Трудни решения.

Ми аз за себе си мога да кажа каква е разликата между "присъствие" и "ръка".
Присъствието....всеки може да ПРИСЪСТВА.
Ръката може да те погали, да те потупа приятелски или окуражаващо по рамото, да си поплачеш на ръката(рамото) на някого, да ти покаже вярната посока,  но може и да те притисне......или постисне....за да се усетиш. Забележи, избягвам думичката "удари" или "посегне".

Според мен баш от удрянето си тръгва лафа с ръката. Все пак, години наред боят е бил основно възпитателно средство. 

Наистина трудни решения.
Не мисля, че е редно да се нахвърляме върху жената. Тя е осиновявала детето с желанието да го  отгледа и обича, едва ли е очаквала, че няма да се справи. Никой не знае на колко обич и саможертва е готов, докато животът не го подложи на изпитание - обикновено сме склонни да се надценяваме. Друг е въпросът, че дългът стои над желанията ни.
В конкретния случай бащата е от изключително значение. Момчето се чувства отхвърлено отвсякъде - научило е, че е осиновено, а сестра му - не, бащата ги е напуснал и то вероятно си мисли, че е виновно за това, а пубертетските му проблеми се посрещат на нож. Мисля си, че възможното решение е момчето да отиде да живее при баща си.

Да, така е.
Колкото и да си разсъждавам хипотетично, нямам представа какви са били подбудите на тези хора, какво и как са преживяли... За себе си знам, че не съм готова на такъв жест. Преди да родя си мислех, че - живот и здраве - след години ще осиновя ПОНЕ едно дете. Сега обаче знам, че не мога да го направя. Егоистично е, не се гордея с това си решение, но осъзнах, че връзката майка-дете се изгражда от мига на зачеването, в който подсъзнателно знаеш, че се е случило, мине се през деветте месеца на бремеността, емоцията на раждането... Не съм в състояние да приема дете, с което не съм изживяла всичко това. 

Чудя се какво щеше да е решението на майката, ако агресивното поведение идваше от страна на роденото от нея дете... Щеше ли да върне осиновеното, за да го предпази от агресора? Щеше ли да изгони родното си дете?

Не прочетох кой какво е писал, но ако на мен се случи това(пази Боже), мисля, че ще го дам на баща му, защото момчетата в тази възраст имат нужда от родителски контрол повече от когато и да е било. И след като майката не може да се справи, е нормално бащата да опита и след това да се мисли за разосиновяване(така ли се пише?!), ако положението е толкова лошо. И все пак, ако момчето се почувства застаршено да остане на улицата, може би би променило поведението си

според мен такъв въпрос не може да се разглежда хипотетично, само конкретно - конкретните хора биха постъпили по конкретен начин и биха били напълно прави за себе си и за децата си. ако ние(или който и да е друг) кажем, че е неправилно, грешно, грозно, престъпно майката да "върне" осиновеното дете и тя вземе и ни послуша и в последствие не успее да се справи със ситуацията и момчето нарани сестра си, чия ще бъде вината? на нас може да ни се струва неморално и грозно, но ако законът го разрешава и майката приема тази мисъл, според мен е по-добре да го направи. та тя вече в сърцето си се е отказала от това дете, как ще се бори за него и ще го защитава?
преди няколко години бях чела за подобен действителен случай, мисля, че беше във великобритания. семейство осиновява момиченце на около годинка. оказва се, че детето има някакво рядко заболяване, заради което периодично изпада в кризи - неконтролируемо бие, удря, чупи и не подлежи на успокоение и лечение. майката, която се грижи основно за детето, опитва няколко 2-3 години, но не може да се справя и се отчайва. решават, че искат да се откажат от детето, но не им разрешават или поне не достатъчно бързо. при поредната криза тя не издържа, отвръща на ударите на детето и прекалява - пребива го до смърт. кой е виновен? ако и бяха приели обратно детето, бъдещето му може би нямаше да е розово, но поне щеше да има някакво бъдеще и шанс.
би било прекрасно ако осиновени или не всички деца са обгрижвани от родителите си с безкрайна любов, търпение и разбиране, но това го няма дори в книгите и филмите. всяка житейска ситуация е конкретна, всеки сам трябва да си преценява и да си взема решенията и съответно да живее с тях.

Мисля, че бащата трябва да поеме своята роля в момента. Все пак решението за осиновяване са го взели заедно и той носи равна отговорност с майката, не бива целият товар да пада само върху нейните плещи.
Разосиновяване в този етап, в който се намира момчето- пубертет, ще му нанесе огромен удар. А и това вече е последна спирка- когато всички други алтернативи са изчерпани и наистина няма никакъв шанс.
Мисля, че бащата трябва да го вземе, може би трябва да включат и детски психолог и да търсят правилния начин. Много търпение се иска.
То е много лесно да го изоставят, но в крайна сметка и те носят голяма вина за насъбралото се напрежение в него. Вероятно е, момчето да си е наред, но с това поведение да си "отмъщава".


Във форума за Осиновяване може би ще има доста полезни мнения по въпроса, а и сходни ситуации.

Доколкото разрах, детето късно е разбрало, че е осиновено. И то май в процеса на развода. Ужасно е, загубило е почва под краката си. Не бива да се отказват от него. Но пък какво знам аз.

