Кое ви тежи най-много от майчинството?

Ако трябваше да дам съвет на някоя много близка, би бил да не го мисли толкова. Едно време никой не е казвал на майките как да се чувстват. И им е било по-лесно. Това е просто игра на хормони. Понякога не се получава. Е и?!

При мен се появи с грижите и при двете, при второто може би малко по-бързо, защото не беше толкова ново и стресиращо всичко. Като цяло на второто дете някак му се радваме повече, като новородено особено, с първото отначало постоянно бяхме под някакъв стрес дали всичко е наред, така ли се прави. С второто този стрес на практика липсваше. Първият месец след раждането на второто дете, когато си бяхме вкъщи с двете деца и ММ, без никакви други ангажименти, беше страхотен.
Между другото като сме си говорили с ММ, при него са се случили по-рано нещата, още в първите дни са му се отключили инстинктите. На мен ми направи впечатление с големия още, че доста по-уверено се грижеше за бебето, като се прибрахме от болницата, а и двамата виждахме толкова малко бебе за пръв път.

Лейди Роуз, когато бях бременна, бях чела, че майчинският инстинкт изобщо не е задължително да се появи веднага, а обикновено се изисква време и често депресиите при майките се появяват именно защото очакват да го имат от самото начало.
На мен това много ми помогна да подходя спокойно и да не очаквам чудеса от себе си. Въпреки че дъщеря ми прекара няколко дни в кувьоз и аз много плаках и се притеснявах, майчинския инстинкт, любовта към бебето ми и тн се появиха някъде около втория месец.

Иначе по темата, от всичко най-много ми тежеше периода между година и половина и три, когато постоянно трябва да даваш всичко от себе си, за да го опазиш живо и освен това то говори, чува, но не може да осмисли много неща и комуникацията хем я има, хем я няма. Елементарни неща му обясняваш, а то не разбира и страда тежко и напоително.
За мен колкото по-големи ставаха децата, толкова по-лесно ставаше всичко и изобщо не вярвам в мантрата, че големите деца носят големи проблеми.

Съня ти просто е начин на мозъка да отпочине от стреса, не се шашкай за глупости. Иначе по въпроса ти - секцио бях и по принцип още в болницата, но понвже после 1 месец не спах от ревовете й се позагуби за известно време хахаха вършех рутинно задачите си, но не изпадах в умиление.Като мина тоя период пак се върна и сега си е там постоянно.

Нашето бебе е чакано с нетърпение, (имах аборт, преди това в края на 6ти месец). Бях изчела, че изпадаш в умиление, било любов от пръв поглед, а и през цялата бременност нямах търпение да я видя. Родих секцио по мед. причини, но си опитах и от естественното раждане, защото от 1ч, през нощта, до 18ч вечерта бях с контракции през 5мин- ужасни, Браксън хикс. Ами, в 18ч я извадиха, бях с пълна упойка, при свестяването само акушерката ме попита, знам ли какво съм родила? Аз, бях в шок! Викам си, край момче е, аз чакам момиче! За това ме пита. А, жената просто проверява дали съм със всичкият си, защото съм вдигнала кръвно 200 на 180 и сърцето ми спряло на масата. Казах, момиче. Тя, започна да се смее, радва и вика, момиче я! Радва се, че съм със всичкият си, аз пък се ужасих да не е момче🤣🤣... Заспах. Към 23ч ми я водят вече съм се свестила, чудя се как да стигна до чашата с вода на 1м от мен, хич не ме вълнува бебето🤐🤐, търся ММ🤐. Когато я погледнах... Майко, по-грозно създание никога не бях виждала! Питах, нещо да не сте я объркали 🤣🤣, акушерката каза, че няма начин... било единственното момиче, другите са момчета. То, едно вързопче, 2,300кг, 44см, червено, смачкано..  Обадих се на ММ да се оплача, колко е грозно🤣🤐. Той се радва и рева, като магаре, че неможе да дойде. (Не пускаха никой на посещение, нито пък ние излизахме заради Ковид).. Дълго време чувствах, че все едно е чуждо дете.. Беше ужасно, нямаше на кого да я върна, нямаше и на кого да кажа. Такова нещо казва ли се? На 8м се разболя, беше ужасно. Тогава осъзнах, че искам да е добре, и че вместо нея искам болната да съм аз, че това създание разчита на мен. Тогава се появи тази връзка, а преди това си беше по задължение.

