Пълният Комплекс на тибетските лàми за повторно раждане излезе на български. Не пет или шест, СЕДЕМ са упражненията в него. От разказа на Пьотър Левин разбираме какво е останало скрито в „Древната тайна на Извора на младостта“ и „Петимата тибетци“. Книгата огласява непубликувана досега информация как правилно да дишаме, как да усещаме и да управляваме енергията в тялото си, докато изпълняваме всичките седем упражнения за лична сила, младост, здраве и дълголетие.
Тук ще намерите точни насоки как следва да се прави Упражнение 2. Дори само от него става ясно колко непълно е досегашното ни познание за древните тибетски практики за подмладяване и здраве в сравнение с тънкостите, изложени в книгата на П. Левин. В предходния откъс – историята на героя непосредствено преди да се озове в древния тибетски манастир, където получава древното знание на Комплекса за повторно раждане.
***
Из Част първа
Да върнеш времето назад
Дълги години не се решавах да разкажа за знанието, което ми бе дадено при доста необичайни обстоятелства. Не се виждах в ролята на учител, гуру или проповедник и затова се придържах строго към правилото да не говоря за неща, за които не ме питат. Младеех за годините си и когато ме питаха как го постигам, разкривах тайната си само пред хора, които проявяваха искрен интерес и бяха твърдо решени да постигнат същия резултат, като „върнат времето назад“.
Напоследък прави впечатление, че броят на такива люде значително нараства. И сякаш от само себе си стана така, че се „сдобих“ със значително количество ученици, които на свой ред да разпространяват това знание. Постепенно възникна и необходимостта да се разработи писмено ръководство за правилното му овладяване.
Продължаваше обаче да ме терзае съмнението имам ли право да разкрия публично тайна, поверена само на мен? Когато знанието се предава на човек, съзрял за възприемането му, е едно, а съвсем друго – да се сподели с много хора наведнъж. Не щеш ли, насред лутанията ми тежката дума си каза животът. Потърсиха ме от една фирма да им проведа семинар на тема „Как да се подмладим“. Опитът беше успешен и предложенията заваляха едно след друго. Темата събираше малко, но рядко благодатна и благодарна публика. Проумях, че по целия свят настъпват сериозни промени. Всеки божи ден огромен брой хора сякаш се събуждат от сън, осъзнавайки, че вече е невъзможно да живеят както преди. И най-важното е, че тези жени и мъже чувстват у себе си сили да го направят. Да се върне времето назад, е нещо реално постижимо, и то не само за отделни представители на човечеството. Време е да кажем „не“ на страданията, болестите, преждевременната старост и смъртта! Предаденото ми тайно знание престава да бъде тайно, защото е търсено от огромен брой хора, които с всеки изминал ден стават все повече. Доскоро за това пробуждане можеше единствено да се мечтае.
Както и преди, не смятам, че съм избран за особена мисия и че тъкмо аз трябва да отварям очите на непросветеното човечество. Всъщност аз съм съвсем обикновен човек. Истината е, че знанието ни се дава, за да го споделяме. Тъкмо това и смятам да направя в тази книга – загърбил вече всякакви съмнения и с радостното чувство, че часът удари!
Най-напред обаче ще ви разкажа моята история.
[...]
Младият старец
През почивните дни преди отпуската отидох в града, за да обиколя магазинчетата за сувенири. À да вляза в това, à в онова – увлякох се и когато се усетих, се бях озовал насред някаква напълно непозната уличка в един беден квартал. Нямах никаква представа как съм се оказал там и по-важното – как да се върна обратно. Пробвах се да попитам на английски, но, уви, никой не ме разбра. Направих още няколко опита, но хората в миниатюрните дюкянчета говореха само родния си китайски, от който аз на свой ред нищо не отбирах.
Отчаян, обезверен и без да зная как ще се оправям, влязох в поредното магазинче. За мое учудване там видях човек с европейски черти. Хвърлих му един поглед и измърморих под носа си на руски: „Остава и тук да не говорят английски!“
Отговорът, който чух, ме шокира:
– Тук обаче се говори руски – каза човекът, усмихвайки ми се любезно.
Онемях, не вярвах на очите и на ушите си. После обаче толкова се зарадвах, че разказах на непознатия почти всичко за себе си – от търсенето на сувенири до мъката по родния ми дом. Моят събеседник също зарадва, че може да поговори на родния си език. Разказа ми, че преди преврата през 1917 година баща му бил прекупвач и търгувал с „колониални стоки“.
В Китай имал голям магазин, но семейството живеело в Новосибирск. Когато в Русия на власт идват болшевиките, той бързо съобразява, че не го очаква нищо хубаво, събира надве-натри най-ценните си вещи и емигрира в Китай със семейството си. Тук търговията му потръгва и магазинът процъфтява до момента, когато избухва Културната революция (1965–1969). Подобно на мнозина други, и бащата на моя събеседник е сред пострадалите: от цялото му имущество остава само дюкянчето, което синът му наследява.
Изразих съчувствието си, но човекът махна с ръка, сякаш това са дребни неща, и каза:
– Аз съм си доволен от живота. Добре, че нямам много пари, защото животът е по-лесен, когато не носиш излишен товар.
