На 100 процента
Много пъти са ме питали дали е правилно да се казва на 100 процента, и аз не съм давала категоричен отговор. Мисля, че преди да спорим дали дадена езикова единица (дума, израз, конструкция и др.) има място в книжовната реч, би било полезно да изясним защо тя възниква, какъв е механизмът на нейната поява и изпълнява ли по-добре функциите си от вече съществуващия аналог.
И така, защо вместо 100 процента доста често се употребява на 100 процента? Моето обяснение е свързано с т.нар. структурна функция на наставките, за която вече съм писала. В израза на сто процента има добавен предлог, а не наставка, но ви уверявам, че не съм се объркала и ако ме оставите да продължа (както казват адвокатите на почитаемите съдии в някои сериали), връзката скоро ще стане ясна.
Често наставките в думите изпълняват различни функции. Да разгледаме например думата разхладителен. Наставката -ителен служи за образуване на нова дума (от разхладя), но също така внася свое значение – предназначение на определяния обект (разхладителна напитка – напитка за разхлаждане), и категорично показва, че думата е прилагателно име като част на речта.
Ето на тази последна функция ще наблегнем, защото и в езика съдържанието винаги търси най-подходящата форма и когато липсва ясен показател към коя част на речта се числи дадена дума, носителите на езика са склонни да го добавят. Вероятно сте срещали финен вместо фин. Единствената разлика между двата варианта е наставката -ен, която не внася никакво допълнително значение в думата, а служи само като формален показател, че тя е прилагателно име.
В българския език има доста наречия, които са образувани с предлога на, например: навреме, наистина, насила, назаем, например, накрая, настрани, накуп, наляво, нагоре, наново, наготово, наясно.
Има и съчетания от предлога на и друга дума, които още не са се слели в едно цялостно наречие, например: на шега, на практика, на воля, на бегом, на глас, на гости, на север, на изток, на завет, на светло. Това са адвербиални изрази – изрази, които функционират като наречия.
Нашето съчетание (на) 100 процента е именно такъв адвербиален израз, който показва в каква степен се извършва действието:
Раздадох се (на) 100 процента.
(На) 100 процента съм сигурен, че моят отбор ще победи.
Функцията на предлога на в израза е структурна – да означи, да сигнализира, че това е адвербиален израз, а не просто съчетание от числително и съществително име. Разбира се, носителите на езика добавят на несъзнателно, следвайки утвърден вече модел за образуване на наречия и адвербиални изрази.
Лично за мен съчетанието на 100 процента все още е в сферата на разговорната реч и не бих препоръчала да се употребява в книжовната. Но от друга страна, нещо се губи, ако се изпусне на. Според мен приемливи в книжовната реч са следните варианти:
Раздадох се стопроцентово.
Стопроцентово съм сигурен, че моят отбор ще победи.
Въпрос за размисъл: В кой друг адвербиален израз, който напоследък се употребява широко, предлогът на има структурна функция?
COVID-19, КОВИД-19 или ковид?
Това са само някои от начините, по които се пише коронавирусната болест в текстове на български език. Кой от тях е правилен? Краткият отговор е, че вариантите COVID-19, КОВИД-19 и ковид са в съгласие с правописните правила и традиционната езикова практика. По-долу може да прочетете и по-дългия отговор.
За варианта COVID-19 вероятно няма да има възражения, че е правилен, тъй като това е най-разпространеният начин, по който се пише болестта на различни езици. Представлява абревиатура на Coronavirus disease 2019.
Транскрибирана на български, абревиатурата се пише КОВИД-19. Този начин на предаване на съкращения не се среща често в нашата писмена практика, но все пак имаме прецеденти:
ЮНЕСКО (UNESCO < United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization)
НАТО (NATO < North Atlantic Treaty Organization)
В последния, трети вариант – ковид – думата вече е придобила онзи вид, в който сме свикнали да виждаме названията на болестите в българския език (например артрит, диабет, рубеола), и се вписва сред тях. Все пак правилно ли е да пишем с малки букви една абревиатура, която поначало се пише с главни? Да, това е преход, който е естествен в езика и вече имаме доста примери за думи, които са го осъществили:
ТКЗС – текезесе; ТИР – тир; ТЕЦ – тец; ВЕЦ – вец
DJ – диджей; GSM – джиесем; GPS – джипиес
Обикновено процесът на преминаване от чужда или наша абревиатура към съществително нарицателно име отнема повече време, а в момента сме свидетели колко бързо се осъществи преходът COVID-19 > КОВИД-19 > ковид. Дори и да не сте специалисти филолози, можете да се досетите за причините: широката и честа употреба на абревиатурата, обиграването ѝ в речта. Тя вече функционира в езиковата система като съществително от мъжки род и всеки от нас безпроблемно може да образува членуваните ѝ форми – ковидът, ковида. (Не казвам, че точно вие ги употребявате в своята реч, но ако някой ви постави задача да членувате думата, със сигурност ще се справите. В Google може да се намерят не един и два резултата за реална употреба на ковидът, ковида.)
