Всичко ми е наред, но.. изпитвам чувство за вина!

Аз смятам, че може и сама да се стегнеш, без да има нужда от антидепресанти. Може би ще отнеме време, все пак зависи от психиката на всеки отделен човек. Както обичам да казвам на себе си и на мои приятели, които са в каквато и да е емоционална дупка: трябва като един барон Мюнхаузен сам да се издърпаш за косата и да излезеш от блатото. На мен ми помага това, че след месеци (в някои случаи и години) премисляне, някак си успявам да си внуша сама на себе си, че аз съм си по-важна и че в края на краищата не можеш да спасиш абсолютно всички от всичко. Поглеждам също така от смешната страна на нещата (в повечето случаи има такава, стига наистина да не се касае за здраве). Повтарям си го до безкрай. И така сама се издърпвам.

Никога не би ми хрумнало да се измъчвам заради нечии чужди избори и ситуации. Дори и да се касаеше за болест, пак нямаше да изпитвам нищо от това, което си описала.

Никога не бих пренасяла тези негативни емоции в моето семейство.

Реакциите ти ми изглеждат не само пресилени, но граничещи с ненормалното. Според мен е добре да се консултираш с лекар, за да овладееш тази свръхчувствителност и тревожност. Мисля, че ако не бяха тези роднини, ти щеше да намериш друга обсесия върху която да се фокусираш за да се чувстваш зле.

Вероятно става дума за сестра ти. Такава връзка човек не може и не иска да прекъсва за такива неща, защото го натоварва.
Виж сега, много си млада, но приеми ситуацията като урок. Един ден това може да е детето то и каквото и да правиш да е неспасяемо неговото драматично положение. ЗАЩОТО! Защото всеки има своя път, който трябва да извърви. Дори и много да обичаме, дори и да искаме да поемем всичко негативно пътят си е техен. Можеш да си подкрепа, да дадеш съвет, да изслушаш, но трябва да осъзнаеш, че те ТРЯБВА да минат своя път - ако им го изземеш, ако поемеш товара им просто те ще намерят друг повод, човек и начин да се върнат в същото положение.
Човекът, когото обичаш живее в драма, която ти се вижда нерешима, но я се оттегли назад и погледни трезво - нерешима ли е наистина драмата? Погледни изборите му в живота и виж не е ли пристрастен към драмата, не хвърчи ли в емоциите, разпилявайки ги и прикачайки ги и на теб.
След като осъзнаеш това, че твоята позната сама е избрала този път, че даже има сколноост да избира подобни драматични житейски събития то ще и оставиш правото да прави собствените си избори и да учи собствените си уроци без угризения и готовност да я спасяваш.  По никакъв начин не и помагаш с угризенията и вината си. Напротив - бъди и пример - ако положи услиия, прекъсне токсичната връзка, потърси щастието може да е като теб. Не навирай щастието си в лицето и, не парадирай с него, но и не съчувствай чак толкова.
Представи си ситуацията все едно виждаш  дете, което има домашно и не може да го напише, а и не иска и не полага усилия - реве, тръшка се, драматизира, а ти какво толкова можеш да му помогнеш - ако не си научи урока и не си напише САМО домашното няма как да продължи напред с усвояването на живота

Няма начин да искаш да живееш в мир със себе си, и да изпитваш вина за несполуките в живота на всички хора,  та било то и много близки.
Живота е кръговрат, утре може и ти да не си толкова добре.

Фокусирай се върху твоето си семейство и остави хората, колкото и близки да са те, да се оправят с тяхното. Щом до сега не са предприели нещо да променят ситуацията, ти нищо не можеш да направиш. Има неща, за които човек и цялата помощ на света да получи, ако сам не реши да си помогне нищо няма да стане. Ти можеш единствено да съчувстваш и да подкрепяш, но в никакъв случай не бива да изпитваш вина.

Благодаря ви много, момичета!
Не мога да ви опиша колко ценя съветите и думите ви,като глътка свеж въздух са ми.
Аз от малка съм по-чувствителна - видя ли страдащ човек - било то на улицата, или съученик, съсед, който и да било, това ме разтърсваше и исках да помогна.
С времето обаче тази чувствителност ме поизхаби и измори, как се справя човек с нея - не знам, със съзряването сигурно ще поутихне.
Има мнения, че граничи с ненормалното - сигурно и така може да се определи, ама то си е моето, моят път, моята си душа. И да слагаме етикети, все ще трябва някак с това да живея.
Като погледна отстрани на ситуациите, сте много прави - всеки е направил своите избори, за да стигне до това си положение... И е вярно, че колкото и да мрънкат и плачат за проблемите си, аз не виждам да се предприемат действия.
Ще опитам просто да се дистанцирам, да видим как ще подейства.

Христос Воскресе! Да има мир и любов в семействата ви, мацки ❤️

Както обичам да казвам, ще пораснеш и ще ти мине. Действително като достигнеш една определена възраст, започваш повече да цениш себе си и спокойствието си, от личен опит го знам.

Во истина Воскресе !
Живи и здрави ! ❤

Върни се към себе си.

Помисли все пак и какво получаваш ти самата от тези хора. Вероятно общуването ви се върти само около тях, техните грижи, техните проблеми. И ти не можеш да вземеш думата за себе си, ни за добро, ни за лошо. Не те ли дразни това поне мъничко? Направили ли са реално нещо за теб , че да се раздаваш толкова? Съхрани се, за да може в подходящ момент наистина да помогнеш на нуждаещ се, а не да подхранваш нестихващ глад за драма.

Може да се каже, че съм била в подобна ситуация. Ставаше въпрос за родителите ми. Цял живот все се карат, все нещо делят, все крясъци и неразбирателство. Заминах за чужбина и като дойдох тук сякаш всичко се преобърна. Започнах много тежко да преживявам драмите им, да се чувствам виновна , че съм избрала моят път, че не мога да им помагам, защото наистина имаха много проблеми свързани най-вече с кредити и имотни разправии.
Раздирах се, звънях им постоянно да ги питам, разпитвам какво се случва. Аз не мисля, че те го приемаха това като подкрепа, ами по-скоро само чакаха да звънна и да почнат да се оплакват наново. Не можех с нищо да помогна отдалеч, колкото и да исках и чувствах вина.. до един момент. Казах си край- те не искат помощ от мен, те търсят съчувствие. Те прекрасно се справят и без мен и го направиха и до някъде решиха проблемите си.
Аз също съм чувствителна като теб и всичко това ми се отрази доста. Сега се чуваме, но рядко питам, защото знам какво ще последва - почват да се обиждат един друг и там оправия няма.
Не чувствам вина за нищо вече. Някак си ми мина. Вероятно с времето и при теб ще стане така.

Опитай се да не се вторачваш толкова в проблемите на тези роднини. Иначе рискуваш да си пожертваш личното щастие заради това чувство на вина. Последното може да се окаже доста дразнещо за партньора ти в един момент. Имам наблюдения върху хора, изживяващи се като "спасители" и ефектът от това е, че спасявайки другите поизгубиха себе си.

Не можеш да помогнеш на хора, които не искат да им бъде помогнато.