Още от самото начало на разказа му имах чувството, че нещо не е наред. Изведнъж ми просветна, че наглед събеседникът ми беше на не повече от петдесет години, а от разказа му излизаше, че баща му е имал собствен бизнес още до преврата в Русия през 1917 година. Дали пък не бъркаше и не ми говореше не за баща си, а за дядо си?
Помислих си, че всичко се случва на този свят, може би човекът е късно дете. Реших, че съм намерил обяснението и го попитах:
– В Китай ли сте роден?
– Не, млади човече, роден съм в Русия – усмихна се моят събеседник. – И много обичам родината си, макар че живея далече от нея. Добре помня онази Русия отпреди болшевишкия преврат, въпреки че бях едва седемгодишен, когато ми се наложи да я напусна.
– Чакайте малко, как така „седемгодишен“? – объркано попитах, като помислих, че не съм чул добре.
– Много просто, роден съм през 1910 година и сега съм на осемдесет и една. Както виждате, не крия възрастта си – събеседникът ми избухна в звучен младежки смях.
Ококорих се срещу него, изгубил дар слово. Най-накрая изтърсих:
– Не може да сте на осемдесет и една! Няма начин!
– А Вие как се казвате, млади човече? – на свой ред попита новият ми познат.
Запознахме се и той ме помоли да го наричам Юрий Иванович, като добави, че китайците го наричали просто Ю, но му било приятно да се обръщат към него така, както е прието в руската култура.
Юрий Иванович (когото всъщност ми се прииска да наричам просто Ю) продължи:
– Не зная кой сте, но съм сигурен, че в живота няма случайности. Появихте се при мен „от нищото“, разбрахте на колко години съм – това, ще знаете, не се случи току-така. Смятам, че е знак на съдбата.
Леко отстъпих назад, зачудих се дали този странен човек е наред с главата. По онова време приказките за знаци на съдбата и тем подобни ми се струваха крайно подозрителни.
– Не ме гледайте така – разсмя се Ю, – не съм побъркан! – Виждам, че ме смятате за такъв!
Отрекох, но Ю продължи:
– Наясно съм. Мислите, че си крия годините, на всичко отгоре ви разправям за знаци на съдбата. Не, приятелю, с ума си съм, не се притеснявайте. Можете сам да се убедите. Каня Ви на малко пътешествие в планините на Тибет. Уверявам Ви, че ще намерите нещо, за което дори не сте мечтали. Ще получите отговори на всичките си въпроси. В това число и как да върнете времето назад.
Днес се разкайвам, че тогава просто пропуснах покрай ушите си думите за времето, което може да се върне назад. Все повече ми се струваше, че дъската на случайния ми познат хлопа. Китай ми беше дотегнал и исках само едно – по-скоро да се прибера у дома. Нямах никакво намерение да ходя където и да е с този човек, най-малкото пък в Тибет.
Отказах учтиво, а и вече исках да се прибера, затова го попитах за пътя. Юрий Иванович ми обясни подробно накъде да тръгна, без да настоява повече за Тибет. Накрая подхвърли само:
– Ако все пак размислите, ще се радвам да Ви видя. Заминавам в понеделник точно след три седмици. Имате достатъчно време за размисъл.
Тръгнах си с пълната увереност, че няма защо да мисля за Тибет. Откъде накъде?
[...]
На път с Ю
Когато ме видя отново на прага си, Юрий Иванович не се учуди, сякаш изобщо не се беше съмнявал, че ще дойда. Каза спокойно, че тръгваме на следващия ден, и ми предложи да пренощувам в дома му. Поканата напълно ме устройваше, защото никак не ми се връщаше в хотела.
Рано сутринта на другия ден се качихме в автобуса за Лхаса. Пътувахме доста – почти две денонощия. […]
Тибет е част от територията на Китай, но разликите между тях веднага се хвърлят в очи. Зад прозореца на автобуса изплуваха други къщи и пейзажи, хората изглеждаха различно. Лека-полека се успокоих. Величествените пейзажи започнаха да ми действат успокояващо, напрежението ми спадна. Разглеждах с интерес наоколо, осъзнавайки постепенно, че виждам с очите си „Покрива на света“.
Извисяващите се планински вериги зад прозореца на автобуса предизвикваха благоговение, смесено с почти панически ужас: къде, по дяволите, съм тръгнал!
Но нямаше връщане.
[...]
По Пътя на мъртвите
Докато се пазаряхме в едно опърпано дюкянче, местните жители ни гледаха малко особено, дори стреснато. Попитах Ю и той ли го е забелязал.
– Разбира се – отвърна ми моят спътник. – Хората реагират така, защото се каним да тръгнем по Пътя на мъртвите. Собственикът ме попита накъде сме поели и аз му казах, че ще вървим по него.
– По Пътя на мъртвите ли? – изгубих ума и дума аз. – Това пък какво означава?
– Мнозина не са се върнали оттам. Хората тук мислят, че не сме наред, щом ще вървим по него.
