., когато Дени се добра до върха. Ричард започна да ръкопляска и останалите се присъединиха към него. Тя се спря, свита от неудобство, но тайно се наслаждаваше на признанието. Те се приближиха и я поздравиха с прегръдки.

— Знаех си, че ще успееш — обяви Ричард.

— Точно така — допълни Ралф.

Към тях се присъединиха още пет-шест души, сред които и Кейтлин Дрейк — нейната редакторка. Постепенно Дени беше обхваната от странно усещане за дискомфорт. Спомни си как снощи се спихна под светлините на прожекторите, когато след награждаването я помолиха да каже няколко думи. Помисли си, че колегите й ще я сметнат недостойна за похвалите, след като я бяха видели скована от паника. Прииска й се да разкаже накратко как е направила филм, който описва нейната и на хиляди други майки история, но се оказа неспособна да заекне повече от „Благодаря ви!“ под погледите на над две хиляди души.

Трябваха й още десет минути, за да успее да стигне до бюрото си. Включи компютъра и започна да преглежда имейлите. Днес бяха осемдесет и четири. Уф. Както обикновено: майки без пари, но с болни деца, които отчаяно искаха да се срещнат с доктор О. Много от тях тя съветваше за витамини и лекове. Няколко бяха като Дженифър Кокс: майка с дете аутист, която Дени беше интервюирала за новия си документален филм: жената имаше нужда да се изповяда на някого, който я разбира, да се разтовари, за да не полудее. Накрая прочете и десетина поздравления. След това прегледа гласовата поща. Трийсет и шест съобщения. Твърде подобни на електронните писма. Едното беше от Джеймс. Първо я поздравяваше, след това ставаше прочувствен, съветвайки я да не пропилява пет години. Когато наближи края на гласовите съобщения, чу отново гласа му, но не изпита нищо. По-скоро досада или гняв и го изтри, без да изслуша какво казва. Сигурно се въртеше около любимата му тема: обвързването. След като свърши с гласовата поща, се зае със своя блог: вчера имаше около 3478 влизания в страницата — 50% повече от обичайното. Тя набързо нахвърли пост с благодарности към своите поддръжници и ги прикани да продължат да разпространяват посланието на „Дрогирането на нашите деца“. Погледна колко е часът — 8:58 — и се облегна удобно на стола, за да чака идването на доктор Магуайър.

* * *

Стивънс чакаше, докато неговият партньор Търнбул паркира тяхната черно-бяла патрулка успоредно на другите коли край бордюра пред офиса на лекаря.

— Шварценегер, не се бави дълго — напомни Търнбул.

— Как става така, че се налага да ти слушам глупостите всеки път, когато реша да си купя витамини?

— Глей да не гепиш някоя настинка, любовнико!

Стивънс отвори вратата.

— Само пет минути, глупако!

— Още пет минути за мошениците, които дебнат нашите безобидни граждани.

Стивънс слезе от колата, но не му остана длъжен:

— По-малко време, отколкото трябва на теб, за да натъпчеш дебелия си задник с мазни картофки в „Бъргър Хевън“, от които само ти скача холестеролът. — Той тресна вратата на колата и закрачи към кабинета на доктор Орловски. На края на стръмното стълбище зави надясно и се нареди на опашката от трима клиенти пред вратата с шубер, вдигнат нагоре, откъдето се продаваха витамините.

* * *

Хънтър Старк седеше зад волана на един „Форд Таурус“ по диагонал срещу кабинета на доктор Орловски — място, което беше избрал в 6:30 сутринта, за да е сигурен, че ще бъде разположен както трябва. Той потърка ръце, възхищавайки се на направените по поръчка ръкавици от агнешка напа. Те бяха съществена част от професионалния му инструментариум, не по-малко важни от неговия „Рюгер“. Обхващаха добре ръцете му и бяха толкова леки — все едно нищо не носиш. Вървяха по 500 долара чифтът в магазина на Доминик Пиеротучи в Генуа, а това беше направо без пари.

Старк огледа улицата пред кабинета на доктор Орловски. Беше напрегнат. Такива удари бяха трудни дори в слаборискови райони, но тази глупост в последния момент не му позволи да планира, да избере място и изкусен начин на действие. Да, но точно за това му плащаха големите пачки — да се оправя при подобни обстоятелства и да поема риска.

Момичето беше влязло към 8:15, затова той погледна отново часовника — сега беше минута преди девет. Тогава видя патрулката да спира пред кабинета. Единият от униформените слезе и влезе в кабинета на Орловски. Кофти работа. Нещата щяха да се усложнят, ако Магуайър се появи, а ченгето още е вътре.