Има свидетелство и за следващия етап от приобщаването на съществителното ковид към българската езикова система: то участва в словообразуването. Засега съм срещала само прилагателното ковиден, но дори и то е достатъчно доказателство, че сме усвоили добре думата в нашия език и е естествено да я пишем и по този начин – ковид.
Съществителните нарицателни имена, както знаем, не включват числа, затова според мен е неприемливо да се пише ковид-19. Ако желаете да пишете пълното наименование на болестта, следва да употребявате или COVID-19, или КОВИД-19.
В писмената практика се срещат също вариантите Ковид и Ковид-19, но те са грешни и е по-добре да ги забравите.
Думата ковид може да се употребява и в съчетание с друго съществително име: ковид отделение/ковидотделение; ковид ваксина/ковидваксина. Правилно е да се пишат и разделно, и слято, но все пак бих ви препоръчала разделното писане.
Епидемична лексика
Няколко сравнително рядко употребявани думи станаха неотменна част от новините и обществените дискусии: епидемия, пандемия, епидемичен, епидемиологичен, противоепидемичен.
Знаем ли обаче точно как да ги употребяваме? И особено прилагателните. Кои неща са епидемични и кои – епидемиологични? Кои са противоепидемични? А също какво е това противоепидемиологичен?
Доста хора не правят разлика между епидемичен и епидемиологичен. А трябва. Защото прилагателното епидемичен е образувано от епидемия и съответно означава (най-общо) ’който е свързан с епидемия’; често се употребява за заразни болести, които се разпространяват широко, като епидемия.
Прилагателното епидемиологичен е образувано от епидемиология, а това е дял от медицината, който изучава заразните (инфекциозните) болести и съответно предлага научнообосновани начини за тяхното ограничаване и ликвидиране.
След като направихме това разграничение, може да кажем, че епидемичен и епидемиологичен не са никакви синоними и трябва да внимаваме с кои съществителни имена ги съчетаваме. Ето някои примери:
• епидемична обстановка, епидемична ситуация, епидемично огнище, епидемична болест, епидемичен взрив, епидемичен риск (т.е. свързани са с епидемиите и болестите)
• епидемиологично отделение, епидемиологичен център, епидемиологичен анализ, епидемиологичен надзор (т.е. свързани са с медицината и с научните познания за епидемиите и заразните болести)
Остана да изясним в кои случаи се употребява противоепидемичен. Ясно е, предполагам, че тогава, когато се борим срещу епидемията – вземаме противоепидемични мерки и упражняваме противоепидемичен контрол.
И много ви моля, не употребявайте противоепидемиологичен – това ще означава, че сте се насочили срещу епидемиологията (респективно срещу медицината), а точно на нея се надяваме да ни помогне в критични ситуации като сегашната.
Бъдете здрави и пазете себе си и хората, които обичате! Пазете и другите. Стана ясно, че може и да не харесваме доста от себеподобните си, но няма как да оцелеем поединично.
Как се пише: “коронавирус” или “корона вирус”?
Да, знам, че изписването на коронавируса е най-малкият проблем, който е създал, но като не мога друго да направя, поне за това да дам съвет.
Конкретно правило за правописа на вирусните наименования няма и следва да се приложи общото правило, което е доста сложно, но все пак в общи линии гласи следното: сложно съществително име, чиито съставки са от чужд произход и се употребяват като самостоятелни думи в българския език, се пише или слято, или разделно.
Нашето съществително име отговаря на тези условия (корона и вирус са самостоятелни думи), следователно правилото позволява да се пише и по двата начина.
И сега следва едно голямо НО, което липсва в познатите ми правописни упътвания. Време е да попълним празнината. Вирусите имат латинизирани наименования – на отделните видове вируси, на родовете и семействата. Конкретният вирус, който тормози света днес, е Severe acute respiratory syndrome coronavirus 2 и е от семейство Coronaviridae. Заразната болест бяс се причинява от вируси от рода Lyssavirus. Вероятно много родители са чували за Rotavirus, който често е виновник за стомашно разстройство при бебетата и малките деца.
