За Най - Големите Деца в семейството

Да, при нас май големите деца са две и то на трета степен!!

Мили момичета, разплакахте ме. Само като ви слушам /чета/ и като си помисля какво можеше да бъде.... На 10 май можехме да празнуваме 20 години от сватбата си, само че не било писано ... Можехме заедно да отглеждаме и възпитаваме децата си, които посрещнахме с толкова много любов... А сега аз трябва да им бъда и майка, и татко... Понякога ми идва да крещя, да викам, да вия от болката, която, макар и забутана в най-далечното ъгълче е все така непоносима...
Пазете мъжете до себе си, особено когато са толкова любящи и всеотдайни и подкрепящи.
И дано Бог даде на всички ви дълги години здраве, любов и щастие

Ей като ви чета ми изглежда, че съм влезнал във форум за младоженци...

То хубаво с розовата четка ама от време на време пускайте я за малко:) Повечето от нас имам дългогодишни връзки. Би трябвало чудесно да знаем, че съвместното съжителство определено не е само цветя и рози.

Идеята на тази теми определено не беше да отворим място да си хвалим половинките. Идеята ми беше точно обратната.

Някакси ми е малко странно почти никога да не виждам участие на мъжете ви в постингите, които публикувате. Сякаш става дума за свещенодействие, в което малцина са посветени и те би трябвало да са от женски пол.

Според мен мястото на мъжа ви не е придатъка към цялото. Не мога да го приема. А така излиза от постингите ви.

Защо има толкова малко място за мъжете в процесите свързани с осиновените деца? Защо винаги се говори за раздяла с майката? И защо в края на краищата е необходим и баща? В случая с осиновяването си е почти излишен:)

Наистина ли знаете как се отразява на мъжете ви всяка промяна свързана с новия член на семейството? Или не е толкова важно да знаете? Както Мира казва 15 години стигат!!!:) 

Мен повече ме притеснява второто. Когато не искате да знаете какво става с тях. Защото само ако се замислите колко неща се променят във вас и около вас покрай детето... Защо да няма толкова много проблеми и при мъжа? Или когато всичко се клати и си на ръба ако намериш нещо познато, стабилно, голямо, космато и топло после е по лесно да продължиш напред?

Това ли трябва да е ролята на бащата? Определено да. Но за детето  Точно така реагира Боби когато се сблъска с нещо по - голямо от неговите разбирания. Но е само временно - за да продължи напред.

И кой тогава е детето?

Явно темата не беше за тук. Защото основата и в края на краищата е комуникацията между половете и в частност в дългогодишните връзки, които имат високи предпоставки за развиване на голяма степен егоизъм в двете страни, каквито са осиновителите. Просто са се грижили само за себе си прекалено дълго време.

Някакси ми е трудно да се приема като придатък. Доста ще се постарая да не е така.

Майката има една роля в семейството,бащата съвсем друга-но и двете са важни и главни.За детето особено за момчетата бащите са важни,ама много важни.

Комуникацията между половете както казваш също е важна,ама що така се получава,че след 15 години тя намалява,а с идването на детенце се върти все около него и никой не пита другия как е,има ли нужда от нещо......

Трудно е да си работил цял живот и изведнъж,да останеш в къщи и контактите ти да се свеждат само с хлапето и мъжа ти който не-винаги иска да те слуша или пък не си му в киното и си му скучна вече и те игнорира.

Раждането на дете или осиновяването е много щастливо събитие във всяко семейство,но неминуемо нанася сътресения в отношенията между партньорите.

Нито вие нито ние сме подготвени за това и с времето се учим да общуваме отново,но с наличието на новия член който е вече част от нас.Не е лесно до вчера сме били волни птички,кеф ни тук,кеф ни там,а днес.......никъде не можеш да мръднеш или ако го направиш си под напрежение или си ограничен.....