Сякаш леден душ ме обля. Начаса се отърсих от транса, който още ме държеше след случилото се с годеницата ми. Изведнъж проумях цялото безумие на импулсивната си постъпка: тръгнал съм да бродя из непозната и опасна планина, при това с човек, когото изобщо не познавам, и който, по всичко личи, има проблеми с главата. Сигурен бях, че съм тръгнал на сигурна смърт! Готов бях да си грабна шапката и да хукна накъдето ми видят очите. Но някаква сила не ми даваше да помръдна от мястото си.
Ю ме гледаше изпитателно и с лека насмешка. Изведнъж ме хвана срам от страха ми и от порива да избягам. Мина ми през ума, че в края на краищата не мога да избягам от съдбата си, а моята съдба е тук, в тези планини. Вместо да хукна, спокойно попитах своя водач:
– Ти изминавал ли си го този Път на мъртвите?
– Да, и неведнъж.
– И как успя да се върнеш?
– Много просто. По същия начин.
– И къде води този прословут път?
– В планината има един манастир. Не ти ли казах, че отиваме там?
Не помнех да ми е казвал такова нещо, във всеки случай за пръв път чувах за манастир.
– И защо си се върнал, като си бил в него?
– Все още не ми се става безсмъртен. Не съм готов.
Обяснението му ме срази.
– Безсмъртен? Искаш да кажеш, че хората, които остават в този манастир, търсят безсмъртие? Вярват ли го?
– Имай малко търпение – прекъсна ме Ю. – Хайде да се разберем да не ми задаваш повече въпроси. Скоро сам ще разбереш.
Наложих си да замълча.
Пренощувахме в дома на един от местните жители, у когото, както разбрах, Ю отсядаше не за пръв път, и на другия ден в ранни зори започнахме да се изкачваме в планината. Утринният въздух беше хладен и кристално чист – не можех да му се наситя и отново ме изпълни възторг, че съм се озовал на такова необичайно място. Краката ме носеха сами, дори не усещах стръмното изкачване. Най-силно обаче ме порази Ю, който явно не знаеше що е умора и се катереше така пъргаво, че в някои моменти едва го догонвах. Отново си спомних на какви години е – още не ми се вярваше, че са толкова – и си помислих, че силата и издръжливостта му изобщо не са като на осемдесетгодишен и отгоре старец. Впрочем и езикът ми не се обръщаше да го нарека старец.
От време на време спирахме за кратка почивка и да хапнем. У мен напираха въпроси за манастира, в който отивахме, но с кратък жест Ю ме приканваше да изчакам. Вместо за целта на нашето пътуване, той започна да ми разказва за особената природа на Тибет. От него разбрах, че тези планини били най-слънчевото място в света. Слънчевите лъчи прониквали безпрепятствено през атмосферата, затова тибетците не знаели що е инфекция. Кожните болести тук минавали от само себе си. Същото се отнасяло до раните, драскотините и ожулванията, които нямали нужда от йод или други антисептични средства, защото под лъчите на слънцето зараствали бързо, без опасност да загноят.
Пътеката ставаше все по-стръмна и внезапно опря в почти отвесна скала. С ужас разбрах, че ще ни се наложи да я изкатерим. Нямах никакъв опит като турист, още по-малко като алпинист. Но като опитен водач Ю ме успокои и ми показа едва забележими издатини на скалата, където трябваше да стъпвам. Странно, но изобщо не се боях, макар че на няколко пъти кракът ми се плъзваше и увисваше над пропастта. Ю ме подсигуряваше и ми сочеше къде да стъпвам.
Преодоляхме изпитанието със скалата и се озовахме на поредната стръмна пътека. Беше рано да се отпускам, тъй като в края ѝ ни очакваше огромна пропаст. Трябваше да балансираме по нещо, което много условно можеше да се нарече миниатюрна пътечка. Ю ме посъветва да не гледам надолу и закрачи чевръсто напред. Поех след него, вкопчвайки се трескаво с ръце за отвесната стена вдясно, като пристъпвах едва-едва. Естествено, изостанах. Страхът беше готов да ме сграбчи, но с цялото си същество осъзнах, че ако му се дам дори за миг, краката ми начаса ще отслабнат, ще изгубя равновесие и Пътят на мъртвите ще оправдае напълно името си. С огромно усилие на волята успях да потисна страха и вече по-уверено продължих да крача.
Ю ме чакаше в края на опасния участък, където пътеката отново се връщаше на платото. В очите му прочетох уважение.
– Най-трудното е зад нас. Нататък ще е по-лесно.
Манастирът
Слънцето клонеше на запад и според Ю трябваше да потърсим пещера, в която да пренощуваме. Щом намерихме, се проснах на голите камъни и начаса потънах в мъртвешки сън – умората и напрежението си казаха думата. На сутринта отново поехме на път, чакаше ни отново цял ден катерене. Вече си мислех, че ще ни се наложи да прекараме още една нощ в планината, но привечер, след поредния завой, внезапно пред очите ми се откри невероятна гледка.
Насред планините, които изглеждаха абсолютно необитаеми, пред нас от нищото изникна цяло градче. Когато приближихме спретнатите и подредени каменни къщички, които „растяха“ направо от скалите, видях, че между тях се извисяват разноцветни пагоди. По средата се издигаше висока постройка – допуснах, че сигурно също е храм. Цялото селище тънеше в зеленина.