Както забелязвате, латинизираните наименования се изписват слято. Затова и когато ги пишем с кирилица, е препоръчително да следваме този образец: коронавирус, лисавирус, ротавирус. Друг аргумент в подкрепа на слятото писане е, че в повечето случаи първата съставка на вирусните наименования не се употребява като самостоятелна дума в българския език. Ако правописът принципно позволява да се изпише корона вирус, той не дава възможност за рота вирус. При това положение е редно да сме последователни и да пишем вирусите по един начин, който е възможен във всички случаи.
Предполагам, че ще се запитате защо да не следваме и изписването на вирусите с главна буква. Когато имената на видовете, родовете, семействата и т.н. живи организми се употребяват извън научната литература и извън съчетания от типа вид Сом, род Сомове, семейство Сомови, те се пишат с малка буква:
Всички знаем, че слонът е един от най-големите бозайници.
По подобен начин постъпваме и с названията на видовете, родовете и семействата вируси.
За парламентите и Парламента
Толкова често се греши, че се питам да не би аз да се заблуждавам. Става дума за Парламента на Обединеното кралство, който май не съм виждала изписан с главна буква. Защо? Не виждам никакво основание да се пише с малка буква, тъй като Парламент е собствено име – официалното название на върховния законодателен орган на държавата, който се състои от Камара на лордовете и Камара на общините.
Когато министър-председателката Тереза Мей изнася реч, тя го прави пред британския Парламент, а не пред британския парламент.
Възможно е думата да се пише с малка буква под влияние на нейната употреба като съществително нарицателно име – например за българското Народно събрание. Понеже собственото име е Народно събрание, когато използваме синонима парламент, го пишем с малка буква. Също с малка буква се изписва, ако става дума, да речем, за германския парламент – Бундестага, или за сръбския парламент – Народната скупщина.
И така, нашият парламент е Народното събрание, но британското народно събрание се нарича Парламент (ако ми позволите този каламбур), затова се пише с главна буква.
Един човек, двама души, много хора
В българския език различните граматични форми на повечето думи се образуват, като се променя окончанието им, добавя се определителен член и др.под., например:
дума (ед.ч.) – думи (мн.ч.) – думите (мн.ч., членувана)
пиша (1 л. ед.ч. сег. вр.) – пишеш (2 л. ед.ч. сег. вр.)
Има обаче и такива случаи, при които граматичните форми представляват съвсем различни думи. Всеки ден ги употребяваме многократно, макар да не го забелязваме и да не знаем граматическия термин – суплетивизъм. Типичен пример за суплетивизъм са падежните форми на личните местоимения:
аз – мене – ми; той – него – му; тя – нея – ѝ
Много често употребяваме и думата човек, съответно нейната обикновена форма за мн.ч. хора и бройната форма души (това са книжовните форми). И тук се натъкваме на една доста сложна граматична ситуация:
1. Поначало бройните форми на съществителните имена от м.р., които означават лица (човек безспорно е такова съществително!), не се употребяват в книжовния език. Тоест правилно е да казваме двама читатели (обикновена форма за мн.ч.), а не двама читателя (бройна форма).
При думата човек обаче имаме изключение: правилно е да употребяваме специална, отделна форма – двама души, а не двама човеци.
2. Тази специална форма пък в ед.ч. е от женски род (душа). За ударението няма да говорим защо е променено, тъй като трябва да нагазим здраво в историческата граматика.
3. Формата за мн.ч. на човек – хора, представлява трета, съвсем различна по звуков състав дума.
4. Има още една обикновена форма за мн.ч. – човеци, която е дублетна на хора; правописният речник препоръчва да се употребява хора.
И така, имаме четири граматични форми на една дума, които де факто са три различни думи! (Езиковедите обикновено пишат, че граматичните форми на думите при суплетивизма се образуват от различни основи, за да смекчат удара. :)
Какво прави нещастното ни езиково съзнание при този тежък случай на суплетивизъм? Прави най-естественото нещо – опитва се да си облекчи живота, като пренебрегва бройната форма души и я замества с човека. Затова и все по-често чуваме трима човека, а не трима души; няколко човека, а не няколко души.
Смея да твърдя, че езиковата ситуация в момента вече налага преосмислянето на книжовните граматични форми на човек и въвеждането на (двама) човека като дублетна бройна форма, паралелно с (двама) души.