Да ти призная,при нас в началото беше така- мъж ми беше в тъча докато Кико не стана на 3 годинки,сега когато и двамата са минали бебешката възраст аз съм в тъча 

Сега му липсва онова игнориране ама няма как бащата си е баща 

Така,че имаш още малко време за почивка и размисли и после Боби като се залепи за теб ще се молиш да се отървеш поне за малко ама нямаааааа 

Магьоснико, ако се приемаш като придатък трудно можеш да разбереш нещата /поне според мен/
Голямото дете има роля в осиновяването, има мястото си като баща, но за мен най-важно е мястото му до мен и моето до него - надявам се и за Руслан да е така.
Сигурно ползвам основно розовата четка защото съм склонна да не придавам чак такова значение на дребните спорове /те за капак на всичко са конструктивни в повечето случаи и като по правило аз ги предизвиквам и не съм права  /.
При нас комуникацията не е намаляла макар и след 18 години съвместен живот, от които 12 с общ бизнес. Е, забелязвам че го има момента на "изключване" от време на време, но като се запознаем в събота ще разбереш от какво е провокиран - аз просто не млъквам 24 часа в денонощието 

Относно егоизма, не мога да се съглася с теб, Магьоснико! Та нали свързайки живота си с този на друг човек (в случая - съпруг) ти започваш да пренебрегваш част от собствените си желания, в полза на неговите. Поне при нас е така, а почти съм сигурна, че такава  е ситуацията и при повечето от нас. 
Относно розовият цвят - никой не твърди, че животът ни е само цветя и рози и че липсват проблеми, но именно поради факта, че всеки е загрижен за чувствата на другия ние правим компромиси и намираме начин да ги преодолеем, за да продължим напред заедно.  Нали в крайна сметка приемаме заедно да извървим този път и заедно да се справим с предизвикателствата, породени от грижите за отглеждането на дете (без значение биологично или осиновено).  Относно това, че всеки от нас може в даден момент да се почувства пренебрегнат - ами големи хора сме и можем да споделим това с партньора си. Ако мълчаливо си страдаме от липсата на внимание, как другият ще разбере това и как нещата биха могли да се променят? Именно комуникацията, за която говориш ни дава възможност да преодолеем различията помежду си.    

А пък аз мисля, че просто ни провокираш, което изобщо не е лошо, но да ти кажа аз малко ти се разсърдих за егоизма .
Моето мнение на въпроса - защо не говорим за мъжете си е - защото тук 99% от пишещите са жени (забележи, че ти се явяваш 1% ) и поради тази причина си споделят женски проблеми и си говорят така, "по женски".
А защо мъжете не пишат - ами моят например не си "пада" по интернет комуникацията. Но лично моето мнение е, че мъжете не пишат просто защото не обичат да споделят личните си проблеми по принцип (правя изключение за определен тип мъже, които обичат да споделят някои интимно-сексуални изживявания, но те не влизат в категорията личен проблем), какво остава в интернет. Вие сте устроени различно от жените - когато има проблем, вие си мислите, че трябва да го решите, а не да го споделите. А ако случайно не можете да го решите, се сърдите на себе си. Това не е лошо, но не всички проблеми имат решение, а споделянето носи облекчение.
Не вярвам, че стоиш като фикус в хола и жена ти не те забелязва - ако беше така, нямаше да отваряш тази тема. Също така не вярвам, че в семействата на пишещите тук жени има такива мъже - това са семейства, които по един или друг начин заедно са изстрадали много, които заедно са взели важно решение и които заедно взимат всички важни решения.  Не вярвам, че в такива двойки жената ще забрави мъжа си или мъжът ще се дистанцира по някакъв начин от отглеждането на детето.

Магьосмико, аз не мога да се похваля с кой знае какъв "стаж" в брака. Минали са едва 6 години, а имам усещането, че преди това не съм живяла.
За ролята на мъжа в осиновяването - ако го нямаше него и съгласието да стане баща точно по този начин аз нямаше да съм майка. Всичко мога да му простя, заради тази сила. Ние живеем в провинциален град, сред хора, които не говорят за тези неща. Той защити желанието си за бащинство в една провинциална среда.
Нямам розова четка. Понякога си мисля, че го карам да се чувства излишен, зад повечето конфликти стой моята умора и нежелание да обяснявам.
Когато децата бяха на 2 г. и 5 месеца /миналото лято/ бях служебно извън града за една седмица. Нашият татко сам се справи с ходенето на работа, с воденето на ясла, с къпането и сълзите за мама.

Фоксче, благодаря ти, че го написа вместо мен

няма какво да добавя

Родителите ни и нашите деца са временно до нас.
Този,който дай Боже да е до старини до нас и да ни помага, е мъжа ни.
Както се казва добра супа не става ако го няма капака на тенджерата.Това кой кое е в случая зависи от семейството,но трябват и двете.
Да сте ни живи и здрави и все така по-търпеливи от нас.
 