– Моите поздравления – обърна се към мен Ю. – Пристигнахме. Ти преодоля изпитанието с Пътя на мъртвите. Справи се успешно и остана жив.
За кой ли път ме обля студена пот.
– Какво имаш предвид? Значи Пътят на мъртвите все пак не е метафора? Значи не всички оцеляват?
– Така е – потвърди Ю. – Оцеляват само тези, които наистина трябва да се озоват тук. Правилно съм усетил, че самата съдба те доведе при мен. Тя ми даде знак, че ти си от хората, които могат да стигнат до манастира. Макар че, да ти кажа честно, не бях съвсем сигурен. Веднъж вече се излъгах и поведох един човек насам. Когато бяхме точно над пропастта, няколко скали се откъртиха. Аз имах късмет, но той загина. След този случай се зарекох повече да не вземам със себе си никого. Не че имаше особен наплив – Пътят на мъртвите най-често всява страх у случайните хора. Но с теб реших отново да рискувам и за щастие, този път рискът беше оправдан.
– Ще ми обясниш ли вече защо трябваше точно аз да дойда чак тук?
– Защото си от хората, които могат да върнат времето назад и да научат и другите да го правят.
Отново чух тази загадъчна фраза и отново нищо не разбрах.
Отвъд портите на манастира сновяха мъже в яркооранжеви одежди. Мнозина кимаха приятелски на Ю и ме гледаха с интерес. Направи ми впечатление, че всички монаси, или лàми, както се наричат тук, бяха много млади. Покрай Ю вече имах едно наум, че външният вид лъже, но все пак...
– Мислех, че мнозинството от обитателите на манастирите са на преклонна възраст – обърнах се към своя водач. – Тук обаче са млади хора, почти юноши. (Тогава още не знаех, че в голяма част от тибетските манастири за послушници се приемат дори осемгодишни деца, макар че този специално беше изключение.)
– Тези „юноши“, както ги нарече, са поне деветдесетгодишни – позасмя се Ю.
За кой ли път отново изгубих и ума и дума.
– Да, да, а най-възрастният е на сто и петдесет години. Но няма да му дадеш повече от петдесет.
– Как става тази работа? – промълвих аз.
– Лàмите в този манастир са пазители на Извора на младостта.
Извор ли? Веднага си представих извор, кладенец или някакво подземно езеро в дълбока пещера. Май бях чувал, че в планините на Тибет има особени пещери, където човек не остарява много дълго време. Най-вероятно такава е работата: сигурно водата им е по-специална и действа подмладяващо.
– Нещо като еликсир на младостта ли? – попитах аз.
– Не, не е еликсир. Изворът на младостта е особен комплекс от ритуали, който лàмите изпълняват всеки ден. Този комплекс ни дарява не просто младост, а много повече – възможността за повторно раждане. Благодарение на него всички, които виждаш тук, са успели да върнат стрелките на биологичния си часовник назад.
Не можех да си представя какви ще да са тези ритуали, които могат да превърнат деветдесетгодишни старци в млади хора. Реших, че сигурно са много трудни, изискват маса време и са достъпни само за посветените.
– Не – отвърна ми Ю, когато изрекох на глас мислите си, – комплексът е много простичък, изисква съвсем малко време и е достъпен за всеки, движен от искреното намерение да победи старостта и смъртта. Както вече ти споменах, аз засега не мечтая за безсмъртие, затова не живея постоянно в манастира, а идвам в него всяка година. Комплекса правя където и да се намирам вече двайсетина години. Хората, които виждаш тук, вярват, че ще станат безсмъртни, и имат всички основания за това.
Умът ми категорично отказваше да възприеме тази информация. Бях безкрайно далеч от мисълта, че и аз мога да постигна същите резултати като Ю. Първо, бях млад и още не се замислях за старостта. Второ, бях сигурен, че за да постигна вечна младост, ако тя изобщо е възможна, трябва да живея тук, в тези планини, да дишам този въздух и да стоя далеч от проблемите, с които се сблъскваме в градовете.
– Имай предвид, че лàмите споделят своите тайни за вечна младост с всеки, който е успял да се добере до тук – усмихна се Ю. – Дори човек, който впоследствие се върне в шумния си град, ще може при обичайния си начин на живот да постигне ако не вечна, то поне много дълга младост, здраве и дълголетие.
– Щом всичко е толкова просто и лàмите нищо не крият, защо тогава хората продължават да остаряват и да умират? – не можех да надвия скептицизма си аз.
– Работата е там, че хората са толкова обсебени от своите страсти и неволи, че не знаят нищо за истинската си същност – отвърна Ю.
[...]
По-късно, когато вече се бяхме настанили в манастирските килии – миниатюрни, спартански обзаведени стаички – и се върнахме към темата, Ю ме попита дали съм чел книгата на Питър Келдър „Древната тайна на извора на младостта“ [Издадена на български от ИК КИБЕА. – Бел. ред.]. Отговорих му, че не съм, тъй като изобщо не се интересувам от подобна литература, пък и през ония години в Русия такава трудно се намираше. Ю ми разказа, че в книгата се описва историята на един пенсиониран английски полковник, който също е пребивавал известно време в този манастир.
Въпреки че като си тръгнал оттук, бил на седемдесет и отгоре, изглеждал на по-малко от четиридесет.
