Гледах! Хареса ми! Препоръчвам го! Искам да споделя... LII

И аз съм така. В повечето случаи чакам 20-30 мин.
На сериалите им давам 3 епизода. Ако се засиля да търся да гледам нещо друго, значи не става.

Акаша, ако си от младичките и не си го гледала препоръчвам Изкуплението Шоушенк.

Послушах, свалих и гледах - страхотен филм, и аз препоръчвам.

Гледах Тялото, хареса ми...но можеха малко повече да се постараят. Нещо му липсваше.

Да препоръчате друг интересен испански трилър?

Като идея много ми хареса " La cara oculta". Наистина стоях и се чудих какво точно се е случило и за пръв път нито едно мое предположение не се оказа вярно. Но пък краят не ми хареса много, мисля,че можеха да го направят по-интересен.

http://www.imdb.com/title/tt5133308/

Този ми хареса, но е от Аржентина.

Много ми хареса.

Mademoiselle Paradis
Покрай дискусиите "за и против малките киносалони" ето един филм, който е твърде невероятно да видим в някое от големите верижни кина, но който е абсолютно удоволствие да гледаш на платно, а не на монитор вкъщи. Удоволствие на моменти доста мъчително, защото филмът, бидейки костюмна драма от 18-ти век, е същевременно и клинично изследване на човешките недъзи, физически и душевни.  Началната сцена, представяща ни сляпата пианистка Мария-Терезия Паради едновременно като творец и като облечена в брокат обучена домашна маймунка за виенския елит, е смущаващо изживяване- близките кадри на слепите, бясно кръстосващи се очи, неадекватното поклащане на изпълнителката, последвалите "танц" и small talk с богатите меценати, всичко е буквално запратено като таран в лицето на зрителя, и е безкрайно неприятно и за гледане, и за осмисляне. Последвалите час и половина ни най-малко не смекчават тона и в крайна сметка, макар и изконсумирали красиви рокли, красиви салони и красива музика, си тръгваме от прожекцията доста омерзени.

Историята на мадмоазел Паради е особено драматична, бивайки реална- една от малкото барокови композитори-жени, тя е сляпа през по-голямата част от живота си, зависима от родители, които малко я обичат, но много експлоатират, постоянно показвана в аристократичните салони като рядка аномалия, източник на забавление на богатите и отегчените. Филмът се концентрира върху кратък отрязък от нейното юношество, който тя прекарва в дома на Франц Месмер, лекар с наклонност към паранормалното, който лекува своите пациенти, използвайки непознатите към този момент свойства на енергийното поле (в неговия случай това поле е с източник живата материя; първоначално понятието се е обозначавало с термина месмеризъм, от името на лекаря, днес е познато като хипноза). В този период тя възвръща частично зрението си и е обект на серия от демонстрации, целящи да помогнат на лекаря да официализира терапията си пред имперската академия. Филмът не изследва дълбоко методите и постиженията на Месмер, нито причините за възвърнатото частично зрение на девойката. Акцентът пада по-скоро на психологията на героинята и взаимодействието и със средата. Възвръщайки зрението си, Мария-Терезия губи връзката си с пианото, и оттам идва и големият въпрос на филма- струва ли си да се откажеш от това, което те прави уникален, в името на това да бъдеш като всички останали? Кое е по-ценно- нормалният живот или страданието, което те извисява? И, в духа на модерното феминистично общество- какво е си безгласен обект в собствения си живот, марионетка, чиито конци дърпат я родители, я лекари, я богати благодетели? Защото Мария-Терезия не получава правото на избор и въпросите, пред които уникалната и ситуация я поставя, не намират естествен и закономерен отговор. И така, този биографичен филм всъщност е филм за свободата и изкуството, а не за една сляпа девойка и нейния лекар. Едновременно с това е и сатира на обществото, което явно никак не се е променило в последните повече от три века- тогава маймунките за забавление на богатите и отегчените са били я Паради, я Моцарт (който е ползвал композиторката за вдъхновение на един от прочутите си концерти за пиано), я Фаринели, хора, чийто талант е бил панаирджийска атракция; сега имаме кардашианки и майлита, хора, чийто талант, пардон задник, е панаирджийска атракция; принципът е същият, само нивото е паднало. А като черешка на тортата е вкаран и образът на камериерката на Паради, даващ ясна идея какво всъщност представлява сексуалното посегателство в реални, а не MeToo-краски.