Усети една от онези странни болки зад очите, които го пронизваха, когато нещата вървяха на прецакване. По-малко от минута след като ченгето влезе в сградата, той видя на ъгъла на 79-а улица тип, който според описанието приличаше на Магуайър. Погледна надолу към снимката, която държеше в скута си. Беше Магуайър — нямаше никакво съмнение в това. Мамка му, бяха му казали, че мъжът е едър, но той беше висок поне метър и деветдесет, с широки рамене и сигурно як като бик. Мъжага, който имаше вид, че може да понесе дясната тупалка на Мохамед Али и да продължи, без да трепне. Магуайър крачеше със забит в земята поглед, пъхнал ръце в джобовете — личеше целеустременост в движенията му — и напредваше бързо.

Старк почувства прилива на адреналин. Дигай си задника. Скъси времето. Бързо. Давай, давай, давай. Той отвори рязко вратата на колата, пресече улицата в ритъм с крачките на мъжа, след това ускори още ход. Дръпна ципа на якето си, докато минаваше край патрулката, бръкна вътре и стисна ръкохватката на ножа, който беше пъхнат под пистолета в нагръдния кобур. Щом Магуайър стигна до входната врата, Старк беше само на няколко крачки от него. Усещаше познатото барабанене на пулса в ушите, сухотата в устата си и как неволно стиска зъби. Ето сега.

Когато Старк влезе, Магуайър вече беше на третото стъпало, а краката му трополяха така, сякаш беше Франкенщайн. Щом стигна до него, Старк погледна към горния край на стълбището. Нямаше жива душа. Той измъкна ножа и го заби чисто чак до ръкохватката в бъбрека на Магуайър.

Мъжът нададе вой като булмастиф и посегна към гърба си. Старк издърпа ножа за още един удар, видя кръвта по острието и почувства тръпката. Тогава Магуайър се обърна, за да се изправи с лице срещу него, както винаги го правеха, и Старк можа да нанесе смъртоносния удар точно под слънчевия сплит. Обаче този тип беше едър и силен. Старк твърде късно видя лявото кроше, което летеше към главата му. Ножът попадна на кост точно в мига, в който ударът на Магуайър улучи ченето му. Старк изгуби съзнание вероятно за част от секундата, защото, когато светлините светнаха отново, се оказа, че стиска перилото, опрян с гръб на стената, но още на крака, докато Магуайър трополеше нагоре по стълбището. Изправи се и забърза след него, мушна ножа обратно в кобура, стисна рюгера със заглушител и го измъкна от якето си. Когато Магуайър стигна до площадката и зави наляво, Старк беше само на около шест крачки след него.

 

 

Стивънс чу някой да трополи нагоре по стълбите като бивол, после крясък като от ранено животно, последван от шум на боричкане, и накрая топуркането на вероятно двама души нагоре по стълбите. Видя един тип да стига до стълбищната площадка, който се наведе да влезе в първия офис, извиси се над някаква жена и я бутна настрана. След това по стълбите се качи друг тип с — майчице божия! — някакво пушкало с размерите на револвера на Мръсния Хари в ръката. Стивънс инстинктивно разкопча кобура и стисна служебния си револвер. Докато правеше това, типът с пистолета вдигна ръка и заби куршум право в гърба на едрия мъжага, а той се строполи като отсечено дърво точно пред жената. Стивънс вече беше заел стрелкова позиция с едното коляно на пода и стискаше служебния „Смит & Уесън“, а в това време мъжът с пистолета се наведе и започна да бърка в джоба на едрия мъж.

Нямам чиста стрелкова линия. Жената пречеше.

— Стой, не мърдай! — изкрещя Стивънс.

Типът изви очи назад и стреля без някакво забележимо движение. Стивънс усети как хълбокът му се взриви от болка и се озова по гръб, гледайки онзи тип от долу нагоре, който сега се обърна и насочи пистолета срещу него. Ръката на Стивънс беше протегната и той пусна един куршум наслуки над главата на мъжа. Когато онзи се приведе, Стивънс се претърколи по корем и натисна спусъка един, два, три, четири пъти, което принуди мъжа да се хвърли надолу по стълбите, за да се скрие. Стивънс отпусна глава на пода и всичко потъна в мрак.