– Прочетох „Древната тайна“ още щом излезе – продължи да разказва Юрий Иванович – и разбрах, че трябва да открия този манастир. Междувременно се натъкнах на някои неща, които ме наведоха на мисълта, че се намира някъде тук. Минаха две десетилетия, докато узрея окончателно за мисълта, че вече съм готов да измина този път. През всичките тези години се упражнявах по системата, описана в книгата. Но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ми ставаше, че няма да постигна резултатите, за които героят на книгата говори. Междувременно се срещах с мнозина други, които също изпълняваха комплекса с ритуалите. Ясно беше, че той със сигурност въздейства благотворно, но за подмладяването нямаше гаранция. И си дадох дума, че ще разкрия тайната.
Разказът на Юрий Иванович за загадката на тайнствения комплекс от ритуали ме интригуваше все повече.
– И какво излезе накрая? – попитах събеседника си с нескрит вече интерес.
– Стана ясно, че в книгата не е представен целият комплекс, а само една част от него. Ала прилаган частично, той не води до очаквания ефект. Нещо повече, излиза, че в книгата не е описана най-важната част от комплекса. Говори се за „Древната тайна на извора на младостта“, който самите лами наричат „Окото на възраждането“ или „Небесното око“.
Подразбира се, че съществува някакъв неземен извор на сила, енергия и младост, но в книгата не се говори какъв е той и как може да се стигне до него. Вместо това ни се по-казва само как всекидневно да стимулираме енергията на своя организъм, да „навиваме пружината“, както се навиват механичните часовници. Собствените ни ресурси обаче далеч не са безгранични и както и да ги „навиваме“, рано или късно ще се изчерпят, ако не намерим друг източник.
– И Вие го намерихте? – попитах нетърпеливо.
– Отначало го търсех според информацията в книгата на Келдър. В нея освен петте основни ритуала от комплекса е даден и шести, според който подмладяването е свързано с някакъв особен начин за оползотворяване на сексуалната енергия. Бързо съобразих, че надали цялата истина се крие там. Смущаваха ме и многото предупреждения – например, че ако методът не се прилага правилно, ще доведе не до подобряване, а до влошаване на състоянието. Пък и самият метод е описан така, че повечето хора трудно биха се справили. Нещо не беше наред в тази история. Скоро започнах да подозирам, че дори има някаква грешка. И едва когато най-накрая стигнах тук, всичко си дойде на мястото. Всъщност истинската, достоверната информация ме чакаше тук.
Скептицизмът ми се беше изпарил. Усетих как отвътре ме изгаря желанието и аз да науча тази истина. Още повече, че не се налагаше да губя цели десетилетия в търсене на тайнствения манастир: още нямах трийсет, а вече бях попаднал на правилното място.
Ю усети настроението ми и ме погледна заговорнически:
– Може би ти си човекът, който ще успее да научи и да предаде на хората знанието за вечната младост в неговия истински и завършен вид.
Попитах какво го кара да мисли така.
– Не си алчен, а искрен и честен човек. Да не говорим, че да попаднеш тук на твоята възраст, е нечуван успех. Не бих повярвал, че това е възможно, ако аз самият не те бях срещнал и довел тук.
Повече нямаше нужда да ме увещава. Реших – оставам и толкова! Искам да науча тайната на вечната младост! Искам да върна часовника назад и да се родя отново! Искам да науча на това и другите хора!
Така започна моето обучение в манастира.
***
Из Част втора
Г л а в а 2 . Възвръщане на силата
Следващата ни среща започна с неочакван въпрос, който учителят Чен ми зададе в упор:
– Кому, кога и в какви количества си отдавал от силата си?
Не разбирах какво ме пита, затова не знаех какво да отговоря.
– Той има предвид факта, че мнозина от нас години наред разпиляват силите си за маловажни неща – поясни Ю, който все още ми превеждаше. (Впрочем смятах и него за свой учител). – Най-вече, за да постигнат безсмислени цели. В един прекрасен миг разбират, че са се превърнали в немощни старци. И това се случва далеч преди да са стигнали преклонна възраст. Остаряваме преждевременно, защото пилеем безразсъдно енергията си.
Започвах да схващам за какво иде реч. Познавах умората още от най-младите си години – не толкова физическата, колкото психическата. Все по-често и без видими причини се чувствах изтощен. Най-лошото беше, че в такива мигове губех усещането си за смисъла на живота. Светът наоколо помръкваше, ставаше блудкав, скучен и сив. Хвърлях силите си за неща, които ми изглеждаха важни и необходими: образование, кариера, любов, приятели. Резултатът обаче беше абсолютно обратен на очакваното: работата вече не ме радваше, любовта ме предаде, а точно когато ми трябваха най-много, приятелите ми не бяха до мен. Нито едно от нещата, в които бях влагал усилия, не оправда надеждите ми. Означаваше ли това, че трябва да стана пълен егоист, да живея само за себе си, пренебрегвайки всички и всичко наоколо?
Попитах Чен и той категорично ми заяви, че човек не бива да бъде егоист.