Да подходим с експертност към експертизата
Да го кажем ясно: днес експертността е в немилост – авторитетът ѝ неумолимо спада, а думата, с която по-често я назоваваме, всъщност… значи нещо друго. В последните години свикнахме да чуваме, че еди-кой си притежавал експертиза. Поне е ясно защо се получава така: съществуващата вече в българския език заемка експертиза безкритично се натоварва със значението, което думата expertise има в английския – ’специални познания, умения, опит в определена област’.
Да, обаче в нашия език думата експертиза е утвърдена отдавна и означава ’разглеждане на въпрос, проблем от експерти, за да се даде компетентно заключение’. Натоварването ѝ с ново значение не е нещо неестествено, но пък и не е желателно, особено в словосъчетания като “имам експертиза”. Какво всъщност имам – знания и опит или заключение от експерти?
Основните причини за употребата на експертиза с новото значение според мен са две:
1. Огромното лексикално влияние на английския език върху българския в последните десетилетия, улеснено не само от навлизането на новите технологии, но и от това, че огромна част от работещите и учещите българи активно използват английски в ежедневието си.
2. Нашата езикова леност. Вместо да потърсим различна и по-точна дума за понятието, ние употребяваме чуждата. Не само защото е по-престижна (звучи по-така), но и защото ни идва наготово и не се налага да мислим, да търсим, да пробваме, да отиграваме варианти.
Езикът е такъв, какъвто ние, говорещите и пишещите, го моделираме. Отказвайки се обаче да търсим думите, които точно изразяват нашите мисли (на съответния език), попадаме в мъглява зона – там, където събеседниците ни могат да вложат в тях произволен смисъл.
В джендема на етимологията
Точно там попадна един висш духовник, който се опита да направи научен принос, изнамирайки общо начало на думите джендър и джендем – тези думи, заяви духовникът, имали общ индоевропейски корен и той означавал ни повече, ни по-малко, а именно ’ад’.
Това, казах си, трябва да се провери. Етимологията е наука интересна и понякога се оказва, че общо начало имат думи, за които простосмъртният не подозира, че са свързани по някакъв начин (например поляна и план; простак и стоя).
Да отворим сега дебелите книги и да видим откъде са се взели джендърът и джендемът. Според етимологичния речник думата джендем е извървяла дълъг път. В българския е дошла чрез турски (cehennem) от арабски (ğehennem), където пък се е появила от иврит [1]. Така стигаме до еврейското Ge Hinnom, което, за да не звучи толкова странно и далечно, всъщност съответства на гръцката γέεννα, проникнала в старобългарски и църковнославянски и позната ни от словосъчетанието геена огнена – и да, това е синоним на ада наистина.
Но да се върнем на еврейското Ge Hinnom и да потърсим “адския” индоевропейски корен. Това словосъчетание означава ’долина на [синовете на] Еном’, която се е намирала на юг от Йерусалим и в нея са се извършвали езически ритуали, свързани с изгаряне. Явно геената се е сдобила с “адско” значение по-късно – то не е заложено в нея изначално, с някакъв индоевропейски корен.
Опитах се все пак с чужда помощ да разбера нещо за етимологията на еврейското ge (долина) в Ge Hinnom. Възможно е gai (ge) да е свързано със старогръцката дума за земя – γῆ, за чийто произход не се знае нищо със сигурност, но може би отвежда към езика на прединдоевропейски субстрат.
Сега да проследим и етимологията на думата джендър. Тук нещата са доста по-ясни, а веригата не е толкова дълга. Английското gender (разбира се, не с това значение, което се дискутира днес) e заето от старофренски – gendre, genre ’вид’, ’характер’, което се корени в латинската дума genus ’род’, ’вид’, а тя вече има индоевропейски корен *gene- ’раждам’.
Стана ясно, че: 1) джендър и джендем нямат общ произход; 2) джендем вероятно няма индоевропейски корен; 3) нито коренът на джендем, нито коренът на джендър имат нещо общо с ада; 4) до езикови аргументи не бива да се прибягва, ако преди това не са направени необходимите справки.
“Преди да заговориш, обмисляй”, казано е в Светото писание (Сир. 18:19). Редно е един висш духовник да е чел тази книга и да се съобразява с нейните повели. За мен поведението и думите му са крайно недостойни за неговия сан.
_______________________________
[1] Български етимологичен речник. Т. 1. Ред. В. Георгиев. С., БАН, 1971, с. 360.