Грешката е изцяло в родителите. След като са осиновили дете - това е ТЯХНОТО дете, не зависимо от факта, че в последствие са станали и биологични родители. Ако на тази майка посегне биологичното и дете, какво щеше да го прави? Не е майка това за мен- съжалявам.
Има си начини да поправи нещата и дай боже да вземе мерки и да го направи.

според мен тук не става дума за трудно решение. когато тези хора са осиновили момчето, те са поели отговорност за него докато навърши пълнолетие! и така и трябва да бъде - да продължат да се грижат - без значение майката или бащата!
очевидно е обаче, че детето е усетило различното отношение - аз лично не мога да ги съдя. самата аз не знам как бих реагирала, бих ли делила децата си (ако имам повече?)
лошото е, че в такива ситуации негативите обират децата. Сега той примерно се бунтува, отмъщава по някакъв начин. изкарва си го на момиченцето. но вътрешно страда - сигурна съм!

би трябвало тези хора да продължат да се борят за децата си - и за двете! да заведат момчето на психолог и да му покажат, че го обичат истински!

това мисля аз!
разсиновяването е гнусен начин да се отървеш от отговорност!

Хубава тема си пуснала, Додо. Трудна, сива. Не всичко е черно и бяло, всеки случай е различен, всеки човек реагира различно. Имах колежка, около 40-те, стара мома, живее с родителите си, няма мъж и деца. Осинови си прекрасно момченце на 4 годинки. Всичко беше цветя и рози десетина години, докато ей така, изведнъж, детето не започна да чупи всичко в къщата и да налита на бой на нея и на родителите. След консултации с психиатри и изследвания се оказа, че детето е с наследствена шизофрения, но никой в процеса на осиновяването не е знаел или може би просто не е казал, не знам. Значи момчето расте и става голям, здрав мъж в къща с двама възрастни и самотна жена и ако поиска - да, може дори да ги убие. Колежката ми подаде молба за разсиновяване. Не знам какво е станало, като се прибера ще се видя с нея и ще разбера. Тежко им е много.
Не знам къде е правилният отговор и дали има такъв. Да, много точно си го написала за връщането на стоката и какво бихме правили, ако беше наше родно дете? Не знам, аз нямам опит, не знам как бих постъпила. Не е лесно, много е трудно, много е комплицирано. Не знам...

Сложна тема ...
Не се събуждаш един ден и решаваш, че искаш да осиновиш дете, не е така. Решението за осиновяване се обмисля дълго и то не само от единият родител, а задължително от двамата. Към осиновяване трябва да се пристъпи, едва когато и двамата родители са убедени, че няма да правят разлика между осиновенето и роденото дете. Всъщност, поставяш ли си въобще този въпрос, то не си готов за осиновяване.

Когато осиновиш дете, трябва да си готов да положиш същите услия, обич и търпение, както ако то беше родено от теб и пак стигаме до въпроса, чии гени носи детето. Там е цялата работа, не трябва да възприемаш това дете, като не твое дете.

Отплеснах се.
Не смятам че е нормално да осиновиш едно дете от бебе, да го отгледаш и възпитаваш и после да решиш, че не става и да тръгнеш да го „връщаш” Не знам как може да се „изпари” обичта към едно дете, не мога да осмисля такова нещо и да си го представя.

Пубертета е трудна възраст. Развод в пубертета е двойно изпитание както за детето, така и за родителите. Развод, пубертет и осиновяване в взривоопасна комбинация.

Друга подобна хипотетична ситуация.
Женят се мъж и жена с по едно дете от предишни бракове. Децата са малки момчето на 2, момичето на 1. Децата са припознати от двамата родители (не знам дали употребявам правилната дума). Мъжът умира, когато детето му (момичето) е на 12 и момчето на жената започва да се държи по сценария на Додо. Какво следва в тази ситуация - разсиновяване и на кое дете? Не смятам, че при трудност трябва да се отказваш от децата си! Защото осиновеното дете, също е твое дете.

Но за съжаление не всичко е така просто, не е черно и бяло, а е сиво и всяка ситуация си има своите спецификации.

Много труден въпрос. Конкретно в тази ситуация не знам как би се справила майката. Сама е. Явно не е типа "силна жена", сигурно е ужасена и уплашена. Коя не би била на нейно място, де.
Съпругът й не само, че не й помага, ами влошава нещата. Настройва детето срещу нея и какво? Гледа сеир? Предполагам, че и цялата тежест по отглеждането пада върху нея - освен грижата и обичта става дума и за средства.
Нямам отговор. Ужасно е и за децата, и за майката.

Не съм чела цялата тема, но познавам няколко вече възрастни семейства с осиновени деца (вече също големи), които имат проблеми. Едните са интелигентни хора, работели навремето в театъра, осиновеният им син е наркоман, крадец, не се задържа дълго на нито една работа, хората мизерстват заради него, а едно време са били добре.

Другият случай - осиновения син (мъж на ок. 40 год.) непрекъснато идва в жилището на майка си да иска пари, блъска по вратата (тя не му отваря), чак полиция викат... Той живее в някаква гарсониерка, където дори врати няма - всичко  е разпродал, пиянства.

Явно гените си казват своето и дори и да искаш осиновеното дете да е добре в живота, не винаги родителите са виновни, поне в тези случаи дето съм описала, си мисля аз....