Повече няма да пиша, филмът си струва да се гледа и осмисли индивидуално. Само ще добавя, че Мария Драгус е истинско откровение в централната роля, несъпоставимо като въздействие с нищо, което сме видели до момента в наградния сезон. Дори и само заради нея, изключвайки пищната барокова визия  и изумителната музика, си струва да гледате.

Страхотно ревю, благодаря!

Благодаря

American Honey
И нещо старо, което не бях гледала до днес, основно заради органичната си непоносимост към Шая Лебьоф. Това се оказва поредна грешка от моя страна, филмът е наистина прекрасен и смея да твърдя един от най-плавно и естествено течащите от миналата година. Гледа се без усилия, темпото е приятно, не натоварва толкова колкото нелеката тематика предполага, но и не неглижира социалните дилеми. Актьорският състав е прекрасен, като аз лично харесах повече Райли Кю (или както там се чете) повече от Саша Лейн и Лебьоф. Нищо чудно, че е любимка на Содърбърг.
И като за пролетната тематика- птичките и пчеличките тук жужат особено еротично

A Futile and Stupid Gesture
Не мога да разбера абсурдно ниския рейтинг на този филм. Дотолкова доколкото биографичните истории, ако не са свързани с някоя голяма мелодрама или патетичен героизъм, рядко се получават свръхинтересни- ОК. Но доколкото съдим всеки филм заради кинематографичните му качества, то този е просто прекрасен. История- стегната, добре поднесена. Актьорски състав- страхотно подбран. Хумор- ненатрапчив, което е особено учудващо предвид естеството на творчеството на Дъг Кени.
За какво иде реч накратко във филма- живота най-общо и кариерата конкретно на Дъг Кени, основател и главна движеща сила на The National Lampoon, хумористичното списание, от което тръгва цяло течение в американската комедия, дало начало на днес култови институции като Saturday Night Live. Както обичайно животът е ироничен и личната история на Кени е далеч от забавна. Прочутият хуморист умира на 33 след десетина години на слава, разгул и дълбока самота.
Филмът проследява детайлно всяка кариерана стъпка на Кени, но по-ценен е откровеният, лежерен поглед, който дава към разкрепостената сатира на 70-те, дискрено намигайки към абсурдната политкоректност на днешна Америка. Гледайки го, ти се иска да се върнеш в годините, в които шовинизмът, расизмът и сексизмът са били толкова, толкова забавни (чисто и просто защото възмутеното цъкане към проявите им днес е толкова, толкова досадно). Ценен е и несантименталният разрез на приятелството между Кени и съоснователя на The National Lampoon Хенри Бърд, оставащо си единствена стойностна емоционална величина в един иначе празен и самотен живот. От това точно приятелство произлизат всички силни актьорски сцени във филма, от които особено затрогваща е финалната, а химията между Уил Форте и Донал Глийсън е наистина забележителна. Форте е много приятен в главната роля, поднасяйки ни нееднозначния си герой с точните дози ирония и съпричастност, а Глийсън отново се доказва като един от най-кадърните характерни актьори в момента. Предвид големия му талант може би е загуба тенденцията му да търси второстепенни роли в немащабни продукции, но пък те така добре му пасват... независимо дали е в естествен рижаво елфичен вид или неразпознаваем под скучна кафява перука.
В заключение- приятен филм, който си струва да му бъде отделено внимание.

Прочела мненията на Пролетинчен и Лимонадената Джо за Annihilation, реших да си го причиня.
Напълно съм съгласна с мненията ви, момичета! Такова разхищение на талант и толкова безлична игра на актьорите, чак ми идеше да се гръмна. Сякаш Тува Новотни по-добре щеше да изиграе Лина.
Подозирам, че ако беше сниман на 3д щеше да има далеч по-голям успех заради ефектите и добрата операторска работа. Финалът за мен беше твърде по "човешки" смлян и не ме изненада.
Ако трябва да сравнявам с други научнофантастични филми от последните години - Аrrival е в пъти по-качествен и смислен като разказ и внушение.

И аз го гледах, не ми харесва.

All the money in the world, за Гети. Малко бавен и прекалено обстоятелствен, но ми хареса.

Kút.

Хареса ми, въпреки бруталните сцени в някои моменти. Отдавна не бях гледала унгарско кино.

След разочарованието Annihilation, който гледах в продължение на седмица, защото не го издържах наведнъж, гледах I kill giants - http://www.imdb.com/title/tt4547194/?ref_=nv_sr_1.
Хубав е филмът и щеше да е прекрасен, ако преди това не бях гледала A monster calls.