 

 

Старк успя да се спре едва на половината път надолу по стълбите, изправи се и се втурна надолу по оставащите стъпала. Излезе от вратата притиснал рюгера до страната си и когато пое надолу по „Бродуей“, видя другото ченге да си седи в патрулката. Как, по дяволите, не беше чул изстрелите? Трябва да е глух. Старк пъхна пистолета обратно в кобура обърнат към една витрина, за да прикрие движенията си. Дръпна ципа на якето си и пое към 79-а улица. Беше зарязал тауруса от другата страна на улицата. Вътре остана снимката на Магуайър, което беше тъпо, но на кого му дремеше? Ченгетата така или иначе щяха да разберат, че това е мокра поръчка. Сърцето на Старк още блъскаше в гърдите му, когато се озова на 72-ра улица и помаха на едно такси. Вече вътре, извади носна кърпа и избърса кръвта на Магуайър от ръкавиците си. Чисто премахване — в това не можеше да има съмнение. Обаче клиентът щеше да се ядоса, че не бе успял да пребърка джобовете му и дори да провери дали не е предал нещо на момичето. Освен това тя беше успяла да го види много ясно. Щеше да се наложи да се покрие заради това. Случилото се с ченгето беше нещастно стечение на обстоятелствата. Ако оцелее, може би и то ще успее да го идентифицира. Ако не оживее, това ще предизвика ненужна жега, която може да го принуди да мине в нелегалност и известно време да не работи поне в Щатите. Общо взето, бъркотия. Не можеше да се каже, че това бе добре свършена работа.

* * *

Дени не беше смятала за възможно човек да се задушава, при положение че диша, но точно така се чувстваше. Зяпаше за въздух, знаеше, че си поема дъх, но някак си кислородът продължаваше да не й стига. Стоеше пред бюрото си. Коленете й омекнаха и тя се смъкна назад, подпирайки ръце на плота. Ушите й кънтяха от тези ужасни изстрели и почувства как й стана гадно на стомаха от миризмата в помещението — на кръв, смесена с барут. Тя се вторачи в мъжа, който лежеше пред краката й. Това трябва да беше доктор Магуайър. Беше дошъл точно в 9:00 часа — уговореното от тях време. Погледна към коридора и видя двама души да се навеждат над ченгето, което не помръдваше. Това я извади от парализата, тя веднага клекна и долепи два пръста на врата на Магуайър, за да провери пулса му. Нищо. В този миг усети, че стиска в ръката си флашка. Тогава си спомни, че в мига, когато мъжът влетя в стаята, преди да я блъсне настрана, я пъхна в ръката й. Дени я пусна в джоба на сакото си.

Чуха се сирени и миг по-късно униформен полицай изкачи на бегом стълбите, хвърли поглед на Магуайър, след което отиде да се погрижи за другото ченге. Когато линейката пристигна, стомахът на Дени вече беше започнал да се успокоява. Искаше й се да се върне зад бюрото и да седне, но още я беше страх да помръдне. Докато двамата парамедици отнасяха ранения полицай, на стълбищната площадка се появиха двама мъже в костюми. Те разговаряха няколко минути с колегата му и се насочиха към офиса на Дени. Ниският се наведе и започна да пребърква джобовете на Магуайър. Дени се дръпна назад. Дори това да му влизаше в задълженията, беше отвратително. Преди десет минути Магуайър още беше човек, който се втурна при нея и я умоляваше с отчаян поглед. А сега беше труп, който пребъркваха в търсене на улики.

Другият мъж, който се приближи към нея, беше по-висок и слаб, със светли очи.

— Аз съм агент Уилсън от ФБР. — Той отвори калъф с размерите на портфейл и й показа значката си.

Дени усети, че устата й се размърдва, но не успя да издаде никакъв звук. Изведнъж осъзна, че още стиска с все сили плота зад гърба си.

— Разкажете ни какво се случи — поиска Уилсън.

Дени се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Очаквах в офиса си срещата с доктор Магуайър, когато чух някаква суматоха на стълбището и след малко той влетя. Лицето му беше бяло, той кървеше. Сграбчи ме и ме изблъска встрани, и тогава… — Дени чу как гласът й потрепери, осъзна, че изстрелва думите, и си пое дълбоко дъх, за да се посъвземе. — … се появи другият мъж и го простреля в гърба. — Ужасът от случилото се я обзе отново. Мили боже! Наистина бяха убили човек пред очите й.

Уилсън не показа никакво чувство — просто стоеше там и я гледаше с воднистите си очи.