С всяко от децата беше различно. Нямам обяснение защо.

И аз подобно, родих спешно секцио след преносване, контракции над 24 часа, приеха ме в болница, опити за естествено раждане, системи, не се получи, накрая в реанимацията чак се учудих, че приятелят ми дойде и заговори как видял бебето, колко хубав изглеждал. Въобще не ми идваше наум даже да питам, камо ли да го виждам, беше ми достатъчно като ми казаха, че е добре.

В първите седмици бях като робот, даже не съм се замисляла имам ли инстинкт и обичам ли го това ревящо бебе, само се притеснявах да е чисто край него, да е нахранен, сух и дебнех да си мият ръцете преди да го приближат.

Кажете ми, само моето ли е така - за един дълъг период, а и все още, почти на 4, то не стои кротко да се гушка. Премята се, върти се, скубе, тормози те. Имаше една възраст, сигурно над година, не може да го гушнеш и да го държиш нормално - веднага започва да скубе и удря. Чак до невролог стигнах, всичко му било наред. Като видя как някоя майка си седи кротко в парка и държи дете, което си кротува и гледа без да се гърчи, да пищи и да скубе...

Не съм очаквала  майчинството да е кеф и само гушкане и розови облачета. И с двамата се появи инстинкта още в болницата. Синът ми кихаше, защото още му се чистеше нослето от водата и помислих, че съм го простудила. С дъщеря ми пък не можех да се нарадвам колко е кръгличка. Като отидох да си я взема в една количка, тя отвори очи и ме “погледна” толкова дълбоко. И двамата до към първия месец бяха грознички, после обаче се промениха.

Винаги съм искала дете след 30, така и стана, планувано от първия път (даже познах, че ще е майско бебе) Голяма късметлийка в това отношение. Нямаше колики, беше еднорог, лаком. Страхотно бебе и дете вече де. Тежеше ми неходенето на работа, глупавите разговори с други майки, обикалянето по площадки. Чувствах се супер затъпяла, исках да работя. Завиждах на тези с бабите и лелите, нашите баби са чужбински и до скоро никой не беше прекарвал с него и 1 ден. Втората година много ни натежа финансово с ниското майчинство. Много скандали с баща му, раздяла в крайна сметка. На мъже не толкова, но на дете определено случих. Въпреки джакпота с първото, за второ не искам да чуя, защото вярвам, че има баланс във вселената и ще ми се върне с второто
Пчеличке, много те харесвам, все едно пишеш вместо мен, четеш ми мислите.

Влюбих се в бебето си в края на месец първи.
Естествено раждане, но много трудно. Поради загуба на кръв и хормонални проблеми кърмата ми дойде чак на 7ми ден. Детето беше свикнало с шише вече и отказваше да засуче. Прекарвах денонощието закачена за помпа за кърма по 8-9 часа на ден, за да му изкарам кърма за следващото хранене и все не стигаше.
Само като сложех детето на гърда започваше да реве и да се дърпа, имах усещането че ме мрази това дете, че ме отхвърля.
Накрая успя да засуче и всичко си дойде на мястото.
Когато засука започна да ми преминава и следродилната депресия.
Сега не искам да се отделяме, толкова ми е сладък.

И аз имах такова премеждие

https://maikomila.bg/%D1%82%D1%8A%D0%BC%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5- … 0%BE%D1%82%D0%BE/