– Себичните хора пропиляват силите си за задоволяване на дребните си капризи и прищевки. Не прави така! Научи се да пазиш силата си. Само тогава ще можеш сам да решаваш кога я да задържиш за себе си, кога да я трупаш и кога да я споделиш с други. В противен случай не я натрупваш, а я изразходваш, при това не само когато го искаш, а и когато не го искаш. Всеки ще може да ти отнеме силата и ти дори няма да разбереш. После ще се чудиш защо се чувстваш толкова уморен и без капка сила.
Припомних си живота отпреди тибетския манастир. Едва сега започнах да разбирам колко излишни и безполезни неща съм правил. Пилеех усилията си за щяло и нещяло, прахосвах си времето, водех глупави разговори и спорове, поддържах отношения, които нищо не ми даваха и само ме изтощаваха. Преследвах мечти, които се оказаха химери. И докъде се докарах? До усещането за пустота, до чувството, че изобщо не съм господар на живота си.
Ю и Чен ме гледаха съсредоточено, вероятно бяха наясно какво става в душата ми.
Килимчето на уединението
– Как да се науча да задържам силата си?
Чен и Ю кимнаха едновременно и от доволния им вид разбрах, че съм задал правилния въпрос. Чен каза:
– Наỳчи се да изпълняваш добре първото упражнение. Значи си почувствал енергията и дори си ѝ придал импулс за движение. Станал си по-силен. Ала силата ти както и преди (дори в много по-голяма степен) ще изтича навън, ако не я стабилизираш вътре в себе си. За тази цел ще ти помогне второто упражнение. Но преди да започнем с него, огледай много внимателно килимчето, на което си застанал.
Огледах го, но не забелязах нищо особено. Най-обикновена рогозка.
– Това е килимче за медитация – продължи Чен. – Медитацията предполага уединение. Следователно това е килимче за уединение. Докато си върху него, ти се концентрираш върху себе си. Външният свят „се отдръпва“, почти престава да съществува. Това означава, че никой и нищо отвън не са способни да отнемат силата ти.
Ама че работа! Май започваше да ми просветва и неволно възкликнах:
– Вълшебното килимче!
– Почти – усмихна се Чен. – Всъщност магията е в теб самия. Килимчето е само помощник. И първата задача, за която ще ти помогне, е да те научи на уединение.
– Мисля, че това го мога – спомних си самотните вечери и нощи в китайския хотел аз.
– Хм, само ти се струва. Ако си сам в стаята, още не означава, че се намираш в уединение. Повечето хора в подобна ситуация продължават да си взаимодействат с външния свят и да му отдават силата си. Истината е, че дори когато си усамотен, поддържаш едни или други взаимоотношения. Продължаваш да общуваш дори с хора, с които съдбата те е разделила много отдавна.
Беше самата истина. Можех да съм сам физически, но що се отнася до мислите, уединението ми беше силно под въпрос. Почувствах, че съм готов да задържа своята сила в себе си, но реших да се поинтересувам какво лошо има в общуването.
– Не казвам, че има нещо лошо – обясни Чен. – Общуването може да бъде велико благо, което обаче ще се превърне в наказание, ако посветиш живота си само и единствено на него. И особено ако дори когато си сам, не можеш да се почувстваш в уединение. Излиза, че си неспособен на най-важното общуване в твоя живот – със самия себе си.
Все още ми убягваше по какво съсредоточаването върху себе си се различава от егоизма. Чен ми разтълкува тази съществена разлика с помощта на метафора:
– Представи си една делва, която е празна, защото хората са изпили цялата вода в нея. За да утоли още нечия жажда, делвата трябва да се напълни отново, нали така? Сега си представи, че тази делва изведнъж оживява и проговаря: „Би било крайно егоистично от моя страна да губя време за пълнене. Моята работа е да давам, да давам и само да давам!“. Каква участ ще застигне тази делва според теб? Несъмнено плачевна! Тя е вече безполезна и сигурно ще я захвърлят край пътя, където и ще си остане да лежи натрошена и никому ненужна.
– Така че, ако искаш да даваш и да споделяш с останалите хора, научи се отначало да „се напълваш“. Ако искаш да помагаш на другите, на слабите – отначало ти самият стани силен. За целта ще трябва да се отделиш от тези други и да посветиш уединението на самия себе си.
Прозвуча ми убедително и заявих, че съм готов за следващата крачка от обучението ми.
КАК Д А СЕ ИЗПЪЛНЯВА ПРАВИЛНО УПРАЖНЕНИЕ 2.
Лàма Чен ми обясни стъпките на упражнението. То се състои от две части и докато не усвоях първата от тях, не трябваше да пристъпвам към втората.
Първа част: Медитация. Общуване със себе си
1. Седнете на килимчето, затворете очи и насочете внимание навътре към себе си.
2. Концентрирайте се върху дишането. Наблюдавайте внимателно, без да се отвличате, как въздухът преминава през дихателните пътища при вдишване и издишване. Не спирайте, докато не постигнете пълното усещане, че светът около вас не съществува, че сте останали само вие и вашето дишане.
3. Представете си, че цялата Вселена се е ограничила до очертанията на килимчето, върху което седите. В света не съществува никой и нищо друго.
4. Легнете на килимчето, без да отваряте очи. Изпънете крака, ръцете ви да лежат до тялото.