Дени продължи:

— След това мъжът се наведе и започна да рови из джобовете на доктор Магуайър. В този момент някой изкрещя „Стой, не мърдай!“ или нещо подобно от коридора. Видях полицай с насочено оръжие, но той падна назад, когато мъжът го простреля. Аз се хвърлих под бюрото и чух още три или четири изстрела. Когато отново погледнах, мъжът беше изчезнал, а полицаят лежеше по лице.

Уилсън сякаш очакваше Дени да продължи. Когато това не стана, той попита:

— Казахте доктор Магуайър. Познавахте ли го?

— Не, но имахме среща и разговарях от време на време с него по телефона, за да я организираме.

— Сигурна ли сте, че е той?

Дени въздъхна. Всъщност не беше.

— Предполагам, че е доктор Магуайър.

Агентът погледна надолу към ръцете й.

— Откъде е кръвта по вас? — Дени погледна надолу към ръцете си и забеляза, че са окървавени. Сакото й също.

— Нали ви казах. Мъжът влетя в стаята и едва не падна върху ми, след което ме изблъска настрани.

— Сега го нарекохте просто мъжът, а не доктор Магуайър — отбеляза Уилсън, продължавайки да я наблюдава с безизразно лице.

— Вече ви казах, предполагам, че е доктор Магуайър.

— Вижте, очакваме от вас да ни съдействате.

Какво? Сега Дени се подразни.

— Какво трябва да значи това?

Ниският беше свършил с пребъркването на Магуайър. Той вдигна очи към Уилсън и поклати глава.

— Има рана от нож в гърба — обяви ниският.

Уилсън кимна и насочи отново погледа си към Дени.

— Нищо не ни давате — обяви той.

Дени му отвърна с вторачен поглед. Беше ядосана. Този тип глупав ли беше, или търсеше нещо определено?

— Очаквате да повярваме, че този човек, Магуайър — доктор Дейвид Магуайър, за да съм по точен, старши биолог във „Фарма Интернешънъл“ — идва тук да умре с рана от нож в гърба само за да говори с вас или да ви даде нещо, а вие ми твърдите, че не го познавате?

— Нищо не очаквам. Вие ме попитахте какво се случи и аз ви разказах.

— Защо е дошъл тук?

— Вече ви казах. Обаждах му се няколко пъти с предложение за интервю. Той искаше първо да се срещнем.

— И това е всичко?

Дени реши да не казва на Уилсън, че според нея в главата на Магуайър се е въртяло нещо повече от това. Затова само вдигна рамене.

— Кой определи срещата? — попита Уилсън.

— Той.

— Кой ви запозна? Вие очевидно сте имали причина да говорите с него и не сте му звънели просто така.

— Запозна ни един негов приятел. Джон Маклоски.

— Онзи от „Келердорн“? Разобличителят?

Това започна да става странно. Дени осъзна, че е странно ФБР да я разпитва за доктор Магуайър дори още преди да са се появили ченгетата от отдел „Убийства“. Пък на този тип Уилсън нямаше защо да му се обяснява кой е Джон Маклоски. А името му не беше чак толкова популярно. И как нарече Магуайър? Старши биолог във „Фарма“? Как би могъл да знае това?

— Какво ви даде?

Тя се вторачи в него. Нямаше да му каже.

— Нищо.

В този момент още двама мъже в костюми се появиха на площадката. Следваха ги шест или осем човека с обемисти кутии. Някои от тях бяха униформени. Уилсън им каза:

— Момчета, тя е изцяло ваша. Ние свършихме тук. — След това си тръгна с партньора си.

Двамата цивилни полицаи се спогледаха объркани. Обърнаха гръб на Дени и поговориха известно време с униформения полицай, който беше дошъл пръв. Да, наистина ставаше нещо твърде странно. Тя имаше чувството, че полицаите нямаха представа кои бяха типовете от ФБР, нито защо бяха тук. А дали изобщо бяха от Бюрото?

Пъхна ръка в джоба на сакото си и напипа флашката. Сигурно Магуайър затова е искал да се видят. Спомни си, че й беше казал нещо като „да бъде на правилната страна“. Тя огледа мъжете, които разговаряха пред вратата, и реши, докато не си изясни какво става, да си трае за това.

Бележки

[1] Основан от Робърт де Ниро и Дж. Роузентал след 11.IX.2001 г. с цел да се върне животът в квартал Трайбека в Долен Манхатън. — Б.пр.

[2] Хиперкинетично разстройство с дефицит на вниманието. — Б.пр.