Мили Маг,

 не те разбраха май мамите тука, поне повечето.

Е как да ти отговорят като не разбират какво питаш.... Laughing Hug Hug Whistling Hug

Аз едва след 12-та година брак, (а тази правим 20 год.) започнах да разбирам нещата, които тежат на мъжа, и да съм по-адекватна в отношенията с него, да знам кога и от какво има нужда и кога какво иска от мен.

Напредъкът ми не е много скоростен, но поне започнах да виждам колко много не знам.

А в някои случаи направо си пречи егоизмъм, себевлюбеност и пр. у жената, ама тези думи не са за тук, нарушавам бон тона...


 love001 1dating
 

Фоксче права си.

Надявам се да не сте приели тази тема като опит да намеря трибуна да се оплаквам. Защото не е така.

Преди да се появи Боби се готвих много за него. Четох, учих, писах... Тогава споровете във форума бяха доста по ожесточени:) Бях убеден, че съм подготвен добре. И бях. За промените свързани с мен, в дома ми и доста повърхностно за промените настъпващи с жената гледаща детето. Моята жена.

Защото е познавам много отдавна. Защото знаех как би трябвало да реагира, как би трябвало да се чувства, защо се мръщи, защо е усмихната... И то без да е необходимо да го чуя. Просто го знаех (а мързеливите в този момент забравят и за комуникация).

Така, че всички усилия хвърлих към непознатото - новия член на семейството.

И се оказа, че бях доста неподготвен. За промените при моята жена.

Как се променят жените когато се появи дете? А как се променят жените когато детето е осиновено? А когато е и по - голямо?

Миналите по този път знаят.

А как се отразяват тези промени на мъжете им? Даже някои от миналите според мен не знаят.

Темата е за всички, които не знаят.

Права си Фоксче, но не съвсем. Опитвам се да ви накарам да се замислите, опитвам се да ви накарам да поговорите с мъжете си за това. Защото наистина повечето трудно изразяват чувствата си. И понякога трябва да бъдат водени:)

Не е провокация, а предупреждение.

А за егоизма... Да ме прощавате ама ако сте живели 10 години съобразявайки се основно с половинката си определено сте много по - големи егоисти от хората съобразявали се с едно, две или 3 деца.

Просто им се е налагало да мислят и най - вече да дават без да имат кой знае какъв избор на други важни членове - децата им.
 

хайде да не е през главата на Фоксче

пиша и чета в този форум, защото съм бг-мама на осиновено дете

това е мой избор, изразявам мои мисли и чувства, споделям

намирам за (меко казано) глупаво и непочтенно да пиша от името на мъжа ми

Магоьоснико, как постига хармонията, в която живее го питай на срещата

той е моето голямо дете - това е вярно

мисля, че е достатъчно голям  обаче, за да знае, че толкова чаканото ни дете е номер едно

разбира се, че се променят отношенията, когато се появи дете

и да се пренебрегваме понякога - правим го заради Нико, ах, каква сладка причина

за какъв егоизъм говорите? за какъв бон тон?

А, нямам нищо против да е през моята глава  Още повече, че аз нямам опит и ми е доста трудно да пиша в тази тема.
Магьосник, ще ми се аз да те подхвана сега
И аз чета, мисля, чета, мисля, уча, пиша, пак чета и пак мисля и се чувствам все по-неподготвена и несигурна в себе си - ще бъда ли добра майка и партньорка, ще взимам ли правилните решения, ще съумея ли да променя живота си, ще продължавам ли да дарявам мъжа си с любов, ще мога ли да обичам безрезервно детето си, има толкова много ако, защо, как, които стоят пред мен и нямат отговор... Това са мислите, които не ми излизат от главата, откакто сме започнали и има ли изобщо някой, който е бил подготвен за този момент?  И какво значи да си подготвен?

Магьоснико, мисля, че се чувства много често излишен. Той ме дели с още двама мъже и то най-прекрасните. Само, че той полудя от радост, когато разбра, че имаме двама сина.
След още някоя година аз ще се чувствам излишна в тяхната мъжка компания - взехме да се заглеждаме по футболни мачове....
Сигурно е гадно да те конкурират по този начин. Изведнъж от първи под слънцето изпадна трети в класацията. Само, че колкото повече децата растат, толкова повече аз заприличвам отново на себе си /започнах да се сресвам и не ходя по цял ден омазана с кашички/.