5. Поемете въздух по обичайния си начин, след това направете едно дълбоко, пълно и продължително издишване, за да се освободи белият ви дроб от целия въздух.
6. Вдишайте бавно и дълбоко, за да се напълни белият дроб с въздух докрай, после издишайте целия въздух.
7. Направете още две такива пълни вдишвания и издишвания.
8. Насочете вниманието си към слънчевия сплит и направете още две-три такива вдишвания и издишвания, като си представяте, че при вдишване запълвате с енергия слънчевия сплит, а при издишване енергията се разпределя по цялото тяло под формата на потоци, излизащи от слънчевия сплит.
9. Отново съсредоточени върху слънчевия сплит си представете, че при всяко вдишване изтегляте стълб или поток от енергия, който започва от стъпалата на краката и продължава по гръбнака, достигайки темето, а при издишване изтласквате този енергиен поток в обратна посока – от темето към стъпалата. Трябва да тренирате четири-пет пъти дневно, но всеки път не повече от пет минути, докато не се появи трайното усещане, че по гръбнака ви текат потоци от енергия, които вие управлявате чрез дишането си и по своя воля.
И още веднъж: само след като сте овладели първата част от упражнението, можете да продължите с втората.
1. Отново без да отваряте очи и лежейки по гръб, вдишайте и после издишайте напълно целия въздух от дробовете си.
2. Веднага, без да правите пауза, поемете бавно и дълбоко дъх, като едновременно и без да бързате, повдигате глава, стараейки се да почувствате движението в шийните прешлени. Гърбът и раменете остават плътно долепени до пода, повдига се само главата. По възможност главата да застане вертикално, като темето сочи нагоре, а брадичката се опира плътно в гърдите. Продължавате да вдишвате.
3. Докато все още поемате дъх, насочете вниманието си към слънчевия сплит и почувствайте, че той представлява източник на сила и енергия. Като продължавате да вдишвате, започнете с помощта на тази сила да издърпвате бавно краката, изправяйки ги до напълно вертикално положение. За да си помогнете, опрете дланите на опънатите покрай тялото ръце плътно на пода. Вдишването завършва, когато краката заемат вертикално положение.
4. Започнете бавно да издишвате, за да се изпразни целият въздух от дробове ви, като едновременно с това отпускате бавно главата и краката си на пода. Всички движения се изпълняват със затворени очи.
5. Направете всичко отначало (първата и втората част на упражнението) още два пъти, като при необходимост си позволявате кратка почивка (не повече от минута) преди всяко повторение.
Пояснения към упражнението
Чен ми каза, че както при първото упражнение, и тук трябва да започна с три пъти и с всеки следващ ден да добавям по още две повторения, докато не започна свободно и вече без паузи за почивка да го изпълнявам девет пъти.
По-точно девет пъти подред трябва да се изпълнява тъкмо втората част от упражнението – с повдигането на краката и главата. Първата част – дихателната – се изпълнява само веднъж, независимо колко пъти се изпълняват движенията на втория цикъл, който започва с повдигането на главата и краката.
Докато той ми го демонстрираше, не спирах да се възхищавам с каква лекота, изящество и свобода го изпълнява, колко пластично и силно изглежда тялото му. Макар че движенията на моя учител изглеждаха меки и плавни, си помислих, че със сигурност могат да стреснат всеки негов зложелател, защото през мекотата и плавността прозираше силата, с която, ако се наложеше, можеше да се защити. След като ми обясни и показа как се изпълнява упражнението, Чен седна до мен, за да направи още няколко важни уточнения.
– Ако изглеждаш страховито, това още не означава, че си силен – отговори Чен, когато му казах какво впечатление създава. Истинската сила се ражда отвътре и външно обикновено не се забелязва. Но ако се наложи да се използва, слабият хуква да бяга, а силният се изпълва с уважение към теб.
Чен ми обясни как се ражда тази сила. Отначало се потапяш в уединение върху килимчето си и целият свят сякаш престава да съществува за теб. Това означава, че твоята сила престава да се разсейва с причина и без причина навън – ти можеш да я концентрираш и да я задържаш вътре в себе си. Ударението тук е върху усещането на потоците сила – или енергия, която се заражда вътре в нас. Когато се концентрираме върху тези усещания, ние концентрираме своята сила.
Оптималното място за концентрирането на силата е областта на слънчевия сплит, където е разположен един от вихрите (или чакрите), които задвижват енергията в човешкото тяло. Когато се съсредоточим върху тази чакра и чрез дишане насочим натам енергийните потоци, в нея се образува мощен източник на сила. Човек може да се научи да владее и да управлява този източник.
Чен наблегна особено на няколко момента. Краката от втората част на упражнението трябва да се повдигат с помощта на силата, съсредоточена в слънчевия сплит. Мнозина допускат грешката да се осланят единствено на мускулната си преса и бедрата. Това е основната причина за неуспех на начинаещите, особено ако вече не са в младежка възраст. Да се повдигнат краката само с мускулна сила, е значително по-трудно, отколкото чрез енергията, концентрирана в областта на слънчевия сплит!