Да изясним това дали има запетая
Пунктуацията на изреченията, въведени с въпросителна дума (кой, какъв, как, къде, какво, защо, дали и др.), е уредена подробно в последния “Официален правописен речник на българския език” (С., БАН, Просвета, 2012, 80 – 81; по-нататък – ОПРБЕ). В общия случай пред въпросителната дума не се поставя запетая:
Най-накрая се разбрахме къде да се срещнем утре.
По-подробно правилата са представени тук.
В ОПРБЕ обаче липсва специално указание за случаите, в които пред въпросителната дума стои показателното местоимение това. Трябва ли да се пише запетая между това и въпросителната дума?
Проблемът има предистория. В официалния правописен речник от 1983 г. в такива случаи “се допуска” (т.е. не е задължително) да се пише запетая. Запетая се допуска и ако подчиненото изречение, въведено с въпросителна дума, пояснява непосредствено стоящо пред него съществително име:
Моят живот зависи в известен смисъл и от това, как ще се разреши този въпрос.
Смущава ме мисълта, дали нейното съгласие е искрено. [1]
В академичната граматика не е обърнато специално внимание на пунктуацията в интересуващите ни случаи. Те се разглеждат заедно с останалите подчинени определителни изречения със съотносителна дума (т.е. при наличие на пояснявано съществително име или показателно местоимение в предходното изречение се пише запетая). В конкретните примери в целия раздел пунктуацията е следната:
В детската стая започна инструктирането как да се храни бебето…
… една права (ненасочена) може да се насочи точно по два начина според това, коя от двете посоки върху нея се избира за положителна.
Това вавилонско стълпотворение поражда проблеми, как да се изхрани този народ… [2]
В “Нов правописен речник на българския език” от 2002 г. не успявам да открия специални указания за пунктуацията на интересуващите ни случаи.
Как да постъпваме сега (2017 г.) при съчетания от това/съществително име и просто изречение, въведено с въпросителна дума? Конкретното правило, към което трябва да се придържаме, е общото – т. 89.1 (стр. 80) в ОПРБЕ:
“Не се отделят със запетая две прости изречения, ако второто изречение е въведено с въпросителна дума и пояснява смисъла на предходното изречение. (…)
Важен е въпросът как България ще се позиционира в общата селскостопанска политика на ЕС.”
При положение че има общо девет правила за пунктуацията на простото изречение, въведено с въпросителна дума, и нито едно от тях не се отнася за това, за мен е несъмнено, че кодификаторът е решил да отнесе този случай към общото правило. Още повече – сродният случай със съществително име, което е пояснявано от просто изречение, въведено с въпросителна дума, е недвусмислено подведен под общото правило.
Важно е това как България ще се позиционира в общата селскостопанска политика на ЕС.
Става дума за това кой смело харчи парите на данъкоплатците.
_______________________________
[1] Правописен речник на съвременния български книжовен език. Второ фототипно издание. С., БАН, Марин Дринов, 1995, с. 71. Подчертаването с получерен шрифт във всички цитирани примери е мое.
[2] Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3. Синтаксис. С., БАН, с. 313, 320, 321.
Статуята на Свободата
Случва се понякога: зададат ми въпрос, аз понечвам да напиша веднага отговора, но изведнъж се сепвам и си казвам, че всъщност случаят не е толкова елементарен и трябва да се размисля повече.
Въпросът беше за изписването на Свободата в Статуята на Свободата. Символът на САЩ е известен по цял свят, но не всички знаят историята му и съответно за каква свобода става дума – за общото понятие (съществително нарицателно име) или за нейно олицетворение (съществително собствено име). Самият вид на статуята насочва към второто. Тя изобразява римската богиня на свободата Либертас, която освен от скулптора Бартолди е пресъздавана и от други хора на изкуството – да споменем Свободата води народа от Йожен Дьолакроа.
Разбира се, трябва да отчетем, че на плочата в лявата ръка на женската фигура е гравирана датата на подписването на Декларацията за независимостта и така се отдава почит и на свободата (с малка буква). Но все пак в съзнанието надделява внушението за Свободата, олицетворена от внушителната женска фигура. Това се потвърждава и от начина, по който американците наричат статуята – Miss Liberty или Lady Liberty.
Благодаря на Ани Бахчеванова, с която обменихме мисли и сведения по проблема. Тя разсея и последните ми съмнения за изписването на Статуята на Свободата със следните думи: “Свободата е олицетворена в женски образ на богиня, а не е просто мемориал с форма на паралелепипед и с надпис”.
Блогът на Павлина 
Последни коментари