Трябва също така да си представяте, че краката се повдигат като лост: знаете, че когато го натиснете в единия край, се задвижва другият. Нещо подобно става и тук: вие не натискате физически „края на лоста“ – слънчевия сплит, но концентрирате вниманието си в него, като така увеличавате концентрацията на енергия. С помощта на тази енергия после сякаш издърпвате краката нагоре и те се повдигат много по-лесно, отколкото само чрез мускулната ви сила. Главата, която също е изправена, уравновесява тази сила. Така ясно усещате центъра, в който се концентрира енергията – слънчевия сплит, както и въздействието на същата тази енергия, която придърпва към себе си и задържа в повдигнато състояние едновременно краката и главата.
По-нататък, отпускайки мислено концентрацията в слънчевия сплит, ние освобождаваме и дишането, като позволяваме на белия дроб да се изпразни от въздуха, а краката и главата – да се отпуснат свободно.
Така че, обясни ми Чен, това изобщо не е физическо упражнение, както може да си помисли непосветеният, а упражнение за овладяване на енергията. То не се изпълнява чрез механиката на тялото и със силата на мускулите, а със силата на концентрираната вътрешна енергия. Учудващото е как немощни доскоро старци, които преди това упражнение не са можели да повдигнат крака дори на сантиметри от пода, впоследствие започват да го изпълняват с лекота. И причината не е само, че постепенно мускулите ни „задобряват“, а защото си връщаме изразходваната с годините сила, която вече управлява тялото ни отвътре.
Започнах да тренирам. Бях млад и в добра физическа форма, затова не се затрудних от лежащо положение да повдигна краката си. Сблъсках се обаче с друг проблем: по инерция работех със силата на мускулите си, без да се концентрирам върху вътрешната си енергия. Дори взех да се отчайвам, че изобщо няма да ми се получи по другия начин. Но в един прекрасен момент, както учи диалектиката, количеството ми на в качество и аз изведнъж усетих физически как концентрираната в слънчевия сплит сила издърпва краката ми! От само себе си се промени и дишането ми – стана по-дълбоко, сякаш идваше някъде от недрата на самата ми същност. По-късно Чен потвърди, че изпълнявам упражнението както трябва.
Когато с всеки следващ ден започнах да прибавям по две повторения, забелязах, че физически също се чувствам по-добре.
Вече си правех по-продължителни разходки и се катерех, без да чувствам умора. Най-важната промяна обаче беше в нагласата ми – осъзнах, че се превръщам в оптимист. Това не означава, че бях постоянно весел или еуфоричен. Не, чувствах се учудващо спокоен, уравновесен и положително настроен. Започнах да приемам света такъв, какъвто е. Разбрах какво означава постоянна и независеща от нищо радост от живота. Вече ценях всеки миг. Харесвах всичко в този свят. Кълна се, такова нещо преди не ми се беше случвало!
Ю заяви, че така именно се проявява възраждането на личната сила. Обикновено, подчерта той, хората страдат и се жалват, недоволни от себе си и от всичко наоколо, не защото ги сполитат неприятности или защото са лоши по природа, а защото са разпилели всичката си сила и се чувстват буквално изчерпани. Всички проблеми имат един корен – недостигът на енергия, който пък се дължи на факта, че човек не успява да задържи и умножи своята сила. Добрата новина е, че тази сила може да се върне, а с нея идва реалната възможност да се разрешат всичките ни проблеми.
Радвах се, че имах шанса да попадна в манастира още млад, преди да съм успял да разпилея силите на най-добрите си години. Вече знаех, че тук и немощните старци забравят за старостта, като си връщат силите, а оттук до втората младост е само крачка. Радвах се, че целият живот е пред мен и че вече зная как да му се наслаждавам, като постигна хармония със себе си и със света, здраве, дълголетие и вечна младост.
[…]
Комплексът с шестте упражнения: равносметка
Първо упражнение „Въртене на енергията“. То отключи в тялото ми естествените процеси на движение на енергията, която дотогава беше изтощена, вяла и застояла.
Второ упражнение „Възвръщане на силата“. То ме научи да съхранявам и натрупвам енергия, без да я прахосвам за дреболии, както правех преди и както правят повечето хора.
Трето упражнение „Връзка между тялото и съзнанието“. То ми даде реалната възможност съзнателно да управлявам своя организъм, в това число и да го насищам с енергията на младостта. То ми даде и ключа как да управлявам събитията в живота си посредством намерението, волята и съзнанието.
Четвърто упражнение „Пречистване на енергията“. То ме научи да си връщам енергията, изразходвана за негативни преживявания, и да спирам по-нататъшното є изтичане.
Пето упражнение „Балансиране на енергията“. То хармонизира всички чакри в тялото ми и уеднакви техните енергийни и динамични характеристики.
Шесто упражнение „Сила и защита“. То ми даде усещането за мощно вътрешно ядро, дари ме с лична сила, затвърди и шлифова енергийната ми обвивка, а към характеристиките на моята енергия се добавиха още две важни качества: „монолитност“ и „неуязвимост“. [Различава се от познатото досега, което цели трансформиране изключително на сексуалната енергия. – Бел. ред.]
Седмото упражнение представлява т.нар „ключ“, който активира и затвърждава в тялото всички процеси, които се задействат от шестте упражнения. Условно може да се нарече „Връщане на човека към светлината“. [Бел. ред.]
